Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“Положението на работническата класа в Англия
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Минният пролетариат
Добиването на сурови и горивни материали за толкова огромна индустрия като английската ангажира също така значителен брой работници. Но от материалите, необходими за индустрията, в самата Англия се добиват - освен вълната, която се пада на земеделските райони - само минералите, металите и каменните въглища. Докато в Корнуел има богати медни, калаени, цинкови и оловни мини, в Стафордшайр, Северен Уелс и други райони се добиват големи количества желязо, а почти цяла Северна и Западна Англия, Средна Шотландия и няколко области в Ирландия - дават в изобилие каменни въглища.
Според преброяването от 1841 г. броят на заетите в мините работници във Великобритания (освен Ирландия) възлиза на:
Мъже над 20 г. Мъже под 20 г. Жени над 20 г. Жени под 20 г. Общо Каменовъглени мини 83,408 32,475 1,185 1,165 118,233 Медни мини 9,866 3,428 913 1,200 15,407 Оловни мини 9,427 1,932 40 20 11,419 Железни мини 7,773 2,679 424 73 10,949 Калаени мини 4,602 1,349 68 82 6,101 Разни други и такива, при които минералът не е посочен 24,162 6,591 472 491 31,716 Общо 139,238 48,454 3,102 3,031 193,825 Тъй като в каменовъглените и железните мини работят повечето едни и същи хора, част от работниците, посочени като каменовъглени копачи, освен това и твърде значителна част от посочените в последната рубрика работници, трябва да бъдат отнесени към железните мини.
В мините на Корнуел са заангажирани около 19 000 мъже и 11 000 жени и деца, които работят отчасти под земята и отчасти на повърхността. В самите мини работят почти само мъже и момчета от дванадесет години нагоре. Материалното положение на тези работници, съдейки по доклада на комисията за обследване на детския труд, изглежда да е доста сносно и англичаните доста често парадират със силните си и смели корнуелски рудокопачи, които разработват рудни жили дори под самото морско дъно. Но докладът дава по-други отзиви относно силата на тези хора. Там, в смислено съставения доклад на д-р Барем, се доказва, че вдишването на намиращия се в дъното на мините въздух, съдържащ малко кислород и примесен с праха и дима от употребения при взривове барут, сериозно засяга белите дробове, смущава дейността на сърцето и отслабва органите на храносмилането; че напрегнатата работа, а особено качването и слизането по стълби, което в някои мини дори и на млади, силни мъже отнема над един час време и става всеки ден преди и след работа, допринася много за развитието на тези недъзи и че вследствие на това мъжете, които рано отиват в мините, съвсем не придобиват онова физическо оформяне, което се среща у жените, работещи на повърхността; че мнозина умират млади от скоротечна туберкулоза, а болшинството - в най-хубавите си години - от бавна туберкулоза; че те рано остаряват и между 35 и 45 години стават негодни за работа и че твърде много от тях поради това, че бързо преминават от топлия въздух на шахтата в студения въздух на повърхността, след като с мъка и при силно потене са се изкатерили по стълбите, си навличат остри възпаления на и без друго болнавите си дихателни органи. Тези възпаления много често водят до смърт. Работата на повърхността - трошенето и сортирането на рудите - се изпълнява от момичета и деца и се описва като твърде здравословна, тъй като се извършва на чист въздух.
В Северна Англия, на границата на Нортуемберленд и Дърхем, се намират богатите оловни мини на Олстън Мур. Данните за тази област, поместени също така в „Доклад на комисията за обследване на детския труд“ - в доклада, съставен от члена на комисията Мичъл, се схождат почти напълно с данните за Корнуел. И тук също се посочват липса на кислород, изобилие на прах, барутен дим, въгледвуокис и серни газове във въздуха на галериите. Вследствие на това миньорите тук, както и в Корнуел, са дребни на ръст и почти всички от тридесетата си година нагоре страдат от гръдни заболявания, които в края на краищата, особено когато болният - както става почти винаги - продължава да работи, се .превръщат в истинска туберкулоза и по този начин значително съкращават средната продължителност на живота на тези хора. Ако миньорите от тази област живеят малко по-дълго, отколкото корнуелските миньори, това се обяснява с обстоятелството, че те почват да слизат в шахтата едва от деветнадесетата си година, докато в Корнуел, както вече видяхме, тази работа се започва още от 12-годишна възраст. Но и тук, според показанията на лекарите, мнозинството умира между 40 и 50 години. От 79 миньори, чиято смърт била записана в официалния регистър на областта и които били достигали средно до 45-годишна възраст, 37 умрели от туберкулоза, а 6 от астма. В околните селища: Алендейл, Станхоп и Мидлтън, средната продължителност на живота била респективно 49, 48 и 47 години, а смъртните случаи вследствие на гръдни заболявания съставлявали респективно 48, 54 и 56 процента от общата смъртност. Трябва да се има предвид, че всичките данни се отнасят само до такива миньори, които постъпили на работа не преди деветнадесетата си година. Нека сравним с това така наречените шведски таблици - подробни таблици за смъртността на всички жители на Швеция, - които в Англия се смятат за най-верния досега мащаб на средната продължителност на живота на британската работническа класа. Според тях мъжете, ако са минали 19-годишна възраст, достигат до една средна възраст от 57½ години и следователно животът на северноанглийските миньори се съкращава чрез тяхната работа със средно 10 години. Но шведските таблици се смятат за мащаб на средната продължителност на живота на работниците и значи изразяват изгледи за живот при и без друго вече неблагоприятните условия за съществувание на пролетариата - следователно вече посочват една продължителност на живота, която е по-малка от нормалната. В тази област пак срещаме домовете за подслоняване и местата за спане, с които се запознахме вече в големите градове. И тук те най-малко са толкова мръсни, отвратителни и претъпкани, както и там. Мичъл бил в една такава стая, която била 18 фута дълга и 15 фута широка и която можела да приютява 42 мъже и 14 момчета, значи всичко 56 души, на 14 легла, разположени в два реда едно над друго като в кораб. Нямало никакъв отвор за отвеждане на лошия въздух навън; макар че никой не бил спал там три нощи, миризмата и въздухът били такива, че Мичъл не могъл да ги понесе нито за минута. А какво ли може да бъде там през гореща лятна нощ между 56 нощуващи! И това не е междинната палуба на някой американски кораб за роби, а жилището на „свободно родени британци“!
Нека преминем сега към най-важните клонове от английското миньорство - железните и каменовъглените мини, които заедно се разглеждат в доклада на комисията за обследване на детския труд и то с всичките подробности, които изисква важността на предмета. Почти цялата първа част от този доклад се занимава с положението на заангажираните в тези мини работници. Но след подробното описание, което дадох за положението на индустриалните работници, тук ще ми бъде възможно да бъда толкова кратък, колкото изискват рамките, които трябва да се поставят на обема на тази книга.
В каменовъглените и железните мини, които се експлоатират приблизително по еднакъв начин, работят деца от 4, 5 и 7 години; но повечето от тях са над 8 години. Те се използват, за да пренасят отломения материал от мястото на неговото къртене до конския път или до главната шахта и при минаването на работници и материал да отварят и затварят вратите, които преграждат разните отделения на мината. За наглеждането на тези врати обикновено се използват най-малките деца, които по този начин трябва да седят самотни в тъмнината 12 часа на ден в тесен, обикновено влажен вход, без да имат дори и толкова работа, колкото е необходима, за да ги запази от оглупяващата, оскотяващата скука на безделието. И, напротив, пренасянето на въглищата и на желязната руда е много тежка работа, тъй като този материал трябва да се влачи в доста големи сандъци без колела по грапавата почва на галериите, понякога върху влажна глина или през вода, а често и нагоре по стръмни склонове или през коридори, които понякога са толкова тесни, че работниците трябва да лазят на ръце и крака. Поради това за тази напрегната работа се вземат по-големи деца и подрастващи момичета. Според обстоятелствата се пада или по един възрастен работник на сандък, или по две деца, едното от които тегли, а другото тласка. Разкопаването, което става от възрастни мъже или от силни млади момчета на 16 и повече години, също така е много изморителна работа. Обикновеното работно време е 11-12 часа, често повече, в Шотландия до 14 часа, а много често се работи и двойно време, така че всички работници прекарват в работа под земята 24, дори нерядко и 36 часа подред. Определени часове за ядене - те обикновено не познават, така че тези хора ядат, когато са гладни и когато имат време.
Външното положение на минните работници се описва въобще като доста добро и работната им заплата - като висока в сравнение с работната заплата на заобикалящите ги земеделски работници-надничари (които просто гладуват), с изключение на някои части от Шотландия и ирландския каменовъглен район, където цари голяма нищета. Ние ще имаме случай по-късно да се върнем на тази и без друго относителна оценка на положението на минните работници, дадена впрочем само в сравнение с положението на най-бедната класа на цяла Англия. Засега нека разгледаме недъзите, които следват от съвременния способ на минната експлоатация, а след това читателите да решават дали някое парично възнаграждение може да обезщети работниците за такива страдания.
Децата и младежите, които са заети с влачене на въглищата и на желязната руда, изобщо се оплакват от голяма умора. Дори и в индустриалните предприятия, отличаващи се с най-безогледна експлоатация, не срещаме такова всеобщо изтощение, доведено до такава крайност. Целият доклад дава на всяка страница редица примери за това. Децата, едва върнали се в къщи, често се случва да се хвърлят на каменния под пред огнището и веднага да заспиват, да не са в състояние да хапнат дори залък и да трябва техните родители по време на съня им да ги измиват и слагат в леглото. Дори и нещо повече: от умора те падат по пътя и късно през нощта родителите им ги търсят и намират заспали. Изглежда, че е обикновено нещо тези деца да прекарват по-голямата част от неделния ден на легло, за да си отпочинат донякъде от напрежението през седмицата; само малцина посещават черквата и училището и учителите се оплакват, че въпреки всичката им жажда за наука, те са много сънливи и затъпели. С по-възрастните момичета и жени става същото нещо. Те биват пресилвани с работа по най-брутален начин. Тази умора, която почти винаги достига до крайно болезнена степен, не остава без последици и върху телосложението. Най-непосредствената последица от такова извънредно напрежение е. че всичката жизнена сила се изразходва за едностранчиво развитие на мускулите, така че особено мускулите на ръцете и краката, гърба, раменете и гърдите, които при влаченето и тласкането главно се поставят в действие, получават извънредно силно развитие, докато цялото останало тяло страда от липса на храна и осакатява. Преди всичко ръстът остава малък и се задържа; почти всички минни работници са ниски, с изключение на работниците от Уоруикшайр и Лестършайр, които работят при особено благоприятни условия. Освен това както у момчетата, така и у момичетата, пубертетът се задържа, у първите - често до 18 години. Членът на комисията Саймънс срещнал дори едно деветнадесетгодишно момче, което с изключение на зъбите в никоя част на тялото си не било развито повече от едно момче на 11-12 години. Това удължаване на детския период не е в основата си нищо друго, освен доказателство за спънато развитие и то не закъснява да даде своите последствия в по-късна възраст. Изкривяване на краката, огъване на коляното навътре и огъване на краката навън, изкривяване на гръбначния стълб и други деформирания при тези условия и при тъй отслабналите организми се явяват още повече като последица от почти винаги неестественото положение на тялото при работа и са толкова чести, че както в Йоркшайр и Ланкашайр, така и в Нортумберленд и Дърхем дори и лекари твърдят, че човек би могъл да познае минния работник сред сто други само по неговото телосложение. Изглежда, че особено жените много страдат от тази работа и рядко или изобщо никак не са толкова изправени, както другите жени. В доклада също са приведени доказателства, че работата в мините предизвиква у жените също деформирания на таза и вследствие на това - тежки, дори смъртоносни раждания. Но освен от тези местни осакатявания минните работници страдат още от редица специални болести, които доста се схождат с болестите на другите рудничари и лесно могат да се обяснят с характера на работата. Те страдат преди всичко от болки в корема; апетитът се загубва, в повечето случаи се явяват болки в стомаха, повдигане и повръщане, освен това - силна жажда, която трябва да се уталожи само с мръсната, често пъти топла вода на мината; храносмилателната дейност бива възпрепятствана и с това способства за развитие на други болести. Болести на сърцето, особено хипертрофия, възпаление на сърцето и на перикардия, свиване на аурикуло-вентрикуларните комуникации и на входа на аортата се посочват също така от много страни като чести недъзи на минните работници и лесно се обясняват с пресилване от работа. Също тъй и килата е почти общо явление и пряка последица от извънмерно голямо напрежение на мускулите. Отчасти поради същата тази причина, отчасти поради лошия въздух в мините, който тук би могъл да се избегне много лесно и който е примесен с въгледвуокис и въглеводороден газ и е изпълнен с прах, възникват множество тежки и опасни белодробни болести, особено астма; тя се появява в някои области у повечето минни работници към четиридесетата им година, а в други - още от тридесетата и в късо време ги прави неспособни за работа. У ония, които са принудени да работят в мокри галерии, задухът се явява, разбира се, много по-рано, в някои области на Шотландия - между 20 и 30-годишна възраст, през което време атакуваните бели дробове са освен това много предразположени и към възпаления и заболявания от треска. Една специфична болест за този вид работници е черното храчене (black spittle), което се причинява от изпълването на целите дробове с въглищен прах и се проявява в обща слабост, главоболие, задух и отделяне на черни, гъстослузести храчки. В някои области тази болест се явява в лека форма, в други, напротив, тя е съвсем неизлечима, особено в Шотландия; тук освен засилването на споменатите симптоми се появява и едно много късо, свирещо дишане, по-бърз пулс (над 100 в минута), прекъсната кашлица; измършавяването и слабостта се увеличават и от тях пациентът скоро става неработоспособен. В Шотландия тази болест във всички случаи е смъртоносна. Д-р Мак-Келар в Пенкейтленд, Ист-Лотиан, заявява, че в добре проветряваните мини тази болест не се среща никак, докато ония работници, които са преминали от добре проветрявани в лошо проветрявани мини, доста често заболявали от нея. Значи жаждата за печалби на минопритежателите, която е причина да не се прокарват вентилационни шахти, е виновна за това, че тази болест въобще съществува. Ревматизмът, с изключение на Уоруикшайр и Лестършайр, е също така всеобщ недъг на минните работници; той почти винаги се причинява от мокрите места за работа. Вследствие всички тези болести минните работници без изключение във всички области рано остаряват и скоро след 40-та си година стават - различно според различните области - неработоспособни. Крайно рядко се среща минен работник, който след 45-та или 50-та си годишна възраст е все още способен за работа. Според общите данни такъв работник на 40-та си година започва да навлиза в старческата си възраст. Това важи за ония, които копаят въглищата; а тия, които ги товарят и които трябва непрекъснато да дигат тежки блокове въглища в сандъците, остаряват още от 28-та или 30-та си година, така че в каменовъглените области съществува една поговорка: товарачите остаряват, преди да са били млади. Че това ранно остаряване на минните работници докарва и ранна смърт, се разбира от само себе си и затова сред тях много рядко се срещат шестдесетгодишни старци; нещо повече - дори в Южен Стафордшайр, където мините са сравнително здравословни, само малцина достигат 51-та година. Тъй като миньорите остаряват много рано, напълно естествено е, че тук, както и във фабриките, често се срещат такива безработни родители, които се издържат от своите често пъти още твърде малки деца. Ако сега обобщим още веднъж резултатите от работата в каменовъглените мини, ще установим - за да говорим с думите на д-р Саутууд Смит, един от членовете на комисията, - че чрез удължаване на детския период, от една страна, и чрез ранно остаряване, от друга страна, значително се съкращава онзи период на живота, в който човек е в пълен разцвет на своите сили, а именно зрялата възраст, и че въобще чрез ранната смърт се намалява продължителността на живота. И това да се пише на сметката на буржоазията!
Всичко това е само средното положение в английските мини. Но има много мини, в които положението изглежда да е още по-лошо, а именно ония, в които се експлоатират тънки въглищни пластове. Ако от въглищните залежи се почистваше оная част от граничещите с тях пясъчни и глинени пластове, въглищата щяха да струват твърде скъпо и затова, собствениците нареждат да се изкопават само тънките въглищни пластове, като се оставят на място пясъкът и глината, и поради това тия коридори, които иначе са високи само 4, 5 и повече фута, тук са толкова ниски, че изправеното стоене в тях е абсолютно невъзможно. Работникът лежи на една страна и кърти с кирката си въглищата, подпирайки се на лакътя си като на опорна точка. От това се получава възпаление на ставата на лакътя, а в случай че работникът трябва да коленичи, същата болест се появява и в ставата на коляното. Жените и децата, които трябва да влачат въглищата, пълзят по ръце и крака през ниските галерии, впрегнати за сандъка с хомот и верига, която в много случаи минава между краката им, а друг някой бута отзад с глава и ръце. Натискането с главата причинява локално дразнене, болезнени подувания и пришки. В много случаи галериите са и мокри, така че тези работници трябва да пълзят през мръсна или солена вода, дълбока няколко цола и също така причиняваща дразнене на кожата. Човек лесно може да си представи до каква степен тази толкова отвратителна робска работа благоприятства болестите, които и без това са свойствени на минните работници.
Това далеч не са още всичките злини, които се стоварват върху главата на минния работник. В цялото Британско кралство няма друга работа, при която човек да може да загине по толкова разнообразни начини, както при тази. Каменовъглената мина е арена на множество ужасни злополуки и тъкмо тия злополуки трябва да се впишат в сметката на буржоазното користолюбие. Въглеводородният газ, който се появява толкова често в мините, чрез смесването си с атмосферния въздух образува един вид избухлив газ. При допиране с пламък този газ се запалва и убива всекиго, който се намира в неговия обсег. Такива експлозии се случват почти всеки ден ту тук, ту там; на 28 септември 1844 г. станала една такава експлозия в Хасуелските мини в Дърхем, която убила 96 души. Въглеокисният газ, който се образува също така в изобилие, се разстила в най-дълбоките места на мините често над човешки ръст и задушава всекиго, който попадне вътре. Вратите, които разделят отделните части на мините, трябва да възпрепятстват разпространението на експлозиите и движението на газовете, но тъй като пазенето им е предоставено на малки деца, които често заспиват или са немарливи - тази предпазна мярка е илюзорна. Вредното действие и на единия, и на другия газ би могло напълно да се избегне чрез добра вентилация на мините посредством въздушни шахти, но буржоата не си дава парите за това, а предпочита да заповядва на работниците да използват само лампата на Дейви, която поради слабата си светлина често е съвсем безполезна за тях и поради това те предпочитат да я сменят с обикновена свещ. Ако след това стане някоя експлозия, виновна бива небрежността на работника, докато буржоата би могъл да направи всяка експлозия почти невъзможна посредством една добра вентилация. Освен това постоянно напълно или отчасти се срутва по някоя галерия и заравя или смазва работниците; интересът на буржоата е пластовете да се изкопават колкото е възможно повече и от това произлизат тия злополуки. Освен това въжетата, по които работниците слизат в шахтата, често пъти са лоши и се скъсват, така че тези нещастници падат долу и биват смазвани. Всички тези злополуки - нямам място за отделни примери - според „Mining Journal“[117] отнасят всяка година около 1400 човешки живота. „Manchester Guairdian“ съобщава всяка седмица най-малко за два или три подобни случая, станали само в Ланкашайр. Почти във всички райони журито за оглед на мъртвите във всички случаи е зависимо от минопритежателите; а там, където не е така, силата на навика се грижи съдът да се произнесе: „Смърт поради случайност.“ И без това журито малко се интересува за състоянието на мината, защото то нищо не разбира от това. Но докладът на комисията за обследване на детския труд направо, без колебание, хвърля отговорността върху притежателите на мините за огромното мнозинство от тези случаи.
Що се отнася до образованието и морала на минното население, според доклада на комисията за обследване на детския труд в Корнуел тяхното състояние било достатъчно добро, а в Олстън Мур - дори отлично; и, напротив, в каменовъглените области и образованието, и моралът били на много ниско равнище. Работниците живеят на село в занемарени местности и когато изпълняват своята тежка работа, никой не се интересува за тях, освен полицията. Вследствие на това, а и поради крехката възраст, в която децата започват да работят, тяхното духовно развитие е съвършено занемарено. Седмичните училища не са отворени за тях, вечерните и неделните училища не им дават нищо - учителите са негодни. На това се дължи, че само малцина могат да четат, а още по-малко - да пишат. Единственото нещо, което те още могат да разбират, било - според показанията на членовете на комисията - това, че заплатата им е твърде малка за техния тежък и опасен труд. На църква те никога не ходят или ходят рядко; всички духовници се оплакват от една безбожност, която няма равна на себе си. В действителност ние срещаме сред тях такова невежество по религиозни и светски въпроси, в сравнение с което бледнее по-горе изложеното с примери невежество на много индустриални работници. Религиозните понятия са им известни само от клетвите и ругатните. Тяхната нравственост се руши вече от самите условия на техния труд. Че преумората на всички минни работници неизбежно трябва да породи пиянство - е очевидно. Що се касае до нравствеността в техните полови отношения - то в мините, поради царящата там горещина, мъжете, жените и децата в много случаи работят съвсем голи, а най-често - полуголи; и какви са последиците от това сред тъмната уединена галерия в рудника - всеки може да си представи. Броят на извънбрачните деца, който тук е несъразмерно голям, говори за онова, което става там, долу, сред тия, станали полудиви хора, но той също тъй показва, че извънбрачното полово общуване тук не е стигнало още, както в градовете, до проституция. Трудът на жените има същите последици, каквито има и във фабриките: той разлага семейството и лишава жените от възможността да изпълняват майчинските и домашните си задължения.
Когато отчетът на комисията за обследване на детския труд бил представен на парламента, лорд Ашли побързал да предложи един законопроект, с който напълно се забранявал трудът на жените в мините и доста много се ограничавал трудът на децата. Този законопроект бил прокаран[118], но в повечето области той останал мъртва буква, защото не били назначени дори и минни инспектори, които да следят за неговото изпълнение. Заобикалянето на закона в селските области, където се намират мините, е и без това вече много улеснено и не бива да се учудваме, че миналата година на министъра на вътрешните работи било направено официално съобщение от страна на сдружението на минните работници, че в мините на херцог Хамилтън в Шотландия работели над 60 жени. Не бива да се учудваме, когато „Manchester Guardian“ съобщил веднъж, че, ако не греша, при Уиган загинало едно момиче от експлозия в мината и никой по-нататък не обърнал внимание, че този факт разкривал едно нарушение на закона. Може в отделни случаи старото положение да е премахнато, но общо взето то продължава да съществува непроменено.
Но това далеч още не са всички тежести, които трябва да понасят минните работници. Буржоазията, недоволна само от това, че опропастява здравето на тези хора, че всеки час подлага на опасност техния живот, че им отнема всяка възможност за образование, ги експлоатира още и иначе по най-безобразен начин. Системата на плащане в стоки тук не е изключение, а правило, и се практикува по най-неприкрит, най-пряк начин. Системата на котеджите е също така повсеместна и тук тя обикновено е една необходимост, но се прилага и за по-пълно експлоатиране на работниците. Освен това работниците биват измамвани и по друг начин. Докато въглищата се продават според теглото, заплатата на работника се пресмята обикновено според определения обем и когато работникът не напълни догоре сандъка си, не получава никаква заплата, а когато препълни мярката, той не получава нито грош за излишъка. Ако в сандъка има повече от определеното количество пясък, което пък не зависи толкова от работника, колкото от качеството на каменовъглените пластове, той губи не само цялата си работна заплата, но плаща и глоба. Системата на глобите в мините изобщо е развита до такова съвършенство, че понякога някой нещастник, който е работил цяла седмица и идва да си получи заплатата, узнава от надзирателя - а последният определя глобите съвсем произволно и без да предупреждава работника, - че не само няма да получи никаква заплата, но че трябва и да доплати още толкова и толкова за глоби! Изобщо надзирателят напълно се разпорежда с работната заплата, той отбелязва предадената работа и може да плати на работника каквото си иска, а последният е длъжен да му вярва. В някои мини, където се плаща според теглото, се употребяват фалшиви децимални везни, които не е нужно да бъдат проверявани от официалната власт; в една мина имало дори правило, че всеки работник, който искал да се оплаче от невярност на везните, трябвало да съобщи за това на надзирателя три седмици по-рано! В много области, особено в Северна Англия, има обичай работниците да се ангажират за една година; те се задължават да работят през това време само за своя собственик, но собственикът съвсем не се задължава да им дава работа; така че те често с месеци стоят безработни и ако потърсят работа някъде другаде, те заради своеволно напущане на службата биват изпращани за шест седмици в затвора. В други договори на тях се осигурява работа до 26 шилинга за всеки 14 дни, но това не се изпълнява; в някои области собствениците заемат на работниците малки суми, които те после трябва да отработят, и чрез това ги обвързват към себе си. На север има всеобщ обичай винаги да се задържа заплатата за една седмица, за да се обвързват с това работниците. И за да довършат робството на тези прикрепени работници, почти всички мирови съдии на каменовъглените области биват или сами минопритежатели, или роднини и приятели на последните и имат почти неограничена власт в тези некултурни, бедни области, където има малко вестници - а и последните са в служба на господстващата класа - и където политическата агитация е слаба. Едва ли би могъл човек да си представи как тези нещастни минни работници са били изсмуквани и тиранизирани от тези мирови съдии, разглеждащи собствените си дела.
Работите вървели така дълго време. Работниците не знаели нищо друго, освен това, че съществуват, за да им бъде смъквана кожата. Но постепенно и всред тях, особено във фабричните райони, където допирът с по-интелигентните фабрични работници не е останал без влияние, се появил опозиционен дух против безсрамното потисничество на „каменовъглените крале“. Тези работници започнали да образуват сдружения и от време на време да устройват стачки. В по-културните области те дори изцяло се присъединили към чартистите. Но голямата каменовъглена област в Северна Англия, която била изолирана от всякакво съобщение с индустрията, все още изоставала назад, докато най-после през 1843 г. след много опити и усилия отчасти и на чартистите, отчасти на самите по-интелигентни минни работници и тук се пробудил общият дух на съпротива. Движението обхванало работниците от Нортумберленд и Дърхем до такава степен, че те застанали начело на един общ съюз на минните работници на цяла Великобритания и назначили за свой „главен пълномощник“ един чартист - адвокатът У. П. Робертс от Бристол, който вече се бил отличил при по-раншните чартистки процеси. Този съюз скоро се разпрострял над значително мнозинство от областите; навсякъде били назначавани дейци, които провеждали събрания и вербували членове; при първата конференция на депутатите в Манчестър през януари 1844 г. членовете били над 60 000, а при втората в Глазгоу, половин година по-късно, те вече били над 100 000. На тези конференции били обсъдени всички работи на минните работници и били взети решения относно по-значителните стачки. Били основани няколко периодични списания, особено месечното списание „The Miner’s Advocate“ в Нюкасъл на Тайн, и в тях били защищавани правата на минните работници.
На 31 март 1844 г. изтекли трудовите договори на всички минни работници в Нортумберленд и Дърхем. Те накарали Робертс да им състави нов договор, в който искали: 1) заплащане според теглото, а не според обема; 2) определяне на теглото чрез обикновени, ревизирани от официалните инспектори везни и тегла: 3) половингодишен срок на службата; 4) премахване системата на глобите и заплащане на действително изпълнената работа; 5) задължение на собствениците да гарантират на работниците, намиращи се на служба изключително при тях, работа поне за четири дни в седмицата или заплата за четири дни. Договорът бил изпратен на каменовъглените крале и била назначена депутация, за да преговаря с тях; но те отговорили, че това сдружение не съществува за тях, че те имали работа само с отделните работници и че никога не ще признаят сдружението. Те също предложили и друг договор, който игнорирал всички по-горни точки и, разбира се, бил отхвърлен от работниците. И по тоя начин войната била обявена. На 31 март 1844 г. 40 000 минни работници захвърлили кирките и всички мини в двете графства останали празни. Фондовете на съюза били толкова значителни, че в продължение на няколко месеца на всяко семейство могла да бъде осигурена една помощ от 2½ шилинга седмично. Докато по този начин работниците поставяли на изпитание търпението на своите работодатели, Робертс с безподобна неуморност организирал стачката и агитацията. Той нареждал да се устройват събрания, надлъж и нашир прекосявал Англия, събирал помощи за стачкуващите, проповядвал спокойствие и законност и едновременно повел поход срещу деспотичните мирови съдии и собствениците на предприятия, практикуващи системата на плащане в стоки - поход, какъвто още никога досега не бил виждан в Англия. Той го започнал още в началото на годината. Ако някой минен работник бивал осъждан от мировите съдилища, Робертс незабавно издействал от съда на кралската скамейка[119] един Habeas Corpus[120], довеждал своя клиент пред съда в Лондон и винаги постигал оправдаването му. По този начин съдията Уилямс от съда на кралската скамейка оправдал на 13 януари трима минни работници, осъдени от мировите съдии в Билстън (Южен Стафордшайр); престъплението на тези хора се състояло в това, че отказали да работят на такова място, което било застрашено от срутване, и действително, преди те още да се върнат, се срутило! При един по-раншен случай съдията Патесън оправдал шест работници, така че името на Робертс постепенно започнало да става страшно за притежаващите мини мирови съдии. В Престън също така били затворени четирима от неговите клиенти; в първата седмица на февруари той се отправил там, за да проучи делото на самото място, но когато пристигнал, намерил осъдените пуснати на свобода, преди още да изтече срокът на наказанието. В Манчестър били затворени седем души; Робертс получил Habeas Corpus и пълно оправдание на подсъдимите от съдията Уайтман. В Прескот били затворени девет минни работници, които, обвинени в мнимо нарушение на спокойствието в Сент Еленс (южен Ланкашайр), чакали своята присъда; щом пристигнал Робертс, те веднага били освободени. Всичко това се случило през първата половина на февруари. През април Робертс по същия начин освободил един минен работник от затвора в Дерби, четирима от затвора в Уейкфилд (Йоркшайр) и четирима от затвора в Лестър. Това продължавало така известно време, докато на тези „Dogberries“ - както били наричани мировите съдии по името на известното действащо лице в „Много шум за нищо“ от Шекспир - не бил вдъхнат малко респект. Това станало също и със системата на плащане в стоки. Един по един Робертс повлякъл пред съда тези безчестни минопритежатели и изтръгнал от мировите съдии против волята им присъди срещу тях самите; сред тях се вселил такъв страх от този бърз като вятъра генерален пълномощник, който изглеждал да е едновременно навсякъде, че например в Белпър при Дерби една фирма, която практикувала системата на плащане в стоки, щом пристигнал Робертс, наредила да се залепи следното обявление:
„Съобщение. Каменовъглени мини - Пентрич.
Господа Хазлем смятат за необходимо да съобщят (за да предотвратят всякакви недоразумения), че всички миньори, заети в техния рудник, ще получават заплатата си напълно изплатена в пари и ще могат да я изразходват, където и както искат. Ако купуват стоките си от магазина на господа Хазлем, те ще ги получават, както досега, по цени на едро. Но съвсем не е необходимо те да ги купуват оттам и безразлично дали ще купуват от този или от кой да е друг магазин, те ще получават същата работа и същата заплата.“
Тези победи възбудили най-шумно ликуване всред цялата английска работническа класа и привлекли към съюза множество нови членове. В това време стачката на север все още продължавала. Никоя ръка не се помръднала да работи и Нюкасъл, главното експортно пристанище за въглища, бил до такава степен лишен от въглища, че там те трябвало да бъдат превозвани от шотландския бряг, макар че на английски поговорката to carry coal to Newcastle*103 означава същото, каквото у гърците - „да носиш кукумявки в Атина“, а именно: да вършиш нещо, което е съвсем излишно. В началото - докато съюзът имал още достатъчно средства - всичко вървяло добре, но към лятото борбата станала много трудна за работниците. Всред тях царяла крайна нужда; те нямали повече пари, защото вноските на работниците от всички клонове на индустрията в цяла Англия в сравнение с големия брой стачкуващи все пак съставлявали малка сума; те били принудени да заемат от бакалите със загуба; цялата преса; с изключение на няколко пролетарски ежедневници, била против тях; буржоазията, а дори и малцината от нея, у които би се намерило достатъчно чувство на справедливост, за да поддържат стачкуващите, узнавали от продажните либерални и консервативни вестници само лъжи по въпроса за стачката; една депутация от дванадесет минни работници, която отишла в Лондон, събрала от тамошния пролетариат известна сума, която също тъй малко помогнала на масата нуждаещи се от помощ. Въпреки всичко това, минните работници останали непоколебими и - нещо, което е от много по-голямо значение - спокойни и мирни, въпреки всичката враждебност и предизвикателност на минопритежателите и техните верни слуги. Не бил извършен никакъв акт за отмъщение, нито един ренегат не бил изтезаван, не била извършена нито една-единствена кражба. Така стачката продължавала вече около четири месеца и за собствениците все още нямало никакви изгледи да добият надмощие. Оставал им още само един открит път. Те си спомнили за системата на котеджите; сетили се, че къщите на непокорните работници са собственост на техните работодатели. През юли работниците били предупредени за прекратяване на наемния договор и след една седмица всички четиридесет хиляди работници били изхвърлени на улицата. Тази мярка била приложена с възмутително варварство. Болни и слаби, старци и кърмачета, дори и раждащи жени били безмилостно грабнати от леглата и изхвърлени в канавките край шосето. Някакъв агент си направил дори удоволствието да хване за косите една жена в напреднала бременност и да я изхвърли от леглото ѝ на улицата. Там масово стояла войска и полиция, готова да се нахвърли с оръжие при първия признак на съпротива и при първия знак на мировите съдии, които ръководели цялата жестока процедура. Работниците изтърпели и това, без да окажат ни най-малка съпротива. Минопритежателите се надявали, че работниците ще прибегнат към насилие, подтиквали ги с всичка сила към непокорство, за да имат само претекст с намеса на войската да сложат край на стачката; бездомните минни работници, не забравяйки напомнянията на своя пълномощник, останали неподвижни, мълчаливо поставили мебелите си върху мочурливите полета и ожънатите ниви и издържали. Някои от тях, които нямали друго място, се настанили в канавките край шосето, а други - в места на чужди хора, за което след това били дадени под съд, и тъй като били нанесли „щети в размер от половин пени“, били осъдени на разноски от една лира, които те, естествено, не могли да изплатят, и били изпратени в затвора. Така живели те със семействата си повече от осем седмици под открито небе през влажното късно лято на миналата (1844) година без друг покрив за себе си и за своите деца, освен памучните завеси на своите легла, без други средства, освен малките помощи от съюза и намаляващия се кредит от бакалите. След това лорд Лондондери, който притежава значителни мини в Дърхем, накарва да заплашат бакалите на „своя град“ Сием с височайшия му гняв, в случай че те продължават да дават кредит на „неговите“ непокорни работници. Този „благороден“ лорд станал въобще комичната фигура на цялата стачка благодарение на своите смешни и надути, лошо съчинени „укази“ до работниците, които издавал от време на време, но без да постигне друг ефект, освен развеселяването на цялата нация.*104 Когато видели, че нищо не помага, собствениците с големи разноски докарали хора от Ирландия и от по-отдалечените части на Уелс, където още няма работническо движение, и ги заставили да работят в мините. Когато по този начин конкуренцията помежду работниците била отново възстановена, силата на стачниците била сломена. Собствениците ги принудили да се откажат от съюза, да напуснат Робертс и да приемат диктуваните от тях условия. Така завършила в началото на септември тази голяма петмесечна борба на минните работници против собствениците - борба, която от страна на потиснатите била водена с издръжливост, смелост, съзнателност и благоразумие, предизвикващи у нас най-голямо удивление. Каква степен на истинска човешка култура, въодушевление и сила на характера предполага такава борба у една маса от четиридесет хиляди мъже, които, както видяхме, още в 1840 г. в „Доклад на комисията за обследване на детския труд“, се описват като съвършено груби и безнравствени! Но колко тежък трябва да е бил и гнетът, който е докарал тези четиридесет хиляди души дотам, че те да се вдигнат като един човек и като една не само дисциплинирана, но и въодушевена армия, с една-единствена воля - да продължат борбата с най-голямо хладнокръвие и спокойствие, и то чак до момента, когато по-нататъшната съпротива би била безсмислена! И каква борба! - не против видими врагове, които могат да бъдат сразени, а против глад и нужда, мизерия и липса на подслон, против собствените си страсти, доведени до безумие от бруталността на богатите. Ако работниците пуснеха в ход насилието, те - невъоръжените - щяха да бъдат разстреляни и за няколко дни щеше да се реши победата на собствениците. Тази законност, на която те се опирали, не била страх от полицейската палка, а чиста разсъдливост; тя била най-доброто доказателство за съзнателността и самообладанието на работниците.
По такъв начин и този път работниците, въпреки безпримерната си издръжливост, били победени от капиталистите. Но борбата не била напразна. Преди всичко тази стачка, продължила 19 седмици, завинаги изтръгнала минните работници на Северна Англия от духовната летаргия, в която те се намирали досега; те се пробудили, осъзнали своите интереси и се присъединили към хода на цивилизацията и по-специално към работническото движение. Стачката, която сега разкрила цялото варварство на собствениците спрямо работниците, завинаги закрепила духа на протест сред тези работници и превърнала най-малко три четвърти от целия им брой в чартисти, а тридесет хиляди души такива енергични, такива изпитани хора са наистина много ценна придобивка за чартистите. Но освен това упоритостта и законността на цялата стачка заедно с придружаващата я дейна агитация все пак привлекли вниманието на обществото върху минните работници. По случай дебатите по повод износното мито върху каменните въглища Томас Дънкъмб, единственият истински чартистки депутат в камарата на общините, повдигнал в парламента въпроса за минните работници. Той заставил да се прочете високо от трибуната на камарата тяхната петиция и чрез една реч принудил и буржоазната преса веднъж да помести поне в парламентарните разисквания едно вярно изложение на въпроса. Веднага след тази стачка станала експлозията на Хасуел; Робертс отпътувал за Лондон, получил аудиенция при Пил и като представител на минните работници настоял за основно разследване на случая. Неговото постижение се състояло в това, че първите английски знаменитости по геология и химия, професорите Лайел и Фарадей, били натоварени да тръгнат за самото местопроизшествие. Но тъй като скоро след това последвали още няколко експлозии и документите на Робертс пак били представени на министър-председателя, последният обещал, ако това бъде възможно, да предложи в следващата парламентарна сесия (т. е. в сегашната, 1845 г.) необходимите мерки за защита на работниците. Всичко това не щяло да стане, ако през време на стачката миньорите не бяха се проявили като свободолюбиви и вдъхващи уважение мъже и ако не бяха ангажирали Робертс в своя съюз.
Щом станало известно, че минните работници на север били принудени да разтурят съюза и да се откажат от услугите на Робертс, минните работници от Ланкашайр се обединили в един съюз от около десет хиляди работници и гарантирали на своя генерален пълномощник една заплата от 1200 лири стерлинги годишно. През миналата есен те събирали повече от 700 лири месечно, от които около 200 лири употребявали за заплати, съдебни разноски и пр., а остатъкът отивал най-много за подпомагане на стачкуващи работници, отчасти безработни, отчасти прекратили работата си поради спречквания със собствениците. По този начин работниците все повече разбират, че обединени, те представляват достатъчно внушителна сила и в случай на крайна нужда те наистина могат да се противопоставят на силата на буржоазията. И ето това разбиране - придобивка от всички работнически движения - е станало благодарение на съюза и стачката от 1844 г. общо за всички минни работници на Англия. Не ще мине много време и ще изчезне разликата в съзнателност и енергия, която сега все още съществува в полза на индустриалните работници, и миньорите от кралството ще се приравнят с тях и ще могат във всяко отношение да вървят рамо до рамо с тях. По този начин неотклонно ще се подравя почвата под краката на буржоазията и колкото и да трае това, нейната цяла държавна и обществена сграда ще рухне заедно с основата, върху която тя стои.
Но буржоазията не обръща внимание на предупреждения. Съпротивата на минните работници само я е озлобила още повече; вместо да види в нея известен прогрес в движението сред работниците въобще, вместо да се опомни чрез нея, имотната класа намерила в нея само повод да излее гнева си върху една класа от хора, които били толкова глупави, за да не се съгласяват повече с досегашния начин на третиране. В справедливите искания на безимотните буржоазията е видяла само безсрамно недоволство, безумна съпротива срещу „установения от бога и хората порядък“ и в най-благоприятния случай - един подлежащ на потушаване с всички сили успех на „злонамерени демагози, които живеят от агитация и са много лениви за работа“. Тя се мъчила - разбира се, без успех - да представи на работниците хора като Робертс и дейните на съюза, които съвсем естествено били поддържани от последния, за хитри измамници, които измъквали от техния - на бедните работници - джоб и последната пара. Ако у имотната класа съществува такова безумие, ако тя е толкова заслепена от временните си изгоди, че самата не вижда повече и най-ясните знамения на времето, човек наистина трябва да се откаже от всякакви надежди за мирно разрешение на социалния въпрос в Англия. Единствен възможен изход остава насилствената революция, която сигурно няма да закъснее много.
БЕЛЕЖКИ
*103 - да превозваш въглища в Нюкасъл. Ред.
*104 (1892 г.) Нищо ново под слънцето, поне в Германия. Нашите „крале Щумовци“ са само копия на английски образци, отдавна забравени и станали, невъзможни в своята родина. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1892 г.)
[117] „The Mining Journal“ („Минно списание“) - седмично икономическо и техническо списание, основано в Лондон през 1835 г.
[118] Законът, който забранява да бъдат използвани за работа под земята жени, както и деца по-млади от 10 години, е приет от парламента на 10 август 1842 г.
[119] Съдът на кралската скамейка - едно от най-старите съдилища в Англия; през XIX в. (до 1873 г.) е самостоятелен висш съд, разглежда углавни и граждански дела и има правото да ревизира решенията на редица по-нискостоящи съдилища.
[120] Writ of Habeas Corpus - прието в английската съдебна практика название на документ, който предписва на съответната инстанция по искане на заинтересовани лица да се докара арестуваният в съда за проверяване законността на арестуването. След разглеждането на причините за арестуването съдът или освобождава арестувания, или го изпраща обратно в затвора, или го пуска на свобода под гаранция или поръчителство. Посочената процедура, регулирана от акта от 1679 г., не се разпростира върху дела по обвинение в държавна измяна и може да бъде спряна с решение на парламента.