Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“Положението на работническата класа в Англия
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Отношението на буржоазията към пролетариата
Когато говоря тук за буржоазията, аз включвам веднага и така наречената аристокрация, защото последната е само аристокрация, привилегирована само по отношение на буржоазията, но не и по отношение на пролетариата. Пролетарият вижда и в двете само имотната класа, т. е. буржоата. Пред привилегията на собствеността изчезват всички други привилегии. Разликата е само тази, че същинският буржоа се противопоставя на индустриалния, отчасти и на минния пролетарий, а като арендатор - и на земеделския работник-надничар, докато така нареченият аристократ влиза в допир само с една част от минните и със земеделските пролетарии.
Никога не съм срещал класа, която да е толкова деморализирана, толкова непоправимо покварена от користолюбие, вътрешно разядена и станала неспособна за всякакъв прогрес, както английската буржоазия. И тук аз преди всичко имам предвид същинската буржоазия, особено либералната, която агитира за премахването на житните закони. За нея в света няма нищо, което да не съществува само заради парите, и самата тя не прави изключение: тя живее само, за да печели пари, тя не познава друго щастие, освен щастието от бързата печалба и друга болка, освен от загубата на пари*112.
При тази алчност и това сребролюбие е невъзможно да остане неопетнено нито едно-единствено движение на човешката душа. Несъмнено тези английски буржоа са добри съпрузи и членове на семейството си и иначе притежават всякакъв вид така наречени лични добродетели и в обикновеното си общуване се явяват също така почтени и порядъчни хора, както всички други буржоа; дори в търговията с тях може по-добре да се преговаря, отколкото с немците, те не придирват и не се пазарят толкова, колкото нашите дребни търгашески душици, но каква полза от това? В края на краищата единственият решаващ момент си остава все пак собственият интерес и особено печеленето на пари. Аз ходих веднъж с един такъв буржоа в Манчестър и говорих с него за лошия, нездравословен начин на строеж в работническите квартали, за тяхното отвратително състояние и му заявих, че никога не съм виждал толкова лошо построен град. Този човек спокойно изслуша всичко това и на ъгъла, където се раздели с мен, каза: and yet, there is a great deal of money made here - и при все това тук се печелят огромна маса пари. Сбогом, господине! - На английския буржоа му е съвършено безразлично дали работниците му умират или не умират от глад, стига той само да печели пари. Всичко в живота се измерва според възможността за печелене на пари, а онова, което не допринася пари, е глупост, то е непрактично, идеалистическо. Затова и политическата икономия, науката за печелене на пари, е любимата наука на тези търгаши. Всеки от тях е политикономист. Отношението на фабриканта към работника не е човешко, а чисто икономическо. Фабрикантът е „капиталът“, работникът е „трудът“. И когато работникът не иска да бъде вмъкнат в тази абстракция, когато той твърди, че не е „труд“, а е човек, който между другото наистина има и свойството да работи, когато работникът си позволява да мисли, че не е длъжен да позволи да го купуват и продават на пазара като „труд“, като стока, тогава умът на буржоата престава да работи. Той не може да разбере, че освен отношенията на покупка и продажба той има с работниците и някакви други отношения, той не вижда в тях хора, а „ръце“ (hands), както непрекъснато ги нарича в лицето им; той не признава друга връзка между човек и човек, както казва Карлайл, освен плащане в брой. Дори връзката между него и жена му в деветдесет и девет случая на сто е само „плащане в брой“. Позорното робство, в което парите държат буржоата, е наложило чрез господството на буржоазията своя отпечатък и върху езика. Парите определят стойността на човека; този човек струва десет хиляди лири стерлинги - he is worth ten thousand pounds, т. е. той има толкова пари. Онзи, който има пари, е „respectable“ (почтен човек), той принадлежи към „по-добрия сорт хора“ (the better sort of people), той е „влиятелен“ (influential) и онова, което той върши, създава епоха в неговия кръг. Духът на търгашество пронизва целия език, всички отношения се изразяват в търговски термини и се обясняват в икономически понятия. Търсене и предлагане, supply and demand - тази е формулата, по която логиката на англичанина преценява целия човешки живот. На това се дължи свободната конкуренция във всяко отношение, на това се дължи режимът на laissez faire, laissez aller[123] в управлението, в медицината, във възпитанието, а скоро може би и в религията, където господството на официалната църква все повече и повече рухва. Свободната конкуренция не търпи ограничение, не търпи държавен контрол, цялата държава е в нейна тежест, тя би била най-съвършена при липса на всякаква власт - положение, при което всеки може да експлоатира другия колкото си иска, както например в „съюза“, проповядван от нашия приятел Щирнер. Но тъй като буржоазията не може да се лиши от държава, макар и само за да обуздава тъй необходимия за нея пролетариат, тя я насочва срещу пролетариата и се старае да я държи колкото е възможно по-далеч от себе си.
Но не мислете, че „образованият“ англичанин излага толкова открито на показ този свой егоизъм. Напротив, той го прикрива с най-низко лицемерие. Как може да се говори, че английските богаташи не мислели за бедните? Те, които са основали благотворителни заведения, каквито няма в никоя друга страна? - Да, разбира се, благотворителни заведения! Сякаш помагате на пролетария с това, че най-напред го изсмуквате до кръв, за да можете след това да начетете чрез него вашия самодоволен, фарисейски гъдел за благотворителност и да застанете пред света като велики благодетели на човечеството, когато връщате на изсмукания от вас стотната част от онова, което му се пада! Благотворителност, която обезчовечава повече онзи, който я раздава, отколкото онзи, който я получава; благотворителност, която още повече тъпче в праха потъпкания, която изисква обезчовеченият, отхвърленият от обществото парий да се откаже и от последното, което му остава - от своето звание на човек, да проси най-напред милостта на обществото, преди то да има милостта чрез милостиня да сложи на челото му печата на обезчовечаването! Но каква полза от всичко това? Да чуем самата английска буржоазия. Още няма година, откакто прочетох в „Manchester Guardian“ следното писмо до редактора, което беше напечатано без всякаква друга бележка като съвсем естествено, разумно нещо:
„Господин редакторе!
От няколко време по главните улици на нашия град се срещат маса просяци, които често по най-безсрамен и угнетяващ начин се стараят да предизвикат състраданието на минувачите ту с дрипавото си облекло и болния си вид, ту с отвратителни открити рани и осакатявания. Струва ми се, че когато човек не само е платил своя данък за бедните, но и предостатъчно внася в касата на благотворителните дружества, все пак е направил достатъчно, за да има правото да бъде запазен от такива неприятни и безсрамни обезпокоявания; защо прочее плащаме такъв висок данък за издръжка на градската полиция, когато последната не ни запазва дори и толкова, че да можем спокойно да отиваме в града или да излизаме навън? - Надявам се, че публикуването на тези редове във вашия много четен вестник ще накара официалната власт да премахне това зло (nuisance). Оставам
Ваша предана служителка
Една дама“
Виждате ли! Английската буржоазия е благодетелна от интерес, тя нищо не подарява, тя смята своите подаяния за търговска сделка, сключва с бедните сделка и им казва: ако изразходвам толкова и толкова за благотворителни цели, с това си изкупвам правото да не бъда по-нататък обезпокоявана, а вие се задължавате срещу това да останете във вашите тъмни дупки и да не разстройвате нежните ми нерви чрез откритото излагане на вашата нищета! Вие пак можете да идвате до отчаяние, но трябва да се отчайвате на скрито; за това съм се спазарила, изкупвам го с моята подписка от 20 лири за болницата! О, проклета да бъде тази позорна благотворителност на християнина-буржоа! И така пише „една дама“! Да, разбира се, дама! Тя е постъпила добре, като се е подписала така. За щастие тя няма повече куража да се нарича жена! Но ако „дамите“ са такива, какви трябва да бъдат „господата“? Някой ще каже, че това е единичен случай. Не, горното писмо изразява именно манталитета на значителното мнозинство от английската буржоазия, защото иначе и редакторът не би го приел, иначе би последвало, разбира се, какво и да е възражение, каквото аз напразно търсих в следващите броеве. А що се отнася до ефикасността на благодеянието, самият каноник Паркинсън казва, че бедните много повече биват подпомагани от подобните на себе си, отколкото от буржоазията; и по този начин помощта от някой честен пролетарий, който сам знае какво е глад, който, разделяйки оскъдния си обед, прави жертва, но я прави с радост - такава помощ има тогава и съвсем друго значение в сравнение с милостинята, хвърлена от буржоата, който тъне в разкош.
Буржоазията лицемери с безграничната си хуманност и в други случаи - но само тогава, когато собственият ѝ интерес изисква това. Тя лицемери и в своята политика, и в политическата си икономия. Ето вече пета година тя се мъчи да доказва на работниците, че желае да отмени житните закони само в интерес на пролетариите. Но истината по този въпрос е следната: житните закони, които поддържат цената на хляба по-висока, отколкото в другите страни, повишават с това и работната заплата и затрудняват за фабриканта конкуренцията с други страни, в които цената на хляба, а вследствие на това и заплатата, е по-ниска. Ако се премахнат сега житните закони, цената на хляба ще падне, а работната заплата ще се приближи до работната заплата на другите цивилизовани страни на Европа. Всичко това трябва да стане ясно на всекиго след изложените по-горе принципи, регулиращи работната заплата. Значи фабрикантът ще може по-лесно да издържи конкуренцията, търсенето на английски стоки ще расте, а заедно с това ще расте и търсенето на работни ръце. Вследствие на това увеличено търсене заплатата наистина пак ще се покачи донякъде, а работниците, които са без работа, ще бъдат заангажирани; но колко време ще трае това? „Излишното население“ на Англия и особено на Ирландия е достатъчно, за да снабди английската индустрия с необходимите работници, дори и ако размерите й се удвоят. Нищожните изгоди от премахването на житните закони отново ще изчезнат, ще последва нова криза и ние пак ще бъдем там, където сме били и преди, защото първият тласък, даден на индустрията, би ускорил и увеличението на населението. Пролетариите много добре разбират всичко това и са го казвали стотици пъти в лицето на буржоата; но въпреки това родът на фабрикантите, който има предвид само непосредствената изгода, която би му донесло премахването на житните закони, този род, който е достатъчно тъп, за да не разбере дори и това, че и за него тази мярка не може да създаде трайна изгода, защото конкуренцията между самите фабриканти скоро би довела до старото равнище печалбата на всекиго поотделно - въпреки това, този род и до днес продължава да гърми в ушите на работниците, че всичко това ставало само заради самите тях, че само заради гладуващите милиони хора богаташите от либералната партия внасяли своите стотици и хиляди лири в касата на Лигата против житните закони, докато всеки знае, че те жертват малко, за да спечелят много, че си правят сметка пак да спечелят всичко това десеторно и стократно още в първите години след премахването на житните закони. Но работниците повече не се поддават на заблуда от страна на буржоазията, особено след въстанието от 1842 г. От всекиго, който си дава вид, че се грижи за тяхното добро, те изискват като доказателство за искреността на своите намерения той да се обяви за народната харта. С това те протестират срещу всяка чужда помощ, защото в хартата те изискват само да им се даде власт, за да си помагат сами. На онзи, който не е съгласен с това, бил той открит враг или фалшив приятел, те с пълно право обявяват война. Впрочем Лигата против житните закони е употребила спрямо работниците най-презрените лъжи и хитрини, за да ги спечели на своя страна.
Тя искала да ги заблуди, че паричната цена на труда била обратнопропорционална на цената на житото, че работната заплата била висока, когато житото било евтино, и обратно. Тази е тезата, която тя се мъчила да докаже с най-смешните аргументи и която сама по себе си е по-смешна от кое и да е друго твърдение, излязло някога из устата на някой икономист. Когато това не помогнало, на работниците било обещано най-голямо благоденствие, което щяло да бъде последица от увеличеното търсене на работни ръце; някои дори и не се посвенили да носят из улиците два модела хляб - един по-голям, на който било написано: американски хляб за осем пенса, работна заплата - 4 шилинга на ден, а на другия, много по-малкия: английски хляб за осем пенса, работна заплата - 2 шилинга на ден. Но работниците не допуснали да бъдат заблудени. Те познават много добре работодателите си.
А ако на някого се иска добре да опознае лицемерието на тези хубави обещания, нека се вгледа в житейската практика. В течение на нашето изложение ние видяхме как буржоазията по всички възможни начини експлоатира пролетариата в своя полза. Но досега ние видяхме само как на своя глава отделните буржоа изтезават пролетариата. Да преминем сега към разглеждане на условията, при които буржоазията се явява против пролетариата като партия, дори като държавна власт. Очевидно е, че цялото законодателство преди всичко е насочено към защитата на имотните срещу безимотните. Законите са необходими само защото има безимотни; и макар това да е направо изразено само в малко закони, например в закона против скитничеството и бездомничеството, където пролетариатът като такъв е обявен за противозаконен, при все това враждебността срещу пролетариата толкова много лежи в основата на закона, че съдиите, особено мировите съдии - които сами са буржоа и с които пролетариатът най-често влиза в допир, - направо намират този смисъл в закона. Ако някой богаташ бъде доведен или по-скоро призован в съда, съдията изказва съжаление, че е бил принуден да му създаде толкова труд, и доколкото е възможно обръща делото някак в негова полза, а ако трябва да го осъди, той пак безкрайно много съжалява за това и т. н. И резултатът от това се свежда до една незначителна глоба, която буржоата с презрение хвърля на масата и се отдалечава. Но ако се случи някой бедняк да се яви пред мировия съдия, той преди това почти винаги е прекарал нощта в арестантското помещение заедно с множество други като него; по начало на него гледат като на виновен и го ругаят, а опитите му да се оправдае биват отхвърляни с едно презрително: „О, знаем ние тези извинения“, и му налагат такава глоба, която той не може да плати и трябва да я изкупва с един или няколко месеца затвор. А когато престъпленията му не могат да бъдат доказани, той въпреки това бива изпратен в затвора като негодяй и скитник (a rogue and a vagabond - тези изрази се срещат почти винаги заедно). Пристрастието на мировите съдии, особено на село, действително надминава всяка представа и е толкова обичайно явление, че всички немного сензационни случаи се съобщават от вестниците съвсем спокойно и без всякакви коментари. Но не може и да бъде другояче. От една страна, тези „Dogberries“ тълкуват закона само според смисъла, който се съдържа в него, а, от друга страна, самите те буржоа, виждат основния стълб на всеки истински порядък преди всичко в интересите на своята класа. Каквито са мировите съдии, такава е и полицията. Буржоата можела върши каквото си иска; спрямо него полицейският служител е винаги вежлив и строго се придържа към закона; но пролетарият бива третиран грубо и жестоко, вече самата негова бедност хвърля върху него подозрението за всевъзможни престъпления и едновременно му прегражда пътя към правна защита от всички произволи на властниците; поради това за него не съществуват защитните форми на закона: полицията влиза направо в дома му, арестува го и го изтезава. И само когато някое работническо сдружение, като например това на минните работници, ангажира някой Робертс, тогава става явно колко малко законът защищава пролетария, колко често той трябва да носи на плещите си всички тежести на закона, без да използва някоя от неговите изгоди.
Имотната класа и до ден-днешен все още се бори в парламента срещу по-добрите чувства на ония, които още не са напълно погълнати от егоизъм; тя води тая борба с цел все повече и повече да зароби пролетариата. Общинските мери една след друга се изземват и се разорават - нещо, което наистина повишава културата, но и много уврежда на пролетариата. Там, където е имало общински мери, беднякът можел да пуща своето магаре, свиня или няколко гъски, там децата и младежите имали свое място, където можели да играят и да се гонят на свобода; това сега все повече и повече престава да съществува, печалбата на бедняка се намалява и младежта, на която е отнето игрището, тъкмо поради това отива в кръчмите. Във всяка сесия се прокарват множество такива парламентарни закони за разработване на общински мери. Когато в сесията от 1844 г. правителството решило да принуди монополизиращите целия трафик железопътни дружества да направят пътуването достъпно и за работниците срещу такава такса, която е съразмерна с тяхното положение (един пенс на миля, около 5 сребърни гроша на германска миля), и за това предложило да се въведе такъв третокласен влак на всяка железопътна линия, който да циркулира всеки ден, „преподобният отец“, епископът на Лондон, предложил да не се пуща подобен влак в неделя - единствения ден, в който изобщо могат да пътуват заетите работници, и по този начин в неделя да пътуват само богатите, но не и бедните. Това предложение било обаче много прямо, много неприкрито, за да можело да се прокара, и то било оставено да пропадне. Аз нямам достатъчно място, за да изброя множеството прикрити атаки срещу пролетариата, макар и в течение само на една-единствена сесия. Ще посоча само още един случай от същата сесия на 1844 г. Една съвсем тъмна личност - член на парламента, някой си господин Майлс - предложил законопроект за регулиране на отношението между господари и слуги, който изглеждал да има доста невинен характер. Правителството приело законопроекта и той бил предаден за разглеждане на една комисия. В това време избухнала стачката на минните работници в Северна Англия и Робертс извършвал из Англия триумфални шествия със своите оправдани от съда работници. Когато законопроектът излязъл от комисията, оказало се, че били вмъкнати няколко крайно деспотични клаузи, от които особено забележителна била една; чрез нея на работодателя било дадено правото да привлече към отговорност пред някой (any) мирови съдия всеки работник, който устно или писмено е сключил с него договор за каквато и да е работа, дори и за случайна дребна услуга, в случай че откаже да работи или въобще прояви някакво непристойно поведение (misbehaviour); въз основа на дадените под клетва показания на работодателя или на неговите агенти и надзиратели - значи показания на ищеца - съдията можел да осъди работника на затвор или на принудителна работа за срок до два месеца. Този законопроект възбудил у работниците крайна ярост, още повече че по същото време в парламента се разглеждал законопроектът за десетчасовия работен ден и по тоя повод се водела усилена агитация. Били устроени стотици събрания, били изпратени стотици работнически петиции в Лондон до защитника на пролетариата в парламента - Томас Дънкъмб. Освен представителя на „Млада Англия“ Феранд той бил единственият енергичен опонент на този законопроект. Но когато останалите радикали видели, че народът се обявил против законопроекта, един след друг препълзели и се наредили на страната на Дънкъмб, а тъй като либералната буржоазия поради вълнението на работниците не се осмелила да се изкаже в полза на законопроекта, тъй като изобщо никой не бил живо заинтересован да се застъпва за него против волята на народа, той блестящо се провалил.
Но най-откритото обявяване на война от страна на буржоазията срещу пролетариата е Малтусовата теория за народонаселението и опиращият се на нея нов закон за бедните. За Малтусовата теория е ставало дума вече няколко пъти. Да повторим тук накратко главния неин извод, че на земята винаги имало пренаселеност и поради това винаги щели да дарят неволя, мизерия, бедност и безнравственост; че това е участта и вечното предназначение на човечеството: да съществува в твърде голям брой и поради това да се разпада на различни класи, от които едните са повече или по-малко богати, образовани и морални, а другите повече или по-малко бедни, окаяни, невежи и безнравствени. Прочее оттук следва практическият извод - и този извод прави сам Малтус, - че благодеянията и касите за бедните били всъщност безсмислица, тъй като те служели само, за да запазват „излишното население“, чиято конкуренция подбива работната заплата на другите, и да насърчават размножаването му. Снабдяването на бедните с работа от службата за бедните било също така безсмислено, защото - тъй като само определено количество от продуктите на труда можело да бъде консумирано - за всеки безработен, който бивал ангажиран, трябвало да остане безработен друг работник, който е работил досега; по този начин частната индустрия търпи загуби, а работата в службата за бедните се увеличава. Значи не се касае за изхранването на „излишното население“, а по възможност за неговото намаляване по един или друг начин. Малтус без заобикалки обявява признаваното досега право върху средствата за съществувание на всеки съществуващ на света човек за чиста безсмислица. Той цитира думите на един поет: Беднякът идва на празничния пир на природата и не намира свободен прибор за себе си - и природата - добавя Малтус вече от себе си - му заповядва да се махне (she bids him to be gone), „защото той наистина не е запитал обществото преди раждането си дали то иска да го приеме“. Тази теория сега е любима теория на всички истински английски буржоа, и то напълно естествено, тъй като тя е най-удобна за последните и освен това съдържа нещо много вярно за съществуващите условия. Значи щом повече въпросът не се състои в това, „излишното население“ да бъде използвано, да бъде превърнато в полезно население, а само в това, по възможно най-лекия начин да се заставят хората да умират от глад и същевременно да им се попречи да създават голям брой деца - това, разбира се, е дребна работа. Но при това е важно едно условие: „излишното население“ само да разбере своята собствена излишност и да се съгласи да умре от глад. Но за това сега още няма никакви изгледи, въпреки че хуманната буржоазия прави най-напрегнати усилия да го внуши на работниците. И, напротив, пролетариите са си втълпили, че тъкмо те са необходими със своите трудолюбиви ръце, а богатите господа капиталисти, които не правят нищо, са всъщност излишните.
Но докато властта е още в ръцете на богаташите, пролетариите са принудени да се помирят с обстоятелството, че ако те самите не искат да признаят това доброволно, законът ще ги обяви за действително „излишни“. Това именно е направено в новия закон за бедните. Старият закон за бедните, основан на акта от 1601 г. (43-а година от царуването на Елизабета), все още наивно изхождал от принципа, че грижата за препитанието на бедните е дълг на общината. Онзи, който нямал работа, получавал помощ; с течение на времето беднякът с право почнал да смята, че общината е длъжна да го пази от гладна смърт. Той изисквал помощта си за всяка седмица като свое право, а не като милостиня. В края на краищата това все пак омръзнало на буржоазията. В 1833 г., когато тя благодарение на избирателната реформа дошла на власт и едновременно с това пауперизмът на селските райони достигнал до своето пълно развитие, веднага пристъпила към реформиране в свой интерес и на законите за бедните. Назначена била една комисия, която проучила прилагането на законите за бедните и открила маса злоупотреби. Оказало се, че цялата работническа класа на селските райони била пауперизирана и че тя напълно или отчасти зависела от касата за бедните, защото последната е давала известни добавки на бедните, когато заплатата им е бивала ниска; установило се, че системата, издържаща безработния, подпомагаща зле платения и благословен с много деца баща, която задължавала бащата на извънбрачните деца с тяхната издръжка, а на бедните изобщо признавала правото за закрила - установило се, че тази система разорява страната, че е
„препятствие за индустрията, награда за необмислени женитби, стимул за увеличаване на населението и че подбива влиянието на растежа на населението върху работната заплата; че тя е национална институция за обезсърчаване на трудолюбивите и честните и за закрила на ленивите, порочните и безразсъдните; че тя руши връзките на семейството, систематично пречи на натрупването на капитали, разходва съществуващия капитал и разорява данъкоплатците; на това отгоре и като задължава бащата с издръжката на извънбрачните му деца, тя определя премия за тях“ (из доклада на комисията по закона за бедните).*113
Това описание на резултатите от стария закон за бедните е несъмнено изцяло вярно; тая помощ благоприятства за развиването на леността и за увеличаването на „излишното“ население. При сегашните социални условия е съвсем ясно, че беднякът е принуден да бъде егоист и ако има възможност да избира и това не може да повлияе на условията на неговия живот, той предпочита да не пра ви нищо, отколкото да работи. Но оттук следва само това, че съвременните социални условия не са добри, но не - както заключавали членовете на комисията, малтусианци - че бедността е престъпление и че борбата с нея трябва да се води по пътя на сплашването.
Но тези мъдри малтусианци били толкова твърдо убедени в непогрешимостта на своята теория, че те нито за момент не се поколебали да хвърлят бедните в прокрустовото легло на своите възгледи и съгласно последните да се отнасят към тях с най-възмутителна жестокост. Заедно с Малтус и другите привърженици на свободната конкуренция те били убедени, че е най-добре да се предоставя на всекиго да се грижи сам за себе си и последователно да се провежда laissez faire и затова те биха предпочели съвсем да премахнат законите за бедните. Но тъй като те все пак нямали за това нито смелост, нито авторитет, предложили един закон за бедните, който има повече малтусиански характер - закон, който е още по-варварски от простото прилагане на принципа laissez faire, защото там, където последният е само пасивен, новият закон за бедните се проявява активно. Ние видяхме, че Малтус, като нарича бедняка или, по-точно, безработния „излишен“, го обявява за престъпник, когото обществото трябва да накаже с гладна смърт. Но членовете на комисията далеч не били толкова варвари; грубата, пряката гладна смърт е много страшно нещо дори и в очите на един член на комисията по закона за бедните. Добре - казали те, - вие, бедните, имате право да съществувате, но само да съществувате; вие нямате право да се размножавате, нито имате право на човешко съществувание. Вие сте бедствие за страната и ако ние не можем веднага да ви премахнем като всяко друго бедствие за страната, вие все пак трябва да чувствате, че сте такова; необходимо е да бъдете държани в юзди и лишени от възможността направо или чрез някаква съблазън да създавате други „излишни“ хора, обречени на леност и безработица. Вие трябва да живеете, но да живеете като назидателен пример за всички ония, които биха имали повод да станат също „излишни“.
Тогава те предложили новия закон за бедните, който минал през парламента в 1834 г. и който е в сила и до днес. Била премахната всякаква помощ в пари или в хранителни продукти; единствената помощ, която се давала, било приемането в трудовите домове, които навсякъде били незабавно построени. Уредбата на тези трудови домове (workhouses) или, както народът ги нарича - бастилии на закона за бедните (poor-law-bastilles), е обаче от такъв вид, че тя трябва да сплашва всекиго, който все още има някаква надежда да преживее без този вид обществена благотворителност. За да прибягва беднякът до касата за бедните само в най-наложителните случаи, за да може той, преди да се реши да се обърне за помощ към нея, да изчерпи със собствените си усилия всички възможности да се справи без нея, трудовият дом бил превърнат в най-отблъскващо местопребивание, което може да измисли рафинираният талант на малтусианеца. Храната в него е по-лоша от храната на най-бедните работници, а работата е по-тежка; в противен случай последните наистина биха предпочели да прекарат в трудовия дом, отколкото вън от него да водят това жалко съществувание. Месо, а особено пък прясно месо, се дава много рядко, най-вече се дават картофи, колкото е възможно по-лош хляб и каша от овесено брашно, малко или никак бира. Дори и в затворите храната е изобщо по-добра, така че обитателите на трудовия дом често пъти нарочно извършват някакво нарушение, само за да отидат в затвора. Та нали и трудовият дом е затвор. Онзи, който не изпълни определеното му количество работа, не получава нищо за ядене, а онзи, който желае да излезе в града, трябва по-напред да поиска разрешение, което може да му бъде отказано в зависимост от неговото поведение или пък от мнението, което инспекторът има за него; пушенето е забранено, също тъй и приемането на подаръци от приятели и роднини извън дома; пауперите носят униформата на трудовия дом и без всякаква закрила са изложени на произвола на инспектора. За да не конкурира техният труд на частната индустрия, на тях в повечето случаи им дават съвсем безполезна работа; мъжете чукат камъни, и то толкова, „колкото един силен мъж с усилие може да изчука за един ден“; жените, децата и старците нищят стари корабни въжета - забравих за каква незначителна цел. За да не могат да се размножават „излишните“ или за да не могат „деморализираните“ родители да влияят върху своите деца, семействата се разделят; мъжът се изпраща в едно крило, жената в друго, децата в трето. Те могат да се виждат помежду си рядко, само в определено време и само тогава, когато, по преценка на чиновниците, те са се държали добре. И за да може заразата на пауперизма в тези бастилии напълно да се изолира от външния свят, обитателите на същите могат само с разрешение на чиновниците да приемат посещения в приемната стая и въобще да общуват с хора отвън само под техен надзор или с тяхно разрешение.
При всичко това храната по закон трябва да бъде здрава, а третирането на обитателите - човешко. Но духът на закона се налага твърде силно, за да може това изискване някак си да се изпълнява. Членовете на комисията по закона за бедните и цялата английска буржоазия се заблуждават, ако смятат за възможно да проведат принципа без неговите последици. Отношението към обитателите на трудовия дом, предписано от буквата на новия закон, се намира в противоречие е целия дух на същия; щом като законът по същество обявява бедните за престъпници, трудовите домове за изправителни затвори, а обитателите им за хора, стоящи извън закона, извън човечеството като въплъщение на погнуса и отвращение, то всякакво предписване на друго отношение не може в нищо да помогне. Прочее и на практика чиновниците в своите отношения към бедните се ръководят не от буквата, а от духа на закона. Ето няколко примера:
В трудовия дом в Гринуич през лятото на 1843 г. едно петгодишно момче било три нощи затворено за наказание в стаята на мъртъвците, където трябвало да спи върху капаците на погребалните ковчези. - В трудовия дом в Херн станало същото с едно малко момиче, което през нощта си намокряло леглото; изобщо този вид наказание изглежда да е доста обичаен. Този трудов дом, който се намира в една от най-хубавите местности на Кент, се отличава и с това, че всички прозорци са с изглед навътре, към двора, и само два новоотворени прозорци позволяват на обитателите на същия дом да хвърлят поглед към външния свят. Журналистът, който разказва това във в-к „Illuminated Magazine“, свършва описанието си с думите:
„Ако господ наказва човека заради престъпления така, както човекът наказва човека заради бедност, горко на синовете на Адам!“.
През ноември 1843 г. в Лестър умрял един човек, който два дни преди това бил освободен от трудовия дом в Ковънтри. Подробностите за третирането на бедните в това заведение са възмутителни. Един човек, Джордж Робсън, имал рана на рамото си, лекуването на която било напълно занемарено; той бил поставен на помпата, за да помпи вода със здравата си ръка; при това той получавал обикновената храна на трудовия дом, която не можел да смила поради това, че тялото му било отслабнало от занемарената рана. Вследствие на това той все повече слабеел и колкото повече се оплаквал, толкова по-жестоко се отнасяли с него. Когато жена му, която била също в трудовия дом, поискала да му занесе своя малък дял бира, тя била наругана и трябвало да изпие тази бира в присъствието на надзирателката. Той се разболял, но и тогава отношението към него не станало по-добро. Най-после, по негово искане, той бил освободен заедно с жена си. Напущането му било съпроводено с най-оскърбителни изрази. Два дни след това той умрял в Лестър и лекарят, който присъствал при огледа на трупа, заявил, че това е станало вследствие на занемарената рана и на храната, която е била съвършено несмилаема при състояние като неговото. Когато Робсън напущал трудовия дом, предали му писма, в които имало пари за него; тези писма били задържани в продължение на шест седмици и според едно правило на заведението те били отворени от началника. - В трудовия дом в Бирмингам станали такива позорни неща, че най-после през декември 1843 г. бил изпратен един чиновник, за да разследва работите. Той установил, че четирима trampers (по-горе ние дадохме обяснение на тази дума)*114 били затворени голи в един карцер (blackhole) под стълбището; държали ги в това състояние 8-10 дни, оставяли ги често гладни, без да им дават нещо за ядене до обед, и това - през най-суровото годишно време. Едно малко момче било изпратено из всичките наказателни затвори на заведението: най-напред в един влажен сводообразен и тесен килер за вехтории, след това два пъти в карцер, където втория път то останало три дни и три нощи; след това то още толкова време стояло в един стар карцер, който бил още по-лош от първия, и най-после в специална стая за скитниците - воняща, отвратително мръсна, тясна дупка с дървени нарове за спане, където чиновникът при ревизията си намерил още две дрипави и сгушени от студ момчета, които вече от четири дни стояли там. В карцера често бивали натъпквани по седем, а в стаята за скитниците често и по двадесет души. Също и жени бивали натъпквани в карцера като наказание за това, че не искали да ходят на черква. Дори една от тях била затворена четири дни в стаята за скитниците, където намерила бог знае какво общество. При това тя била болна и вземала лекарства! Друга жена била за наказание изпратена в лудницата, въпреки че била напълно с ума си. - В трудовия дом в Бактън, в Съфолк, през януари 1844 г. също имало подобна анкета, от която се оказало, че тук като болногледачка била назначена една малоумна, която вършела с болните всякакви опаки работи, и че ония болни, които нощем били неспокойни или пък често ставали, бивали здраво завързвани с връв, прекарана над завивките и под леглото, за да се спести на прислужничките трудът на дежуренето; един болен бил намерен умрял в това положение. - В трудовия дом в Сент Панкрас, в Лондон, където шият евтини ризи, един епилептик се задушил в леглото си през време на пристъп, без да му се е притекъл някой на помощ. В същия дом на едно легло спят по четири, шест, дори понякога по осем деца. - В трудовия дом в Шордич, в Лондон, бил поставен една нощ някакъв човек в едно легло заедно с един болен, който лежал с много силна треска, а освен това и самото легло било пълно с паразити. - В трудовия дом в Бетнал Грин, в Лондон, една жена, която била бременна в шестия месец, без да бъде приета в самия трудов дом, била затворена заедно с детето си, което нямало още две години, от 28 февруари до 20 март 1844 г., в приемната стая, където нямало и следа от легла и място за удовлетворяване на естествените нужди. Нейният мъж също бил доведен в трудовия дом и когато се примолил да освободят жена му от това затворничество, получил за това нахалство двадесет и четири часов арест на вода и хляб. - В трудовия дом в Слау при Уйндзор през септември 1844 г. един мъж бил на умиране; жена му заминала за там и пристигнала през нощта в дванадесет часа; тя побързала за трудовия дом и не била допусната да влезе; чак на следващата сутрин получила позволение да го види, и то само за половин час и в присъствието на надзирателката, която при всяко следващо посещение на жената след половин час се втурвала към нея и й казвала, че вече трябва да си върви. - В трудовия дом в Мидлтън, в Ланкашайр, в една стая спели по дванадесет, а понякога осемнадесет паупери от двата пола. Това заведение е подчинено не на новия, а на стария изключителен закон за бедните (закона за Джилбърт). Инспекторът инсталирал в този трудово-изправителен дом своя собствена пивоварна. - В Стокпорт на 31 юли 1844 г. един 72-годишен старец от приюта за бедните бил довлечен пред мировия съдия, защото отказвал да чука камъни и се оправдавал, че не може да върши тази работа поради възрастта си и схванатото си коляно. Той напразно молил да му дадат друга някоя работа, която да отговаря на физическите му сили; осъден бил на 14 дни принудителна каторжна работа. - В трудовия дом в Басфорд един чиновник, който правил ревизия, установил през февруари 1844 г., че чаршафите не били сменявани тринадесет седмици, ризите - четири седмици, а чорапите - от два до десет месеца, така че от 45 момчета само 3 още имали чорапи, а всички ризи били окъсани. Леглата гъмжали от паразити, а чиниите за ядене се миели в кофите за урина. - В трудовия дом в западната част на Лондон имало един портиер, който бил сифилистик и предал болестта си на четири момичета, но въпреки това не бил уволнен; друг портиер взел едно глухонямо момиче от една от стаите, крил го четири дни в своето легло и спал с него. Също и той не бил изпъден.
Както в живота, така и в смъртта. Бедните се заравят по най-безогледен начин, като умрял добитък. Гробищата за бедните в Свнт Брайдс, Лондон, са голо мочурище, което от Чарлз II насам се използва за гробища, пълно с купища от кости; всяка сряда там хвърлят умрелите през седмицата паупери в една яма, дълбока 14 фута; попът набързо измънква литургията си, ямата леко се заравя, за да бъде пак отворена следващата сряда и дотогава пълнена с трупове, докато не може да се побере нито един труп повече. Миризмата на разлагащите се трупове трови цялата околност, - в Манчестър гробищата за бедните се намират срещу стария град на Ърк - също така пусто, неравно място. Преди около две години тук била прокарана железопътна линия. Ако това бяха гробища за „порядъчни“ хора, как кански щяха да крещят буржоазията и духовенството заради това светотатство! Но това били гробища за бедните, това било мястото за покой на паупери и „излишни“ хора - и затова съвсем не се стеснявали. Никой не си направил дори труда да пренесе на другата страна на гробищата още ненапълно разложените трупове. Разравяли гробовете, когато им дотрябвало, забивали колове в пресни гробове, така че водата от мочурливата почва, наситена с разлагащи се вещества, извирала нагоре и изпълвала околността с най-отвратителните и най-вредните газове. Сега аз не ще описвам повече във всички подробности оная отвратителна суровост, която се проявявала тук.
Ще се учуди ли някой, че при тези условия бедните отказват да приемат обществена помощ, че те предпочитат да умират от глад, отколкото да отиват в тези бастилии? Аз зная пет случая, при които хората действително и буквално са умирали от глад. Когато няколко дни преди смъртта им службата за бедните отказала да ги подпомага извън трудово-изправителния дом, те предпочели да се върнат обратно в своята мизерия, отколкото да отидат в този ад. В това отношение комисията по закона за бедните напълно постигнала своята цел. Но същевременно повече от коя и да е друга мярка на властващата партия трудовите домове усилили озлоблението на работническата класа против имотната класа, която в по-голямата си част превъзнася новия закон за бедните. От Нюкасъл до Дувър този нов закон предизвикал само единодушен глас на възмущение сред работниците. В него буржоазията толкова ясно изразила своето мнение за задълженията си спрямо пролетариата, че дори и най-глупавите го разбрали. Никога още не се е твърдяло толкова направо, толкова неприкрито, че безимотните съществуват само за да бъдат експлоатирани от имотните и за да умират от глад, когато са ненужни на имотните. Ето защо пък този нов закон за бедните е допринесъл толкова много за ускоряване на работническото движение и особено за разпространението на чартизма. Тъй като този закон най-много се прилага в селските райони, той там улеснява предстоящото развитие на пролетарското движение.
Нека добавим още, че от 1838 г. насам и в Ирландия съществува такъв закон за бедните, който е създал също такива приюти за 80 000 паупери. И тук той също е станал омразен и би си навлякъл още повече омраза, ако някак си и тук можеше да добие онова значение, което е достигнал в. Англия. Но какво значи лошото третиране на 80 000 пролетарии в една страна, където те достигат до два и половина милиона! - В Шотландия, с изключение на някои местности, не съществуват никакви закони за бедните.
Надявам се, че след това описание на новия закон за бедните и на резултатите от него никой няма да намери за много тежки думите ми, които съм казал за английската буржоазия. В това държавно мероприятие английската буржоазия се явява in corpore*115 като власт и изразява ясно какво иска всъщност, какво значение имат всичките и по-незначителни постъпки против пролетариата, привидно хвърлящи укор само върху отделни лица. И че тази мярка не е излязла само от някаква група на буржоазията, но че се ползва с одобрението на цялата класа, доказват между другото и парламентарните дебати от 1844 г. Либералната партия издала новия закон за бедните; консервативната партия начело със своя министър Пил го защищавала и внесла в него само няколко дребни изменения, чрез Poor-Law-Amendment-Bill*116 от 1844 г. Едно либерално мнозинство издало, а друго консервативно мнозинство потвърдило този закон и благородните лордове и двата пъти дали своето „съгласие“. Така пролетариатът бил изключен от държава и общество; по такъв начин открито било обявено, че пролетариите не са хора и че не заслужават да бъдат третирани като хора. Нека спокойно предоставим на пролетариите на Великобритания обратно да извоюват човешките си права.*117
Такова е положението ма английската работническа класа, доколкото можах да го опозная чрез собствените си очи и официални и други автентични сведения в течение на двадесет и един месеца. И ако аз, както доста често се изказвах в тази книга, смятам това положение за съвършено непоносимо, не съм единственият, който прави това. Още в 1833 г. Гаскел заявява, че е загубил надежда в мирния изход и че революцията трудно може да се размине. В 1838 г. Карлайл обяснява чартизма и революционното движение на работниците с нищетата, в която те живеят, и само се учудва, че те осем дълги години са седели толкова спокойно на масата на Бармекид[124], където били хранени с празни обещания от либералната буржоазия. В 1844 г. той заявява, че веднага трябва да се пристъпи към организацията на труда,
„ако Европа, или най-малко Англия, не желае да се превърне в необитаема пустиня“.
A „Times“, първият вестник на Европа“, през юни 1844 г. направо заявява:
„Война на дворците, мир на колибите! - това е боен зов на ужаса, който още веднъж може да прозвучи из нашата страна. Нека богатите се пазят!“
Но нека се занимаем още веднъж с шансовете на английската буржоазия. На чуждестранната, особено на американската индустрия, в най-лошия случай ще се удаде да издържи английската конкуренция дори и след премахването на житните закони: това премахване ще стане след няколко години необходимо. Германската индустрия сега прави големи усилия, а американската се е развила с гигантски крачки. Със своите неизчерпаеми източници, със своите неизмерими каменовъглени и железни залежи, със своето безпримерно богатство на водна енергия и плавателни реки, но особено с енергичното си и дейно население, в сравнение с което англичаните са още флегматични сънливци, Америка в по-малко от десет години е създала такава индустрия, която в по-грубите памучни стоки (главен артикул на английската индустрия) още сега конкурира на Англия и е изместила англичаните от североамериканския и южноамериканския пазар, а в Китай тя продава своите стоки наред с английските. Също така е и с другите клонове на индустрията. Ако има страна, способна да заграби индустриалния монопол, това е Америка. Щом английската индустрия бъде бита по този начин - което неизбежно трябва да се случи в следващите двадесет години, ако не се изменят сегашните социални условия, - то болшинството от пролетариата ще стане завинаги „излишно“ и няма да има друг избор, освен да умре от глад или да направи революция. Мисли ли английската буржоазия за тази възможност? Напротив, нейният най-любим икономист Мак Кълък ѝ чете следните лекции от своя кабинет: съвсем не може и да се мисли, че толкова млада страна като Америка, която дори още не е населена както трябва, може с успех да се занимава с индустрия, а още повече да конкурира на стара индустриална страна като Англия. Би било безумно от страна на американците, ако биха поискали да опитат това, защото само могат да загубят парите си; нека се занимават със земеделието и чак когато обработят земята в цялата страна, тогава ще настъпи може би времето, когато с успех ще могат да се занимават с индустрия. - Това казва мъдрият икономист и цялата буржоазия повтаря думите му, а през това време американците отнемат нейните пазари един след друг и един смел американски спекулант неотдавна изпратил партида американски стоки за Англия, където те били продадени, за да бъдат отново изнесени!
Но да допуснем, че Англия ще запази индустриалния монопол и че броят на фабриките ѝ непрекъснато ще расте - какъв ще бъде резултатът от това? Търговските кризи ще си останат и с разширяването на индустрията и увеличаването на пролетариата те ще стават все по-остри и по-ужасни. Чрез напредващото разоряване на дребната буржоазия и чрез развиващата се с гигантски крачки централизация на капитала в ръцете на малцина пролетариатът ще се разраства в геометрическа прогресия и скоро ще съставлява цялата нация, с изключение на малцина милионери. Но в това развитие ще настъпи такъв момент, когато пролетариатът ще види колко ще му е лесно да катурне съществуващата социална власт и тогава ще последва революция.
Но няма да се случи нито едното, нито другото. Търговските кризи - най-мощният лост на всяко самостоятелно развитие на пролетариата, в съчетание с чуждестранната конкуренция и растящото разоряване на средната класа, ще ускорят процеса. Аз не вярвам, че народът ще се съгласи да понесе повече от още една криза. Вероятно вече следващата криза, която ще настъпи в 1846 или 1847 г., ще донесе премахването на житните закони и приемането на хартата. Какви революционни движения ще предизвика хартата - трудно може да се каже. Обаче след тази и до следващата криза, която по аналогия с досегашните кризи би трябвало да настъпи в 1852 или 1853 г., но настъпването на която може да бъде забавено от премахването на житните закони, както и може да бъде ускорено от други обстоятелства, като например от чуждестранната конкуренция и пр., на английския народ наистина ще омръзне да се подлага на експлоатация в полза на капиталистите и да умира от глад, когато капиталистите не се нуждаят повече от него. Ако до това време английската буржоазия не се опомни - а това, както изглежда, наистина няма да се случи, - ще последва революция, с която не ще може да се мери нито една от всички революции преди нея. Доведените до отчаяние пролетарии ще грабнат факела на пожара, за който им е проповядвал Стифенс; народът ще си отмъсти с такава ярост, за която и годината 1793 не ни дава никаква представа. Войната на бедните против богатите ще бъде най-кръвопролитната, която се е водила някога. Не ще помогне дори преминаването на част от буржоазията към пролетарската партия, нито дори и подобряване на нравите на цялата буржоазия. Промяната във възгледите на цялата буржоазия и без това не може да отиде по-далеч от една половинчата juste-milieu*118; ония буржоа, които по-решително се присъединяват към работниците, ще образуват нова жиронда, която ще загине в хода на разгръщането на насилствените действия. Предразсъдъците на цяла класа не се изхвърлят като стари дрехи и най-малко способна на това е консервативната, ограничената и егоистична английска буржоазия. Всичко това са изводи, които могат да се направят с най-голяма положителност, изводи, чиито предпоставки са неоспоримите факти, от една страна, на историческото развитие, а от друга - на човешката природа. Предсказването на събитията никъде не е тъй лесно, както именно в Англия, защото тук съставните елементи на обществото са се разграничили много ясно и рязко. Революцията трябва да дойде. Сега вече е много късно, за да се дойде до мирно разрешение на този въпрос. Възможно е обаче тя да не бъде толкова жестока, както е предсказано по-горе. Но това ще зависи не толкова от развитието на буржоазията, колкото от развитието на пролетариата. Колкото повече пролетариатът се прониква от социалистически и комунистически идеи, толкова по-малко революцията ще бъде кръвопролитна, отмъстителна и жестока. Съгласно своя принцип комунизмът стои над враждата между буржоазията и пролетариата, той признава само нейното историческо значение за настоящето, но отрича необходимостта ѝ за бъдещето; той иска да премахне тъкмо тази вражда. Ето защо, докато съществува тази вражда, комунизмът вижда в озлоблението на пролетариата против потисниците му нещо наистина необходимо - най-значителния лост на начеващото се работническо движение, но той отива по-далеч от това озлобление, защото той е дело именно на цялото човечество, а не само на работниците. И без това на никой комунист не ще хрумне да си отмъщава на отделни лица или изобщо да мисли, че при съществуващите отношения отделният буржоа може да постъпва другояче, освен тъй, както постъпва. Английският социализъм (т. е. комунизъм) изхожда направо от принципа за неотговорността на отделното лице. И така, колкото повече английските работници се проникват от социалистическите идеи, толкова по-скоро тяхното сегашно озлобление - което, ако се проявява в такива насилствени действия, както досега, не ще доведе до нищо - ще стане излишно, толкова по-малко дивост и суровост ще има в борбата им с буржоазията. Ако до избухването на революцията целият пролетариат въобще може да стане комунистически, тя би протекла много мирно. Но това сега е вече невъзможно; станало е вече твърде късно! Но аз се надявам, че до избухването на съвършено откритата, пряма война на бедните срещу богатите, която сега е станала неизбежна в Англия, сред пролетариата ще се разпространят поне толкова ясни идеи по социалния въпрос, че комунистическата партия, възползвайки се от събитията, с течение на времето ще бъде в състояние да преодолее жестоките и груби елементи в революцията и да предотврати повтарянето на девети термидор. Без друго опитът на французите не ще пропадне, а и още сега повечето от водачите на чартистите са комунисти. А тъй като комунизмът стои над противоречието между пролетариата и буржоазията, то и на по-добрата част от буржоазията - която е обаче крайно малка и може да разчита само на завербуване сред подрастващите младежи - ще бъде по-лесно да се присъедини към него, отколкото към изключително пролетарския чартизъм.
Ако някой каже, че тези изводи тук не са достатъчно обосновани, надявам се, че другаде ще се яви случай, в който те ще бъдат доказани като неизбежни резултати от историческото развитие на Англия. Но аз настоявам на следното: войната на бедните против богатите, която сега се води вече поединично и косвено, ще получи в Англия всеобщ, цялостен и пряк характер. Твърде е късно вече за мирно разрешение. Класите все по-рязко и по-рязко се обособяват, духът на съпротивата все повече и повече прониква у работниците, озлоблението расте, отделните партизански схватки се разрастват в значителни сражения и демонстрации и скоро някой малък повод ще бъде достатъчен, за да се тури лавината в движение. Тогава, разбира се, ще проехти из цялата страна бойният зов: „Война на дворците, мир на колибите!“, но за богатите тогава ще бъде вече твърде късно, за да могат да се предпазят.
БЕЛЕЖКИ
*112 В своята книга „Past and Present“, London, 1843 [„Минало и настояще“, Лондон, 1843] Карлайл превъзходно рисува английската буржоазия и нейната отвратителна алчност. Част от тая книга аз преведох и поместих в „Deutsch-Französische Jahrbücher“, към които и отправям читателя.[122]
*113 „Extracts from Information received by the Poor-Law-Commissioners“. Published by Authority, London, 1833 („Извадки от докладите, представени на комисията по закона за бедните“. Официално издание, Лондон, 1833 г.].
*114 Виж настоящия том, стр. 430. Ред.
*115 - в пълен състав, в своята съвкупност, като цяло. Ред.
*116 - Допълнения към закона за бедните. Ред.
*117 За да се предотвратят всякакви неверни тълкувания и произлизащи от тях възражения, искам още да забележа, че говорих за буржоазията като за класа и че всички неща, разказани за отделни лица са за мен само доказателства за начина, по който класата мисли и действа. Поради това аз не можах да се впусна в разбор на различията между отделните групировки и партии на буржоазията, които имат значение само в историческо и теоретическо отношение; затова и само мимоходом мога да спомена малкото представители на буржоазията, които са се проявили като изключения, достойни за уважение. Това, от една страна, са по-решителните радикали, почти чартисти, каквито са членовете на камарата на общините - фабрикантите Хайндли от Аштън и Филден от Тодморден (Ланкашайр), и от друга страна - хуманните тори, които неотдавна са организирали групата „Млада Англия“ и към които по-специално принадлежат парламентарните членове Дизраели, Бортуик, Феранд, лорд Джон Манърс и др. Техен приближен е също и лорд Ашли. - Целта на „Млада Англия“ е възстановяването на старата „merry England“ с всичкия и блясък и романтичен феодализъм; тази цел е, разбира се, неизпълнима и дори смешна, това е сатира за всяко историческо развитие; но доброто намерение и смелостта, с които тези хора въстават против съществуващия строй и съществуващите предразсъдъци и признават низостта на съществуващото - вече означават нещо. - Съвсем уединен стои английският немец Томас Карлайл, който първоначално бил тори, но отива по-далеч от всички споменати по-горе. От всички английски буржоа той най-дълбоко е разбрал причините на социалния безпорядък и иска организация на труда. Надявам се, че Карлайл, който е намерил верния път, също ще бъде в състояние и да го следва. Изпращам му най-добри пожелания от мое име и от името на много други немци.
(1892 г.) Но Февруарската революция превърна Карлайл в истински реакционер; справедливият гняв срещу филистерите се превърна в кисела филистерска досада от историческата вълна, която го изхвърли на брега. (Добавка от Енгелс към немското издание от 1892 г.)
*118 - златна среда. Ред.
[122] Виж настоящото издание, том 1, стр. 551-575.
[123] „Laissez faire, laissez aller“ - „предоставете свобода на действие“ - формула на буржоазните икономисти - фритрейдери, привърженици на свобода на търговията и на ненамеса на държавата в сферата на икономическите отношения.
[124] Трапезата (или пирът) на Бармекидите - израз, заимстван от приказките „Хиляда и една нощ“. На тоя пир поднасят на гладния едно след друго празни блюда.