Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“
ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ
ИЗ „ВЪВЕДЕНИЕ“[189] ОТ ФРИДРИХ ЕНГЕЛС 1891 г.
ПО ПОВОД 20-ГОДИШНИНАТА ОТ ПАРИЖКАТА КОМУНАПОСЛЕПИС
Предложението да преиздам възванието на Генералния съвет на Интернационала „Гражданската война във Франция“ и да го придружа с увод дойде за мене неочаквано. Затова тук мога само да засегна накратко най-съществените точки.
Преди горния по-дълъг труд помествам двете по-кратки възвания на Генералния съвет за Френско-пруската война. Първо - защото в „Гражданската война“ има позовавания на второто възвание, което само по себе си, без първото, не е навсякъде разбираемо. А още и защото тези две написани също от Маркс възвания са не по-малко от „Гражданската война“ превъзходни образци на удивителния дар на автора, проявен най-напред в „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“[190], да схваща ясно характера, значението и неизбежните последици на велики исторически събития по времето, когато тези събития още се разиграват пред нашите очи или току-що са станали. И най-после, защото ние в Германия и днес още страдаме от предсказаните от Маркс последици от онези събития.
Не се ли сбъдна предсказанието в първото възвание, че ако отбранителната война на Германия срещу Луи Бонапарт се изроди в завоевателна война срещу френския народ, всички нещастия, които сполетяха Германия след така наречената освободителна война[191], отново ще се струпат върху нея с още по-голяма сила? Нямахме ли още цели двадесет години Бисмарково господство и вместо преследвания на демагозите[192] - изключителен закон и хайка срещу социалистите, със същия полицейски произвол, с буквално същото чудовищно тълкуване на закона?
И не се ли оправда буквално предсказанието, че анексията на Елзас-Лотарингия „ще тласне Франция в обятията на Русия“ и че след тази анексия Германия ще трябва или открито да стане лакей на Русия, или след кратък отдих да се готви за нова война, и то „за расова война срещу обединените славянска и романска раси“[193]? Нима анексията на френските провинции не тласна Франция в прегръдките на Русия? Нима Бисмарк не се домогва безуспешно цели двадесет години до благоволението на царя, и то с още по-долни услуги от ония, които малката Прусия бе свикнала да оказва раболепно на „светая Рус“, преди да стане „първата велика европейска държава“? И нима над главите ни не виси всеки ден дамоклевият меч на една война, в първия ден на която ще се разбият на пух и прах всички скрепени с документ съюзи на владетелите - война, за която не се знае нищо, освен абсолютната неизвестност за нейния изход, расова война, която ще подхвърли цяла Европа на опустошение от страна на петнадесет или двадесет милиона въоръжени хора и която не се е развихрила още само защото пълната невъзможност да се предвиди крайният резултат вдъхва страх дори и на най-силната от големите военни държави?
Това толкова повече ни задължава отново да направим достояние на немските работници тези полузабравени документи, които блестящо свидетелстват за далновидността на интернационалната работническа политика от 1870 г.
Това, което важи за тези две възвания, важи и за „Гражданската война във Франция“. На 28 май по склоновете на Белвил паднаха последните борци на Комуната, сразени от превъзхождащите ги неприятелски сили, а два дни по-късно, на 30 май, Маркс вече четеше пред Генералния съвет своето произведение, в което историческото значение на Парижката комуна е изложено в кратки, силни, но така точни и - най важното - така верни черти, каквито никога не е достигала цялата обширна литература по този въпрос.
Ако днес, след двадесет години, погледнем назад към дейността и историческото значение на Парижката комуна от 1871 г., ще видим, че към изложеното в „Гражданската война във Франция“ трябва да се направят още някои допълнения.
Членовете на Комуната се разделяха на мнозинство - бланкистите, които преобладаваха и в Централния комитет на националната гвардия, и малцинство - членовете на Международната работническа асоциация, предимно привърженици на социалистическата школа на Прудон. Тогава бланкистите бяха в голямата си маса социалисти само по революционен, пролетарски инстинкт; само малцина бяха стигнали до по-ясно разбиране на принципните положения благодарение на Вайан, който познаваше немския научен социализъм. Така че ясно е защо в икономическо отношение Комуната пропусна доста неща, които по нашите днешни разбирания тя трябваше да извърши. Разбира се, най-непонятно е благоговението, с което Комуната почтително се спря пред вратите на Френската банка. Това също беше тежка политическа грешка. Банката в ръцете на Комуната - това щеше да струва повече от десет хиляди заложници. Това щеше да накара цялата френска буржоазия да упражни натиск върху Версайското правителство да сключи мир с Комуната. Но много по-удивително е, че Комуната извърши много правилни неща, въпреки че се състоеше от бланкисти и прудонисти. Разбира се, за икономическите декрети на Комуната, за техните достойнства и недостатъци са отговорни преди всичко прудонистите, а за нейните политически дела и опущения - бланкистите. Както става обикновено, когато властта попадне в ръцете на доктринери, и едните, и другите, по ирония на историята, правеха противоположното на онова, което предписваше доктрината на тяхната школа.
Прудон, този социалист на дребните селяни и на занаятчийските майстори, изпитваше истинска омраза към асоциацията. Той казваше, че в нея имало повече лошо, отколкото добро, че тя била по природа безплодна, дори вредна, защото била окови за свободата на работника; че тя била чиста догма, безполезна и тягостна, противоречаща не само на свободата на работника, но и на икономията на труд, и че нейните недостатъци растели по-бързо от предимствата ѝ; че в противовес на нея конкуренцията, разделението на труда, частната собственост били икономически сили. Асоциацията на работниците била уместна само в изключителни случаи, за каквито Прудон смята едрата индустрия и големите предприятия, напр. железниците (виж „Обща идея на революцията“, трета студия[198]).
Но в 1871 г. едрата индустрия вече до такава степен беше престанала да бъде изключение дори в Париж - центъра на художествените занаяти, че най-важният декрет на Комуната постановяваше една организация на едрата индустрия и дори на манифактурата, която трябваше не само да се основава върху асоциацията на работниците във всяка фабрика, но и да обединява всички тези сдружения в голям съюз, накъсо - организация, която, както Маркс съвсем правилно отбелязва в „Гражданската война“, в края на краищата трябваше да доведе до комунизма, т. е. до пряката противоположност на Прудоновото учение. Ето защо Комуната беше гробът на Прудоновата социалистическа школа. Тази школа днес е изчезнала от френските работнически среди; в тях сега напълно господства Марксовата теория, и то сред „посибилистите“ не по-малко, отколкото сред „марксистите“. Само сред „радикалната“ буржоазия има още прудонисти.
Не по-добра участ постигна и бланкистите. Възпитани в школата на съзаклятничеството, сплотени чрез присъщата на тази школа строга дисциплина, те изхождаха от възгледа, че сравнително малък брой решителни, добре организирани хора са в състояние в благоприятен момент не само да завземат властта, но и действайки с огромна, стремителна енергия, да я задържат в свои ръце, докато успеят да въвлекат масата на народа в революцията и да я групират около малкото ръководно ядро. За това беше необходима преди всичко най-строга, диктаторска централизация на цялата власт в ръцете на новото революционно правителство. А какво направи Комуната, която в своето мнозинство се състоеше тъкмо от тези бланкисти? Във всички свои прокламации към населението на френската провинция тя го призоваваше към една свободна федерация на всички френски комуни с Париж, към една национална организация, която за пръв път трябваше да бъде създадена действително от самата нация. Тъкмо потисническата власт на предишното централизирано правителство, армията, политическата полиция, бюрокрацията, които Наполеон беше създал през 1798 г. и които след това всяко ново правителство бе поемало като желателно оръдие и бе използвало срещу своите противници - тъкмо тази власт трябваше да падне навсякъде във Франция, както бе паднала вече в Париж.
Комуната трябваше още от самото начало да признае, че работническата класа, дошла веднъж на власт, не може да си служи по-нататък със старата държавна машина; че тази работническа класа, за да не загуби отново своето току-що извоювано господство, трябва, от една страна, да премахне цялата стара, използвана досега срещу нея самата машина за потискане, а от друга страна - да се осигури срещу собствените си депутати и чиновници, като обяви всички без изключение за сменяеми по всяко време. В какво се състоеше характерната особеност на досегашната държава? Обществото бе създало - първоначално чрез просто разделение на труда - специални органи за защита на своите общи интереси. Но с течение на времето тези органи и главният от тях - държавната власт, служейки на своите собствени интереси, се бяха превърнали от слуги на обществото в негови господари. Това може да се види например не само в наследствената монархия, но и в демократичната република. Никъде „политиците“ не образуват такава обособена и могъща част от нацията, както именно в Северна Америка. Там всяка от двете големи партии, които се редуват на власт, на свой ред се управлява от хора, които превръщат политиката в бизнес, спекулират с депутатските места в законодателните събрания както на съюза, така и на отделните щати, или живеят от агитация за своята партия и биват възнаграждавани със служби след нейната победа. Известно е как се опитват американците от 30 години насам да отхвърлят това вече непоносимо иго и как въпреки всичко те все по-дълбоко затъват в това блато на корупцията. Тъкмо в Америка можем най-добре да проследим процеса на това обособяване на държавната власт от обществото, за просто оръдие на което тя е била първоначално предназначена. Там не съществува нито династия, нито аристокрация, нито редовна войска - освен неколцината войници за упражняване надзор над индианците - няма бюрокрация с постоянна служба или с право на пенсия. И все пак там има две големи банди от политически спекуланти, които последователно завземат държавната власт и я експлоатират с най-корумпирани средства и за най-корумпирани цели, а нацията е безсилна срещу тези два големи картела от политици, които привидно ѝ служат, а в действителност господстват над нея и я ограбват.
Срещу това неизбежно във всички досегашни държави превръщане на държавата и на държавните органи от слуги на обществото в негови господари Комуната употреби две безпогрешни средства. Първо, тя постави на всички длъжности - административни, съдебни, просветни - лица, избирани с общо избирателно право, които при това могат да бъдат отзовавани от същите избиратели по всяко време. И, второ, за всички служби, висши и низши, тя плащаше такава заплата, каквато получаваха другите работници. Най-високата заплата, която изобщо плащаше Комуната, беше 6000 франка. С това беше създадена сигурна бариера за службогонството и кариеризма, независимо от императивните мандати на делегатите в представителните учреждения, които бяха въведени свръх всичко.
Това разбиване на досегашната държавна власт и заместването ѝ с нова, наистина демократична, е подробно описано в третата част на „Гражданската война“. Но тук беше необходимо да се спрем още веднъж накратко на някои нейни черти, защото тъкмо в Германия суеверната вяра в държавата се е прехвърлила от философията в съзнанието на цялата буржоазия и дори на много работници. Според представата на философите държавата е „осъществяване на идеята“ или преведено на философски език, царството божие на земята; тя е областта, в която се осъществява или трябва да се осъществи вечната истина и справедливост. А оттук пък произтича суеверното почитание на държавата и на всичко, свързано с държавата, което се вкоренява толкова по-лесно, защото човек от детинство е свикнал да си мисли, че общите за цялото общество дела и интереси не могат да бъдат изпълнявани и охранявани другояче, освен както досега, а именно чрез държавата и нейните добре платени чиновници. И някои си мислят, че са направили необикновено смела крачка напред, като са се освободили от вярата в наследствената монархия и са станали поддръжници на демократичната република. В действителност обаче държавата не е нищо друго, освен машина за потискане на една класа от друга, и в демократичната република не по-малко, отколкото в монархията; в най-добрия случай тя е едно зло, което победоносният в борбата за класово господство пролетариат получава по наследство и най-лошите страни на което той, както и Комуната, ще бъде принуден незабавно да премахне, докато едно израсло при новите, свободни обществени условия поколение бъде в състояние да се отърси от цялата вехтория на държавността.
Социалдемократическият филистер напоследък пак изпада в спасителен страх при думите: диктатура на пролетариата. Е добре, господа, искате ли да знаете как изглежда тази диктатура? Погледнете Парижката комуна. Това беше диктатура на пролетариата.
Фридрих Енгелс
Лондон, 18 март 1891 г.
за 20-годишнината от Парижката комуна
БЕЛЕЖКИ
[189] Настоящият увод бил написан от Енгелс за третото юбилейно немско издание на произведението на Маркс „Гражданската война във Франция„, издадено през 1891 г. по случай двадесетгодишнината на Парижката комуна от издателството на вестник „Vorwärts„ в Берлин. Като отбелязва историческото значение на опита на Парижката комуна и на неговото теоретическо обобщение от Маркс в „Гражданската война във Франция“, Енгелс прави в своя увод и редица допълнения, отнасящи се до историята на Парижката комуна, по-специално до дейността на влизащите в Комуната бланкисти и прудонисти. В юбилейното издание Енгелс включил и написаните от Маркс първо и второ възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация за Френско-пруската война. Следващите отделни издания на „Гражданската война във Франция“ на различни езици се публикували обикновено заедно с увода на Енгелс.
Първоначално уводът на Енгелс бил публикуван с негово съгласие в списание „Neue Zeit“, Bd. 2, кн. 28 от 1890-1891 г. под заглавие „За гражданската война във Франция“. При публикуването редакцията се намесила в текста: в последния абзац изразът „социалдемократическият филистер“, употребен в ръкописа, бил заместен с думите „германският филистер“. Както се вижда от писмото на Фишер до Енгелс от 17 март 1891 г., Енгелс изразил неодобрението си във връзка с това произволно заместване, но, изглежда, не желаейки да допусне текстуални различия в едновременните публикации на своето произведение, запазил заменените думи и в отделното издание. В настоящото издание е възстановен първоначалният текст.
На руски език уводът на Енгелс заедно с „Гражданската война във Франция“ на Маркс бил публикуван за пръв път в Женева през 1893 г. През 1905 г. издателство „Буревестник„ (Одеса) издало „Гражданската война във Франция„ с увода на Енгелс в превод от третото френско издание от 1891 г. под редакцията на В. И. Ленин. При редактирането на превода Ленин отстранил множество изопачения и неточности на предишното издание от 1905 г., издадено от същото издателство, а така също възстановил ония места от текста на „Гражданската война във Франция“ и от увода, които по-рано били зачеркнати от царската цензура. По-късно В. И. Ленин направил нови преводи на редица места от увода, които се цитират в произведението му „Държавата и революцията„ и в други негови произведения. Редактираните и направени от Ленин преводи са взети под внимание при подготовката на настоящото издание.
[190] Виж настоящото издание, т. 8, стр. 113-212.
[191] Става дума за националноосвободителната война на германския народ против Наполеоновото господство през 1813-1814 г.
[192] Реакционните кръгове в Германия наричали демагози участниците в опозиционното движение, които през периода след войните с Наполеонова Франция се обявявали против реакционния строй в германските държави и организирали политически манифестации с искания за обединението на Германия. Движението се разпространило сред интелигенцията и студентите, особено в студентските гимнастически дружества. Реакционните власти преследвали „демагозите“.
[193] К. Маркс. „Второ възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация за Френско-пруската война“ (виж настоящото издание, т. 17, стр. 278).
[198] Става дума за книгата на Прудон „Idée générale de la Révolution au XIX siècle", Paris, 1851 ("Общата идея на революцията през XIX век“, Париж, 1851). Критика на изложените в това произведение възгледи на Прудон се съдържа в писмото на Маркс до Енгелс от 8 август 1851 г. и в произведението на Енгелс „Критически разбор на книгата на Прудон „Общата идея на революцията през XIX век" („Архив Маркса и Энгельса“, т. 10, стр. 13-17).