Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ
VII. Натурфилософия. Органически свят
(край)„Трябва да се вземе под внимание... какви положителни знания се изискват, за да снабдим нашия натурфилософски отдел с всичките му научни предпоставки. В основата му лежат преди всичко всички съществени постижения на математиката, а след това и главните констатации на точното знание в механиката, физиката и химията, както и изобщо природонаучните резултати на физиологията, зоологията и аналогичните области на изследване.“
Така уверено и решително се изказва г. Дюринг за математическата и природонаучната ученост на г. Дюринг. Но от мършавия гореспоменат отдел, а още по-малко от неговите оскъдни резултати, не личи, че зад тях се крият коренни положителни знания. Във всеки случай, за да съчини човек Дюринговите оракулства за физиката и химията, не му е нужно да знае от физиката нищо друго освен уравнението, което изразява механическия еквивалент на топлината, а от химията - само това, че всички тела се разлагат на елементи и на съединения от елементи. А който, като г. Дюринг (стр. 131), е способен да говори за „гравитиращи атоми“, с това той само доказва, че разликата между атома и молекулата му е съвсем „тъмна“. Както е известно, с атомите се обяснява не гравитацията или други механически или физически форми на движението, а само химическото действие. А когато чете главата за органическата природа с нейните празни, противоречиви, а по основния въпрос оракулски безсмислени брътвежи и с абсолютно нищожния и краен резултат, човек изобщо не може да се отърве от предположението, че г. Дюринг говори за неща, за които знае изумително малко. Това предположение се превръща в увереност, когато читателят стигне до неговото предложение - занапред в учението за органическия живот (биологията) да се казва „композиция“ вместо „развитие“. Оня, който може да предложи подобно нещо, доказва, че няма ни най-малка представа за образуването на органическите тела.
Всички органически тела, с изключение на най-низшите, се състоят от клетки, т. е. от малки, видими само при силно увеличение топчета от белтъчно вещество, вътре с клетъчно ядро. Обикновено клетката си образува и външна ципа и тогава съдържанието ѝ е повече или по-малко течно. Най-низшите клетъчни организми се състоят от една клетка; грамадното мнозинство органически същества са многоклетъчни и представляват споен комплекс от много клетки, които в низшите организми са още еднородни, а във висшите стават все по-разнообразни по своята форма, групировка и дейност. Така например в човешкия организъм костите, мускулите, нервите, сухожилията, ставите, хрущялите, кожата - с една дума всички тъкани, се състоят от клетки или пък са се развили от тях. Но всички органически клетъчни образувания, от амебата, която представлява просто, най-често лишено от ципа топче белтъчина вътре с клетъчно ядро, до човека и от най-малката едноклетъчна Desmidiaceae (водорасли) до най-висше развитото растение - всички те имат общ начин за клетъчно размножение: чрез деление. Клетъчното ядро отначало се свива в средата; това свиване, което разделя двете главички на ядрото, става все по-силно и по-силно, докато най-сетне те се отделят съвсем и образуват две клетъчни ядра. Същият процес става в самата клетка: всяко от двете ядра става център на натрупване на клетъчна материя, при което шийката между двата дяла става все по-тясна и по-тясна, докато най-сетне се отделят един от друг и заживеят като самостоятелни клетки. Чрез такова многократно деление на клетката от зародишното мехурче на животинското яйце, след като то е било оплодено, постепенно се развива напълно развито животно, а също така става и заместването на изхабените тъкани в развития организъм. Да нарича подобен процес композиция, а обозначаването му като „развитие“ - „чиста фантазия“, на това е способен само оня, който - колкото и трудно да е да се допусне това в наше време - не знае абсолютно нищо за този процес; защото тук става само развитие, и то в най-буквалния смисъл на думата, а за композиция и дума не може да става!
За това, какво г. Дюринг разбира изобщо под живот, ние по-долу ще има още да поговорим. Конкретно той си представя живота по следния начин:
„И неорганическият свят е система от самоизвършващи се импулси, но едва там, където започва същинското разчленяване и циркулацията на веществата, се осъществява през особени канали от един вътрешен пункт и по една предаваема и на по-малки формации зародишна схема - едва там можем да се решим да говорим за същински живот в по-тесния и по-строг смисъл на думата.“
Дори като оставим настрана безпомощната граматическа обърканост на тази фраза, тя в по-тесния и по-строг смисъл на думата е „система от самоизвършващи се импулси“ (каквото и да означават тези неща) на безсмислицата. Ако животът започва едва там, където започва истинско разчленяване, тогава ние трябва да обявим за мъртво цялото Хекелово царство от протисти, а може би и още много други неща - според това, какво влагаме в понятието разчленяване. Ако животът започва едва там, където това разчленение е предаваемо чрез по-малка зародишна схема, не можем да смятаме за живи същества поне всички низши организми, включително и едноклетъчните. Ако признак на живота е циркулацията на веществата през особени канали, ще трябва освен гореспоменатите да зачеркнем от редиците на живите организми и целия висш клас на мешестите, с изключение само на медузите, значи - всички полипи и други животни-растения[54]. Ако пък за главен признак на живота се взема циркулацията на веществата през особени канали от един вътрешен пункт, ще трябва да обявим за мъртви всички ония животни, които нямат сърце или пък имат по няколко сърца. Освен гореспоменатите тук спадат и всички червеи, морски звезди и кръговръщалки (Annuloida и Annulosa, по класификацията на Хъксли[55]), част от ракообразните (раците) и, най-после, даже едно гръбначно животно - ланцетникът (Amphioxus). Тук спадат и всички растения.
И така, като се заема да охарактеризира същинския живот в по-тесния и по-строг смисъл на думата, г. Дюринг дава четири напълно противоречащи един на друг признаци на живота, единият от които обрича на вечна смърт не само цялото растително царство, но и почти половината от животинското царство. Наистина никой не може да каже, че г. Дюринг ни е заблуждавал, когато обещаваше да ни даде „основно своеобразни изводи и възгледи“!
На друго място той казва:
„И в природата също виждаме, че в основата на всички организации, от най-низшите до най-висшите, лежи един прост тип“ и този тип „в своята обща същност се наблюдава изцяло и напълно още в най-второстепенното движение на най-несъвършеното растение“.
Това твърдение също така е „изцяло и напълно“ безсмислица. Най-простият тип, който се среща в цялата органическа природа, е клетката и тя наистина лежи в основата и на най-висшите организации. Но сред низшите организми намираме много такива, които стоят още по-долу от клетката, например протамебата, просто топче от протоплазма, без каквато и да било диференциация, както и цяла редица други монери и всички тръбообразни водорасли (Siphoneae). Всички те са свързани с по-висшите организми само чрез това, че тяхната съществена съставна част е белтъкът и че поради това те изпълняват присъщите на белтъка функции, т. с. живеят и умират.
По-нататък г. Дюринг ни разказва:
„Физиологически усещането е свързано със съществуването на някакъв, макар и много прост нервен апарат. Затова характерен за всички животински форми признак е тяхната способност да усещат, т. е. да възприемат субективно-съзнателно своите състояния. Рязката граница между растението и животното лежи там, където се извършва скокът към усещането. Съществуването на общоизвестни преходни форми не само не заличава тази граница, но тя става логическа необходимост именно поради тези външно неопределени или неопределими форми.“
И по-нататък:
„Растенията, напротив, са напълно и завинаги лишени и от най-слабата следа от усещане и дори от всяко предразположение към усещане.“
Първо, Хегел казва („Философия на природата,“ § 351, добавката), че
„усещането е differentia specifica*12, абсолютният отличителен признак на животното.“
Значи г. Дюринг пак просто е анексирал една „несмилаема идея“ на Хегел и я е издигнал в благородното звание окончателна истина от последна инстанция.
Второ, ние тук за пръв път слушаме за преходни форми, за външно неопределени или неопределими форми (чудесна неразбория!) между растенията и животните. Фактът, че съществуват такива междинни форми; че има организми, за които не можем направо да кажем дали са растения или животни; че ние изобщо не можем да прокараме рязка граница между растение и животно - този факт създава за г. Дюринг логическа необходимост да установи някакъв отличителен признак, за който той веднага, още преди да си поеме дъх, признава, че не издържа критика! Но съвсем не е нужно да се обръщаме към съмнителната област между растенията и животните; нима чувствителните растения, които при най-леко докосване свиват листата или цветовете си, нима насекомоядните растения са лишени от най-слабата следа от усещане и дори от всяко предразположение към усещане? Дори сам г. Дюринг не може да твърди това, без да изпада в „ненаучна полупоезия“.
Трето, също така продукт на свободното творчество и въображение на г. Дюринг е твърдението му, че усещането било физиологически свързано със съществуването на някакъв, макар и много прост нервен апарат. Не само всички първични животни, но дори и животните-растения - поне повечето от тях - не показват никакви следи от нервен апарат. Подобен апарат се среща по правило едва като се почне от червеите и г. Дюринг е първият, който твърди, че изброените организми били лишени от усещане, тъй като нямат нерви. Усещането не е непременно свързано с нервите, а с някои белтъчни тела, досега още неустановени по-точно.
Впрочем биологическите познания на г. Дюринг са достатъчно охарактеризирани от въпроса, който той безстрашно издига против Дарвин:
„Нима животното се е развило от растението?“
Такъв въпрос може да зададе само оня, който няма елементарни познания нито за животните, нито за растенията.
За живота изобщо г. Дюринг може да ни каже само следното;
„Обмяната на веществата, която се извършва с помощта на един пластически формиращ схематизъм“ (какво ли пък може да означава това?), „ви остава всякога отличителен признак на същинския жизнен процес“.
Това е всичко, което узнаваме за живота, а на всичко отгоре с „пластически формиращия схематизъм“ ние затъваме до колене в безсмислена неразбория от най-чист Дюрингов жаргон. Затова ако искаме да знаем що е живот, ще трябва сами по-дълбоко да разгледаме този въпрос.
Че органическата обмяна на веществата е най-общата и най-характерната проява на живота - това физиолозите-химици и химиците-физиолози са повтаряли през последните тридесет години безбройно много пъти и г. Дюринг тук само го е превел на своя собствен изискан и ясен език. Но да се определя животът като органическа обмяна на веществата - това значи да се определя животът като... живот; защото органическа обмяна на веществата или обмяна на веществата с помощта на „пластически формиращ схематизъм“ е именно израз, който сам трябва да бъде обяснен чрез живота, чрез разликата между органическо и не- органическо, т. е. между живо и неживо. Така че с такова обяснение ние не мръдваме нито крачка напред.
Обмяната на веществата като такава се извършва и без живот. Има цяла редица химически процеси, които при достатъчен приток на сурови материали винаги отново създават условия за своето възобновяване, и то така, че носител на процеса е определено тяло. Така става например при производството на сярна киселина чрез изгаряне на сяра. При това се получава серен двуокис, SO2, и ако се вкарват водни пари и азотна киселина, серният двуокис поглъща водорода и кислорода и се превръща в сярна киселина, H2SO4. При това азотната киселина отделя част от кислорода и се редуцира в азотен окис; този азотен окис веднага поглъща от въздуха нов кислород и се превръща в по-висши азотни окиси, но само за да отдаде веднага отново този кислород на серния двуокис и отново да извърши същия процес - така че теоретически би било достатъчно безкрайно малко количество азотна киселина, за да превърне неограничено количество серен двуокис, кислород и вода в сярна киселина. - Обмяна на веществата се извършва и при преминаване на течности през мъртви органически и дори неорганически ципи, както и в изкуствените клетки на Траубе[56]. И тук пак се оказва, че с обмяната на веществата ние не мръдваме нито крачка напред, тъй като онази своеобразна обмяна на веществата, която трябва да обясни живота, сама се нуждае от обяснение с помощта на понятието живот. Така че ще трябва да потърсим друго обяснение.
Животът е форма на съществуване на белтъчните тела и тази форма на съществуване по същество се състои в постоянното самообновяване на химическите съставни части на тези тела.
Тук белтъчното тяло се разбира в смисъла на съвременната химия, която обхваща под този термин всички тела, по състав аналогични на обикновения белтък и се наричат още и протеинови тела. Терминът е несполучлив, тъй като измежду всички родствени на него вещества обикновеният белтък играе най-безжизнената, най-пасивната роля, като служи наред с яйчения жълтък само като хранително вещество за развиващия се зародиш. Но докато химическият състав на белтъчните тела е тъй малко познат, този термин е все пак по-добър от всички други, защото е по-общ.
Навсякъде, където срещаме живот, ние го намираме свързан с някое белтъчно тяло - и навсякъде, където срещаме някое белтъчно тяло, което не се намира в процес на разлагане, ние непременно намираме и прояви на живот. Без съмнение в живия организъм трябва да има и други химически съединения, за да се предизвика по-специално диференциране на тези прояви на живота; но за самия живот те не са необходими или пък са необходими само доколкото влизат като храна и се превръщат в белтъци. Най-низшите живи същества, които ни са известни, са само прости белтъчни топчета, но и те вече показват всички съществени прояви на живот.
А в какво се състоят тези прояви на живот, които еднакво се срещат навсякъде, във всички живи същества? Преди всичко в това, че белтъчното тяло приема в себе си от околната среда други подходящи вещества и ги асимилира, докато други, по-стари частици на тялото се разлагат и се отделят. И други, неживи тела също се изменят, разлагат се и се комбинират в хода на природния процес; но те престават да бъдат онова, което са били по-рано. Скалата, която се е разрушила, не е вече скала; металът, който се окислява, се превръща в ръжда. Но онова, което за мъртвите тела е причина за тяхната гибел, за белтъка е главно условие за неговото съществуване. От момента, в който в белтъчното тяло се прекрати това непрекъснато превръщане на съставните части, тази постоянна смяна на хранене и отделяне - от този момент самото белтъчно тяло престава да съществува, то се разлага, т. е. умира. Следователно животът - като форма на съществуване на белтъчното тяло - се състои преди всичко в това, че белтъчното тяло във всеки даден момент е то самото и същевременно друго; и това става не като последица от някакъв процес, на който то се подхвърля отвън - какъвто може да бъде случаят с мъртвите тела. Напротив, животът, обмяната на веществата, която се извършва чрез хранене и отделяне, е самоизвършващ се процес, който е присъщ, вроден на своя носител - белтъка - и без който той не може да съществува. А оттук следва, че ако някога химията успее да получи по изкуствен начин белтък, последният трябва непременно да покаже, макар и най-слаби прояви на живот. Разбира се, въпрос е дали химията същевременно ще открие и съответната храна за този белтък.
От извършващата се чрез хранене и отделяне обмяна на веществата, която е съществена функция на белтъка, и от свойствената на белтъка пластичност произтичат всички други най-прости фактори на живота: дразнимостта, която се заключава в самото взаимодействие между белтъка и неговата храна; свиваемостта, която се проявява още на твърде ниско стъпало при поглъщане на храната; способността за растеж, която на най-ниското стъпало включва размножението чрез деление; вътрешното движение, без което не е възможно нито поглъщане, нито асимилиране на храната.
Нашата дефиниция за живота, разбира се, е твърде недостатъчна, тъй като тя съвсем не обхваща всички прояви на живота, а се ограничава с най-общите и най-простите между тях. Всички дефиниции в научно отношение имат незначителна стойност. За да получим действително изчерпателна представа за живота, ние би трябвало да разгледаме подред всички негови форми на проявление, от най-низшите до най-висшите. Обаче за обикновена употреба такива дефиниции са твърде удобни и понякога без тях трудно може да се мине; във всеки случай, щом като не забравяме техните неизбежни недостатъци, те не могат да бъдат вредни.
Но да се върнем към г. Дюринг. Ако на него нещо не му върви в областта на земната биология, той знае как да се утеши - като избяга в своето звездно небе.
„Не само особено устроените сетивни органи, но и целият обективен свят е така нагласен, че да предизвиква удоволствие и болка. Въз основа на това ние приемаме, че противоположността между удоволствие и болка, и то в точно същия вид, в който тя ни е известна, е универсална и сигурно е представена от еднородни по същество чувства в различните светове на вселената... Това има немалко значение, понеже то е ключът към вселената на усещанията... Следователно субективният космически свят не ни е много по-чужд от обективния. Организацията на едното и другото царство трябва да си представяме като сходна по тип - и с това ние стигаме до наченките на едно учение за съзнанието, което важи не само за земната сфера.“
Какво значат няколко груби грешки в земното природознание за човека, който носи в джоба си ключа към вселената да усещанията? Allons donc!*13
БЕЛЕЖКИ
*12 - специфично различие. Ред.
*13 Allons donc! - Хайде де! Ред.
[54] Зоофити (Pflanzentiere - животнорастения) - название, c което от XVI век се обозначавала групата на безгръбначните животни (предимно морски гъби и мешести животни), притежаващи някои черти, които се смятали за признаци на растенията (например свойството да живеят прикрепени на определено място; зоофитите се смятали поради това за такива форми, които представляват нещо средно между растения и животни. От средата на XIX век терминът «зоофити» се употребявал като синоним на мешестите животни; сега не се употребява.
[55] Споменатата класификация била дадена в книгата: Т. Н. Huxley «Lectures on the Elements of Comparative Anatomy». London, 1864, lecture V (T. X. Хъксли. «Лекции за елементите на сравнителната анатомия». Лондон, 1864, лекция V).Тази класификация е залегнала в основата на книгата на Г. А. Николсън «Ръководство по зоология» (първото издание излязло в 1870 г.), на която Енгелс се позовава при работата си върху «Анти-Дюринг» и «Диалектика на природата».
[56] Изкуствени клетки на Траубе - неорганични образувания, представляващи модели на живи клетки, способни да възпроизвеждат обмяна на веществата и растеж и служещи за изследване на отделни страни на жизнените явления; били създадени чрез смесване на колоидни разтвори от немския химик и физиолог М. Траубе. Съобщение за своите опити Траубе направил на 47-я конгрес на немските природоизследователи и лекари в Бреслау на 23 септември 1874 г. Маркс и Енгелс оценили високо това откритие на Траубе (виж писмата на Маркс до П. Лавров от 18 юни 1875 г. и В. А. Фройнд от 21 януари 1877 г.).