Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
V. Теория на стойността
Има вече близо сто години, откак в Лайпциг е излязла една книга, която до началото на нашия век е претърпяла повече от 30 издания и е разпространявана и раздавана по градовете и селата от властите, от проповедници и от всевъзможни филантропи и навсякъде е препоръчвана като читанка за народните училища. Тази книга се казва „Детски другар“ от Рохов[119]. Нейната цел е била да поучава младите подрастващи рожби на селяните и занаятчиите за тяхното призвание в живота и за задълженията им към техните обществени и държавни началници и същевременно да им внушава да бъдат благоговейно доволни от земната си съдба: от черния хляб и картофите, от крепостната ангария, от ниската работна заплата, от бащиния бой с тояга и от други подобни прелести - и всичко това с помощта на разпространеното тогава просветителство. За тази цел на градската и селската младеж се разяснява колко мъдро природата е наредила човек с труд да изкарва своята издръжка и своите удоволствия и колко щастлив трябва да се чувства всеки селянин и занаятчия, че съдбата му е позволила да подслажда с горчив труд своята трапеза, а не като богатия ненаситник вечно да страда от разстройство на стомаха, от лошо храносмилане или от запек и само с отвращение да поглъща и най-подбраните лакомства. Същите ония баналности, които старият Рохов смятал за много добри за саксонските селянчета от своето време, г. Дюринг ни ги поднася на страница 14 и следващите страници от своя „Курс“ като нещо „абсолютно фундаментално“ в най-новата политическа икономия.
„Човешките потребности като такива имат своя естествена закономерност и на тяхното развитие са поставени известни граници, които само извратеността може да нарушава, и то за късо време, след което следва отвращение, преситеност от живота, изнемощяване, социално осакатяване и, най-после, спасителна смърт... Живот-игра, изпълнен само с удоволствия, без по-нататъшна сериозна цел, бързо води към пресищане или, което е същото, към загубване на всяка сетивна възприемчивост. Така че истинският труд в една или друга форма е естествен социален закон за здравите същества... Ако инстинктите нямаха противовес, те едва ли биха били в състояние да създадат едно примитивно-младенческо съществуване, а камо ли едно исторически повишаващо се развитие на живота. При пълното им задоволяване без всякакъв труд те скоро биха се изчерпали и биха оставили на човека едно празно съществуване под формата на отегчителни интервали, продължаващи, докато отново се възвърнат потребностите... По такъв начин задоволяването на инстинктите и страстите зависи от преодоляването на дадени икономически пречки и това е във всяко отношение благотворен основен закон на външното устройство на природата и на вътрешните свойства на човека“ и т. н. и т. н.
Както вижда читателят, най-блудкавите баналности на почтения Рохов празнуват в книгата на г. Дюринг своя стогодишен юбилей и отгоре на това - във вид на „дълбок основен принцип“ на единствената истински критична и научна „социалитарна система“.
След като по такъв начин е поставил основата, г. Дюринг може да продължи да гради. Прилагайки математическия метод, той отначало ни дава по примера на стария Евклид редица дефиниции[120]. Това е толкова по-удобно, тъй като той веднага може така да нагласи своите дефиниции, че онова, което трябва да бъде доказано с тяхна помощ, отчасти вече да се съдържа в тях. Така ние най-напред узнаваме, че
ръководното понятие на досегашната политическа икономия се нарича богатство, а богатството, както то действително било разбирано досега в световната история и както то развивало своята мощ, било „икономическата власт над хората и нещата“.
Това е двойно невярно. Първо, богатството на старите родови и селски общини съвсем не е било господство над хората. И, второ, дори и в такива общества, които се движат в класови противоположности, богатството - доколкото то включва в себе си господство над хората - е предимно и почти изключително господство над хората по силата и при посредството на господството над нещата. Още от твърде ранни времена, когато ловенето на роби и експлоатацията на робите са станали отделни професии, експлоататорите на робския труд е трябвало да купуват робите, т. е. да придобиват господство върху хората само чрез господството върху нещата, върху покупната цена на робите, върху средствата за издръжката им и върху средствата на техния труд.
През цялото средновековие едрата поземлена собственост е била предварително условие, за да може феодалната аристокрация да разполага със селяни, плащащи данъци и работещи ангария. А в днешно време дори шестгодишното дете вижда, че богатството господства над хората изключително чрез нещата, с които то разполага.
Но защо е било нужно на г. Дюринг да съчини тази своя фалшива дефиниция за богатството, защо му е било нужно да скъса фактическата връзка, която е съществувала във всички досегашни класови общества? - За да пренесе богатството от икономическата област в моралната. Господството над нещата е много добро нещо, но господството над хората е от лукавия; и тъй като г. Дюринг сам си е забранил да обяснява господството над хората с господството над нещата, той пак може да направи една смела хватка и чисто и просто да го обясни със своето любимо насилие. Богатството като господство над хората било „грабеж“ - и по такъв начин ние отново стигаме до едно влошено издание на прастария прудоновски афоризъм: „Собствеността е кражба“[121].
А с това благополучно подведохме богатството под двете основни гледни точки на производството и разпределението: богатството като господство над нещата е производствено богатство, то е добрата му страна; богатството като господство над хората е досегашното разпределително богатство, то е лошата му страна, долу това богатство! Приложено към съвременните отношения, това гласи: капиталистическият начин на производство е съвсем добър и може да остане, но капиталистическият начин на разпределение нищо не струва и трябва да бъде премахнат. Ето до каква безсмислица стига човек, когато пише за политическа икономия, без да е проумял поне връзката между производството и разпределението.
След дефиницията на богатството следва дефиницията на стойността. Тя гласи:
„Стойността е онова значение, което имат в стопанския оборот стопанските предмети и стопанската дейност“. Това значение отговаряло „на цената или на някакво друго еквивалентно наименование, например на работната заплата“.
С други думи: стойност - това е цената. Или по-скоро, за да не бъдем несправедливи към г. Дюринг и за да предадем безсмислеността на неговата дефиниция по възможност със собствените му думи: стойността - това са цените. Защото на стр. 19 той казва:
„стойността и цените, които я изразяват в пари“,
значи г. Дюринг сам констатира, че една и съща стойност има твърде различни цени, а това значи - и също толкова различни стойности. Ако Хегел не беше вече отдавна умрял, той би се обесил. Той с всичката си теологика не би могъл да измисли стойност като тази - с толкова много различни стойности, колкото и цени има. Човек просто трябва да има самоувереността на г. Дюринг, за да започне едно ново, по-дълбоко обосноваване на политическата икономия със заявлението, че между цена и стойност нямало никаква друга разлика освен тази, че едната се изразявала в пари, а другата не.
Но с това ние все още не знаем какво нещо е стойността, а още по-малко - от какво се определя тя. Затова г. Дюринг трябва да излезе с по-нататъшни разяснения.
„Съвсем общо казано, основният закон за сравнение и оценка, върху който се основават стойността и изразените в пари цени се намира преди всичко в областта на самото производство независимо от разпределението, което внася само втори елемент в понятието стойност. По-големите или по-малки пречки, които различието в природните условия противопоставя на усилията за добиване на предмети и с които то налага изразходването на повече или по-малко стопанска сила - тези пречки определят също така... по-голямата или по-малка стойност“; а тя се определя според „препятствията, които природата и условията поставят на производството... Обемът, в който ние сме вложили в тях (т. е. в нещата) своята собствена сила, е непосредствено решаващата причина за съществуването на стойността изобщо и на дадена нейна особена величина.“
Доколкото всичко това има някакъв смисъл, то означава: стойността на даден продукт на труда се определя от необходимото за неговото произвеждане работно време - а това ние знаехме отдавна и без г. Дюринг. Вместо просто да съобщи факта, той оракулски го усуква. Чисто и просто не е вярно, че обемът, в който някой човек влага своята сила в дадено нещо (ако речем да запазим този високопарен израз), бил непосредствено решаващата причина за стойността и за величината на стойността. Първо, важно е в какво нещо се влага силата, и второ - как се влага тя. Ако този някой изработи нещо, което няма никаква потребителна стойност за други хора - то цялата му сила не създава нито един атом стойност; ако пък той се заинати да изработва ръчно предмет, който машината произвежда 20 пъти по-евтино, то 19/20 от вложената от него сила пак не създава нито стойност изобщо, нито пък нейна особена величина.
По-нататък, работата съвсем се изопачава, щом като производителният труд, който създава нещо положително, се превръща в нещо чисто отрицателно - в преодоляване на дадена съпротива. В такъв, случай, за да се сдобием с риза, ние би трябвало да постъпим горе-долу по следния начин: най-напред да преодолеем съпротивата, която семето на памука оказва на сеенето и растенето, след това - съпротивата на зрелия памук срещу неговото бране, опаковане и пренасяне, след това - неговата съпротива срещу разопаковането, чепкането и изпирането му, по-нататък - съпротивата на преждата срещу изтъкаването ѝ, съпротивата на платното срещу избелването и шиенето и, най-после, съпротивата на готовата риза против обличането ѝ от човека.
Защо са всички тия детински извъртания и изопачавания? За да може с помощта на „съпротивата“ да се премине от „производствената стойност“, от тази истинска, но досега само идеална стойност, към фалшифицираната от насилието „разпределителна стойност“, която досега господствала напълно в историята:
„Освен съпротивата, която оказва природата... има и една друга, чисто социална пречка... Между човека и природата застава една пречеща сила и тя е пак човекът. Човекът, ако си го представим като единствен и изолиран, е свободен по отношение на природата... Но положението се променя, щом си представим и втори човек, който със сабя в ръка е заел всички пътища към природата и към нейните източници и за да допусне другиго до тях, иска да му се заплати под формата на някаква цена. Този втори човек... един вид облага първия и по такъв начин става причина стойността на желания предмет да излиза по-голяма, отколкото би била без тази политическа или обществена пречка при неговото набавяне или произвеждане... Крайно многообразни са особените форми на това изкуствено повишено значение на нещата, което естествено се придружава със съответно понижаване на значението на труда... Затова илюзия е предварително да искаме да разглеждаме стойността като еквивалент в същинския смисъл на думата, т. е. като нещо равнозначно, или като разменно отношение, постигнато според принципа на равенството между дадена работа и съответната ѝ друга работа... Напротив, белег на една правилна теория на стойността ще бъде обстоятелството, че мислената в нея най-обща причина за оценката не съвпада с основаната върху принудителното разпределение особена форма на оценка. Тази форма се променя заедно със социалното устройство, а същинската икономическа стойност може да бъде само една измервана съобразно природата производствена стойност и затова ще се променя само заедно с промяната на чисто производствените пречки от естествен и технически характер.“
Така че практически съществуващата стойност на дадена вещ се състои според г. Дюринг от две части: първо, от съдържащия се в нея труд, и второ - от изнудваната „със сабя в ръка“ добавка под формата на облагане. С други думи, валидната днес стойност е монополна цена. Но щом като според тази теория на стойността всички стоки имат такава монополна цена, възможни са само два случая. Или всеки като купувач отново губи това, което е спечелил като продавач, и тогава цените наистина номинално са се променили, но в действителност в тяхното взаимно отношение си остават същите; всичко остава както по-рано и прословутата разпределителна стойност е само мираж. - Или пък мнимите добавки под формата на налог представляват истинска стойностна сума, а именно оная, която е произведена от работещата, създаваща стойности класа, но се присвоява от класата на монополистите, и в такъв случай тази стойностна сума се състои просто от незаплатен труд: в този случай ние, въпреки човека със сабята в ръка, въпреки мнимите добавки под формата на налог и предполаганата разпределителна стойност, пак стигаме... до Марксовата теория за принадената стойност.
Но да поразгледаме някои примери за прословутата „разпределителна стойност“. На стр. 135 и следващите се казва:
„Образуването на цената чрез индивидуалната конкуренция трябва да се разглежда като форма на икономическото разпределение и на взаимното облагане с налог... Ако си представим, че запасът от дадена необходима стока внезапно значително се намали, за продавачите се създава непропорционално голяма мощ за експлоатация... Доколко колосално може да бъде покачването, показват особено ония изключителни случаи, когато за по-продължително време се прекъсва притокът на необходими предмети“ и т. н. Освен това, прибавя г. Дюринг, и при нормалния ход на нещата имало фактически монополи, които откривали възможност за произволно покачване на цените, например железниците, компаниите за снабдяване на градовете с вода и светилен газ и т. н.
Че такива случаи на монополистическа експлоатация има - това е отдавна известно. Но че създаваните от тях монополни цени трябва да се смятат не като изключения или специални случаи, а именно като класически примери на господстващия сега начин на установяване на стойностите - ето, това е новото. Как се определят цените на средствата за живот? Идете в обсаден град, в който е прекъснат притокът, и се осведомете! - отговаря г. Дюринг. Как действа конкуренцията върху установяване на пазарните цени? Питайте монопола, той ще ви разкаже!
Впрочем дори и при такива монополи не може да бъде открит човекът със сабя в ръка, който трябвало да стои зад тях. Напротив, в обсадени градове човекът със сабята, т. е. комендантът, ако той изпълнява своя дълг, обикновено твърде скоро туря край на монопола и конфискува запасите на монополистите, за да бъдат тия запаси равномерно разпределяни. И изобщо, когато мъжете със сабята са се опитвали да изфабрикуват „разпределителна стойност“, те всякога са пожънвали само лоши сделки и парични загуби. Холандците с тяхното монополизиране на остиндийската търговия опропастили и монопола си, и търговията си. Двете най-силни правителства, каквито някога са съществували, а именно северноамериканското революционно правителство и френският национален конвент, дръзнали да се опитат да установят максимални цени - и претърпели жалък провал. Руското правителство вече от години се сили с непрекъснато закупуване на руски полици в Лондон да подигне тамошния курс на руските книжни пари, който то в самата Русия понижава с непрекъснатото издаване на банкноти без покритие. Това удоволствие му струва в продължение на няколко години към 60 милиона рубли, така че книжната рубла днес струва под две марки вместо над три марки. Ако сабята имаше приписваната и от г. Дюринг вълшебна икономическа сила, защо нито едно правителство не е смогнало да наложи лошите пари да добият за продължително време „разпределителната стойност“ на добри пари или книжните пари - стойността на златото? И къде е сабята, която командва на световния пазар?
Но според г. Дюринг имало още една основна форма, в която разпределителната стойност служела за присвояване на продуктите на чуждия труд без еквивалент: рентата от собствеността - т. е. поземлената рента и печалбата от капитала. Засега ние само отбелязваме това, за да можем да кажем, че то е всичко, което научаваме за прословутата „разпределителна стойност“. Всичко ли? Не, не съвсем всичко. Да чуем:
„Независимо от двояката гледна точка, която се изразява в признаването на производствена стойност и разпределителна стойност, все пак всякога в основата остава още нещо общо, под формата на оня предмет, от който се състоят всички стойности и с който те поради това се и измерват. Непосредствената, естествената мярка е изразходването на силата, а най-простата единица е човешката сила в най-грубия смисъл на думата. Последната се свежда до времето на съществуване, чиято самоиздръжка представлява от своя страна преодоляването на известно количество трудности на прехраната и живота. В чист и изключителен вид разпределителната или присвоителна стойност съществува само там, където правото на разпореждане с непроизведени неща или, по-просто казано, самите тези неща се разменят срещу работа или вещи, които имат действителна производствена стойност. Онова еднородно, което е показано и представено във всеки израз на стойността, а оттук и в ония съставни части на стойността, които при разпределението се присвояват без еквивалент - това еднородно се състои в изразходването на човешка сила, която... се намира въплътена... във всяка стока.“
Какво да кажем по този повод? Щом като всички стокови стойности се измерват с въплътената в стоките изразходвана човешка сила - къде остава тогава разпределителната стойност, прибавката към цената, облагането с данък? Г-н Дюринг наистина ни казва, че и нещата, които не са произведени и значи не могат да имат истинска стойност, могат да получат разпределителна стойност и да се разменят срещу произведени неща, които притежават стойност. Но същевременно той казва, че всички стойности, значи също така и чистите, и изключително разпределителните стойности, се състоят от въплътената в тях изразходвана сила. Но при това ние, за съжаление, не научаваме как в една непроизведена вещ може да се въплъти изразходвана сила. Във всеки случай изглежда, че от цялата тази бъркотия от стойности в края на краищата се изяснява поне това, че и от разпределителната стойност, от наложената по силата на социалното положение прибавка към цената, от облагането със силата на сабята пак нищо не излиза; значи стоковите стойности се определят само от изразходваната човешка сила, vulgo*40 - от труда, който е въплътен в тях! Следователно, ако оставим настрана поземлената рента и няколкото монополни цени, г. Дюринг казва в забъркан и заплетен вид същото, което отдавна вече много по-определено и по-ясно е казала толкова охулената Рикардо-Марксова теория за стойността. Не е ли така?
Да, той казва това, но тутакси твърди и противното. Маркс, изхождайки от изследванията на Рикардо, казва: „стоковата стойност се определя от въплътения в стоките обществено необходим общ човешки труд, който пък от своя страна се измерва със своята продължителност. Трудът е мярката на всички стойности, но той самият няма стойност.“ Г-н Дюринг, след като по своя нескопосен маниер също така изтъква труда като мярка на стойността, продължава:
Трудът „се свежда до времето на съществуване, чиято самоиздръжка представлява от своя страна преодоляването на известно количество трудности на прехраната и живота“.
Да оставим настрана предизвиканото само от страст към оригиналничене смесване на работното време, за което единствено може да става дума тук, с времето на съществуване, което никога досега не е създавало или измервало стойности. Да оставим настрана и оная фалшива „социалитарна“ привидност, която трябва да бъде внесена от „самоиздръжката“ на това време на съществуване; откак свят светува и докрай света всеки трябва да се издържа сам, в смисъл че той сам консумира средствата за поддържане на живота си. Да предположим, че г. Дюринг се е изразил с точния език на политическата икономия - тогава цитираното изречение или нищо не означава, или означава следното: стойността на дадена стока се определя от въплътеното в нея работно време, а стойността на това работно време се определя от стойността на средствата за живот, които са необходими за издръжката на работника през това време. Приложено към днешното общество, това значи: стойността на дадена стока се определя от съдържащата се в нея работна заплата.
По този начин ние, най-сетне, стигнахме до онова, което всъщност иска да каже г. Дюринг. Стойността на дадена стока се определя според жаргона на вулгарните икономисти от производствените разходи, против което
Кери (Carey) „изтъкна истината, че не производствените разходи, а възпроизводствените разходи определят стойността“ (Критическа история, стр. 401).
Какво значат тези производствени или възпроизводствени разходи - това ще кажем по-долу; тук само ще отбележим, че те се състоят, както е известно, от работната заплата и печалбата на капитала. Работната заплата представлявала въплътената в стоката „изразходвана сила“, производствената стойност; печалбата представлявала наложения от капиталиста по силата на неговия монопол, на неговата сабя налог или прибавка към цената - разпределителната стойност. По такъв начин цялата противоречива бъркотия на Дюринговата теория за стойността се разрешава, най-сетне, в прекрасна хармонична яснота.
Определянето на стоковата стойност с работната заплата, което у Адам Смит още често се смесва с определянето на стойността с работното време, е изгонено от времето на Рикардо от научната политическа икономия и в наши дни още влачи своето съществуване само във вулгарната политическа икономия. Тъкмо най-плоските сикофанти*41 на съществуващия капиталистически обществен строй проповядват определянето на стойността с работната заплата, като същевременно представят и печалбата на капиталиста като по-висша форма на работна заплата, като заплата за лишенията (затова, че капиталистът не е пропилял капитала си), като премия за риска, като заплаха за управлението на предприятието и т. н. Г-н Дюринг се отличава от тях само по това, че обявява печалбата за грабеж. С други думи, г. Дюринг основава своя социализъм направо върху ученията на най-лошия сорт вулгарна политическа икономия. Колкото струва тази вулгарна икономия, точно толкова струва и неговият социализъм. Съдбата им е неразделно свързана.
Защото ясно е: онова, което един работник произвежда, и онова, което той самият струва, са също толкова различни неща, колкото и онова, което произвежда една машина и което тя струва. Стойността, която един работник създава в продължение на 12-часов работен ден, няма нищо общо със стойността на средствата за живот, които той консумира през този работен ден и през спадащите към него паузи за почивка. В тези средства за живот може да бъде въплътено три-, четири- или седемчасово работно време, в зависимост от степента на развитието на производителността на труда. Ако приемем, че за тяхното произвеждане е бил нужен 7-часов труд, тогава, според възприетата от г. Дюринг вулгарно-икономическа теория за стойността, продуктът на 12-часовия труд има стойността на продукта на 7-часов труд, 12 часа труд е равен на 7 часа труд, или 12=7. Нека се изразим още по-ясно: един селски работник, безразлично при какви обществени отношения, произвежда за една година известно количество зърнени храни, да речем 20 хектолитра пшеница; през същото това време той консумира една стойностна сума, изразяваща се в 15 хектолитра пшеница. В такъв случай излиза, че тези 20 хектолитра пшеница имат същата стойност, каквато и 15-те хектолитра, и то на един и същ пазар и при напълно равни други условия; с други думи, 20 е равно на 15. И това се нарича икономическа наука!
Цялото развитие на човешкото общество след стадия на животинското дивачество започва от деня, когато трудът на семейството е започнал да създава повече продукти, отколкото са били необходими за неговата издръжка, от деня, когато част от труда е могла да се употреби не вече за произвеждане на средства за живот, а на средства за производство. Излишъкът от продукта на труда над разноските за издръжка на труда и създаването и натрупването на един обществен производствен и резервен фонд от този излишък е било и си остава основа на всеки обществен, политически и интелектуален прогрес. В цялата досегашна история този фонд е бил притежание на отделна привилегирована класа, която заедно с това притежание е придобивала и политическото господство, и духовното ръководство. Предстоящият социален преврат за пръв път ще направи този обществен производствен и резервен фонд, т. е. цялата маса от сурови материали, оръдия за производство и средства за живот - действително обществен, като го изземе от ръцете на привилегированата класа и го предаде на цялото общество като всеобщо достояние.
Едно от двете. Или стойността на стоките се определя от разходите по издръжката на труда, необходим за тяхното произвеждане, т. е. в сегашното общество от работната заплата. В такъв случай всеки работник получава в своята работна заплата стойността на продукта на своя труд и тогава експлоатацията на класата на наемните работници от капиталистическата класа е нещо невъзможно. Да предположим, че разноските за издръжката на един работник в дадено общество се изразяват в сума, равна на 3 марки дневно. Тогава еднодневното производство на работника, според горната вулгарно-икономическа теория, има стойност, равна на 3 марки. Сега да допуснем, че капиталистът, който е наел този работник, прибавя върху този продукт печалба, налог от 1 марка, и продава продукта за 4 марки. Същото правят и другите капиталисти. Но тогава и работникът вече не може да задоволи своите дневни нужди с три марки, а също така ще има нужда от четири марки. Тъй като се приема, че всички други условия са неизменни, изразената в средства за живот работна заплата трябва да си остане същата - и значи изразената в пари работна заплата трябва да се покачи, и то от три на четири марки дневно. Онова, което капиталистите отнемат от работническата класа под формата на печалба, ще трябва да ѝ го върнат под формата на работна заплата. Но с това ние не сме мръднали нито крачка напред: щом като работната заплата определя стойността, не е възможна никаква експлоатация на работника от капиталиста. Но невъзможно е и образуването на излишък от продукти, тъй като работниците според нашата предпоставка консумират тъкмо толкова стойности, колкото и произвеждат. А тъй като капиталистите не произвеждат никаква стойност, човек просто не може да си представи от какво ще живеят те. Ако пък такъв излишък на производството над потреблението, такъв производствен и резервен фонд все пак съществува, и то в ръцете на капиталистите, тогава не е възможно никакво друго обяснение освен това, че работниците консумират само стойността на необходимите за тяхната издръжка стоки, а самите стоки предоставят на капиталистите за по-нататъшно използване.
Или пък: ако този производствен и резервен фонд в ръцете на капиталистическата класа наистина съществува, ако той действително се е създал от натрупване на печалба (поземлената рента ние засега оставяме настрана) - тогава той по необходимост се състои от натрупания излишък на доставения от работническата класа на капиталистическата класа продукт на труда свръх сумата на работната заплата, заплащана от капиталистическата класа на работническата класа. Но в такъв случай стойността се определя не от работната заплата, а от количеството на труда; тогава в продукта на труда работническата класа доставя на капиталистическата класа по-голямо количество стойност, отколкото тя получава от нея като изплатена работна заплата, и тогава капиталистическата печалба, както и всички други форми на присвояване на чужд, незаплатен продукт на труда, се обяснява като проста съставна част на откритата от Маркс принадена стойност.
Нека добавим, че за великото откритие, с което Рикардо започва своето главно съчинение, за това, че
„стойността на една стока зависи от количеството труд, необходимо за нейното производство, а не от по-голямото или по-малко възнаграждение, заплащано за този труд“[122]
- за това епохално откритие г. Дюринг в целия си „Курс по политическа икономия“ не казва нито дума. В „Критическа история“ той засяга това откритие със следната оракулска фраза:
„Той (Рикардо) не взема под внимание, че по-голямата или по-малка пропорция, в която работната заплата може да представлява чек за задоволяване на жизнените потребности(!), трябва да донесе със себе си различно оформяне на отношенията на стойностите!“
Една фраза, за която читателят може да си мисли каквото си иска, но най-добре ще стори, ако съвсем нищо не мисли.
А сега нека читателят сам си избере от петте различни сорта стойности, които ни сервира г. Дюринг, оня сорт, който най-много му се харесва: производствената стойност ли, която произлиза от природата, или разпределителната стойност, която е създадена от човешката поквара и се отличава с това, че се измерва с изразходваната сила, която не се съдържа в нея; или, трето, стойността, която се измерва с работното време; или, четвърто, стойността, която се определя от разноските на възпроизводството; или, най-после - стойността, която се измерва с работната заплата. Изборът е богат, бъркотията е пълна и на нас ни остава само да се провикнем заедно с г. Дюринг:
„Учението за стойността е пробният камък за достойнството на икономическите системи!“
БЕЛЕЖКИ
*40 - просто казано. Ред.
*41 - лицемери. Ред.
[119] F. Е. Rochow. «Der Kinderfreund. Ein Lesebuch zum Gebrauch in Landschulen». Brandenburg und Leipzig, 1776 (Ф. Е. Рохов. «Приятелят на децата. Читанка за селски училища». Бранденбург и Лайпциг, 1776.)
[120] Става дума за произведението на Евклид «Начала» (състоящо се от 13 книги), в което са изложени основите на античната математика.
[121] P. J. Proudhon. «Qu’est-ce que la propriété? Ou Recherches sur le principe du droit et du gouvernement». Paris, 1840, p. 2 (П. Ж. Прудон, «Що е собственост? Или Изследване върху принципа на правото и властта». Париж, 1840, стр. 2).
[122] D. Ricardo. «On the Principles of Political Economy, and Taxation.» 3rd ed., London, 1821, p. I. (Д. Рикардо. «За основните положения на политическата икономия н данъчното облагане». 3 изд., Лондон, 1821, стр. 1).