Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингТРЕТИ ОТДЕЛ: СОЦИАЛИЗЪМ
II. Теоретични бележки
Материалистическото разбиране на историята изхожда от положението, че производството, а след него и размяната на неговите продукти е основа на всеки обществен строй; че във всяко исторически възникващо общество разпределението на продуктите, а с него и разделението на обществото на класи или съсловия се определя от това, как и какво се произвежда и как се извършва размяната на произведените продукти. Оттук следва, че първопричините на всички обществени промени и политически преврати трябва да се търсят не в главите на хората, не в тяхното растящо съзнание за вечната истина и справедливост, а в измененията на начините на производство и на размяна; те трябва да се търсят не във философията, а в икономиката на дадената епоха. Пробуждащото се съзнание, че съществуващите обществени институции са неразумни и несправедливи, че „разумното е станало безумие, благодеянието - зло“[210], е признак само за това, че в методите на производството и във формите на размяната съвсем незабелязано са станали такива изменения, на които вече не отговаря общественият строй, скроен по мярката на старите икономически условия. Това значи още, че и средствата за отстраняване на осъзнатите злини трябва също така да бъдат налице - в повече или по-малко развит вид - в самите изменени производствени отношения. Тези средства не могат да бъдат изобретени от човешкия ум, а с негова помощ трябва да бъдат открити в наличните материални факти на производството.
Как стои тогава от това гледище въпросът със съвременния социализъм?
Съществуващият обществен строй - това е вече почти общопризнато - е създаден от господстващата сега класа, от буржоазията. Присъщият на буржоазията начин на производство, който от времето на Маркс се нарича капиталистически начин на производство, е бил несъвместим с местните и съсловните привилегии, както и с личната зависимост между хората при феодалния строй; буржоазията разрушила феодалния строй и върху неговите развалини издигнала буржоазната обществена формация, царството на свободната конкуренция, на свободното преселване, на равноправието на стокопритежателите - изобщо на всички буржоазни прелести. Едва тогава капиталистическият начин на производство е можел да се развива свободно. Откакто парата и новото производство на машини превърнали старата манифактура в едра промишленост, създадените под ръководството на буржоазията производителни сили започнали да се развиват с нечувана по-рано бързина и в нечувани по-рано размери. Но както някога манифактурата и усъвършенствалият се под нейното влияние занаят влезли в конфликт с феодалните окови на цеховата система, така и едрата промишленост на по-висок етап от своето развитие влиза в конфликт с рамките, в които я е стегнал капиталистическият начин на производство. Новите производителни сили вече са надраснали буржоазната форма на тяхното използване; при това този конфликт между производителните сили и начина на производство не е конфликт, възникнал в главите на хората - нещо като конфликта между първородния човешки грях и божествената справедливост, - а съществува във фактите, обективно, извън нас, независимо от волята и поведението дори на ония хора, които са го предизвикали със своята дейност. Съвременният социализъм не е нищо друго освен мисловно отражение на този фактически конфликт, негово идейно отражение в главите преди всичко на оная класа, която непосредствено страда от него - работническата класа.
Но в какво се състои този конфликт?
До появяването на капиталистическото производство, т. е. в средните векове, навсякъде е съществувало дребно производство, основано върху частната собственост на трудещите се върху техните средства за производство: в селата - земеделието на дребните, свободните или крепостните селяни, в градовете - занаятчийството. Средствата на труда - земята, земеделските сечива, работилниците, занаятчийските инструменти - били средства на труда на отделни лица, пригодени само за еднолична употреба, и затова по необходимост си оставали дребни, миниатюрни, ограничени. Но именно затова пък те обикновено принадлежали на самия производител. Да концентрира, да уедри тези разпокъсани, дребни средства за производство, да ги превърне в съвременните могъщи лостове на производството - тъкмо тази е била историческата роля на капиталистическия начин на производство и на неговата носителка - буржоазията. Как тя, като се почне от XV век, исторически е извършила това нещо на трите различни етапа на производството: простата кооперация, манифактурата и едрата промишленост - това Маркс подробно описва в IV отдел на „Капиталът“. Но - както е изтъкнато пак там - буржоазията е могла да превърне онези ограничени средства за производство в могъщи производителни сили само защото ги е превърнала от средства за производство, принадлежащи на отделни частни лица, в обществени средства за производство, които могат да се използват само съвместно от много хора. На мястото на чекръка, на ръчния тъкачен стан, на ковашкия чук се появили предачната машина, механическият тъкачен стан, парният чук; на мястото на работилницата на отделния производител - фабриката, която изисква съвместния труд на стотици и хиляди работници. И както средствата за производство, така и самото производство се превърнало от редица индивидуални действия в редица обществени действия, а продуктите - от продукти на отделни лица в обществени продукти. Преждата, платът, металните стоки, които излизали вече от фабриките, били продукт на общия труд на много работници, през ръцете на които те последователно е трябвало да минат, за да бъдат окончателно завършени. Никой от тези работници не може да каже: „Това направих аз, това е мой продукт“.
Но там, където основна форма на производството е стихийното разделение на труда в обществото - там то неизбежно придава на продуктите формата на стоки, чиято размяна, покупката и продажбата, дава възможност на отделните производители да задоволяват своите разнообразни нужди. А така е било в средните векове. Селянинът например продавал земеделски продукти на занаятчията, а срещу тях купувал от него занаятчийски произведения. В това общество на единични производители, на стокопроизводители, се вмъкнал новият начин на производство. В стихийното, безплановото разделение на труда, което господствало в цялото общество, той внесъл такова разделение на труда, което било организирано по план във всяка отделна фабрика; наред с едноличното производство се появило общественото производство. Продуктите на едното и другото били продавани на един и същ пазар, а следователно на цени, които са били поне приблизително еднакви. Но плановата организация била по-могъща от стихийното разделение на труда; използващите обществен труд фабрики произвеждали изделията си по-евтино от единичните дребни производители. Едноличното производство търпяло поражение след поражение във всички области, общественото производство революционизирало целия стар начин на производство. Но този негов революционен характер така малко се съзнавал, че то, напротив, било въвеждано именно като средство за засилване и разширяване на стоковото производство. То възникнало в пряка връзка с определени, съществуващи още преди него лостове на стоковото производство и на стоковата размяна: търговския капитал, занаятите и наемния труд. Тъй като то се явило като нова форма на стоковото производство, присъщите на стоковото производство форми на присвояване останали и за него напълно в сила.
При оная форма на стоковото производство, която се развила в средните векове, не можел изобщо да се появи въпросът на кого трябва да принадлежи продуктът на труда. Всеки отделен производител е произвеждал този продукт обикновено от свой собствен, често пъти произведен от самия него суров материал, със собствени средства на труда и със собствения си ръчен труд или с ръчния труд на своето семейство. Такъв производител нямало защо да присвоява този продукт, тъй като продуктът по начало бил напълно негов. Така че правото на собственост върху продукта се основавало върху собствения труд. Даже там, където е била използвана чужда помощ, тя по правило си оставала нещо странично, а често пъти освен заплатата получавала и друго възнаграждение: цеховият чирак и калфа работели не толкова за храната и работната заплата, колкото за собствената си подготовка за самостоятелни майстори. Но ето че започнало концентрирането на средствата за производство в големи работилници и манифактури, превръщането им фактически в обществени средства за производство. Но хората продължавали да третират тези обществени средства за производство и обществени продукти така, сякаш те, както по-рано, си оставали средства за производство и продукти на отделни лица. Тъй като досега собственикът на оръдията на труда си присвоявал продукта, защото последният по правило бил негов собствен продукт и чуждият помощен труд бил изключение, така и сега притежателят на средствата на труда продължавал да си присвоява продукта, макар че той вече не бил негов продукт, а изключително продукт на чужд труд. Така че обществено произвежданите продукти били вече присвоявани не от онези, които действително привеждали в движение средствата за производство и произвеждали продуктите, а от капиталиста. Средствата за производство и самото производство по същество станали обществени. Но те били подчинени на една форма на присвояване, която има за своя предпоставка частното производство на отделните лица, при което всеки притежава своя собствен продукт и го изнася на пазара. Начинът на производството бива подчинен на тази форма на присвояване, при все че той унищожава нейната предпоставка.*57 В това противоречие, което придава на новия начин на производство неговия капиталистически характер, вече се съдържат в зародиш всички колизии на съвременността. Колкото по-пълно ставало господството на новия начин на производство във всички решаващи области на производството и във всички решаващи в икономическо отношение страни и колкото повече той с това свеждал до незначителни остатъци едноличното производство, толкова по-рязко трябвало да изпъкне несъвместимостта на общественото производство с капиталистическото присвояване.
Първите капиталисти, както казахме, заварили формата на наемния труд вече готова. Но наемният труд съществувал само като изключение, като странично занятие, като спомагателна работа, като преходно положение. Селският работник, който от време на време отивал да работи като надничар, е притежавал няколко моргена*58 своя собствена земя и дори само с нея е можел в случай на нужда да преживее. Уставите на цеховите сдружения имали грижата днешният калфа да стане утре майстор. Но това се променило, щом средствата за производство били превърнати в обществени и концентрирани в ръцете на капиталистите. Средствата за производство, а също и продуктите на дребния единичен производител все повече и повече се обезценявали; на него не му оставало нищо друго, освен да стане наемен работник на капиталиста. Наемният труд, който по-преди бил само изключение и спомагателно занятие, станал правило и основна форма на цялото производство; от странично занятие той се превърнал в единствено занятие на работника. Временният наемен работник се превърнал в такъв за цял живот. При това масата на пожизнените наемни работници се увеличила извънредно много вследствие едновременното сгромолясване на феодалния строй, разпускане на свитите на феодалите, изгонване на селяните от техните земи и пр. Настъпил пълен разрив между концентрираните в ръцете на капиталистите средства за производство и производителите, които били сведени до положението на притежатели само на своята работна сила. Противоречието между общественото производство и капиталистическото присвояване се проявява като противоположност между пролетариата и буржоазията.
Видяхме, че капиталистическият начин на производство се вмъкнал в едно общество от стокопроизводители, от еднолични производители, обществената връзка между които се осъществявала чрез размяната на техните продукти. Но особеността на всяко общество, основано върху производството на стоки, се състои в това, че в него производителите са загубили властта над своите собствени обществени отношения. Всеки произвежда за себе си със случайно намиращите се у него средства за производство и за да задоволява чрез размяната своите индивидуални потребности. Никой не знае каква част от неговите продукти ще отиде на пазара, каква част от тях изобщо може да намери потребители; никой не знае дали продуктът на неговия едноличен труд ще отговаря на действителни нужди, никой не знае дали ще може да изкара неговите производствени разходи и дали изобщо ще може да го продаде. В общественото производство господства анархията. Но стоковото производство, както и всяка друга форма на производство, има свои присъщи, неотделими от него закони; въпреки анархията тези закони се налагат в нея и чрез нея. Те се проявяват в единствената запазила се форма на обществена взаимна връзка - в размяната, и действат върху отделните производители като принудителни закони на конкуренцията. Следователно те първоначално са неизвестни дори на самите производители и последните трябва да ги откриват само постепенно, чрез дълъг опит. Следователно те се налагат без участието на производителите и против производителите като сляпо действащи естествени закони на тяхната форма на производство. Продуктът господства над производителите.
В средновековното общество, особено през първите векове, производството било насочено главно към задоволяване на собственото потребление. То задоволявало предимно само нуждите на производителя и на неговото семейство. А там, където, както в селото, съществували отношения на лична зависимост, производството задоволявало и нуждите на феодала. Така че тук не се е извършвала размяна и затова и продуктите не са придобивали характер на стоки. Селското семейство само произвеждало почти всичко, от което имало нужда: както сечива и облекло, така и средства за живот. То започнало да произвежда и стоки едва когато започнало да произвежда излишък свръх собствените си потребности и дължимите на феодала натурални повинности; този пуснат в обществената размяна, предлаган за продан излишък е ставал стока. Градските занаятчии трябвало, разбира се, още от самото начало да произвеждат за размяна. Но и те изработвали сами по-голямата част от предметите, нужни за задоволяване на собствените им потребности; те имали градини и малки ниви, пасели своя добитък в общинската гора, която освен това им доставяла строителен материал и топливо; жените предели лен, вълна и т. н. Производството за размяна, стоковото производство, едва се зараждало. Оттук и ограниченият характер на размяната, ограниченият характер на пазара, стабилният начин на производство, местната изолираност по отношение на външния свят, сплотеността вътре в местните рамки: марката[211] в селата, цеховото сдружение в градовете.
Но с разширяването на стоковото производство и особено с появяването на капиталистическия начин на производство дремещите дотогава закони на стоковото производство започнали да действат по-открито и с по-голяма сила. Старите връзки се разслабили, старите прегради били разрушени, производителите все повече и повече се превръщали в независими, несвързани помежду си стокопроизводители. Анархията на общественото производство се проявила открито и все повече и повече се изостряла. Ала главният инструмент, с който капиталистическият начин на производство усилвал тази анархия в общественото производство, била пряката противоположност на анархията: засилващата се организация на производството като обществено производство във всяко отделно производствено предприятие. С помощта на този лост капиталистическият начин на производство сложил край на старата мирна стабилност. В който и отрасъл на промишлеността да проникнел, той не търпял наред със себе си никакъв по-стар метод на производство. Там, където завладявал занаята, той унищожавал стария занаят. Полето на труда се превърнало в бойно поле. Великите географски открития и последвалите ги колонизации многократно увеличили областта на пласмента и ускорили превръщането на занаята в манифактура. Избухнала борба вече не само между отделните местни производители; местните борби се разраснали от своя страна до национални борби, до търговските войни през XVII и XVIII век.[212] Най-после, едрата промишленост и възникването на световния пазар направили тази борба универсална и същевременно ѝ придали нечувана ожесточеност.
Съществуването на отделните капиталисти, както и на цели промишлени отрасли и на цели страни, вече зависи от наличността на изгодни естествени или изкуствено създадени условия за производство. Победеният безмилостно бива премахван. Това е Дарвиновата борба за индивидуално съществуване, пренесена от природата в човешкото общество с удесеторена ярост. Природното състояние на животното се представя като връх на човешкото развитие. Противоречието между общественото производство и капиталистическото присвояване се проявява като противоположност между организацията на производството в отделната фабрика и анархията на производството в цялото общество.
В тези две форми на проявление на противоречието, което е присъщо на капиталистическия начин на производство, по силата на неговия произход този начин на производство се движи и описва оня безизходен „омагьосан кръг“, който още Фурие е открил в него. Но това, което и Фурие навремето още не е можел да види, е, че този кръг постепенно се стеснява, че движението върви по-скоро по спирала и, също както при планетите, неизбежно трябва да завърши със сблъскване с центъра. Движещата сила на обществената анархия на производството все повече и повече превръща голямото мнозинство от хората в пролетарии, а именно пролетарските маси, най-после, ще сложат край на анархията в производството. Движещата сила на социалната анархия в производството превръща възможността за безкрайно усъвършенстване на машините, прилагани в едрата промишленост, в принудителен закон за всеки отделен промишлен капиталист, в закон, който под страх на гибел му повелява все повече и повече да усъвършенства своите машини. Но усъвършенстването на машините прави определено количество човешки труд излишен. Ако въвеждането и разпространяването на машините означава изтикване на милиони ръчни работници от малък брой фабрични работници, усъвършенстването на машините означава изтикване на все по-голям и по-голям брой от самите фабрични работници, а в последна сметка - такова усилено предлагане на наемни работници, което надминава средните нужди на капитала от работни ръце. Масата на незаетите работници образува цяла промишлена резервна армия, както я нарекох още в 1845 г.*59, която е на разположение на производството през периодите, когато индустрията работи с пълна пара, и бива изхвърлена на улицата при неизбежно следващия след всяко оживление крах. Тази армия, която постоянно тегне като оловна гира на нозете на работническата класа в борбата ѝ за съществуване против капитала, служи като регулатор за задържане на работната заплата на ниско равнище, съобразно с нуждите на капиталистите. Следователно става така, че машината - да се изразим с думите на Маркс - става най-мощното оръжие на капитала против работническата класа, че оръдието на труда постоянно изтръгва средствата за живот от ръцете на работника и че собственият продукт на работника се превръща в инструмент за поробването му.[213] Става така, че икономията на средства на труда същевременно се превръща в най-безогледно прахосване на работна сила и грабеж по отношение на нормалните условия за функционирането на труда[214]; че машината, най-мощното средство за намаляване на работното време, става най-сигурното средство за превръщане на целия живот на работника и на неговото семейство в потенциално работно време с цел да се увеличи стойността на капитала. Става така, че прекомерният труд на една част от работническата класа се превръща в предпоставка за пълната безработица на другата част, а едрата промишленост, която търси по цялото земно кълбо нови консуматори, ограничава консумацията на масите в собствената си страна до гладен минимум и с това подкопава собствения си вътрешен пазар. „Законът, който винаги държи в равновесие относителното свръхнаселение, или индустриалната резервна армия, с обема и енергичността на натрупването на капитала - този закон приковава работника към капитала по-здраво, отколкото чукът на Хефест е приковал Прометей към скалата. Този закон обуславя увеличаването на мизерията съответно на натрупването на капитала. Следователно натрупването на богатството на единия полюс е същевременно натрупване на мизерия, изтощение, робство, невежество, брутализиране и морално израждане на противоположния полюс, т. е. на страната на онази класа, която произвежда своя собствен продукт като капитал.“ (Маркс. „Капиталът“, стр. 671.)[215] А да очакваме от капиталистическия начин на производство друго разпределение на продуктите - това би значело да се надяваме, че електродите на една батерия, оставайки съединени с нея, няма да разлагат водата и няма да отделят кислород на положителния полюс и водород на отрицателния.
Видяхме, че доведената до най-висока степен възможност за усъвършенстване на съвременните машини се превръща вследствие на анархията на общественото производство в принудителен закон, който заставя отделния промишлен капиталист постоянно да подобрява своите машини, постоянно да повишава тяхната производителна сила. В също такъв принудителен закон се превръща за него и простата фактическа възможност да разширява кръга на своето производство. Грамадната способност на едрата промишленост да се разширява - в сравнение с която разширяването на газовете е същинска детска игра - сега се проявява като потребност от качествено и количествено разширяване - потребност, която пренебрегва всяко противодействие. Противодействието се създава от консумацията, пласмента, пазарите за произведенията на едрата промишленост. Но способността на пазарите както към екстензивно, така и към интензивно разширение се определя от съвсем други закони, които действат с много по-малка енергия. Разширението на пазарите не може да върви в крак с разширението на производството. Колизията става неизбежна и тъй като не е в състояние да разреши конфликта, докато не разруши самия капиталистически начин на производство, тя се превръща в периодична. Капиталистическото производство създава нов „омагьосан кръг“.
И наистина, от 1825 г., когато избухнала първата обща криза, целият промишлен и търговски свят, производството и размяната на всички цивилизовани страни и на техните повече или по-малко варварски придатъци излизат от релсите приблизително по веднъж на всеки десет години. Търговията спира, пазарите се препълват, огромни маси от продукти не намират там пласмент, наличните пари изчезват от обръщение, кредитът се прекратява, фабриките спират, работните маси остават без средства за живот именно защото са произвели премного средства за живот, фалитите следват един след друг, обявите за публична продан - една подир друга. Застоят продължава години, масово се прахосват и разрушават и производителни сили и продукти, докато, най-после, бъдат разпродадени масово натрупаните стоки (след като бъдат повече или по-малко обезценени) и постепенно пак тръгне в ход производството и размяната. Този ход полека- лека се ускорява, променя се в тръс, промишленият тръс преминава в галоп и този галоп пак се усилва до необуздания кариер на един пълен промишлен, търговски, кредитен и спекулантски steeple-chase*60, за да се стигне накрая, след най-главоломни скокове, отново в бездната на краха. И така все отначало. От 1825 г. насам ние вече пет пъти преживяхме това и сега (1877 г.) го преживяваме за шести път. При това характерът на тези кризи е така ярко изразен, че Фурие сполучливо е определил всички кризи, когато нарекъл първата от тях crise pléthorique, криза от изобилие.[216]
В кризите противоречието между общественото производство и капиталистическото присвояване избива с неудържима сила. Стоковото обръщение временно се прекратява, парите от средство на обръщението стават негова пречка; всички закони на стоковото производство и на стоковото обръщение се обръщат с главата надолу. Икономическата колизия достига връхната си точка: начинът на производството въстава против начина на размяната, производителните сили въстават против начина на производството, който те са надраснали.
Фактът, че обществената организация на производството във фабриката се е развила до точката, при която тя е станала несъвместима със съществуващата наред с нея и над нея анархия на производството в обществото - този факт става осезателен за самите капиталисти с това, че през време на кризите се извършва насилствена концентрация на капитали чрез разоряването на редица едри и на още повече дребни капиталисти. Целият механизъм на капиталистическия начин на производство спира под натиска на създадените от самия него производителни сили. Този начин на производство вече не може да превръща в капитал цялата тази маса от средства за производство; те остават в бездействие и тъкмо затова трябва да остане в бездействие и промишлената резервна армия. Средствата за производство, средствата за живот, наличната работна ръка - всички елементи на производството и на общото богатство са в излишък. Но „излишъкът става източник на нужда и лишения“ (Фурие), защото тъкмо той осуетява превръщането на средствата за производство и на средствата за живот в капитал. Защото в капиталистическото общество средствата за производство могат да влязат в действие само ако преди това са били превърнати в капитал, в средства за експлоатиране на човешка работна сила. Необходимостта от превръщане на средствата за производство и на средствата за живот в капитал стои като призрак между тях и работниците. Само тази необходимост осуетява съединяването на материалните и човешките лостове на производство; само тя пречи на средствата за производство да функционират, а на работниците - да работят и да живеят. Така че, от една страна, се доказва неспособността на капиталистическия начин на производство да управлява по-нататък тези производителни сили. От друга страна, самите производителни сили с нарастваща мощ напират да унищожат това противоречие, за да се освободят от качеството си на капитал, да бъде признат фактически техният характер като обществени производителни сили.
Тази съпротива на могъщо нарастващите производителни сили против техния капиталистически характер, тази засилваща се необходимост от признаването на тяхната обществена природа заставя самата капиталистическа класа все повече и повече - доколкото това изобщо е възможно при капиталистическите отношения - да ги третира като обществени производителни сили. Както периодът на промишлен разцвет с неговото безгранично разширяване на кредита, така и самият крах със сгромолясването на едри капиталистически предприятия водят към онази форма на обобществяване на по-големи маси от средства за производство, която срещаме в различните видове акционерни дружества. Някои от тези средства за производство и за съобщение, като например железниците, са по начало така колосални, че изключват всяка друга форма на капиталистическа експлоатация. Но на известна степен от развитието и тази форма става вече недостатъчна: като официален представител на капиталистическото общество държавата ще трябва*61 да поеме ръководенето на тези средства за производство и съобщение. Тази необходимост от превръщане в държавна собственост настъпва преди всичко за големите съобщителни средства: пощата, телеграфа, железниците.
Ако кризите разкриха неспособността на буржоазията да управлява и занапред съвременните производителни сили, преобразуването на големите производствени и съобщителни предприятия в акционерни дружества и в държавна собственост показва, че буржоазията е непотребна за тази задача. Всички обществени функции на капиталиста сега се изпълняват от наемни служители.
За капиталиста вече няма друга обществена дейност, освен да прибира доходите, да реже купони и да играе на борсата, където разните капиталисти си отнемат един на друг капиталите. Докато капиталистическият начин на производство отначало е изтласквал работниците, сега изтласква и самите капиталисти и също като работниците ги праща в категорията на излишното население, макар и не още в промишлената резервна армия.
Но нито преобразуването в акционерни дружества, нито превръщането в държавна собственост не унищожават капиталистическия характер на производителните сили. При акционерните дружества това е ясно като бял ден. А и съвременната държава е само такава организация, каквато буржоазното общество си създава за запазване на общите външни условия на капиталистическия начин на производство от посегателствата както на работниците, така и на отделните капиталисти. Съвременната държава - каквато и да бъде нейната форма - си остава по същество капиталистическа машина, държава на капиталистите, идеалният съвкупен капиталист. Колкото повече производителни сили вземе тя в ръцете си като своя собственост, толкова повече тя действително се превръща в съвкупен капиталист, толкова по-голям брой свои поданици тя експлоатира. Работниците си остават наемни работници, пролетарии. Капиталистическите отношения не се премахват, а, напротив, се довеждат до връхната им точка. Но на самия връх става преврат. Държавната собственост върху производителните сили не е разрешаване на конфликта, но тя крие в себе си формалното средство, възможността за това разрешаване.
Това разрешаване може да се състои само в действителното признаване на обществената природа на съвременните производителни сили и следователно начинът на производство, на присвояване и на размяна ще бъде поставен в съответствие с обществения характер на средствата за производство. А това може да се постигне само когато обществото открито и без заобикалки вземе в ръцете си производителните сили, които са надраснали всяко друго ръководство освен общественото. Тогава самият обществен характер на средствата за производство и на продуктите, който днес се обръща против самите производители, който периодически раздрусва начина на производството и на размяната и насилствено и разрушително се налага само като сляпо действащ природен закон, ще бъде използван от производителите напълно съзнателно и ще се превърне от причина за смущения и за периодически катастрофи в най-мощен лост на самото производство.
Обществените сили, също както природните сили, действат сляпо, насилствено, разрушително, докато не сме ги опознали и не държим сметка за тях. Но щом като веднъж вече сме ги опознали, щом като сме разбрали тяхното действие, насока и влияние, само от нас самите зависи да ги подчиняваме все повече и повече на нашата воля и чрез тях да постигаме нашите цели. Това особено важи за днешните могъщи производителни сили. Докогато ние упорито се отказваме да разберем тяхната природа и техния характер - а против това разбиране настръхнало се бори капиталистическият начин на производство и неговите защитници, - дотогава тези сили ще действат въпреки нас и против нас, дотогава ще властват над нас, както подробно посочихме по-горе. Но щом веднъж бъде разбрана тяхната природа, те могат да бъдат превърнати в ръцете на сдружените производители от демонични властелини в покорни слуги. Разликата тук е същата както между разрушителната сила на електричеството в мълнията при буря и укротеното електричество в телеграфа и в електрическата дъга, както разликата между стихията на пожара и огъня, който работи в служба на човека. Когато започнем да използваме съвременните производителни сили съобразно с тяхната позната най-после природа, анархията в общественото производство ще отстъпи мястото си на едно планомерно урегулирано обществено производство за задоволяване на нуждите както на цялото общество, така и на всеки негов член. Тогава капиталистическият начин на присвояване, при който продуктът поробва отначало производителя, а след това и присвоителя, ще бъде заменен с нов начин на присвояване на продуктите, основан върху самата природа на съвременните средства за производство: от една страна - пряко обществено присвояване като средство за поддържане и разширяване на производството, а от друга - пряко индивидуално присвояване като средство за живот и удоволствие.
Капиталистическият начин на производство, като превръща все повече и повече голямото мнозинство от населението в пролетарии, създава силата, която под страх от гибел е принудена да извърши тоя преврат. Като принуждава все повече и повече към превръщане на големите, обобществени средства за производство в държавна собственост, капитализмът сам посочва пътя към извършването на този преврат. Пролетариатът завзема държавната власт и превръща средствата за производство на първо време в държавна собственост. Но с това той унищожава сам себе си като пролетариат, унищожава всички класови различия и класови противоположности, а с това унищожава и държавата като държава. Досегашното общество, което се е движило и се движи в класови противоположности, е имало нужда от държавата, т. е. от една организация на съответната експлоататорска класа за поддържане на нейните външни условия на производство, т. е. предимно за насилствено задържане на експлоатираната класа в определените от съществуващия начин на производство условия на потисничество (робство, крепостничество или феодална зависимост, наемен труд). Държавата е била официалният представител на цялото общество, неговото обединяване в една видима корпорация, но тя е била такава само доколкото е била държава на оная класа, която за своята епоха единствена е представлявала цялото общество: в древността тя е била държава на робовладелците; в средните векове - на феодалната аристокрация; в наше време - на буржоазията. Когато държавата стане най-после действителен представител на цялото общество, тогава тя сама ще се направи излишна. Когато вече няма да има обществена класа, която трябва да бъде държана в подчинение, когато заедно с класовото господство и заедно с борбата за индивидуалното съществуване, обусловена от досегашната анархия в производството, бъдат премахнати произлизащите от тази борба стълкновения и насилия - тогава вече няма да има какво да се потиска, така че няма да бъде необходима една особена власт за потискане - държавата. Първият акт, с който държавата наистина ще се прояви като представител на цялото общество - превръщането на средствата за производство в обществена собственост, - ще бъде в същото време нейният последен самостоятелен акт като държава. Намесата на държавната власт в обществените отношения ще става постепенно излишна и ще се прекрати от само себе си. На мястото на управляването на хората ще дойде администрирането на вещите и ръководенето на производствените процеси. Държавата не се „премахва“, тя отмира. Това трябва да се има предвид при оценката на фразата за „свободна народна държава“[218], която от агитационна гледна точка може да бъде временно оправдана, но в последна сметка е научно несъстоятелна; това трябва да се има предвид и при искането на така наречените анархисти - държавата да бъдела премахната вътре само за един ден.
Откакто на историческата сцена се е появил капиталистическият начин на производство, преминаването на всички средства за производство във владение на обществото често пъти се е представяло както на отделни личности, така и на цели секти като повече или по-малко смътен идеал на бъдещето. Но то стана възможно, стана исторически необходимо едва тогава, когато се оказаха налице материалните условия за неговото осъществяване. Както и всеки друг обществен напредък, то става осъществимо не защото хората са осъзнали, че съществуването на класи противоречи на справедливостта, на равенството и т. н., не поради голото желание да бъдат премахнати тези класи, а само по силата на известни нови икономически условия. Разделянето на обществото на експлоататорска и експлоатирана, на господстваща и потисната класа е било неизбежна последица от предишното слабо развитие на производството. Докогато продукцията на целокупния обществен труд едва надминава най-необходимото за осигуряване съществуването на всички, т. е. докогато трудът отнема всичкото или почти всичкото време на голямото мнозинство от членовете на обществото, дотогава това общество по необходимост се дели на класи. Наред с това голямо мнозинство, което е заето изключително с принудителен труд, се образува и класа, която е освободена от пряк производителен труд и се занимава с общите работи на обществото: ръководство на труда, държавни работи, правосъдие, науки, изкуства и т. н. Така че в основата на деленето на класи лежи законът за разделението на труда. Но това никак не е изключвало използването на насилие и грабеж, хитрост и измама при образуването на класите и не е пречело на господстващата класа, след като вече е завзела властта, да затвърдява господството си за сметка иа трудещата се класа и да превръща ръководството на обществените работи в експлоатация на масите.
Но ако разделянето на класи има известно историческо оправдание, то го има само за даден период и само за дадени обществени условия. Разделянето на класи се е дължало на недостатъчното производство; то ще бъде пометено от пълното развитие на съвременните производителни сили. И наистина, премахването на обществените класи има за своя предпоставка достигането на такава степен на историческо развитие, при която ще стане анахронизъм, ще стане нещо остаряло съществуването не само на една или друга определена господстваща класа, но и изобщо на всяка господстваща класа, а следователно и самото делене на класи. Следователно премахването на класите има за своя предпоставка достигането на такава висока степен на развитие на производството, при която присвояването на средствата за производство и на продуктите, а с това и на политическото господство, на монопола на образованието и на духовното ръководство от страна на една особена обществена класа става не само излишно, но и пречка за икономическото, политическото и интелектуалното развитие. Тази степен сега е достигната. Политическият и интелектуален банкрут на буржоазията едва ли е тайна дори за самата нея, а нейният икономически банкрут се повтаря редовно всеки десет години. При всяка криза обществото се задъхва под тежестта на собствените си производителни сили и продукти, които то не може да използва, и остава безпомощно пред абсурдното противоречие, че производителите нямат какво да консумират, защото няма консуматори. Експанзивната сила на средствата за производство разкъсва оковите, с които я е оковал капиталистическият начин на производство. Нейното освобождаване от тези окови е единственото предварително условие за непрекъснато, все по-ускоряващо се прогресивно развитие на производителните сили, а с това и за едно практически безгранично повишаване на самото производство. Но това не е всичко. Обобществяването на средствата за производство ще премахне не само сегашното изкуствено спъване на производството, но и прякото прахосване и унищожаване на производителни сили и на продукти, което сега е неизбежен спътник на производството и достига най-високата си точка при кризи. Освен това то ще освободи за нуждите на цялото общество маса средства за производство и продукти, като премахне безумния разкош и прахосничество на сегашните господстващи класи и на техните политически представители. Възможността да се осигурят чрез общественото производство такива материални условия на съществуване на всички членове на обществото, които не само да са напълно достатъчни и от ден на ден да стават по-добри, но и да гарантират на всички членове на обществото пълно и свободно развитие и използване на техните физически и духовни заложби - тази възможност ще бъде сега постигната за пръв път, и то действително постигната.*62
С въвеждането на обществената собственост върху средствата за производство се премахва стоковото производство, а с това и господството на продукта над производителите. Анархията в общественото производство се заменя с планомерна, съзнателна организация. Борбата за индивидуалното съществуване се прекратява. Едва тогава настъпва в известен смисъл окончателното отделяне на човека от царството на животните и преминаването му от животински към действително човешки условия на съществуване. Условията на живота, които окръжават хората и които досега са господствали над тях, сега минават под властта и под контрола на хората, които за пръв път стават съзнателни, истински господари на природата, тъй като стават господари на собственото си обединение в общество. Хората вече с пълно познаване прилагат, а с това и подчиняват на своята собствена обществена дейност законите, които досега са им противостояли като чужди, господстващи над тях природни закони. Собственото обединение на хората в общество, което досега им е противостояло като натрапено им от природата и историята, сега става тяхно собствено свободно дело. Обективните, чуждите сили, които досега са господствали над историята, минават под контрола на самите хора. Едва от този момент хората напълно съзнателно ще започнат сами да създават своята история, едва от този момент привежданите от тях в движение обществени причини ще дават в значителна и все по-нарастваща степен желаните от хората резултати. Това е скокът на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата.
Историческото призвание на съвременния пролетариат е да извърши този освобождаващ света подвиг. Задачата на научния социализъм, който е теоретичният израз на пролетарското движение, е да изследва историческите условия и самия характер на този преврат и по такъв начин да обясни на потиснатата днес класа, която е призвана да извърши този подвиг, условията и характера на нейното собствено дело.
БЕЛЕЖКИ
*57 Тук няма нужда подробно да се изтъква, че макар формата на присвояването да си остава същата, гореописаният процес революционизира характера на присвояването не по-малко, отколкото самото производство. Дали аз присвоявам своя собствен продукт или продукта на други хора - това са, естествено, два съвсем различни вида присвояване. При това наемният труд, в който вече се крие в зародиш целият капиталистически начин на производство, е много старо явление; в единична, случайна форма той е съществувал векове наред заедно с робството. Но този зародиш можал да се развие в капиталистически начин на производство едва когато били създадени историческите предпоставки за това.
*58 Стара немска мярка: един пруски морген = 2,5 декара. Бълг. ред.
*59 „Положението на работническата класа в Англия“, стр. 109. [вж. настоящото издание, т. 2, стр. 313].
*60 Steeple-chase - надбягване с препятствия. Ред.
*61 Аз казвам: ще трябва, защото само в случай че средствата за производство или за съобщение наистина надраснат управлението на акционерните дружества, значи само когато превръщането им в държавни стане икономически неизбежно - само в такъв случай, дори и да бъде извършено от днешната държава, то ще означава икономически напредък, достигане на ново предварително стъпало по пътя към завземането на собствеността върху всички средства за производство от страна на самото общество. Но напоследък, откакто Бисмарк се зае да одържавява, се появи един фалшив социализъм, който тук-там дори се изроди в някакво лакейничене и направо обявява за социалистическо всяко одържавяване, дори и бисмарковското. Ако въвеждането на държавен тютюнев монопол е социалистическо, то ще трябва между основателите на социализма да се броят и Наполеон, и Метерних. Когато белгийската държава по съвсем обикновени политически и финансови съображения сама построи своите главни железопътни линии, когато Бисмарк без каквато и да било икономическа необходимост превърна в държавни главните железопътни линии в Прусия само за да може по-добре да ги приспособи и използва в случай на война, за да може да направи от железопътните служещи стадо, което послушно гласува за правителството, и, главно, за да си осигури нов източник на доходи, независим от решенията на парламента - всичко това съвсем не бяха социалистически мерки, нито пряко или косвено, нито съзнателно или несъзнателно. Защото иначе трябва да бъдат признати за социалистически институции и Кралското Scehandlung[217], и кралската порцеланова манифактура, а дори и ротните шивални във войската.
*62 Няколко цифри ще ни дадат приблизителна представа за огромната експанзивна сила на съвременните средства за производство дори под гнета на капитализма. Според най-новите пресмятания на Гифен,[219] цялото богатство на Великобритания и Ирландия е съставяло кръгло:
в 1814 г. - 2 200 млн. лири стерлинги = 44 милиарда марки
1865 г. - 6 100 „ „ „ = 122 „ „
1875 г. - 8 500 „ „ „ = 170 „ „
Колкото се отнася до унищожаването на средствата за производство и на продукти във време на кризи на втория конгрес на германските индустриалци (Берлин, 21 февруари 1878 г.)[220] общата загуба само на германската желязна индустрия през последния крах бе изчислена на 455 милиона марки.
[210] Гьоте. «Фауст», част I, сцена четвърта («Кабинетът на Фауст»).
[211] Към това място в «Развитието на социализма от утопия в наука» Енгелс дава бележка, която препраща към неговия труд «Марката» (виж настоящото издание, том 19, стр. 327-345).
[212] Имат се предвид редица войни от XVII и XVIII век между най-големите европейски държави за хегемония в търговията с Индия и Америка и за заграбване на колониални пазари. Първоначално главните страни, които си съперничели, били Англия и Холандия (типични търговски войни били англо-холандските войни от 1652-1654, 1664-1667 и 1672-1674 г.), по-късно решаваща борба се разразила между Англия и Франция. Победителка във всички тези войни излязла Англия, в ръцете на която в края на XVIII век била съсредоточена почти цялата световна търговия.
[213] Енгелс цитира тук I том на «Капиталът» (виж настоящото издание, т. 23, стр. 445 и 498).
[214] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 473.
[215] Виж настоящото издание, т. 23 стр. 660.
[216] Ch. Fourier. Oeuvres complètes, t. VI, Paris, 1845, p. 393-394 (Ш. Фурие. Пълно събрание на съчиненията, т. VI, Париж, 1845, стр. 393-394).
[217] Seehandlung (Морска търговия) - търговско-кредитно дружество, основано в 1772 г. в Прусия; това дружество, което се ползвало с редица важни държавни привилегии, предоставяло големи заеми на правителството, фактически изпълнявайки ролята на негов банкер и търговски посредник по финансовата част. В 1904 г. то било официално превърнато в пруска държавна банка.
[218] Свободна народна държава било през 70-те години програмно искане и много популярен лозунг на немските социалдемократи. Марксистка критика на този лозунг виж в IV раздел на труда на Маркс «Критика на Готската програма» и в писмото на Енгелс до Бебел от 18-28 март 1875 г. (настоящото издание, т. 19, стр. 26-31 и 5). Виж също така труда на Ленин «Държавата и революцията», гл. I, §4 и гл. IV, §3 (Съч., т. 25, стр. 416-423 и 464-467).
[219] Приведените тук данни относно общата сума на всички богатства на Великобритания и Ирландия са взети от доклада на Р. Джифен «Натрупване на капитала в Съединеното кралство през последно време», който бил изнесен в Статистическото дружество на 15 януари 1878 г. и напечатан в лондонското «Journal of the Statistical Society» («Списание на Статистическото дружество») от март 1878 г.
[220] Вторият конгрес на централния съюз на германските индустриалци се състоял в Берлин на 21-22 февруари 1878 г.