Съдържание. „Светото семейство“
Светото семейство,
или критика на критическата критикаГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Критическата критика като спокойствие на познаването,
или критическата критика в лицето на г. Едгар
1) „РАБОТНИЧЕСКИЯТ СЪЮЗ“ НА ФЛОРА ТРИСТАН[11]
Френските социалисти твърдят: работникът прави всичко, произвежда всичко и при това няма нито права, нито собственост - с една дума, няма нищо. На това критиката отговаря с устата на г. Едгар - олицетвореното спокойствие на познаването - следното:
„За да се създава всичко, изисква се някакво по-силно съзнание, отколкото работническото съзнание. Само в обърнат вид приведеното по-горе положение би било правилно: работникът не прави нищо, поради това нищо и няма; а не прави нищо, защото неговата работа всякога си остава нещо единично, предназначена е за задоволяване на собствената му потребност и е делнична работа.“
Тук критиката достига оная висота на абстракцията, на която само собствените ѝ мисловни творения и противоречащите на всякаква действителност всеобщности и се представят като „нещо“ или - нещо повече - като „всичко“, Работникът не създава нищо, защото създава само „единично“, т. е. сетивни, осезаеми, неодухотворени и некритични предмети, видът на които довежда до ужас чистата критика. Всичко действително, всичко живо е некритично, масово, и поради това „нищо“, и само идеалните, фантастичните творения на критическата критика са „всичко“.
Работникът не създава нищо, защото неговата работа е нещо единично, предназначена е само за задоволяване на неговата индивидуална потребност, т. е. защото при съвременното устройство на света отделните, вътрешно свързани помежду си отрасли на труда са разделени и дори противопоставени един на друг - с една дума, защото трудът не е организиран. Тезисът, издигнат от самата критика, ако бъде изтълкуван в единствено възможния разумен смисъл, който може да има, изисква организация на труда. Флора Тристан, при разглеждането на съчинението на която излиза на бял свят този велик тезис, иска същото и заради дързостта и да изпревари критическата критика бива третирана от последната en canaille*3. „Работникът не създава нищо.“ Това положение впрочем е съвсем налудничаво, ако се абстрахираме от обстоятелството, че отделният работник не произвежда нищо цяло, което е тавтология. Критическата критика не създава нищо, работникът създава всичко, до такава степен всичко, че и с духовните си творения той посрамя цялата критика. Английските и френските работници са най-доброто доказателство за това. Работникът създава дори човека, а критикът ще си остане завинаги изрод [Unmensch], затова пък той има, разбира се, удовлетворението да бъде критически критик.
„Флора Тристан ни дава пример на оня женски догматизъм. който не може да мине без формула и си я образува от категориите на съществуващото.“
Критиката не прави нищо друго освен че „си образува формули от категориите на съществуващото“, именно - от съществуващата Хегелова философия и съществуващите социални стремежи. Формули - нищо друго освен формули. И въпреки всичките ѝ нападки срещу догматизма тя осъжда сама себе си на догматизъм, нещо повече - на женски догматизъм. Тя е и си остава бабичка, повяхналата и овдовялата Хегелова философия, която гримира и нагиздя своето изсъхнало до най-отвратителна абстракция тяло и оглежда всички кътчета на Германия, търсейки си жених.
Фридрих Енгелс
2) БЕРО ЗА ПУБЛИЧНИТЕ ЖЕНИ
Г-н Едгар, който вече благоволи веднъж да се спусне до социалните въпроси, смята за свой дълг да се намеси и в „развратните отношения“ (кн. V, стр. 26).
Той критикува книгата на парижкия полицейски комисар Беро върху проституцията, защото го засяга „гледището“, от което „Беро разглежда отношенията на публичните жени към обществото“. „Спокойствието на познаването“ се учудва, че един полицай стои именно на полицейско гледище, и дава на масата да разбере, че това гледище е съвсем превратно. Своето собствено гледище обаче то не дава да се разбере. Напълно понятно! Когато критиката се занимава с публичните жени, не може да се иска да прави това пред публиката.
Фридрих Енгелс
3) ЛЮБОВТА
За да постигне пълно „спокойствие на познаването“, критическата критика преди всичко трябва да се постарае да се отърве от любовта. Любовта е страст, а за спокойствието на познаването няма нищо по-опасно от страстта. Ето защо във връзка с романите на г-жа фон Палцов, които според уверенията на г. Едгар „са основно изучени от него“, той преодолява „една детинщина, наречена любов“. Любовта е ужас и страшилище. Тя предизвиква у критическата критика злост, прави я жлъчно-злобна и дори я довежда до умопомрачение.
„Любовта... е жестока богиня, която като всяко божество се стреми да завладее целия човек и не се задоволява, докато човекът не ѝ отдаде не само своята душа, но и своето физическо „аз“. Нейният култ е страданието, върхът на този култ е самопожертването, самоубийството.“
За да превърне любовта в „Молох“, във въплътен дявол, г. Едгар я превръща предварително в богиня. Станала богиня, т. е. предмет на теологията, любовта, разбира се, подлежи на теологическа критика; а при това бог и дявол, както е известно, не са далеч един от друг. Г-н Едгар превръща любовта в „богиня“, и то в „жестока богиня“, като прави от любещия човек, от любовта на човека човека на любовта, като отделя „любовта“ като особена същност от човека и като такава ѝ придава самостоятелно битие. Посредством този прост процес, посредством това превръщане на предиката в субект всички присъщи на човека определения и прояви могат критически да бъдат преобразувани във фантастични отделни същества и в самоотчуждения на човешката същност. Така например критическата критика прави от критиката като предикат и дейност на човека отделен субект, насочената към самата себе си и поради това критическа критика - някакъв „Молох“, култът на който се състои в самопожертването, в самоубийството на човека, особено на неговата мисловна способност.
„Предмет“ - се провиква спокойствието на познаването, - „предмет, ето подходящия израз, защото любимият за любещия“ - (женският род липсва) - „е важен само като този външен обект на неговото душевно влечение, като обект, в който той иска да намери удовлетворение за своето егоистично чувство.“
Предмет! Ужасно! Няма нищо по-възмутително, по-нечестиво, по-масово, от един предмет - долу предметът! Как е могла абсолютната субективност, actus purus*4, „чистата“ критика - как е могла тя да не види в любовта своята bête noire*5, въплъщението на сатаната - в любовта, която за пръв път истински учи човека да вярва в намиращия се вън от него предметен свят, която превръща не само човека в предмет, но дори предмета в човек!
Любовта - продължава извън себе си спокойствието на познаването - не се успокоява и с това, да превърне човека в категорията „обект“ за другия човек: тя го превръща дори в определен, действителен обект, в този лошо индивидуален (виж „Феноменологията“ на Хегел[12] за категориите „Това“ и „Онова“, където също се води полемика срещу лошото „Това“) външен обект, който има не само вътрешно, скрито в мозъка, но и сетивно осезаемо съществуване.
„Любовта
Не е заточена в пределите само на мозъка.“
Не, любимата е сетивен предмет. А критическата критика, ако трябва да изпадне дотам, да признае един предмет, изисква най-малкото предметът да бъде несетивен. Любовта обаче е некритичен, нехристиянски материалист.
Най-сетне, любовта дори прави един човек „този външен обект на душевното влечение“ на друг човек, обект, в който намира удовлетворение егоистичното чувство на друг човек - егоистично, защото търси своята собствена същност в друг човек; а това не трябва да стане. Критическата критика е толкова свободна от всякакъв егоизъм, че намира в своето собствено „аз“ изчерпано цялото съдържание на човешката същност.
Г-н Едгар не ни съобщава, разбира се, по какво се отличава любимата от другите „външни обекти на душевното влечение, в които намират удовлетворение егоистичните чувства на хората“. Обаятелният, изпълнен с чувство, богат със съдържание предмет на любовта се свежда за спокойствието на познаването само до абстрактната схема: „този външен обект на душевното влечение“ - тъй както за спекулативния натурфилософ кометата се свежда само до категорията „отрицателност“. Като прави друг човек външен обект на своето душевно влечение, човекът наистина - според собственото признание на критическата критика - му придава „значимост“; но това е, така да се каже, предметна значимост, докато значимостта, .която критиката придава на предметите, не е нищо друго освен значимостта, която тя придава на самата себе си. Затова тази критическа „значимост“ се проявява не в „грозното външно битие“, а в „Нищото“ на критически значимия предмет.
Ако спокойствието на познаването не намира в действителния човек предмет, затова пък в човечеството то намира дело. Критическата любов „най-вече се пази да не би заради личността да забрави делото, което не е нищо друго освен делото на човечеството“. А некритическата любов не отделя човечеството от индивидуалния човек, от личността.
„Сама по себе си любовта като абстрактна страст, която идва неизвестно откъде и отива неизвестно къде, не притежава интерес към вътрешно развитие.“
В очите на спокойствието на познаването любовта е абстрактна страст съгласно спекулативната словоупотреба, която нарича конкретното - абстрактно, а абстрактното - конкретно.
„Тя не е расла тук в тревоги - къде ли е била преди?
След като тя си вземе сбогом, изчезват нейните следи.“[13]
В очите на абстракцията любовта е „девойката от чужбина“, която няма диалектически паспорт и поради това бива изгонвана из страната от критическата полиция.
Любовната страст не притежава интерес към вътрешно развитие, защото не може да бъде конструирана a priori, защото нейното развитие е действително развитие, което се извършва в сетивния свят и сред действителни индивиди. А главният интерес на спекулативната конструкция се заключава в „откъде“ и „къде“. „Откъде“ е именно „необходимостта на известно понятие, неговото доказателство и дедукция“ (Хегел). „Къде“ е определението, „по силата на което всяко отделно звено на спекулативния кръгооборот като одушевено съдържание на метода е същевременно началото на ново звено“ (Хегел). И така, само ако би било възможно да се конструира a priori „откъде“ и „къде“ на любовта - последната би заслужавала „интереса“ на спекулативната критика.
Критическата критика се бори тук не само против любовта, но и против всичко живо, против всичко непосредствено, против всякакъв сетивен опит, изобщо против всякакъв действителен опит, за който ние никога предварително не знаем нито „откъде“, нито „къде“.
Посредством преодоляването на любовта г. Едгар напълно се е утвърдил като „спокойствие на познаването“ и може сега да покаже въз основа на Прудон голяма виртуозност на познаването, за което „предметът“ е престанал да бъде „този външен обект“, и още по-голяма неприязън към френския език.
Карл Маркс
4) ПРУДОН
По думите на критическата критика, произведението „Що е собственост?“[14] е написано не от самия Прудон, а „от Прудоновото гледище“:
„Аз започвам своето изложение на Прудоновото гледище с характеристиката на неговото“ (на гледището) „произведение „Що е собственост?“.“
Тъй като само произведенията на критическото гледище сами по себе си притежават характер, то критическата характеристика по необходимост започва с това, да даде характер на Прудоновото произведение. Г-н Едгар дава на това произведение характер, като го превежда. Той му дава, разбира се, лош характер, тъй като го превръща в предмет „на критиката“.
Следователно произведението на Прудон е подложено от страна на г. Едгар на двойно нападение: мълчаливо - в неговия характеризиращ превод, и открито изразено - в неговите критически коментари. Ние ще видим, че г. Едгар е по-унищожаващ, когато превежда, отколкото когато коментира.
Характеризиращ превод №1
„Аз“ (т. е. критически преведеният Прудон) „не искам да дам някаква система на новото, аз не искам нищо освен отменяване на привилегиите, унищожаване на робството... Справедливост, нищо освен справедливост - ето моето мнение.“
Характеризираният Прудон се ограничава с воля и мнение, защото „добрата воля“ и ненаучното „мнение“ са характерни атрибути на некритичната маса. Характеризираният Прудон се отличава с онази смиреност, която подобава на масата, и подчинява онова, което той иска, на онова, което не иска. Той не дръзва дотам да желае да даде система на новото, той иска нещо по-малко, той дори не иска нищо, освен отменяване на привилегиите и т. н. Освен това критическо подчинение на съществуващото у него желание на желание, което не съществува у него, неговите първи думи веднага се отличават с характерна липса на логика. Писателят, който започва своята книга с декларация, че не иска да даде система на новото, трябва, разбира се, да ни каже какво иска да даде - дали систематизирано старо, или несистематизирано ново. Но иска ли характеризираният Прудон, който не иска да даде система на новото - да даде отменяване на привилегиите? Не. Той просто иска това отменяване.
Действителният Прудон казва: „Je ne fais pas de sistème; je demande lai fin du privilège“ etc. („Аз не създавам никаква система, аз искам отменяване на привилегиите“ и т. н.). Значи действителният Прудон заявява, че не преследва никакви абстрактно-научни цели, а предявява към обществото непосредствено практически искания.
И искането, което той предявява, не е произволно. То е мотивирано и оправдано от цялото развитие на темата, което той дава; то представлява резюме на това развитие на темата. Защото „справедливост и само справедливост - такова е резюмето на моето разсъждение“. Характеризираният Прудон със своето положение „справедливост, нищо освен, справедливост - ето моето мнение“ изпада в толкова по-затруднително положение, защото „мисли“ още много други неща, и по думите на г. Едгар „мисли“ например, че философията била недостатъчно практична, „мисли“ да опровергае Шарл Конт и т. н.
Критическият Прудон се пита: „Нима човекът трябва да бъде всякога нещастен?“ С други думи, той пита дали нещастието е нравственото предназначение на човека? А действителният Прудон е лекомислен французин - и пита, дали нещастието е материална необходимост, нещо неизбежно? („Неизбежно ли е човек да е всякога нещастен?“)
Масовият Прудон казва:
„Et, sans m’arrêter aux explications à toute fin des entrepreneurs de réformes, accusant de lia détresse générale, oeux-ai la lâcheté et l'impéritie du pouvoir, ceux-là les conspirateurs et les émeutes, d’autres l’ignorance et la corruption générale“, etc.*6
Тъй като изразът „à toute fin“ е неприличен масов израз, който не се намира в масовите немски речници, критическият Прудон отхвърля, разбира се, това по-точно определение на „обясненията“. Този термин е заимстван от масовата френска юриспруденция, където „explications à toute fin“ означава обяснения, които пресичат всякакви възражения. Критическият Прудон обижда „реформистите“, т. е. една френска социалистическа партия[15], а масовият Прудон - „фабрикантите на реформи“. Масовият Прудон различава отделни видове „фабриканти на реформи“: едни (oeux-ai) говорят това, други (ceux-là) - това, трети (d’autres) - това. А критическият Прудон заставя едни и същи реформисти „да винят ту едно, ту друго, ту трето“, което във всеки случай свидетелства за тяхното непостоянство. Действителният Прудон, който се ръководи от масовата френска практика, говори за „les conspiirateurs et les émeutes“, т. е. най-напред за заговорниците, а след това за техните действия - метежите. А критическият Прудон, който е смесил в един куп различните видове реформисти, класифицира, напротив, бунтовниците и поради това казва: „заговорниците и метежниците“. Масовият Прудон говори за невежеството и „общата поквара“. А критическият Прудон превръща невежеството в глупост, „покварата“ в „развратеност“ и, най-сетне, като критически критик, прави глупостта всеобща. Той сам дава непосредствено пример за последната, като поставя думата „générale“ не в множествено, а в единствено число. Той пише: „l'ignorance et la corruption générale“, a иска да каже: „всеобщата глупост и всеобщата развратеност“. Съгласно некритическата френска граматика фразата би трябвало в такъв случай да гласи: „l'ignorance et la corruption générales“.
Характеризираният Прудон, който говори и мисли по-другояче от масовия Прудон, е трябвало, разбира се, да мине и съвсем друг път на умствено развитие. Той „се допитвал до майсторите на науката, прочел стотици книги по философия и юриспруденция и т. н. и в края на краищата се убедил, че ние никога не сме си давали правилна сметка за значението на думите „справедливост, правосъдие, свобода““. А действителният Прудон смятал, че още от самото начало разбрал (je crus d'abord reconnaître) онова, което критическият схванал едва „в края на краищата“. Критическото превръщане на d’abord*7 в enfin*8 е необходимо, защото масата не смее да мисли, че е разбрала нещо „от самото начало“. Масовият Прудон разказва с най-ясни изрази как е бил поразен от този неочакван резултат от своите изследвания и как не повярвал в него. Ето защо той решил да направи „проверочен опит“; той се запитал: „Възможно ли е цялото човечество да се е заблуждавало толкова дълго време относно принципите на приложението на морала? Как и защо се е заблуждавало то?“ и т. н. Правилността на своите наблюдения той поставял в зависимост от решението на тези въпроси. Той дошъл до заключението, че в морала, както и във всички други клонове на знанието, заблужденията „са стъпала на науката“. Критическият Прудон, напротив, се доверява веднага на първото впечатление, което са му направили неговите политикоикономически, юридически и други подобни изследвания. То е и обяснимо: масата не смее да постъпва задълбочено, тя непременно въздига още първите резултати от своите изследвания в неоспорими истини. Тя „има готово мнение от самото начало, преди да се е премерила със своята противоположност“; ето защо впоследствие „се оказва, че тя не е стигнала още до началото, когато си мисли, че е на края“.
Поради това критическият Прудон продължава да разсъждава по най-несъстоятелен и най-несвързан начин:
„Нашето знание на моралните закони не е от самото начало пълно; ето защо известно време то може да бъде достатъчно за обществения прогрес; но в бъдеще то ще ни поведе по погрешен път.“
Критическият Прудон не обяснява защо едно непълно знание на моралните закони може да бъде достатъчно за обществения прогрес макар и в течение само на един ден. А действителният Прудон, след като си задава въпроса, дали и защо цялото човечество се е заблуждавало толкова дълго време, след като намира разрешението на този въпрос в това, че всички заблуждения са стъпала на науката, че и най-несъвършените наши съждения съдържат известна сума истини, напълно достатъчни за известен брой индуктивни изводи и за определена сфера на политическия живот, свръх който брой и извън която сфера тези истини довеждат теоретически до абсурд, а практически до провал, след всичко това действителният Прудон може да каже, че дори едно несъвършено знание на моралните закони може да бъде известно време достатъчно за обществения прогрес.
Критическият Прудон казва:
„Но щом възникне нужда от ново знание, веднага се завързва ожесточена борба между старите предразсъдъци и новата идея.“
Но как може да се завърже борба с противник, който още не съществува? Защото критическият Прудон наистина ни каза, че е възникнала нужда от нова идея, но не, че самата тази нова идея е вече възникнала.
А масовият Прудон казва:
„Щом възникне нужда от по-високо знание, то никога не оставя да го чакат.“ Следователно то е налице. „И тогава започва борбата.“
Критическият Прудон твърди, че „предназначението на човека е да образова стъпка по стъпка своя ум“, като че ли човекът няма съвсем друго предназначение, а именно - да бъде човек, и като че ли самообразованието „стъпка по стъпка“ неизбежно ще ни придвижи напред. Аз мога да правя една стъпка след друга и все пак да се върна в същата точка, от която съм излязъл. А некритическият Прудон говори не за „предназначението“ на човека, а за необходимото за него условие (condition) да образова своя ум, и то не стъпка по стъпка (pas à pas), а стъпало по стъпало (par degrés). Критическият Прудон казва на самия себе си:
„Между принципите, на които се основава обществото, има един, който то не разбира, който то е изопачило поради своето невежество и който е причината на всички злини. И все пак хората уважават тоя принцип, желаят го, защото иначе той не би имал никакво влияние. Този принцип, истинен по своята същност, но фалшив според представата, която сме си създали за него – този принцип... кой е той?“
В първото изречение критическият Прудон казва, че принципът е изопачен и не е разбран от обществото; следователно сам по себе си той е правилен. Във второто изречение той още веднъж признава, че този принцип по своята същност е истинен, и при все това упреква обществото, че уважава и желае „тоя принцип“. Масовият Прудон, напротив, порицава обществото не затова, че уважава този принцип какъвто е, а за това, че уважава този принцип, фалшифициран от нашето невежество („се principe... tel que notre ignorance l’a fait, est honoré“). Критическият Прудон смята същността на принципа в неговия неистинен вид за истинна. А масовият Прудон смята, че същността на фалшифицирания принцип е плод на нашата фалшива представа, а неговият предмет (objet) е истинен, точно както например същността на алхимията и астрологията е плод на нашето въображение, а техният предмет - движението на небесните тела и химическите свойства на телата - е истинен.
Критическият Прудон, продължавайки своя монолог, казва:
„Предмет на нашето изследване е законът, определението на социалния принцип. Политиците, т. е. хората на социалната наука, се намират във властта на съвсем неясни представи; но тъй като в основата на всяко заблуждение лежи някаква действителност, то и в техните книги ние ще съумеем да намерим истината, която те, без сами да знаят, са произвели в света.“
Критическият Прудон разсъждава поразително странно. Като констатира невежество и неяснота у политиците, той преминава най-произволно към твърдението, че в основата на всяко заблуждение лежи някаква действителност, което толкова по-малко може да бъде поставено под съмнение, тъй като в основата на всяко заблуждение лежи известна действителност вече в лицето на самия заблуждаващ се. От факта, че в основата на всяко заблуждение лежи някаква действителност, той заключава по-нататък, че в книгите на политиците може да се открие истината. И, най-сетне, той дори заставя политиците да произведат тази истина в света. Ако те биха я произвели в света, не би имало нужда тя да бъде търсена в техните книги.
Масовият Прудон казва:
„Политиците не се разбират помежду си (ne s’entendent pas) ; следователно тяхното заблуждение е субективно, то се корени в самите тях (donc c’est en eux qu’est l'erreur).“ Тяхното взаимно неразбиране доказва тяхната едностранчивост. Те смесват „своето частно мнение със здравия разум“ и „тъй като“ - съгласно предишната дедукция - „всяко заблуждение има за предмет някаква истинска действителност, то в книгите на политиците непременно ще се намери истината, която те са вложили тук“ - т. е. в своите книги - „несъзнателно“, но не са я произвели в света (dans leurs livres doit se trouver la vérité, qu’à leur insu ils y auront mise).
Критическият Прудон се пита: „Що е справедливостта, какви са нейната същност, нейният характер, нейното значение?“, като че ли на справедливостта е присъщо още някакво, особено значение, различно от нейната същност и характер. Некритическият Прудон пита: „Какви са нейният принцип, нейният характер и нейната формула (formule)?“. Формулата изразява принципа като принцип на научното доказателство. В масовия френски език думите „formule“ и „signification“*9 се различават съществено. В критическия френски, език тези думи са тъждествени по значение.
След като свършва своите във висша степен безполезни разсъждения, критическият Прудон се окопитва и се провиква:
„Нека се опитаме да се приближим малко повече до нашия предмет.“
Некритическият Прудон, който отдавна е достигнал до своя предмет, се опитва, напротив, да стигне до по-точни и по-положителни определения на своя предмет (d’arriver à quelque chose de plus précis et de plus positif).
За критическия Прудон „законът е определение на справедливото“, за некритическия той е „прогласяване“ (déclaration) на справедливото. Некритическият Прудон оспорва мнението, че законът твори правото. Но изразът „определение на закона“ може еднакво да означава както че законът се определя, така и че той самият определя; по-горе самият критически Прудон говореше в последния- смисъл за определението на социалния принцип. Впрочем на масовия Прудон не подхожда да прави такива тънки различия.
При такива различия между критически характеризирания и действителния Прудон няма нищо чудно в това, че Прудон №1 се опитва да докаже нещо съвсем друго, отколкото Прудон №2.
Критическият Прудон „се опитва чрез опита на историята да докаже“, че „ако нашата идея за справедливо и правомерно е фалшива, то очевидно“ (въпреки тази очевидност той все пак смята за нужно да доказва), „всички негови приложения в закона трябва да бъдат лоши и всички наши учреждения - порочни“.
Масовият Прудон е твърде далеч от мисълта да доказва онова, което е очевидно. Той, напротив, казва:
„Ако нашата идея за справедливо и правомерно е лошо определена, ако тя е непълна или дори фалшива, то очевидно е, че са лоши също и всички наши законодателни приложения“ и т. н.
Какво всъщност иска да докаже некритическият Прудон?
„Тази хипотеза“ - продължава той - „за изопачаването на справедливостта в нашата представа, а следователно в нашите действия, би била доказан факт, ако мненията на хората относно понятието справедливост и относно неговото приложение не бяха всякога един и същи, ако те в различни времена претърпяваха различни изменения, с една дума, ако в идеите се извършваше прогрес.“
Но именно това непостоянство, тази изменчивост, този прогрес „са засвидетелствани блестящо от историята“. И некритическият Прудон привежда тези блестящи свидетелства на историята. Неговият критически двойник, който доказваше по-рано въз основа на опита на историята съвсем друго положение, сега изобразява другояче и самия този опит.
У действителния Прудон падането на Римската империя било предсказано от „мъдреците (les sages)“, у критическия Прудон - от „философите“. Критическият Прудон, разбира се, счита за мъдри хора само философите. Според действителния Прудон римските „права били осветени от хилядолетна юридическа практика, или правосъдие (ces droits consacrés par une justice dix fois séculaire)“; според критическия Прудон в Рим съществували „права, осветени от хилядолетна справедливост“.
Ако съдим според същия този Прудон № 1, в Рим разсъждавали по следния начин:
„Рим... победи чрез своята политика и своите богове; всяка реформа на култа и на народния дух би била глупост и осквернение“ (у критическия Прудон думата „sacriège“ означава не осквернение на светиня, не светотатство, както в масовия френски език, а просто - осквернение); „ако Рим си поставеше за цел да освободи народите, с това той би се отрекъл от своето право“. „Така че“ - добавя Прудон №1 - „Рим имаше на своя страна както факта, така и правото.“
У некритическия Прудон в Рим разсъждавали по-задълбочено. Там уточнявали факта:
„Робите са най-обилният източник на богатството на Рим; следователно освобождението на народите би било равносилно на крах на римските финанси.“
А що се отнася до правото - масовият Прудон привежда и следното съображение: „Претенциите на Рим намираха оправдание в правото на народите (droit des gens)“. Този начин на доказване правото на заробване напълно съответства на правните възгледи на римляните. Виж масовите Пандекти: „jure gentium, servitus in vasit“ (Fr. 4. D. I. I)*10.
Според критическия Прудон „идолопоклонството, робството, изнежеността бяха основата на римските институции“ - на всички институции взети изобщо. А действителният Прудон казва: „Основата на римските институции в религиозната област беше идолопоклонството, в областта на държавния живот - робството, в областта на частния живот - епикурейството“ (в обикновения френски език думата „épicurisme“ не е тъждествена по значение с „mollesse“, изнеженост). При такова състояние на Рим „се яви“ у мистическия Прудон „словото господне“, а у действителния, рационалистическия Прудон - един „мъж, който наричаше себе си слово господне“. У действителния Прудон този мъж нарича жреците „усойници“ (vipères), у критическия той се изразява по-галантно и ги нарича „змии“. У първия той по римски маниер говори за „адвокати“ [„Advocaten“], у втория - по германски маниер - за „правоведи“ [„Rechtsgelehrte“].
Критическият Прудон, след като нарича духа на френската революция дух на противоречието, добавя:
„Това е достатъчно, за да се убедим, че новото, което дойде на мястото на старото, нямаше в себе си нищо методическо и обмислено.“
Той не може да мине без механическо повтаряне на любимите категории на критическата критика: „новото“ и „старото“. Той не може да мине без безсмисленото искане „новото“ да има на себе си [an sich] нещо методическо и обмислено, тъй както човек има на себе си [an sich] например следи от мръсотия. А действителният Прудон казва:
„Това е достатъчно, за да се докаже, че редът на нещата, който замени стария, нямаше в себе си [in sich] метод и рефлексия.“
Критическият Прудон, увлечен от спомена за френската революция, революционизира френския език до такава степен, че превежда думите „un fait physique“*11 „факт на физиката“, а думите „un fait intellectuel“*12 - факт на ума“.
С това революционизиране на френския език критическият Прудон успява да направи физиката притежателна на всички факти, които се срещат в природата. Така че ако, от една страна, той издига естествознанието свръх всякаква мярка, от друга страна, той в същата степен го принизява, като не му признава ум и прави разлика между факт на ума и факт на физиката. В същата степен той прави излишни всички по-нататъшни психологически и логически изследвания, като възвежда непосредствено факта на духовния живот във факт на ума.
Тъй като критическият Прудон, Прудон №1, дори не подозира какво иска да докаже със своята историческа дедукция действителният Прудон, Прудон №2, то за него, разбира се, не съществува и самото съдържание на тази дедукция, а именно - доказателството за изменението на правните възгледи и за непрекъснатото осъществяване на справедливостта чрез отричането на историческото положително право.
„Обществото“ - четем у действителния Прудон - „бе спасено чрез отричането на неговите принципи ... и чрез нарушаването на най-свещените права.“
Така действителният Прудон доказва, че отричането на римското право доведе до разширяване на понятието право в християнската представа за правото, отричането на завоевателното право - до установяването на правото на общините, а осъщественото чрез френската революция отричане на цялото феодално право - до по-широкия съвременен правов ред.
Критическата критика по никакъв начин не може да допусне славата на откриването на закона за осъществяването на един принцип чрез неговото отричане да принадлежи на Прудон. В тая съзнателна форма тази мисъл беше истинско откровение за французите.
Критически коментар №1
Както първата критика на всяка наука се намира по необходимост във властта на предпоставките на самата наука, против която тя води борба, така и произведението на Прудон „Що е собственост?“ е критика на политическата икономия от гледна точка на политическата икономия. - Върху юридическата част на книгата, която критикува правото от гледна точка на правото, тук няма нужда да се спираме, защото главният интерес на книгата се заключава в критиката на политическата икономия. - Следователно произведението на Прудон се преодолява научно чрез критиката на политическата икономия, включително и на политическата икономия в Прудоновото ѝ схващане. Този труд стана възможен само благодарение на извършеното от самия Прудон, тъй както Прудоновата критика има за свои предпоставки критиката на физиократите срещу меркантилната система, критиката на Адам Смит срещу физиократите, критиката ма Рикардо срещу Адам Смит, както и трудовете на Фурие и Сен-Симон.
Всички разсъждения на политическата икономия имат за предпоставка частната собственост. Тази основна предпоставка се приема от нея като необорим факт, който тя не подлага на никакво понататъшно изследване - нещо повече, който тя засяга само „случайно“, както Сей наивно признава. А Прудон подлага основата на политическата икономия - частната собственост - на критическо изследване, и то - на първото решително, безпощадно и същевременно научно изследване. В това се състои големият научен прогрес, извършен от него - прогрес, който революционизира политическата икономия и за пръв път прави възможна една действителна наука на политическата икономия. Прудоновото произведение „Що е собственост?“ има за съвременната политическа икономия същото значение, каквото произведението на Сиес „Що е третото съсловие?“ - за съвременната политика.
Ако самият Прудон още не разглежда по-нататъшните форми на частната собственост, например работна заплата, търговия, стойност, цена, пари и т. н. именно като форми на частната собственост, както е направено например в „Deutsch-Französische Jahrbücher“[16] (виж „Очерци към критика на политическата икономия“ от Ф. Енгелс) - ако той не прави това, а опровергава икономистите с помощта на същите политикоикономически предпоставки, то това напълно съответства на неговото горепосочено, исторически оправдано гледище.
Политическата икономия, която приема отношенията на частната собственост за човешки и разумни, се намира непрекъснато в противоречие със своята основна предпоставка - частната собственост, противоречие, подобно на онова, в което се намира теологът, който, тълкувайки постоянно религиозните представи по човешки начин, непрестанно греши спрямо своята основна предпоставка - свръхчовечността на религията. Така в политическата икономия работната заплата се явява отначало като падащата се на труда пропорционална част от продукта. Работната заплата и печалбата от капитала се намират помежду си в най-приятелски, взаимно благоприятстващи се, наглед най-човечни отношения. А впоследствие се оказва, че тези отношения са най-враждебни, че работната заплата се намира в обратно отношение към печалбата от капитала. На стойността отначало се дава наглед разумно определение: тя се определя от производствените разходи на една вещ и от нейната обществена полезност. А впоследствие се оказва, че стойността е чисто случайно определение, което не се намира в никакво отношение нито към производствените разходи, нито към обществената полезност. Размерът на работната заплата се определя отначало като резултат от свободното споразумение между свободния работник и свободния капиталист. А впоследствие се оказва, че работникът е принуден да се съгласи работната заплата да се определя от капиталиста, а последният е принуден да държи работната заплата на колкото се може по-ниско равнище. Мястото на свободата на договарящата страна е заето от принудата. Също така е с търговията и с всички други икономически отношения. Понякога самите икономисти чувстват тези противоречия и тяхното разкриване съставлява главното съдържание на водещата се между тях борба. Но в случаите, когато тези противоречия така или иначе биват осъзнавани от икономистите, последните сами нападат частната собственост в някоя от нейните частни форми, като обвиняват едни или други нейни частни форми във фалшифициране на разумната сама по себе си (т. е. в тяхната представа) работна заплата, на разумната сама по себе си стойност, на разумната сама по себе си търговия. Така Адам Смит напада понякога капиталистите, Дестют дьо Траси - банкерите, Симонд дьо Сисмонди - фабричната система, Рикардо - поземлената собственост, почти всички съвременни икономисти - непромишлените капиталисти, в чието лице частната собственост се явява само като потребител.
Следователно икономистите понякога като изключение отстояват привидността на човечното в икономическите отношения - особено когато нападат някое специално злоупотребление, - но най-често те вземат тези отношения тъкмо в тяхното открито изразено различие от човечното, в техния строго икономически смисъл. Несъзнавайки това противоречие и люшкайки се насам-натам, те не излизат извън неговите рамки.
Прудон сложи веднъж завинаги край на тази несъзнателност. Той се отнесе сериозно към човечната привидност на икономическите отношения и ѝ противопостави рязко тяхната безчовечна действителност. Той ги застави да бъдат в действителността това, което те са в тяхната собствена представа за себе си, или, по-скоро, застави ги да се откажат от своята представа за себе си и да признаят своята действителна безчовечност. Ето защо той изобрази напълно последователно като фактор, който фалшифицира икономическите отношения, не един или друг вид частна собственост поотделно, както правеха останалите икономисти, а просто частната собственост в нейната всеобщност. Той направи всичко, което може да направи критиката на политическата икономия, оставайки на политико-икономическа гледна точка.
Г-н Едгар, който желае да характеризира гледището на произведението „Що е собственост?“, не казва, разбира се, и дума нито за политическата икономия, нито за отличителния характер на Прудоновото произведение, който се състои именно в това, че въпросът за същността на частната собственост е поставен в него като жизнен въпрос на политическата икономия и юриспруденцията. За критическата критика всичко това се разбира от само себе си. Прудон - казва критиката - не е открил нищо ново със своето отричане на частната собственост. Той само е издрънкал една тайна, премълчавана от критическата критика.
„Прудон“ - продължава г. Едгар непосредствено след своя характеризиращ превод - „е открил следователно в историята нещо абсолютно, вечна основа, божество, което насочва човечеството. Това божество е справедливостта.“
Френското произведение на Прудон от 1840 г. не стои на гледището на германското развитие от 1844 г. В това и се състои гледището на Прудон, което се споделя от множество диаметрално противоположни нему френски писатели и което дава на критическата критика изгодата да е характеризирала, с едно и също драсване на перото най-противоположните гледища. При това достатъчно е само да проведе човек последователно издигнатия от самия Прудон закон, а именно закона за осъществяването на справедливостта чрез нейното отричане, за да се отърве по този начин и от този абсолют в историята. Ако Прудон не достига до този последователен извод - той дължи това на печалното обстоятелство, че се е родил французин, а не германец.
За г. Едгар Прудон с неговия абсолют в историята, с неговата вяра в справедливостта, стана геологически предмет, и критическата критика, която е ех professo*13 критика на теологията, може да се заеме сега с Прудон, за да се изкаже срещу „религиозните представи“.
„Характерното във всяка религиозна представа е, че тя издига като догма такова състояние, в което накрая една от противоположностите се явява като победила и единствено истинна.“
Ние ще видим как религиозната критическа критика издига като догма такова състояние, в което накрая една от противоположностите - „критиката“ - като единствена истина, удържа победа над другата противоположност — „масата“. А Прудон, приемайки масовата справедливост за абсолют, за бог на историята, извърши толкова по-голяма несправедливост, защото справедливата критика твърде определено резервира за самата себе си ролята на този абсолют, на този бог на историята.
Критически коментар №2
„Фактът на съществуването на мизерията, на бедността довежда Прудон до едностранчиви разсъждения; в този факт той вижда нещо противоречащо на равенството и справедливостта; в този факт той намира своето оръжие. Така че този факт става за него абсолютен, правомерен, а фактът на съществуването на частна собственост - неправомерен.“
Спокойствието на познаването ни казва, че Прудон вижда във факта на съществуването на мизерията нещо противоречащо на справедливостта - следователно смята този факт за неправомерен; и веднага, без да си поеме дъх, спокойствието на познаването ни заявява, че този факт става за Прудон абсолютен и правомерен.
Досегашната политическа икономия, изхождайки от факта на богатството, създавано от движението на частната собственост уж за народите, достигаше до апология на частната собственост. Прудон изхожда от противоположния факт, софистически завоалиран в политическата икономия - от факта на бедността, създавана от движението на частната собственост - и достига до изводи, които отричат частната собственост. Първата критика на частната собственост изхожда, естествено, от факта, в който пълната с противоречия същност на частната собственост се проявява в най-осезателната, най-крещящата, непосредствено най-възмутителната за човешкото чувство форма - от факта на бедността, на мизерията.
„Критиката, напротив, съединява двата факта - на бедността и собствеността - в един; тя открива вътрешната връзка между двата, прави от тях едно цяло и пита това цяло като такова за предпоставките на неговото съществуване.“
Критиката, която досега още не е разбрала нищо от фактите на собствеността и бедността, противопоставя, „напротив“, своето дело, извършено от нея само в собственото ѝ въображение, на действителното дело на Прудон. Тя съединява двата факта в един и след като е направила от двата факта един-единствен, открива сега вече вътрешната връзка между двата. Критиката не може да отрича, че и Прудон признава, че съществува вътрешна връзка между факта на бедността и факта на частната собственост, тъй като именно поради тази вътрешна връзка той иска премахване на собствеността, за да бъде премахната мизерията. Прудон е направил дори нещо повече. Той е показал подробно как движението на капитала поражда мизерията. Критическата критика, напротив, не се занимава с такива дреболии. Тя открива, че бедността и частната собственост са противоположности - едно доста разпространено откритие. От бедността и богатството тя прави едно цяло и „пита това цяло като такова за предпоставките на неговото съществуване“ - въпрос толкова по-излишен, защото критиката сама току-що е сътворила това „цяло като такова“ и следователно самото това сътворение е именно предпоставката на неговото съществуване.
Като пита „цялото като такова“ за предпоставките на неговото съществуване, критическата критика следователно търси по същински теологически начин тези предпоставки извън „цялото“. Критическата спекулация се движи извън предмета, който уж изследва. Докато цялата противоположност между бедност и богатство не е нищо друго освен движение на нейните две страни, докато именно в естеството на тези две страни се заключва предпоставката за съществуването на цялото, критическата критика се избавя от изучаването па това действително движение, което образува цялото, за да може да заяви, че тя като спокойствие на познаването стои над двете страни на противоположността, че нейната дейност, която е сътворила „цялото като такова“, единствена е в състояние да унищожи сътворената от нея абстракция.
Пролетариатът и богатството са противоположности. Като такива те образуват едно цяло. И пролетариатът, и богатството са продукти на света на частната собственост. Касае се за това, какво определено положение заема всеки от тези два елемента в противоположността. Не е достатъчно те да бъдат обявени за две страни на едно цяло.
Частната собственост като частна собственост, като богатство, е принудена да запазва своето собствено съществуване, следователно и съществуването на своята противоположност - пролетариата. Това е положителната страна на антагонизма, удовлетворената в самата себе си частна собственост.
И обратно, пролетариатът като пролетариат е принуден да премахне самия себе си, следователно и обуславящата го противоположност - частната собственост, която го прави пролетариат. Това е отрицателната страна на антагонизма, неговото безпокойство вътре в самия него, премахнатата и премахващата себе си частна собственост.
Имотната класа и класата на пролетариата представляват едно и също човешко самоотчуждение. Но първата класа се чувства в това самоотчуждение удовлетворена и утвърдена, възприема отчуждението като свидетелство за своето собствено могъщество и притежава в него привидността на едно човешко съществуване. А втората класа се чувства в това отчуждение унищожена, вижда в него своето безсилие и действителността на едно нечовешко съществуване. В рамките на безправността тази класа е - да си послужим с един израз на Хегел - негодувание против тази безправност, негодувание, което се поражда в тази класа по необходимост от противоречието между нейната човешка природа и жизненото ѝ положение, представляващо открито, решително и всеобемащо отрицание на тази природа.
Следователно в рамките на антагонизма частният собственик е консервативната страна, пролетарият - разрушителната. От първия изхожда действието, насочено към запазване на антагонизма, от втория - действието, насочено към неговото унищожение.
Наистина в своето икономическо движение частната собственост тласка сама себе си към собственото си премахване, но тя прави това само чрез независещо от нея, несъзнателно, извършващо се против нейната воля и обусловено от природата на нещата развитие, само чрез пораждане на пролетариата като пролетариат, на нищетата, съзнаваща своята духовна и физическа нищета, на безчовечността, която съзнава своята безчовечност и поради това премахва сама себе си. Пролетариатът привежда в изпълнение присъдата, която частната собственост, пораждайки пролетариата, произнася над самата себе си, тъй както той привежда в изпълнение присъдата, която наемният труд произнася над самия себе си, произвеждайки чуждото богатство и собствената си нищета. Като побеждава, пролетариатът не става в никакъв случай абсолютна страна па обществото, тъй като той побеждава само като премахва самия себе си и своята противоположност. С победата на пролетариата изчезва както самият пролетариат, така и обуславящата го противоположност - частната собственост.
Ако социалистическите писатели признават на пролетариата тази световно-историческа роля - това в никой случай не става, защото те, както ни уверява критическата критика, смятат пролетариите за богове. По-скоро обратното. Тъй като в оформилия се пролетариат практически е завършено абстрахирането от всичко човешко, дори от човешко подобие; тъй като в жизнените условия на пролетариата всички жизнени условия на съвременното общество са достигнали най-висока точка на безчовечност; тъй като в пролетариата човек е загубил самия себе си, но същевременно не само е придобил теоретическото съзнание за тази загуба, но и непосредствено е принуден да негодува против тази безчовечност от неизбежната, неподдаваща се вече на никакво разкрасяване, абсолютно властна нужда - този практически израз на необходимостта - поради всичко това пролетариатът може и трябва да освободи сам себе си. Но той не може да се освободи, без да унищожи своите собствени жизнени условия. Той не може да унищожи своите собствени жизнени условия, без да унищожи всички нечовешки жизнени условия на съвременното общество, концентрирани в неговото собствено положение. Той не напразно минава суровата, но закаляваща школа на труда. Въпросът не е в това, в какво в даден момент вижда своята цел един или друг пролетарий или дори целият пролетариат. Въпросът е в това, що е пролетариатът всъщност и какво той, съобразно с това свое битие, исторически ще бъде принуден да върши. Неговата цел и неговото историческо дело са предначертани по най-ясен и неотменим начин от собственото му жизнено положение, както и от цялата организация на съвременното буржоазно общество. Не е необходимо да се разпростираме тук върху това, че значителна част от английския и френския пролетариат вече съзнава своята историческа задача и постоянно работи да доведе това съзнание до пълна яснота.
„Критическата критика“ толкова по-малко смее да признае това, тъй като тя провъзгласи самата себе си за единствен творчески елемент на историята. От нея изхождат историческите противоположности, от нея също изхожда и дейността, насочена към тяхното премахване. Ето защо чрез устата на своето въплъщение - Едгар - тя прави следната декларация:
„Образованост и необразованост, притежаване на имущество и липса на имущество - тези противоположности, ако само не се преследва целта да бъдат те осквернени, трябва да бъдат изцяло предоставени на критиката.“
Притежаването на имущество и липсата на имущество биват осветени метафизически като критическо-спекулативни противоположности. Ето защо само ръката на критическата критика може да се докосва до тях, без да върши светотатство. Капиталистите и работниците не трябва да се намесват в своите взаимни отношения.
Далеч от това да подозира, че може да се сложи ръка на неговото критическо разбиране на противоположностите, че може да се отнеме светостта на тази негова светиня, г. Едгар слага в устата на своя противник възражение, което само той самият може да си направи.
„Възможно ли е“ - пита въображаемият противник на критическата критика - „да се употребяват някакви други понятия освен вече съществуващите понятия свобода, равенство и т. н.? Аз отговарям“ (обърнете внимание на отговора на г. Едгар), „че гръцкият и латинският език загинаха, щом бе изчерпан кръгът от мисли, за израз на който те служеха.“
Сега е ясно защо критическата критика не ни дава нито една мисъл на немски език. Езикът на нейните мисли още не се е появил, колкото и много г. Райхардт чрез своето критическо боравене с чужди думи, г. Фаухер чрез своето боравене с английски език, а г. Едгар чрез своето боравене с френски език да са направили за подготовката на новия критически език.
Характеризиращ превод №2
Критическият Прудон казва:
„Земеделците поделили земята помежду си. Равенството освещавало само притежанието; по този повод то осветило собствеността.“
У критическия Прудон поземлената собственост възниква в същия момент, в който се извършва разделянето на земята. Преходът от притежание към собственост се осъществява у него с помощта на израза: „по този повод“.
Действителният Прудон казва:
„Земеделието сложило основата на земевладението... Недостатъчно било да се осигурят на труженика плодовете на неговия труд, ако същевременно не му се осигурявали оръдия за производство. За да бъде защитен по-слабият от посегателствата на по-силния... намерили за необходимо да бъдат прокарани между притежателите постоянни разграничителни линии.“
Следователно „по този повод“ равенството осветило преди всичко притежанието.
„Всяка година с нарастването на населението се увеличавали алчността н жадността на колонистите. Изглеждало необходимо да се сложи предел на тяхното честолюбие чрез създаване на нови, непреодолими прегради. Така земята станала собственост поради нуждата от равенство... Без съмнение разделянето никога не е било географски равномерно... но все пак принципът оставал същият. По-рано равенството бе осветило притежанието, сега пак то осветило собствеността.“
У критическия Прудон
„древните основатели на собствеността в грижата за задоволяване на своите нужди пропуснали да видят, че на правото на собственост същевременно съответства правото да се отчуждава, да се продава, да се подарява, да се придобива и да се губи, което унищожавало равенството, от което те изхождали.“
У действителния Прудон основателите на собствеността не пропуснали в грижата за задоволяване на своите нужди да видят този ход на развитието на собствеността. Те само не го предвидили. Но дори и да са можели да го предвидят, и в този случай наличната нужда би победила. По-нататък, действителният Прудон е много масов, за да противопоставя на „правото на собственост“ правото да се отчуждава, да се предава и т. н., т. е. да противопоставя на рода неговите видове. Той противопоставя „правото да се получава своят наследствен дял“ на „правото да бъде той отчуждаван и т. н., което представлява действителна противоположност и действителна крачка напред.
Критически коментар №3
„Но на какво се опира Прудоновото доказателство, че собствеността е невъзможна? Колкото и да е трудно да се повярва това - на същия принцип на равенството!“
За да повярва това, за г. Едгар би било достатъчно да поразмисли малко. На г. Едгар ще да е известно, че г. Бруно Бауер постави в основата на всички свои разсъждения „безпределното самосъзнание“ и разглеждаше този принцип като творчески принцип дори на евангелията, които със своята безпределна безсъзнателност като че ли пряко противоречат на безпределното самосъзнание. По същия начин Прудон разглежда равенството като творчески принцип на пряко противоречащата му частна собственост. Ако г. Едгар сравни за момент френското равенство с немското „самосъзнание“, той ще намери, че последният принцип изразява на немски, т. е. във формите на абстрактното мислене, онова, което първият изразява на френски, т. е. на езика на политиката и на мислещата нагледна представа. Самосъзнанието е равенството на човека със самия себе си в сферата на чистото мислене. Равенството е осъзнаването от човека на самия себе си в сферата на практиката, т. е. осъзнаването от човека на друг човек като равен нему и отношението на човека към друг човек като към равен. Равенството е френският израз за обозначаване на единството на човешката същност, за обозначаване на родовото съзнание и родовото поведение на човека, на практическото тъждество на човека с човека, т. е. за обозначаване на общественото, или човешкото, отношение на човека към човека. Ето защо както разрушителната критика в Германия, преди да бе дошла в лицето на Фойербах до разглеждането на действителния човек, се стараеше да сложи край на всичко определено и съществуващо с помощта на принципа на самосъзнанието - така разрушителната критика във Франция се стараеше да постигне същото с помощта на принципа на равенството.
„Прудон се бунтува срещу философията, което само по себе си не може да му се вмени във вина. Но защо се бунтува той? Философията според него била досега недостатъчно практична: тя се била издигнала в задоблачните висини на спекулацията и оттам хората ѝ се сторили препалено малки. А аз мисля, че философията е свръхпрактична, т. е. че досега тя не е била нищо друго освен абстрактен израз на съществуващото положение на нещата; тя винаги е била във властта на предпоставките на съществуващото положение на нещата, които е приемала за нещо абсолютно.“
Мнението, че философията е абстрактен израз на съществуващото положение на нещата, принадлежи по своя произход не на г. Едгар, а на Фойербах, който пръв характеризира философията като спекулативна и мистична емпирия и доказа това. Но г. Едгар успя да придаде на това мнение оригинален, критически словесен израз. А именно, докато Фойербах стига до заключението, че философията трябва да слезе от небесата на спекулацията в глъбините на човешката нищета, г. Едгар, напротив, ни поучава, че философията е свръхпрактична. Но по-скоро изглежда, че именно защото е била само трансцедентен, абстрактен израз на съществуващото положение на нещата, поради тази своя трансцендентност и абстрактност, поради своето мнимо различие от света, философията е трябвало да си въобрази, че е оставила дълбоко под себе си съществуващото положение на нещата и действителните хора; че от друга страна, понеже в действителност не се е различавала от света, тя не е могла да произнесе над него никаква действителна присъда, не е могла да приложи към него никаква реална сила на различаване, следователно не е могла да се намеси практически в хода на нещата, а в най-добрия случай е трябвало да се задоволи с пратика in abstracto*14. Философията е била свръхпрактична само в смисъл, че е витаела над практиката. Критическата критика, за която човечеството се слива в една неодухотворена маса, ни дава най-ярко доказателство за това, колко безкрайно малки изглеждат за спекулативното мислене действителните хора. По това старата спекулативна философия е напълно съгласна с критиката. Прочетете например следния пасаж от Хегеловата „Философия на правото“:
„От гледна точка на потребностите конкретното на представата е именно това, което ние наричаме човек; тук следователно - и всъщност само тук - става дума за човека в този смисъл “[17]
Във всички други случаи, когато спекулативните философи говорят за човека, те имат предвид не конкретното, а абстрактното - идеята, духа и т. н. Поразителни примери за това как философията изразява съществуващото положение на нещата, ни дадоха г. Фаухер със своето изобразяване на съществуващото положение в Англия и г. Едгар със своето изобразяване на съществуващото състояние на френския език.
„Така че практичен е и Прудон: открил, че понятието равенство лежи в основата на доказателствата в полза на собствеността, той, изхождайки от същото понятие, се обявява против собствеността.“
Прудон прави тук същото, което правят и германските критици, които, изхождайки от представата за човека, която те намират да лежи в основата на доказателствата за съществуването на бога, се обявяват именно против съществуването на бога.
„Ако следствията от принципа на равенството са по-силни от самото равенство, как иска Прудон да помогне на този принцип да придобие толкова неочаквана сила?“
В основата на всички религиозни представи лежи според г. Бруно Бауер самосъзнанието. То според него е творческият принцип на евангелията. Но защо наистина следствията от принципа на самосъзнанието са били тук по-силни от самото самосъзнание? Защото - отговаря ни се в чисто германски дух - макар самосъзнанието да е творческият принцип на религиозните представи, то е такова само като излязло от себе си, противоречащо на самото себе си, отдадено и отчуждено самосъзнание. Ето защо дошлото в себе си, разбиращото самото себе си, схващащото своята същност самосъзнание властва над създанията на своето самоотчуждение. Съвсем в същото положение се намира и Прудон - разбира се, с тази разлика, че той говори френски, а ние немски, и че поради това той изразява по френски маниер онова, което ние изразяваме по немски маниер.
Прудон сам си поставя въпроса защо равенството, макар то като творчески принцип на разума да лежи в основата на институцията на собствеността и като последно разумно основание да служи за основа на всички доказателства в полза на собствеността - защо все пак то не съществува, а съществува, напротив, неговото отрицание - частната собственост? Поради това той разглежда самия факт на собствеността. Той доказва, че „в действителност собствеността като институция и принцип е невъзможна“ (стр. 34), т. е. че тя противоречи на самата себе си и премахва сама себе си във всички пунктове; че тя, изразено на немски, е наличното битие на отдаденото, противоречащо на самото себе си, отчуждено от самото себе си равенство. Действителното положение на нещата във Франция, както и познанието на това отчуждение с право сочат на Прудон, че е необходимо неговото действително премахване.
Като отрича частната собственост, Прудон чувства нужда да даде същевременно историческо оправдание на съществуването на частната собственост. Както всички първи опити от този вид, и неговите разсъждения имат прагматичен характер, т. е. той предполага, че миналите поколения са се старали съзнателно и обмислено да осъществят в своите институции равенството, което представлява за него човешката същност.
„Ние пак се връщаме на това... Прудон пише в интерес на пролетариите.“
Той не пише, изхождайки от интереса на самозадоволяващата се критика, от абстрактния, изкуствено създаден интерес, а от масовия, действителния, историческия интерес - от един интерес, който води по-далеч от проста критика, именно до криза. Прудон не само пише в интерес на пролетариите: той самият е пролетарий, cuvrier*15. Неговото произведение е научен манифест на френския пролетариат и поради това има съвсем друго историческо значение в сравнение със значението, което има нескопосаната литературна работа на някой критически критик.
„Прудон пише в интерес на онези, които нямат нищо. Да имаш и да нямаш нищо - за него това са абсолютни категории. Имането за него е най-важното, тъй като същевременно нямането му изглежда като най-важен предмет на размишление. Всеки човек трябва да има, но точно толкова, колкото и другият - мисли Прудон. Аз обаче трябва да кажа, че от всичко, което имам, за мен е интересно само онова, което имам изключително аз, онова, което имам в повече от другия. При равенство както имането, така и самото равенство ще бъдат за мен нещо безразлично.“
Според г. Едгар - за Прудон имането и нямането са абсолютни категории. Критическата критика вижда навред само категории. Така според г. Едгар имане и нямане, работна заплата, възнаграждение, нужда и потребност, труд за задоволяване на потребностите не са нищо друго освен категории,
Ако обществото би трябвало да се освободи само от категориите имане и нямане - колко много би му улеснил „преодоляването“ и „снемането“ на тези категории всеки диалектик, дори още по-слаб от г. Едгар! Г-н Едгар гледа и на това „преодоляване“ като на такава дреболия, че дори не смята за нужно поне само да обясни в противовес на Прудон какво всъщност представляват категориите имане и нямане. Но тъй като нямането е не само категория, а най- безотрадна действителност; тъй като в днешно време човек, който няма нищо, не представлява нищо; тъй като той е лишен както от необходимите средства за съществуване изобщо, така и в още по-голяма степен от средства за човешко съществуване; тъй като състоянието на нямане е състояние на пълно отделяне на човека от неговата предметност - поради всичко това нямането напълно правилно изглежда на Прудон като най-важен предмет на размишление, толкова по-правилно, колкото по-малко се е размишлявало над този предмет преди Прудон и преди социалистическите писатели изобщо. Нямането е най-отчаяният спиритуализъм, то е пълна недействителност на човека, пълна действителност на неговата обезчовеченост, то е твърде положително имане - наличност на глад, студ, болести, престъпления, унижение, затъпяване, всякакъв вид обезчовеченост и противоестественост. Но всеки предмет, който за пръв път с пълно съзнание за неговата важност става предмет на размишление, изглежда на изследователя като предмет, най-достоен за размишление.
Желанието на Прудон да премахне нямането и старата форма на имането е напълно тъждествено с желанието му да премахне практически отчужденото отношение на човека към неговата предметна същност, да премахне политико-икономическия израз на човешкото самоотчуждение. Но тъй като неговата критика на политическата икономия все още остава във властта на предпоставките на политическата икономия, обратното завоюване на предметния свят само още се явява у Прудон в политико-икономическата форма на притежанието.
Критическата критика заставя Прудон да противопоставя на нямането - имането; а Прудон, напротив, противопоставя на старата форма на имането - частната собственост, притежанието. Той обявява притежанието за „обществена функция“. А в една функция „интересът“ е насочен не към това, да „изключа“ другиго, а към това, да туря в действие и да реализирам собствените си сили, силите на своето същество.
Прудон не успя да даде на тази своя мисъл съответен разгърнат израз. Представата за „еднакво притежание“ е политико-икономическият, следователно - все още отчужден израз на положението, че предметът като битие за човека, като предметно битие на човека, е същевременно налично битие на човека за друг човек, негово човешко отношение към друг човек, обществено отношение на човека към човека. Прудон преодолява политико-икономическото отчуждение в пределите на политико-икономическото отчуждение.
Характеризиращ превод №3
Критическият Прудон си е намерил и критически собственик,
„по собственото признание на когото онези, които е трябвало да работят за него, са загубили онова, което той си е присвоил“.
Масовият Прудон казва на масовия собственик:
„Ти си работил! Нима никога не си имал случай да заставяш други да работят за тебе? Как се е случило, че те, работейки за тебе, са загубили онова, което ти си успял да придобиеш за себе си, без да работиш за тях?“
Критическият Прудон заставя Сей под „естествено богатство“ да разбира „естествени владения“, макар че Сей, за да премахне всякакви недоразумения, изрично заявява в „Краткото резюме“, приложено към неговия „Трактат по политическа икономия“, че под „богатство“ той не разбира нито собственост, нито владение, а „сума от стойности“. Разбира се, критическият Прудон реформира Сей също тъй, както той самият бива реформиран от г. Едгар. Според критическия Прудон от факта, че земята може да бъде присвоена по-лесно, отколкото въздухът и водата, Сей „веднага извежда правото на вземане една нива в собственост“. Сей, който е далеч от мисълта да извежда от факта на по-лесното присвояване на земята правото на собственост върху нея, казва, напротив, изрично: „Правата на поземлените собственици водят своето начало от грабеж („Трактат по политическа икономия“, 3 изд., том I, стр. 136, бележката[18]). Ето защо - според Сей - за установяването на правото на поземлена собственост е било необходимо „съдействието на законодателството“ и на „положителното право“. Действителният Прудон не заставя Сей да извежда „веднага“ от факта на по-лесното присвояване на земята правото на поземлената собственост. Той упреква Сей, че поставя на мястото на правото възможността и смесва въпроса за възможността с въпроса за правото:
„Сей взема възможността за право. Не питат защо е било по-лесно да се присвои земята, отколкото морето и въздухът; искат да знаят по силата на какво право човекът си е присвоил това богатство.“
Критическият Прудон продължава:
„Към това остава само да добавим, че заедно с даден участък земя се присвояват и останалите елементи - въздух, вода, огън; tenra, aquav aëne et igné interdicti sumus.*16“
Далеч от мисълта да добави „само“ това, действителният Прудон, напротив, казва, че той мимоходом (en passant) обръща „вниманието“ на читателя върху присвояването на въздуха и водата. У критическия Прудон римската формула за изгонването се явява по най-непонятен начин. Той забравя да каже кои са тези „ние“, до които се отнася забраната. Действителният Прудон се обръща към не-собствениците:
„Пролетарии!. .. собствеността ни отлъчва от обществото: terra etc. interdict! sumus.“
Критическият Прудон полемизира с Шарл Конт по следния начин:
„Шарл Конт мисли, че за да живее, човек се нуждае от въздух, храна и облекло. Някои от тези неща, като например въздуха и водата, били в неизчерпаемо количество и поради това винаги оставали обща собственост, а други били в ограничено количество и поради това били станали частна собственост. Следователно в своето доказателство Шарл Конт изхожда от понятията ограниченост и неограниченост. Може би той щеше да стигне до други изводи, ако беше направил главни категории понятията ненужност и необходимост.“
Каква детска полемика от страна на критическия Прудон! Той предлага на Шарл Конт да се откаже от категориите, от които последният изхожда в своите доказателства, и да прибегне до други категории, за да стигне не до своите собствени изводи, а „може би“ до изводите на критическия Прудон.
Действителният Прудон не се обръща към Шарл Конт с подобни предложения. Той не се опитва да се отърве от него с помощта на някакво си „може би“: той бие Шарл Конт със собствените му категории.
Шарл Конт, казва Прудон, изхожда от необходимостта за човека от въздух, храна, а за известни климати - и от облекло, не за да живее, а за да не престане да живее. За да поддържа своето съществуване, човек се нуждае следователно (според Шарл Конт) постоянно от присвояване на различни неща. Тези неща не съществуват в еднакво количество.
„Светлината на небесните тела, въздухът и водата съществуват в такива големи количества, че човекът не може да ги увеличи или намали забележимо; следователно всеки може да си присвои от тях толкова, колкото му е нужно за задоволяване на своите потребности, без да пречи с нещо на другите хора да се ползват от тях.“[19]
Прудон взема за изходна точка собствените определения на Шарл Конт. Преди всичко той доказва на Конт, че земята е също тъй предмет от първа необходимост и затова ползването от нея би трябвало да бъде достъпно за всекиго - в границите, посочени от Конт: „без да пречи на другите хора да се ползват от нея“. Защо в такъв случай земята е станала частна собственост? Шарл Конт отговаря: защото количеството на земята не е неограничено. Но той би трябвало да направи обратното заключение: тъй като количеството на земята е ограничено - тя не може да бъде присвоена. Присвояването на въздуха и водата не наврежда на никого, защото от тях всякога остава достатъчно, защото тяхното количество е неограничено. Напротив, произволното присвояване на земята пречи на другите хора да се ползват от нея именно защото количеството на земята е ограничено. Ползването от нея трябва следователно да се регулира в интерес на всички. Шарлконтовият начин на доказване доказва нещо противоположно на неговия тезис.
„Шарл Конт - заключава Прудон“ (именно критическият Прудон) - „изхожда от възгледа, че една нация може да бъде собственица на земя; ако обаче собствеността влече след себе си правото на употребяване и злоупотребяване - jus utendi et abutendi re sua*17 - и на нацията не може да се признае правото на употребяване н злоупотребяване на земята.“
Действителният Прудон не говори за jus utendi et aibutendi, което правото на собственост „влече след себе си“. Той е премного масов, за да говори за правото на собственост, което влече след себе си правото на собственост. Jus utendi et aibutendi re sua е именно самото право на собственост. Ето защо Прудон изрично отрича на един народ правото на собственост върху неговата територия. На онези, които смятат това за преувеличено, той възразява, че от това въображаемо право на национална собственост във всички времена са били извеждани суверенността, данъците, регалиите, ангарията и т. н.
Действителният Прудон развива против Шарл Конт следните съображения: Конт иска да покаже как възниква собствеността, а започва с това, че предполага една нация като собственик, т. е. изпада в petitio principii*18. Той заставя държавата да продава земи, той заставя предприемач да купува тези земи, т. е. той предполага същите отношения на собственост, които иска да докаже.
Критическият Прудон събаря френската десетична система. Той запазва франка, но на мястото на сантима поставя „гроша“.
„Когато аз“ - добавя Прудон (критическият Прудон) - „отстъпвам участък земя, не само се лишавам от реколтата през дадената година, но лишавам децата и внуците си от едно постоянно благо. Земята има стойност не само днес: тя има и потенциална, бъдеща стойност.“
Действителният Прудон не говори за това, че земята има стойност не само днес, но и утре; той противопоставя пълната, сега съществуваща стойност на потенциалната, бъдещата стойност, която зависи от моето умение да извличам полза от земята. Той казва:
„Разрушете вашия участък земя или, което за вас е същото, продайте го, тогава вие не само лишавате себе си от една, две или много реколти, но и унищожавате всички продукти, които бихте могли да извлечете от този участък - вие, вашите деца и внуци.“
За Прудон е важно не противопоставянето на една реколта на постоянното благо (парите, получени за продадения участък земя, могат като капитал също да се превърнат в „постоянно благо“), а противопоставянето на сега съществуващата стойност на онази, която земята може да получи в резултат на продължително обработване.
„Новата стойност - казва Шарл Конт, - която аз придавам на една вещ чрез своя труд, е моя собственост. Прудон“ (критическият Прудон) „се стреми да го опровергае по следния начин: „В такъв случай, щом престане да работи, човек би трябвало да престане да бъде собственик. Правото на собственост върху продукта в никакъв случай не може да влече след себе си право на собственост и върху веществото, което съставлява основата на продукта.“
Действителният Прудон казва:
„Нека работникът си присвоява продуктите на своя труд; но аз не разбирам защо правото на собственост върху продукта трябва да влече след себе си право на собственост върху материята. Нима рибарят, който умее да лови повече риба от другите рибари на същия бряг, става поради тази си ловкост собственик на ивицата земя, на която той лови риба? Нима ловкостта на един ловец му е давала някога правото на собственост върху дивеча на цял кантон? Същото е със земеделеца. За да бъде превърнато притежанието в собственост, необходимо е още и едно друго условие освен труда; в противен случай човек би престанал да бъде собственик, щом престане да бъде работник.“
Cessante causa, cessât effectue*19. Ако собственикът е собственик само в качеството на работник - той престава да бъде собственик, щом престане да бъде работник.
„Ето защо съгласно закона собствеността се създава чрез давността; трудът е само осезателният знак, материалният акт, който служи като израз на завладяването на вещта.“
„Следователно системата на присвояване на една вещ чрез труда“ - продължава Прудон - „противоречи на закона. И ако привържениците на тази система твърдят, че си служат с нея, за да обясняват законите - те си противоречат сами.“
Ако, по-нататък, съгласно това мнение например пригодяването на земята за обработка „създава пълната собственост върху тази земя“ — подобно разсъждение не е нищо друго освен petitio principii. Фактически тук е създадена една нова производителна способност на материята. А трябваше да се докаже, че с това е създадено и правото на собственост върху самата материя. Самата материя не е създадена от човека. Дори едни или други производителни способности на материята се създават от човека само ако съществува самата материя.
Критическият Прудон прави от Гракх Бабьоф борец за свобода, а у масовия Прудон Бабьоф е борец за равенство (partisan de l'égalité).
Критическият Прудон, който се е заел с определянето на хонорара на Омир за „Илиадата“, казва:
„Хонорарът, който аз изплащам на Омир, трябва да се равнява на онова, което той ми дава. Как може да се определи стойността на онова, което ни дава Омир?“
Критическият Прудон се отнася твърде презрително към политико-икономическите дреболии, за да знае, че стойността на една вещ и онова, което тази вещ дава на другиго - са съвсем различни неща. Действителният Прудон казва:
„Хонорарът на поета трябва да бъде равен на неговия продукт; а каква е стойността на този продукт?“
Действителният Прудон предполага, че „Илиадата“ има безкрайно голяма цена (или разменна стойност, prix); а критическият, че има безкрайно голяма стойност. Действителният Прудон противопоставя стойността на „Илиадата“ - нейната стойност в политико-икономически смисъл (valeur intrinsèque) - на разменната ѝ стойност (valeur échangeable); а критическият Прудон противопоставя на „вътрешната стойност“ на „Илиадата“ - т. е. на стойността ѝ като поема - нейната „стойност за размяната“.
Действителният Прудон казва:
„Материалното възнаграждение и талантът нямат общо мерило. В това отношение положението на всички производители е еднакво. Следователно всяко сравнение помежду им и всяка имуществена класификация са невъзможни“ („Entre «ne récompense matérielle et le talent il n’existe pas de commune mesure: sous ce rapport' la condition de tous les producteurs est égale; conséquemment toute comparaison entre eux et toute distinction de fortunes est impossible“).
A критическият Прудон казва:
„Положението на производителите относително е еднакво. Талантът не може да бъде материално премерен... Всяко сравнение на производителите помежду им, всяко тяхно външно отличаване са невъзможни.“
У критическия Прудон
„човекът на науката трябва да се чувства в обществото равен на всички останали, тъй като неговият талант и неговата проницателност са само продукт на обществената проницателност“.
Действителният Прудон никъде не говори за чувствата на таланта. Той казва, че талантът трябва да слезе до равнището на обществото. Той съвсем не твърди, че талантливият човек е само продукт на обществото. Той твърди, напротив:
„Талантливият човек е съдействал да изработи в самия себе си едно полезно оръдие... В него са скрити свободен работник и натрупан обществен капитал.“
Критическият Прудон продължава:
„Той трябва да бъде освен това благодарен на обществото, че го освобождава от други работи, за да може да се отдаде на науката.“
Действителният Прудон никъде не прибягва до благодарността да талантливия човек. Той казва:
„Художникът, ученият, поетът получават своята справедлива награда вече само с това, че обществото им позволява да се отдават изключително на науката и изкуството.“
Накрай, критическият Прудон извършва истинско чудо: у него едно общество от 150 работника може да издържа един „маршал“, следователно - и цяла армия. У действителния Прудон този „маршал“ е просто „ковач“ (maréchal).
Критически коментар №4
„Щом той“ (Прудон) „запазва понятието работна заплата, щом вижда в обществото учреждение, което ни дава работа и ни плаща за нея - той толкова по-малко може да приема времето за мярка на заплащането, защото малко преди това той, съгласявайки се с Хуго Гроций, прокарва мисълта, че времето е безразлично по отношение на значимостта на един предмет.“
Тук имаме единствената точка, където критическата критик прави опит да разреши своята задача и да докаже на Прудон, че той, изхождайки от политико-икономическа гледна точка, неправилно процедира против политическата икономия. Но именно тук тя се бламира по наистина критически начин.
Заедно с Хуго Гроций Прудон развива мисълта, че давността не може да бъде основание за превръщане на притежанието в собственост, на един „правен принцип“ в друг, тъй както времето не може да превърне истината, че сборът от ъглите на триъгълника е равен на два прави, в истина - че този сбор е равен на три прави.
„Вие никога не ще постигнете“, се провиква Прудон, „щото времето, което само по себе си не създава нищо, не променя нищо, не модифицира нищо, да превърне човека, който се ползва от една вещ, в собственик на тази вещ.“
Г-н Едгар заключава: тъй като Прудон казва, че времето не може да превърне един правен принцип в друг и въобще не може само по себе си да измени или да модифицира каквото и да било - той проявява непоследователност, правейки работното време мярка на политико-икономическата стойност на продукта на труда. Г-н Едгар успява да стигне до тази критически критическа бележка благодарение на това, че превежда думата „valeur“*20 с думата „Geltung“*21, и по този начин може да прилага тази дума в един и същ смисъл както там, където става дума за значимостта на даден правен принцип, така и там, където се говори за търговската стойност на продукта на труда. Той успява да направи това, като отъждествява празната продължителност на времето със запълненото работно време. Ако Прудон беше казал, че времето не може да превърне мухата в слон - критическата критика би могла със същото право да направи заключението: следователно той няма право да прави работното време мярка на работната заплата.
Че работното време, което трябва да бъде изразходвано за производството на един предмет, принадлежи към производствените разходи на този предмет, че производствените разходи на един предмет са именно това, което той струва, т. е. това, за което той може да бъде продаден, ако се абстрахираме от влиянието на конкуренцията - това не може да не бъде разбрано дори от критическата критика. Освен работното време и материала на труда към производствените разходи икономистите отнасят и рентата на поземления собственик, както и лихвите и печалбата на капиталиста. Рентата, лихвите и печалбата отпадат у Прудон, тъй като у него отпада частната собственост. Следователно остават само работното време и авансовите разходи. Като прави работното време - непосредственото налично битие на човешката дейност като такава - мярка на работната заплата и на определянето на стойността на продукта, Прудон прави човешкия елемент решаващ, докато в старата политическа икономия решаващ момент беше веществената сила на капитала и на поземлената собственост, т. е. Прудон възстановява, човека в неговите права, но все още в политико-икономическа и поради това противоречива форма. Доколко правилно процедира той от гледна точка на политическата икономия, можем да съдим по това, че основателят на новата политическа икономия Адам Смит още в първите страници на своето съчинение „Изследване върху природата и причините за богатството на народите“[20] развива мисълта, че преди установяването на частната собственост, следователно при предпоставката, че няма частна собственост, работното време е било мярка на работната заплата и на неразличаващата се още от нея стойност на продукта на труда.
Но нека дори критическата критика предположи за момент, че Прудон не е изхождал от предпоставката на работната заплата. Нима тя мисли, че някога времето, необходимо за производството на някакъв предмет, не ще бъде съществен момент на „значимостта“ на този предмет; нима тя мисли, че времето ще загуби своята стойност?
В областта на непосредственото материално производство разрешението на въпроса, дали да бъде произведен един предмет или не, т. е. разрешението на въпроса за стойността на предмета, ще зависи съществено от работното време, необходимо за неговото производство. Защото от това време зависи дали обществото има време за истински човешко развитие.
И дори що се отнася до духовното производство - нима и там, ако искам да постъпвам разумно, не трябва при определяне на обема, характера и плана на едно духовно произведение да вземам под внимание времето, необходимо за неговото производство? В противен случай аз рискувам най-малкото моя идеален предмет никога да не се превърне в действителен предмет - следователно да придобие само стойността на въображаем предмет, т. е. само въображаема стойност.
Оставащата върху гледището на политическата икономия критика на политическата икономия признава всички съществени определения на човешката дейност, но само в отчуждена форма. Така например тук тя превръща значението на времето за човешкия труд в неговото значение за работната заплата, за наемния труд.
Г-н Едгар продължава:
„За да застави таланта да приеме посоченото по-горе мерило, Прудон злоупотребява с понятието свободна сделка и твърди, че обществото и отделни негови членове имали дори правото да отхвърлят произведенията на таланта.“
У фуриеристите и сенсимонистите талантът, продължавайки да стои с двата си крака на политико-икономическа почва, предявява прекомерни искания за хонорар и прилага своите фантазии за безкрайната си ценност като мерило за определяне разменната стойност на своите произведения. На тези домогвания на таланта Прудон отговаря точно така, както политическата икономия отговаря на всяка претенция на дадена цена да се издигне значително над така наречената естествена цена, т. е. над производствените разходи на предлагания продукт - отговаря, като посочва свободата на сделката. При това Прудон не злоупотребява с това отношение в смисъла на политическата икономия: напротив, той предлага като действително онова, което у икономистите е само номинално и илюзорно, именно - свободата на договарящите се страни.
Характеризиращ превод №4
Накрай критическият Прудон реформира френското общество. като преобразява френските пролетарии също така, както и френската буржоазия.
На френските пролетарии той отрича „сила“, докато действителният Прудон ги упреква за това, че им липсва добродетел (vertu). Той превръща тяхната ловкост в работата в проблематична ловкост - „вие може би сте сръчни в работата“, - докато действителният Прудон безусловно признава тяхната сръчност в работата („prompts au travail vous êtes“ etc.). Той превръща френските буржоа в глупави бюргери, докато действителният Прудон противопоставя неблагородните буржоа (bourgeois ignobles) на опозорените благородници (nobles flétris). Той превръща буржоата от представител на еснафската „златна среда“ (bourgeois juste-milieu) в „наши добри бюргери“, за което френската буржоазия може да му благодари. Където действителният Прудон говори, че расте „злата воля“ на френските буржоа (lа malveillance de nos bourgeois“), там критическият Прудон напълно последователно говори, че расте „безгрижността на нашите бюргери“. Буржоата на действителния Прудон е толкова малко безгрижен, че извиква на самия себе си: „да не се боим! да не се боим!“ Така говори само онзи, който иска с помощта на разсъждения да пропъди от себе си страха и грижата.
Като създаде критическия Прудон чрез превеждането на действителния Прудон, критическата критика показа на масата какво представлява един критически завършен превод. Тя показа „превода, какъвто той трябва да бъде“. Ето защо тя с право напада лошите, масовите преводи:
„Германската публика иска да получава книжарската стока на безценица, ето защо издателят иска евтин превод; преводачът не иска да умре от глад над своята работа; той дори не може да извърши своята работа със зряла обмисленост“ (с цялото спокойствие на познаването), „тъй като издателят трябва да изпревари конкурентите чрез бързо издаване на превода. Нещо повече, преводачът дори трябва да се страхува от конкуренцията, трябва да се страхува да не би да се намери друг, който ще предложи да извърши работата по-бързо и на по-ниска цена. И ето, без да се е подготвил, преводачът диктува своя ръкопис на някакъв беден писар и при това диктува, колкото се може по-бързо, за да не плаща напразно на писаря, комуто се плаща на час. Той е щастлив, ако може на следния ден да задоволи словослагателя, който настоява да му се дава ръкопис. А при това преводите, които наводняват нашия книжен пазар, са само израз на сегашната импотентност на немската литература“ и т. н. („Allgemeine Literatur-Zeitung“, брой VIII, стр. 54).
Критически коментар №5
„На доказателството, че собствеността е невъзможна, което Прудон извежда от това, че човечеството разрушава себе си особено със системата на лихвите и печалбата и с непропорционалното отношение между потребление и производство - на това доказателство липсва допълващата го противоположност, именно доказателството, че частната собственост е исторически възможна.“
Щастливият инстинкт подсказва на критическата критика да не се спира на разсъжденията на Прудон за системата на лихвите и печалбата и т. н., т. е. на най-важните разсъждения на Прудон. Работата е там, че в този пункт критиката на Прудон дори привидно е вече невъзможна без съвсем положителни знания по въпроса за движението на частната собственост. Критическата критика се опитва да се обезщети за своето безсилие със забележката, че Прудон не дал доказателство за историческата възможност на частната собственост. Защо критиката, която не дава нищо освен думи, иска другите да ѝ дават всичко?
„Прудон доказва невъзможността на собствеността с това, че работникът не може да изкупи своя продукт с парите, получени като заплата за труда му. Прудон не привежда изчерпателен довод за обосноваване на това положение, като се обръща към същността на капитала. Работникът не може да изкупи своя продукт, защото последният е всякога обществен продукт, а самият работник не е нищо друго освен отделен заплащан човек.“
За да бъде още по-изчерпателен, г. Едгар би могъл в противовес на Прудоновата дедукция да каже, че работникът не може да изкупи своя продукт, защото изобщо е принуден да го изкупува. В определението на купуването вече се съдържа това, че работникът се отнася към своя продукт като към изгубен за него, отчужден предмет. Изчерпателният довод на г. Едгар не изчерпва между другото това, защо капиталистът, който сам не е нищо друго освен отделен човек, и то човек, заплащан с печалба и лихви, може да изкупи не само продукта на труда, но и нещо повече от тоя продукт. За да обясни това, г. Едгар ще трябва да обясни взаимоотношението между труд и капитал, т. е. да се обърне към същността на капитала.
Приведеното място из критиката показва най-нагледно как критическата критика използва веднага това, което току-що е научила от някой писател, за да го изтъкне, добавяйки някакъв критически израз, като лично изобретена мъдрост против същия писател. Именно от самия Прудон критическата критика е почерпила неприведения от Прудон и приведен от г. Едгар довод. Прудон казва:
„Divide et impera*22 Разединете работниците - и твърде възможно е надницата, плащана на всеки отделен работник, да превиши стойността на всеки индивидуален продукт; но въпросът не е там... Ако сте заплатили всички индивидуални сили, с това вие още не сте заплатили колективната сила.“
Прудон обърна най-напред внимание на това, че сумата на работните заплати, плащани на отделните работници, дори ако всеки индивидуален труд би бил заплатен напълно, не заплаща още колективната сила, овеществена в техния продукт; че работникът следователно бива заплащан не като част от колективната работна сила. Г-н Едгар изопачава тази мисъл в смисъл, че работникът не е нищо друго освен отделен заплащан човек. Следователно критическата критика използва една обща мисъл на Прудон, за да я противопостави на по-нататъшното конкретно развитие на същата тази мисъл у същия този Прудон. Тя овладява тази мисъл по критически маниер и разкрива тайната на критическия социализъм в следния пасаж:
„Съвременният работник мисли само за себе си, т. е. допуска да му се плаща само като на дадено лице. Не някой друг, а самият работник не взема под внимание колосалната и неизмерима сила, която възниква от неговото сътрудничество с други сили.“
Според критическата критика цялото зло е само в „мисленето“ на работниците. Наистина английските и френските работници са образували сдружения, в които предмет на обмяна на мнения между работниците са не само техните непосредствени потребности като работници, но и техните потребности като хора. С образуването на тези сдружения работниците проявяват твърде задълбочено и широко разбиране на „колосалната“ и „неизмерима“ сила, която възниква от тяхното сътрудничество. Но тези масови комунистически работници, заети например в работилниците на Манчестър и Лион, не мислят, че е възможно да се избавят чрез „чисто мислене“ - с помощта само на разсъждения - от своите господари и от своето собствено практическо унижение. Те чувстват много болезнено различието между битие и мислене, между съзнание и живот. Те знаят, че собственост, капитал, пари, наемен труд и други подобни съвсем не са призраци на въображението, а твърде практически, твърде конкретни продукти на самоотчуждението на работниците, които поради това трябва да бъдат премахнати също практически и конкретно, за да може човек да стане човек не само в мисленето, в съзнанието, но и в масовото битие, в живота. Критическата критика, напротив, учи работниците, че те престават да бъдат в действителност наемни работници, щом премахнат в мисълта мисълта за наемен труд, щом престанат в мисълта да се смятат за наемни работници и съобразно с това прекадено въображение не допускат вече да бъдат заплащани като отделни лица. Като абсолютни идеалисти, като ефирни същества те естествено могат след това да живеят от ефира на чистото мислене. Критическата критика ги учи, че те премахват действителния капитал, когато преодоляват в мисълта категорията капитал, че те действително се променят и се превръщат в действителни хора, когато изменят в своето съзнание своето „абстрактно аз“ и с презрение отхвърлят като некритическа операция всяко действително изменение на своето действително съществуване, на действителните условия на своето съществуване, т. е. на своето действително „аз“ „Духът“, който вижда в реалната действителност само категории, свежда, разбира се, всяка човешка дейност и практика до диалектическия мисловен процес на критическата критика. Именно това обстоятелство отличава нейния социализъм от масовия социализъм и комунизъм.
След своите велики разсъждения г. Едгар, разбира се, трябва „да отрече“ на критиката на Прудон „съзнателност“.
„Но Прудон иска да бъде и практичен.“ „Той мисли, че е познал.“ „И все пак“ - тържествувайки се провиква спокойствието на познаването - „ние и сега още трябва да му отречем спокойствие на познаването.“ „Ние привеждаме няколко места от неговото произведение, за да покажем колко малко е обмислил той своето отношение към обществото.“
По-нататък ние ще приведем още няколко места из произведенията на критическата критика (виж „Банката за бедните“ и „Образцовото стопанство“), за да покажем до каква степен тя не е успяла още да се запознае дори с най-елементарните икономически отношения и още по-малко ги е обмислила, поради което именно със свойствения и критически такт се е почувствала призвана да подложи Прудон на критически разбор.
След като критическата критика като спокойствие на познаването „се разправи“ с всички масови „противоположности“, след като овладя цялата действителност във формата на категории и разтвори цялата човешка дейност в спекулативната диалектика - след всичко това тя отново твори света от спекулативната диалектика, както ще видим по-нататък. От само себе си се разбира, че за да не бъдат изложени на „осквернение“, чудесата на критическо-спекулативното сътворение на света могат да бъдат съобщени на непосветената маса само във формата на мистерии. Ето защо критическата критика, въплътявайки се в образа на Вишну-Шелига, се явява като търговец на тайни[21].
Карл Маркс
БЕЛЕЖКИ
*3 – по най-пренебрежителен начин. Ред.
*4 - чистата дейност. Ред.
*5 - буквално: черен звяр, т, е. страшилище, предмет на ненавист. Ред.
*6 - „Без да се спирам на пресичащите всякакви възражения обяснения на фабрикантите на реформи, от които едни винят за всеобщото бедствие страхливостта и неспособността на правителството, други - заговорниците и метежите, трети — невежеството и общата поквара“, и т. н. Ред.
*7 - от самото начало. Ред.
*8 - най-сетне. Ред.
*9 - „значение“. Ред.
*10 - „робството се е вкоренило по силата на право, общо на всички народи“ (Дигести, Книга I, заглавие I, фрагмент 4). Ред.
*11 - „факт, който се отнася до материалната природа“. Ред.
*12 - „факт, който се отнася до духовния, интелектуалния живот.“ Ред.
*13 - по специалност. Ред.
*14 - в абстрактен вид
*15 - работник. Ред.
*16 - за нас е забранен достъпът до земята, водата, въздуха и огъня (перифраза на древноримската формула за изгонване от отечеството). Ред.
*17 - правото на употребяване и злоупотребяване на своята вещ. Ред.
*18 - логическа грешка, състояща се в доказване на една теза с аргумент, който сам има сила само при истинност на доказваната теза. Ред.
*19 С прекратяването на причината се прекратява и действието. Ред.
*20 - „стойност“. Ред.
*21 - „значимост“. Ред.
*22 - Разделяй и владей. Ред.
[11] Енгелс разглежда и цитира в този раздел публикуваната в V брой на „Allgemeine Literatur-Zeitung“ (април 1844 г.) рецензия на Е. Бауер за книгата : Flora Tristan. „L’Union ouvrière“. Paris, 1843 (Флора Тристан. „Работническият съюз“. Париж, 1843).
[12] G. W. F. Hegel. „Phänomenologie des Geistes“ (Г. В. Ф. Хегел. „Феноменология на духа“). Първото издание на това произведение излезе през 1807 г. При работата над „Светото семейство“ Маркс използваше том II от второто издание на Съчиненията на Хегел (Hegel. Werke. 2-te Aufl., Bd. II, Berlin, 1841).
[13] Из стихотворението на Шилер „Девойката от чужбина“.
[14] Става дума за книгата : P. J. Proudhon. „Quest-ce que la propriété?“ ou Recherches sur le principe du droit et du gouvernement“ (П. Ж. Прудон „Що е собственост? или Изследване върху принципа на правото и властта“); първото издание излезе в Париж през 1840 година. Маркс цитира по парижкото издание от 1841 година.
Книгата „Що е собственост?“, написана от противоречиво дребнобуржоазно гледище, при своето появяване произведе силно впечатление със съдържащите се в нея остри нападки срещу частната собственост. Всестранна критическа оценка на тази книга Маркс даде в своята статия „За Прудон“, публикувана във форма на писмо до редактора на „Social-Democrat" Швайцер през 1865 година.
Критикуваната от Маркс в този раздел на „Светото семейство“ статия на Е. Бауер „Прудон“ е поместена в V брой на „Allgemeine Literatur-Zeitung“ (април 1844 г.).
[15] Маркс има предвид обединяващата се около парижкия вестник „La Réforme“ („Реформата“) политическа групировка, в която влизаха дребнобуржоазни демократи-републиканци и дребнобуржоазни социалисти.
[16] „Deutsch-Französische Jahrbücher“ („Немско-френски годишници“) - излизаха в Париж под редакцията на К. Маркс и А. Руге на немски език. Излезе само първият, двоен брой през февруари 1844 година. В него бяха публикувани произведенията на К. Маркс „Към еврейския въпрос“ и „Към критиката на Хегеловата философия на правото. Увод“, както и произведенията на Ф. Енгелс „Очерци към критика на политическата икономия“ и „Положението на Англия. Томас Карлайл. „Минало и настояще“ (виж настоящото издание, том 1, стр. 368-398, 399-413, 523-550, 551-575). Тези трудове бележат окончателното преминаване на Маркс и Енгелс към материализма и комунизма. Главна причина, за да прекрати списанието своето излизане, бяха принципните разногласия между Маркс и буржоазния радикал Руге.
[17] G. W. F. I Hegel. Werke. Bd. VIII, S. 256, Berlin, 1833. „Grundlinien der Philosophie des Rechts“, § 190 (Г. В. Ф. Хегел. Съчинения, т. VIII, стр. 256, Берлин, 1833. „Основи на философията на правото“, § 190). Първото издание на, това произведение излезе в Берлин през 1821 година.
[18] J. В. Say. „Traité d’économie politique“. Първото издание излезе в Париж през 1803 г., цитираното от Маркс трето издание - през 1817 година.
[19] Думи из произведението на Ш. Конт „Traité de la propriété“. T. 1, p. 52. Paris, 1834 („Трактат за собствеността“. T. I, стр. 52, Париж, 1834), приведени от Прудон на стр. 93 на неговата книга „Що е собственост?“ (изданието от 1841 г.).
[20] А. Smith. „An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations“. Първото издание излезе в Лондон през 1776 година.
[21] Има се предвид напечатаната в VII брой на „Allgemeine Literatur-Zeitung“ (юни 1844 година) рецензия на Шелига за романа на френския писател Евгени Сю „Парижки потайности“, написан в духа на сантиментално-еснафската социална фантазия; романът излезе в Париж през 1842-1843 г. и доби широка известност не само във Франция, но и вън от нейните граници.