Съдържание. „Светото семейство“
Светото семейство,
или критика на критическата критикаГЛАВА ПЕТА
Критическата критика в образа на търговец на тайни,
или критическата критика в лицето на г. Шелига
Във въплъщението Шелига-Вишну „критическата критика“ прави апотеоз на „Парижките потайности“. Евгени Сю бива провъзгласен за „критически критик“. Щом узнае това - и той, подобно на буржоата-благородник на Молиер, ще се провикне:
„Честна дума, повече от четиридесет години говоря в проза, без сам да подозирам, и съм ви безкрайно признателен, че ми обяснихте това.“[22]
Г-н Шелига започва своята критика с един естетически пролог.
„Естетическият пролог“ разяснява всеобщото значение на „критическия“ епос и особено на „Парижките потайности“ по следния начин:
„Епосът ражда мисълта, че настоящето само по себе си е нищо, и даже не само“ (нищо, и даже не само!) „вечната граница между миналото и бъдещето, но“ (нищо, и даже не само, но!) „подлежащата на постоянно запълване пукнатина, която отделя безсмъртието от тленността... Това е всеобщото значение на „Парижките потайности“.“
„Естетическият пролог“ твърди по-нататък, че „критикът, ако желае, може да бъде и поет.“
Цялата критика на г. Шелига ще докаже правилността на това твърдение. Във всички свои моменти тя представлява „поетическа измислица“.
Същевременно тя е продукт на „свободното изкуство“, както то се определя в „естетическия пролог“, т. е. „тя изобретява нещо съвсем ново, което абсолютно никога още не е съществувало“.
Най-сетне, тя представлява дори критически епос, защото е „подлежаща на постоянно запълване пукнатина, която отделя безсмъртието“ - критическата критика на г. Шелига - от „тленността“ - романа на г. Евгени Сю.
1) „ТАЙНАТА НА ПОДИВЯВАНЕТО СРЕД ЦИВИЛИЗАЦИЯТА“
И „ТАЙНАТА НА БЕЗПРАВИЕТО В ДЪРЖАВАТА“Както е известно, Фойербах разглежда християнските представи за въплъщението, триединството, безсмъртието и т. н. като тайна на въплъщението, тайна на триединството, тайна на безсмъртието. Г-н Шелига разглежда всички сегашни житейски отношения като тайни. Но докато Фойербах разкри действителни тайни, г. Шелига, напротив, превръща действителни тривиалности в тайни. Неговото изкуство се състои не в това, да разкрие скритото, а в това, да скрие разкритото.
Така той обявява подивяването (наличността на престъпници) сред цивилизацията, както и безправието и неравенството в държавата за тайни. Едно от двете: или социалистическата литература, която разкри тези тайни, е останала тайна за г. Шелига, или на него му се иска да превърне в частна тайна на „критическата критика“ най-известните изводи на тази литература.
Ето защо не е нужно да се спираме подробно върху разсъжденията на г. Шелига относно тези тайни. Ще отбележим само някои, най-блестящи пунктове.
„Пред закона и съдията всички са равни: големи и малки, богати и бедни. Това положение заема първо място във веруюто на държавата.“
На държавата? Веруюто на повечето държави от самото начало, напротив, установява неравенство пред закона на големи и малки, на богати и бедни.
„Шлифовчикът на скъпоценни камъни Морел в своята наивна почтеност определя много ясно същността на тайната“ (а именно на тайната на противоположността между бедни и богати). „Той казва: Ако само богатите знаеха това! Ако само богатите знаеха това! Нещастието е там, че те не знаят що е бедност.“
Г-н Шелига не знае, че Евгени Сю от вежливост към френската буржоазия допуска анахронизъм, слагайки в устата на Морел - работник от времето на „хартата-истина“[23] - мотото на буржоата от времето на Людовик XIV: „Ах, ако кралят знаеше това!“ в модифицираната форма: „Ах, ако богатият знаеше това!“ Поне в Англия и Франция това наивно отношение между богати и бедни е престанало да съществува. Учените представители на богатството - икономистите - са разпространили тук твърде детайлирано разбиране какво представлява бедността като физическа и морална нищета. За утешение те доказаха, че тази нищета трябвало да се запази, защото трябвало да се запази съвременното положение на нещата. Нещо повече, в своята старателност те дори пресметнаха в какви именно пропорции бедността трябвало за благото на богатите и за собственото си благо да намалява своята численост посредством смъртни случаи.
Когато Евгени Сю изобразява кръчмите, свърталищата и езика на престъпниците, г. Шелига открива „тайната“, че „авторът“ си е поставял за цел не да изобрази този език и тези свърталища, а
„да изучи тайната на пружините на злото“ и т. н. „Та именно в местата на най-оживено движение... престъпниците се чувстват като у дома са."
Какво би казал един естествоизпитател, ако биха се заели да му доказват, че килийната на пчелните пити не го интересува като килийка на пита, че тя не представлява тайна за оня, който не я е изучавал, защото пчелата „се чувства съвсем като у дома си“ именно на открито и върху цветето? В свърталищата на престъпниците и в техния език се отразява характерът на престъпника, те са неделима част от неговото всекидневно битие, тяхното изобразяване необходимо влиза в изобразяването на престъпника, както изобразяването на petite maison*23 необходимо влиза в изобразяването на femme galante*24.
Дори за парижката полиция - да не говорим за парижаните изобщо - свърталищата на престъпниците са такава „тайна“, че и сега още в центъра на града се прокарват светли и широки улици, за да се направят тези пътища достъпни за полицията.
Най-сетне, сам Евгени Сю заявява, че при изобразяването на всичко споменато по-горе той разчитал на „боязливото любопитство“ на читателите. Г-н Евгени Сю във всички свои романи е разчитал на това боязливо любопитство на читателите. Достатъчно е да си припомним такива романи като „Атар Гюл“, „Саламандра“, „Плик и Плок“ и др.
2) ТАЙНАТА НА СПЕКУЛАТИВНАТА КОНСТРУКЦИЯ
Тайната на критическото изобразяване на „Парижките потайности “ е тайната на спекулативната, на Хегеловата конструкция. Като обяви „подивяването сред цивилизацията“ и „безправието в държавата“ за тайни, т. е. като ги разтвори в категорията „тайна“, г. Шелига заставя „тайната“ да започне своя спекулативен жизнен път. Няколко думи ще са достатъчни, за да се даде обща характеристика на спекулативната конструкция. Трактовката на „Парижките потайности“ у г. Шелига ще ни покаже нейното приложение в подробностите.
Когато от действителните ябълки, круши, ягоди, бадеми аз образувам общата представа „плод“; когато отивам по-нататък и си въобразявам, че моята изведена от действителните плодове абстрактна представа „плод“ [„die Frucht“] е една съществуваща вън от мене същност, нещо повече - истинската същност на крушата, ябълката и т. н., с това аз, изразено на спекулативен език, обявявам „плода“ за „субстанция" на крушата, ябълката, бадема и т. н. Следователно аз казвам, че за крушата е несъществено, че е круша, за ябълката е несъществено, че е ябълка. Същественото в тези неща, казвам аз, е не тяхното действително, сетивно съзерцаемо налично битие, а абстрахираната от мен от самите тях и приписана им същност, същността на моята представа „плод“. Аз обявявам тогава ябълката, крушата, бадема и т. н. за прости форми на съществуване, за модуси „на плода“. Наистина моят пределен, подкрепян от сетивата разсъдък различава ябълка от круша и круша от бадем, но моят спекулативен разум обявява това сетивно различие за несъществено и безразлично. Спекулативният разум вижда в ябълката същото, което вижда в крушата, в крушата вижда същото, което в бадема, а именно - „плода“. Различните по своите особености действителни плодове са отсега нататък само илюзорни плодове, истинската същност на които е „субстанцията“ „плод“.
Този път не довежда до особено богатство на определенията. Минералогът, цялата наука на когото би се ограничавала с установяването на истината, че всички минерали в действителност са „минерал изобщо“, би бил минералог само в собственото си въображение. При всеки минерал спекулативният минералог би казвал: това е „минерал“, и неговата наука би се ограничавала с това, да повтаря тази дума толкова пъти, колкото действителни минерали съществуват.
Спекулативното мислене, което от различните действителни плодове е направило един „плод“ на абстракцията - „плода изобщо“, е принудено поради това, за да дойде до привидността на действително съдържание, да се опита по някакъв начин да се върне от „плода“, от субстанцията, към действителните, разнообразни обикновени плодове - към крушата, ябълката, бадема и т. н. Но колкото лесно е от действителните плодове да се създаде абстрактна та представа „плод“, толкова трудно е от абстрактната представа „плод“ да се създадат действителни плодове. Нещо повече, да преминеш от една абстракция към противоположността на абстракцията, е просто невъзможно, ако не се откажеш от абстракцията.
Ето защо спекулативният философ се отказва от абстракцията „плод“, но той се отказва от нея по спекулативен, мистичен начин - именно така, като че ли не се отказва от нея. Затова той и действително само привидно излиза извън пределите на абстракцията. Той разсъждава приблизително по следния начин:
Ако ябълката, крушата, бадемът, ягодата действително не са нищо друго освен „субстанцията изобщо“, „плодът изобщо“, пита се по какъв начин „плодът изобщо“ ми се представя ту като ябълка, ту като круша, ту като бадем - откъде иде тази привидност на многообразие, която толкова очевидно противоречи на моята спекулативна представа за единството, за „субстанцията изобщо“, за „плода изобщо“.
Това става - отговаря спекулативният философ, - защото „плодът изобщо“ не е мъртва, лишена от различия, намираща се в покой, а жива, различаваща се в себе си, подвижна същност. Разнообразието на обикновените плодове има значение не само за моя сетивен разсъдък, но и за самия „плод изобщо“, за спекулативния разум. Различните обикновени плодове са различни жизнени прояви на „единния плод“; това са кристализации, създавани от самия „плод изобщо“, така че например в ябълката „плодът изобщо“ си придава ябълковидно налично битие, в крушата - крушовидно. Следователно не трябва вече, както върху гледището, което изхождаше от представата за субстанцията, да се казва: крушата е „плод“, ябълката е „плод“, бадемът е „плод“, а, напротив: „плодът“ се полага като круша, „плодът“ се полага като ябълка, „плодът“ се полага като бадем. Различията, които отделят помежду им ябълката, крушата, бадема, са именно саморазличенията на „плода“, те правят отделните плодове именно различни звена в жизнения процес на „плода изобщо“. Следователно „плодът“ не е вече безсъдържателно, лишено от различия единство: той е единството като всеобщност, като „тоталност“ на плодовете, които образуват „органически разчленен ред от звена“. Във всяко следващо звено на този ред „плодът“ си придава по-развито, по-изразено налично битие, докато най-сетне като „обобщение“ на всички плодове той става същевременно живото единство, което съдържа разтворен в себе си всеки плод в такава степен, в каквато то го произвежда от себе си, както например всички части на тялото постоянно се претворяват в кръв и постоянно се възпроизвеждат от кръвта.
Вие виждате: ако на християнската религия е известно само едно въплъщение на бога, спекулативната философия знае толкова въплъщения, колкото неща има, както например в дадения случай за нея всеки отделен плод е особено въплъщение на субстанцията, на абсолютния плод. Главният интерес на спекулативния философ се състои следователно в това, да произведе съществуването на действителните, обикновените плодове и след това с тайнствен вид да каже, че съществуват ябълки, круши, бадеми и стафиди. Но ябълките, крушите, бадемите и стафидите, които ние придобиваме отново в спекулативния свят, са вече само илюзорни ябълки, круши, бадеми и стафиди, тъй като те представляват моменти от живота на „плода изобщо“, на тази абстрактна същност, създадена от разсъдъка, следователно сами са абстрактни създания на разсъдъка. Което ни радва в тази спекулативна операция - то е, че придобиваме отново всички действителни плодове, но вече като плодове, които имат по-високо, мистично значение - плодове, които са възникнали не от материалната почва, а от ефира на нашия мозък и представляват въплъщения на „плода изобщо“, на абсолютния субект. Така че когато се връщаме от абстракцията, от свръхестествената разсъдъчна същност „плод изобщо“ към действителните, естествените плодове, то на естествените плодове ние, напротив, придаваме същевременно свръхестествено значение и ги превръщаме в чисти абстракции. Нашият главен интерес трябва сега да се състои именно в това, да докажем единството на „плода изобщо“ във всички негови жизнени прояви - в ябълката, крушата, бадема и т. н. - да докажем следователно мистичната взаимна връзка между тези плодове и да покажем как във всеки от тях „плодът изобщо“ се осъществява на степени и как той необходимо преминава от една форма на своето съществуване в друга - например от стафида в бадем. Затова значението на обикновените плодове се състои сега вече не в техните естествени свойства, а в тяхното спекулативно свойство, което отрежда на всеки от тях определено място в жизнения процес на „абсолютния плод“.
Обикновеният човек не предполага, че е казал нещо особено, когато казва, че съществуват ябълки и круши. Философът обаче, когато изразява тези съществуващи неща в спекулативни термини, е казал нещо необикновено. Той е извършил чудо: от недействителната разсъдъчна същност „плод изобщо“ той е произвел действителните природни предмети - ябълка, круша и т. н., т. е. създал е тези плодове от своя собствен абстрактен разсъдък, който му се представя като някакъв абсолютен субект, намиращ се вън от него, в дадения случай като „плод изобщо“. И всеки път, когато спекулативният философ заявява, че съществуват едни или други предмети, той извършва акт на сътворяване.
От само себе си се разбира, че спекулативният философ е способен да проявява такова непрекъснато творчество само защото представя общоизвестни, наблюдавани в действителността свойства на ябълката, крушата и т. н. като открити от него определения, давайки на онова, което може да бъде създадено изключително от абстрактния разсъдък, именно - на абстрактните разсъдъчни формули, названията на действителните неща и обявявайки, най-сетне, своята собствена дейност, чрез която той сам преминава от представата ябълка към представата круша, за самодейност на абсолютния субект, на „плода изобщо“.
На спекулативен език тази операция се обозначава с думите: да разбираш субстанцията като субект, като вътрешен процес, като абсолютна личност. Този начин на разбиране представлява съществената особеност на Хегеловия метод.
Необходимо бе да започнем с тези бележки, за да направим, г. Шелига понятен. Ако досега г. Шелига възвеждаше действителни отношения, като например правото и цивилизацията, в категорията тайна и по този начин превръщаше „тайната“ в субстанция — сега той за пръв път се издига на истински спекулативна, Хегелова висота и превръща „тайната“ в самостоятелен субект, който се въплътява в действителните отношения и лица и жизнените прояви на който са графини, маркизи, гризетки, портиери, нотариуси, шарлатани, любовни интриги, балове, дървени врати и т. н. След като отначало произведе категорията „тайна“ от действителния свят, сега от тази категория той произвежда действителния свят.
В изложението на г. Шелига тайните на спекулативната конструкция ще се разкрият пред нас толкова по-очевидно, тъй като той безспорно има двойно предимство пред Хегел. Първо, Хегел чрез изкусна софистика умее да изобрази процеса, чрез който философът, използвайки сетивното съзерцание и представата, преминава от един предмет към друг, като процес, извършван от самата въображаема разсъдъчна същност, от самия абсолютен субект. Но, второ, Хегел много често дава вътре в спекулативното изложение действително изложение, което обхваща самия предмет. Това действително развитие вътре в спекулативното развитие на понятията кара читателя да взема спекулативното развитие за действително, а действителното развитие за спекулативно.
У г. Шелига и двете затруднения отпадат. Неговата диалектика е свободна от всякакво лицемерие и преструване. Той прави своите фокуси с похвална честност и най-простодушна прямота. А освен това никъде не развива действително съдържание, така че у него спекулативната конструкция е свободна от всякакви пречещи добавки и се явява пред нашите погледи без всякакви двусмислени покривала, в цялата си гола красота. Освен това у г. Шелига най-блестящо проличава как спекулацията, от една страна, привидно свободно, от само себе си, твори a priori своя предмет и как, от друга страна, желаейки да се отърве чрез софистика от разумната и естествена зависимост от предмета, изпада именно в най-неразумна и най-неестествена робска подчиненост спрямо предмета, най-случайните и най-индивидуални определения на който тя е принудена да конструира като абсолютно необходими и всеобщи.
3) „ТАЙНАТА НА ОБРАЗОВАНОТО ОБЩЕСТВО“
След като отначало ни показва най-низшите слоеве на обществото, след като ни води в кръчмите на престъпниците и т. н., Евгени Сю ни пренася във висшия свят, на бал в квартала Сен-Жермен.
Г-н Шелига конструира този преход по следния начин:
„Чрез нов поврат тайната се опитва да се изплъзне от разследване. Досега тя като нещо абсолютно загадъчно, съвсем неуловимо, отрицателно, противостоеше на истинското, реалното, положителното; сега тя прониква в него като негово невидимо съдържание. Но с това тя унищожава безусловната невъзможност да бъде позната.“
„Тайната“, която досега противостоеше на „истинското“, „реалното“, „положителното“, а именно на правото и образованието, „прониква сега в последното“, т. е. в сферата на образованието. Че единствено висшият свят представлява сферата на образованието, това е тайна, ако не на Париж, то за Париж. Г-н Шелига не преминава от тайните на престъпния свят към тайните на аристократическото общество; той прави друго: у него „тайната изобщо“ става „невидимото съдържание“ на образованото общество, неговата истинска същност. Това не е „нов поврат“ от страна на г. Шелига, за да отвори път за по-нататъшни разследвания; това е „нов поврат“ от страна на самата „тайна“, за да се изплъзне от разследване.
Преди действително да последва Евгени Сю там, накъдето го влече сърцето, именно на аристократическия бал, г. Шелига прибягва още до лицемерните обрати на a priori конструиращата спекулация:
„Разбира се, може да се предвиди, че тайната ще се постарае да се укрие в доста твърда черупка. И наистина изглежда, че имаме пред себе си непреодолима непроницаемост... че може поради това да се очаква, че изобщо... Все пак един нов опит да се достигне до ядката тук е неизбежен."
Достатъчно, г. Шелига успява в тази работа до такава степен, че
„метафизическият субект тайна се явява сега леко, непринудено, кокетливо“.
За да превърне аристократическото общество в „тайна“, г. Шелига се опитва с помощта на някои съображения да изясни смисъла на „образованието". Той предварително приписва на аристократическото общество все такива свойства, каквито никой човек не търси в него, за да открие след това „тайната“, че обществото не притежава тези свойства. А после представя това откритие за „тайна“ на образованото общество. Г-н Шелига си задава например такива въпроси: Дали „всеобщият разум“ (да не би спекулативната логика?) служи за предмет на „светските разговори" в образованото общество; дали „само ритъмът и размерите на любовта към хората правят“ това общество „хармонично цяло“; дали това, „което наричаме общо образование, е форма на всеобщото, вечното, идеалното“, т. е. дали това, което наричаме образование, е плод на метафизическо въображение? В отговор на своите въпроси за г. Шелига не е трудно да пророкува a priori:
„Впрочем може да се очаква... че на всички тези въпроси ще последва отрицателен отговор.“
В романа на Евгени Сю преминаването от низините във висшия свят се извършва по един обикновен за романите път. Преобличанията на Рудолф, княз Геролдщайнски, му помагат да проникне в низшите слоеве на обществото, тъй както неговото звание му открива достъп във висшите кръгове. По пътя към аристократическия бал го занимават съвсем не контрастите на заобикалящия го живот: пикантни му изглеждат само контрастите на собствените му маскировки. Той съобщава на своите послушни спътници колко необикновено интересен намира той самия себе си в различните ситуации.
„Аз намирам“, казва той, „тези контрасти доста пикантни: вчера бях живописец, който рисува ветрила и се настанява в една малка стаичка на улица Фев; тази сутрин, като търговски служещ, черпя с ликьор от черно френско грозде г-жа Пипле, а довечера... съм един от привилегированите по милост божия, които господстват над този свят.“
Доведена на бала, критическата критика пее:
„В присъствие на земни богове
Разсъдък, разум отлетяват веч.“[24]Тя се излива в следните дитирамби:
„Тук чаровете на вълшебството са изпълнили нощта със сиянието на слънцето и са облекли зимата в зеленината на пролетта и разкоша на лятото. Веднага ни обзема такова настроение, че сме готови да повярваме в чудото на пребиваване на бог в човешките гърди, особено когато красота и грация окончателно ни убеждават, че се намираме в непосредствена близост до идеали.“(!!!)
Неопитен, лековерен критически селски пастор! Само твоето критическо простодушие може от една елегантна парижка бална зала да изпадне в такъв суеверен възторг, че да повярва в „чудото на пребиваване на бог в човешките гърди“, а в парижките лъвици да види „непосредствени идеали“, въплътени ангели!
В своята елейна наивност критическият пастор подслушва разговора на двете „най-красиви измежду красавиците“ - Клеманс д’Арвил и графиня Сара Мак-Грегор. Отгатнете какво иска „да подслуша" той от тях:
„Как да станем благословия за любимите деца, цялата пълнота на щастието за съпруга“... „Слушаме... Удивяваме се... не вярваме на ушите си.“
Ние изпитваме чувство на тайно злорадство, като виждаме разочарованието на подслушващия пастор. Дамите не разговарят нито за „благословия“, нито за „пълнотата на щастието“, нито за „всеобщия разум“; напротив, „касае се да бъде склонена г-жа д’Арвил да измени на съпруга си“.
Относно едната от тези дами - графиня Мак-Грегор - ние получаваме следното наивно разяснение:
„Тя бе достатъчно предприемчива, за да може в резултат на таен брак да стане майка.“
Неприятно засегнат от този дух на предприемчивост на графинята, г. Шелига ѝ чете строга нотация:
„Според нас всички стремежи на графинята са насочени към получаване на индивидуална, егоистична изгода.“
Евентуалното постигане на нейната цел - да се омъжи за княз Геролдщайнски - не обещава според г. Шелига нищо добро:
„Ние ни най-малко не очакваме, че нейното омъжване ще донесе щастие на поданиците на княз Геролдщайнски.“
В заключение на своята укорителна проповед нашият пуритан с „дълбокомислена сериозност“ казва:
„Сара“ (предприемчивата дама), „едва ли впрочем представлява изключение сред хората от този блестящ кръг, макар и да е един от неговите върхове.“
Едва ли впрочем! Макар и да! Ами „върхът“ на един кръг не е ли изключение?
За характера на двете други идеални създания - маркиза д’Арвил и херцогиня дьо Люсне — научаваме следното:
„На тях им липсва удовлетвореност на сърцето. В брака те не са намерили предмета на любовта и затова търсят предмета на любовта извън брака. В брака любовта е останала за тях тайна и властната повеля на сърцето ги подбужда да се стремят към разкриването на тази тайна. Така те се предават на тайната любов. Тези жертви на брака без любов стигат против своята воля дотам, да свеждат самата любов до нещо външно, до една така наречена връзка, а романтичното, тайната, да вземат за вътрешното, одухотворяващото, същественото в любовта.“
Ние трябва да оценим заслугата на тази диалектическа аргументация толкова по-високо, колкото по-приложима е тя към всички случаи в живота.
Например, който не смее да пие в собствената си къща и все пак чувства нужда да пие, той търси „предмета“ на пиенето „вън“ от къщи и „така“ се предава на тайно пиянство. Нещо повече, у него ще се появи непреодолим подтик да счита тайната за съществен ингредиент на пиянството, макар че няма да свежда пиенето до равнището на нещо изключително „външно“, безразлично, каквото не вършат и споменатите по-горе дами по отношение на любовта. Съгласно обяснението на самия г. Шелига те свеждат не любовта, а брака без любов до това, което той е всъщност - до нещо външно, до една така наречена връзка.
„Що е - пита по-нататък г. Шелига - „тайната“ на любовта?“
Ние току-що се запознахме с конструкцията, която прави „тайната“ „същност“ на този вид любов. Но как става така, че трябва сега да търсим тайната на тайната, същността на същността?
„Не сенчестите алеи на горичката“ - декламира пасторът, - „не естественият полумрак на лунната нощ и не изкуственият полумрак, създаден от скъпи пердета и завеси, не меките и омайващи звуци на арфата и органа, не притегателната сила на забраненото...“
Пердета и завеси! Меки и омайващи звуци! А отгоре на това и орган! Г-н пасторе, избийте от главата си църквата! Кой взема със себе си на любовна среща орган?
„Всичко това“ (пердета и завеси и орган) „е само тайнственото“.
Но нима не в тайнственото се състои „тайната“ на тайната любов? Ни най-малко:
„Тайната в любовта е това, което възбужда, опиянява, омайва - това е властта на чувствеността.“
В „меките и омайващи" звуци пасторът вече притежава онова, което омайва. А ако би донесъл със себе си на любовната си среща супа от костенурки и шампанско вместо пердета и орган и не би му липсвало и това, което възбужда и опиянява“.
„Наистина ние не искаме да признаем властта на чувствеността“ - учи светият мъж; - „но тя има такава огромна власт над нас само защото я гоним от себе си, защото отказваме да признаем в нея своята собствена природа - собствената си природа, с която ние, ако я признаем, бихме могли да се справим, щом тя би се опитала да се прояви за сметка на разума, истинската любов и силата на волята.“
Съгласно духа на спекулативната теология пасторът ни съветва да признаем чувствеността на нашата собствена природа, за да можем след това да се справим с нея, т. е. да оттеглим това признание. Той възнамерява наистина да се справи с чувствеността само ако тя пожелае да се прояви за сметка на разума (силата на волята и любовта, противопоставяни на чувствеността, се отнасят към сферата на разума). Но и неспекулативният християнин признава чувствеността, доколкото тя не се проявява за сметка на истинския разум, т. е. на вярата, за сметка на истинската любов, т. е. на любовта към бога, и за сметка на истинската сила на волята, т. е. на волята во Христе.
Пасторът веднага издава пред нас истинското си мнение, продължавайки по следния начин:
„Следователно престане ли любовта да бъде същност на брака, на нравствеността изобщо, чувствеността става тайната на любовта, на нравствеността, на образованото общество. Чувствеността тук трябва да се разбира не само в нейния тесен смисъл - като потръпване на нервите, като изгарящ поток в жилите, - но и в по-широкото ѝ значение — когато тя се издига до привидност на духовна мощ, до властолюбие, честолюбие и жажда за слава... Графиня Мак-Грегор е представителка на чувствеността“ в последното ѝ значение - „като тайна на образованото общество“.
Пасторът улучва точно където трябва; за да победи чувствеността, той трябва да победи преди всичко нервните токове и бързото кръвообръщение. - Като говори за чувствеността в „тесен“ смисъл, г. Шелига изказва мнението, че по-голямата телесна топлина произлиза от кипенето на кръвта в жилите. Той не знае, че топлокръвните животни се наричат топлокръвни именно защото температурата на тяхната кръв, ако не се вземат под внимание незначителни изменения, стои постоянно на една и съща височина. - Щом престанат нервните токове, и кръвта вече не гори в жилите, грешното тяло, това седалище на плътски желания, става покойник и душите могат безпрепятствено да разговарят за „всеобщия разум“, „истинската любов“ и „чистия морал“. Пасторът деградира чувствеността до такава степен, че премахва тъкмо онези моменти на чувствената любов, които я одухотворяват: бързото кръвообращение, което доказва, че човек люби не с безчувствена невъзмутимост; нервните токове, които свързват органа, който представлява главното седалище на чувствеността, с мозъка. Той свежда истинската чувствена любов до механическото secretio seminis и заедно с един прословут германски теолог фъфли:
„Не заради чувствената любов, не заради плътските желания, а защото така е заповядал господ, плодете се и се размножавайте.“
Да сравним сега спекулативната конструкция с романа на Евгени Сю. Не чувствеността се представя тук за тайна на любовта, а потайности, приключения, препятствия, страхове, опасности и особено притегателната сила на забраненото.
„Защо“ - се казва тук - „много жени си вземат за любовници такива мъже, които не струват колкото техните мъже! Защото най-голямото очарование на любовта се състои в мамещата привлекателност на забранения плод... Съгласете се, че ако от такава любов бъдат премахнати опасенията, тревогите, затрудненията, тайните, опасностите - от нея няма да остане нищо или почти нищо, т. е. ще остане любовникът... в своята първобитна простота... С една дума, това ще бъде всякога нещо като случая с оня човек, на когото казвали: защо не се ожените за тази вдовица, Вашата любовница? - Уви, аз, разбира се, съм мислил за това - отговорил той, - но в такъв случай не бих знаел къде да прекарвам вечерите си.“
Докато г. Шелига изрично заявява, че тайната на любовта не е в притегателната сила на забраненото - Евгени Сю също тъй изрично заявява, че забраненото е „най-голямата привлекателност на любовта“ и основата на всички любовни приключения извън домашните стени.
„Забраните и контрабандата са неделими в любовта, както и в търговията.“[25]
Също така Евгени Сю, в противоположност на своя спекулативен тълкувател, твърди, че
„склонността към преструване и хитрост, вкусът към тайни и интриги са съществена особеност, естествена склонност и властен инстинкт на женската натура“.
Само насочеността на тази склонност и на този вкус против брака смущава г. Евгени Сю. Той иска да даде на влеченията на женската натура по-невинно, по-полезно приложение.
Докато г. Шелига прави графиня Мак-Грегор представителка на онази чувственост, която „се издига до привидност на духовна мощ“, у Евгени Сю тя е човек на абстрактния разсъдък. Нейното „честолюбие“ и нейната „гордост“, твърде далеч от това, да бъдат форми на чувствеността, са продукти на абстрактен разум, съвсем независим от чувствеността. Ето защо Евгени Сю подчертава, че
„никога още пламенните пориви на любовта не са заставяли да се повдигат нейните студени като лед гърди“; никакви изненади на сърцето или сетивата не са могли да нарушат жестоките сметки на тази лукава егоистична и честолюбива жена“.
Егоизмът на абстрактния, неподдаващ се на влиянието на симпатическите чувства, хладнокръвен разум образува съществения характер на тази жена. Ето защо нейната душа се изобразява в романа като „суха и корава“, нейният ум - като „изтънчено зъл“, нейният характер - като „коварен“ и (което е твърде характерно за човека на абстрактния разум) „абсолютен“, нейното лицемерие - като „дълбоко“. - Ще отбележим мимоходом, че жизненият път на графинята получава у Евгени Сю също такава глупава мотивировка, каквато и жизненият път на повечето герои в неговия роман. Една стара бавачка ѝ внушава, че тя ще „носи на главата си корона“. Поддавайки се на това внушение, тя почва да пътува, за да се сдобие с корона посредством женитба. В края на краищата тя проявява непоследователността да вземе един беден германски княз за „коронована особа“.
След своите излияния против чувствеността нашият критически светец се счита задължен още да покаже защо Евгени Сю ни въвежда във висшия свят именно на бал - начин, практикуван от почти всички френски романисти, докато английските романисти ни запознават с висшия свят най-често на лов или в някой селски замък.
„За този начин на разбиране на нещата“ (т. е. за гледището на г. Шелига) „не може да бъде безразлично и във връзка с това“ (в конструкцията на Шелига) „просто случайно, че Евгени Сю ни въвежда във висшия свят именно на бал.“
Тук критикът отпуска юздите на своя кон и конят се носи с бърз тръс по редица доказателства за необходимостта от това в духа на стария покоен Волф.
„Танцът е най-всеобщата проява на чувствеността като тайна. Непосредственият допир, прегръщането на двата пола“ (?), „обусловени от образуването на двойка, са позволени в танца, тъй като въпреки външния вид и действително“ (действително ли, г. пасторе?) „изпитваното сладостно усещане те все пак не се разглеждат като чувствени“ (а, трябва да се предполага, като отнасящи се до всеобщия разум?) „допир и прегръщане.“
И, накрай, следва заключително положение, което не толкова танцува, колкото се препъва:
„Защото, ако наистина танцът се разглеждаше като чувствен допир и чувствено прегръщане, би било непонятно защо обществото се отнася тъй снизходително само към танца, докато то, напротив, преследва с най-жестоко осъждане всички подобни прояви, ако те със същата свобода се проявяват някъде другаде, и ги наказва като най-непростимо нарушение на нравствеността и свенливостта със заклеймяване и най-безпощадно изгонване.“
Г-н пасторът не говори нито за канкана, нито за полката; той говори за танца изобщо, за онази категория танц, която се танцува може би само под собствения му критически череп. Нека той погледа някога танц в парижката „Шомиер“ и неговата християнско-германска душа ще се възмути от тази дързост, тази откровеност, тази грациозна буйност, тази музика на най-чувственото движение. Неговото собствено „действително изпитвано сладостно усещане“ би му дало възможност „да усети“, че „наистина не може да се разбере защо самите танцуващи, докато те, напротив“, произвеждат у зрителя ободряващо впечатление на откровена човешка чувственост („което, ако се проявеше в същия вид някъде другаде“ - а именно в Германия, - „би повлякло след себе си като непростимо нарушение“ и т. н., и т. н.) - защо самите танцуващи не трябва и не смеят - за да не кажем нещо повече - да бъдат и в собствените си очи откровено чувствени хора, когато те не само могат, но и с всичката необходимост трябва да бъдат такива!
В угода на същността на танца критикът ни води на бала. Но той се натъква на сериозно затруднение. На този бал наистина се танцува - но само във въображението. Работата е там, че Евгени Сю не дава никакво описание на танците. Той не се смесва с тълпата на танцуващите. Той използва бала само като удобен случай, за да събере заедно лица, принадлежащи към висшия аристократически кръг. В своето отчаяние „критиката“ бърза да допълни писателя и собствената ѝ „фантазия“ рисува с лекота картини на бала и т. н. Ако съобразно с предписанието на критиката Евгени Сю при изобразяването на свърталищата и езика на престъпниците съвсем не е бил непосредствено заинтересован в изобразяването на тези свърталища и този език, то, напротив, той по необходимост се интересува безкрайно много от танците, които описва - наистина не той самият, а неговият, „притежаващ богато въображение“ критик.
По-нататък!
„В действителност тайната на светския тон и такт - тайната на тази крайна противоестественост - е горещият стремеж за връщане към природата. Именно поради това едно явление като Сесили произвежда върху образованото общество такова електризиращо впечатление и се придружава с такъв необикновен успех. За нея, израснала като робиня сред роби, без образование, предоставена изключително на своята природа, тази природа е единственият източник на живот. Внезапно пренесена в придворна обстановка с принудителността на нейните нрави и обичаи, тя бързо прониква в тайната на последните... В тази сфера, над която тя безусловно може да господства, тъй като нейната мощ, мощта на нейната природа, действа върху околните като загадъчно вълшебство - в тази сфера Сесили неизбежно трябва да се обърка и да загуби всякакво чувство на мярка, докато преди, когато е била още робиня, същата природа я е учила да оказва съпротива срещу всяко недостойно искане на своя господар и да бъде вярна на своята любов. Сесили е разбудената тайна на образованото общество. Потиснатите чувства в края на краищата пробиват бента и се проявяват най-необуздано“ и т. н.
Читателят на г. Шелига, незапознат с романа на Сю, разбира се, ще помисли, че Сесили е лъвицата на описвания бал. А в романа Сесили лежи в един германски затвор, докато в Париж танцуват.
Сесили-робинята остава вярна на лекаря-негър Давид, защото го обича „страстно“ и защото нейният собственик, г. Вилис, се домогва „грубо“ до нейните ласки. Нейното преминаване към развратен живот се мотивира в романа много просто. Пренесена в „европейския свят“, тя „се срамува от своя брак с негър“. След като пристига в Германия, тя „веднага“ бива развратена от някакъв покварен субект. Проявява се „индианската кръв“, която тече в жилите ѝ. В угода на „нежния морал“ и „нежните отношения“ лицемерният г. Сю не може да не характеризира нейното поведение като „поквареност по природа“.
Тайната на Сесили се състои в това, че е метиска. Тайната на нейната чувственост е тропическият зной. Парнѝ в своите прекрасни стихове до Елеонора е възпявал метиската. Колко опасна е тя за френските моряци, може да се прочете в стотици разкази на пътешественици.
„Сесили“ - четем у Евгени Сю - „бе въплъщение на пламенната чувственост, която се възпламенява само при тропическия зной... Всички са слушали затези цветни девойки, така да се каже смъртоносни за европейците, за тези очарователни вампири, които, опиянявайки своите жертви с ужасни съблазни, им оставят съгласно енергичния местен израз само да пият своите сълзи и да гризят своето сърце.“
Сесили съвсем не е упражнявала такова магическо въздействие именно върху аристократически образованите, преситените хора...
„Жените от типа на Сесили“ - пише Евгени Сю - „произвеждат внезапно впечатление, оказват неотразимо магическо въздействие върху такива представители на грубата чувственост като Жак Феран.“
А откога хора като Жак Феран представляват изисканото общество? Но критическата критика трябваше да конструира Сесили като момент в жизнения процес на абсолютната тайна.
4) „ТАЙНАТА НА ПОРЯДЪЧНОСТТА И БЛАГОЧЕСТИЕТО“
„Тайната като тайна на образованото общество се укрива наистина от сферата на противоположността във вътрешната сфера. Въпреки това висшият свят пак притежава изключително свои кръгове, на които той поверява пазенето на своята светиня. Висшият свят е нещо като параклис за тази най-голяма светиня. Но за намиращите се в преддверието самият параклис е тайната. Така че образоваността в своето изключително положение е за народа същото... което е грубостта на нравите за образованите.“
„Наистина... въпреки това... пак... нещо като... но... така че“ — това са магическите кукички, които свързват звената на спекулативната верига от разсъждения. По-горе ние видяхме как г. Шелига заставя тайната да напусне света на престъпниците и да се укрие във висшия свят. Сега той трябва да конструира тайната, че висшият свят има свои изключителни кръгове и че тайните на тези кръгове са тайни за народа. Освен приведените по-горе магически кукички за тази конструкция е необходимо още превръщането на един кръг в параклис и превръщането на неаристократическия свят в преддверие на този параклис. За Париж е пак тайна, че всички сфери на буржоазното общество са само преддверие на параклиса на висшия свят.
Г-н Шелига преследва две цели. Първо тайната, въплътила се в затворения кръг на висшия свят, трябва да бъде направена „общо достояние на целия свят". Второ, нотариусът Жак Феран трябва да бъде конструиран като живо звено на тайната. Критикът разсъждава по следния начин:
„Образоваността още не може и не нека да вмъкне в своя кръг всички съсловия и всички различия. Само християнството и моралът са в състояние да основат универсални царства на земята.“
За г. Шелига образоваността, цивилизацията, е равнозначна на аристократическата образованост. Затова той не може да види, че промишлеността и търговията създават съвсем други универсални царства в сравнение с ония, които създават християнството и моралът, семейното щастие и еснафското благополучие. Но как идваме до нотариуса Жак Феран? Съвсем просто!
Г-н Шелига превръща християнството в индивидуално качество, в „благочестие", а морала - в друго индивидуално качество, в „порядъчност“. Той съчетава и двете тия качества в един индивид и дава на този индивид името Жак Феран, защото Жак Феран не притежава тези качества, а само лицемерно си дава вид, че ги притежава. По този начин Жак Феран става „тайната на порядъчността и благочестието“. „Завещанието“ на Феран, напротив, е „тайната на привидната порядъчност и привидното благочестие“, следователно - вече не на порядъчността и благочестието сами по себе си. За да конструира това завещание като тайна, критическата критика би трябвало да обяви привидните порядъчност и благочестие за тайна на това завещание, а не обратно: завещанието - за тайна на привидните порядъчност и благочестие.
Докато парижкият нотариат сметна Жак Феран за жлъчен пасквил срещу себе си и чрез театралната цензура настоя за премахването на това действащо лице от драматизираните „Парижки потайности“, критическата критика в същия момент, в който „полемизира срещу въздушното царство на понятията“, вижда в един парижки нотариус не парижки нотариус, а религия и морал, порядъчност и благочестие. Съдебният процес на нотариуса Леон би трябвало да я просвети в това отношение. Положението, заемано от нотариуса в романа на Евгени Сю, е тясно свързано с неговото официално положение.
„Нотариусите са в светските работи същото, каквото са свещениците в духовните работи: те са пазители на нашите тайни“ (Монтей, „История на французите от различните съсловия“ и т. н., том IX, стр. 37[26]).
Нотариусът е светският духовник. Той е пуританин по професия, а „честността“, казва Шекспир, „не е пуританка“[27]. Той е същевременно сводникът за всевъзможни цели, човекът, който дава направление на гражданските интриги и коварства.
С нотариуса Феран, цялата тайна на когото се състои в неговото лицемерие и нотариата, ние, както изглежда, не сме направили нито крачка напред. Но почакайте!
„Ако за нотариуса лицемерието е нещо напълно съзнателно, а за мадам Ролан - нещо като инстинкт, то между тях стои голямата маса от онези, които не могат да проникнат в тайната и все пак непроизволно се стремят да постигнат това. И не суеверието води големи и малки в мрачното жилище на шарлатанина Брадаманти (абат Полидори). Не, там ги води търсенето на тайната, за да оправдаят себе си пред света.“
„Големи и малки“ се стичат у Полидори не за да намерят някаква определена тайна, която да ги оправдае пред света. Не, „големи и малки“ търсят у Полидори „тайната изобщо“, тайната като абсолютен субект, за да оправдаят себе си пред света. То е все едно да търсим не брадва, а „инструмент изобщо“, инструмент in abstracto*25, за да цепим с тази абстракция дърва.
Всички тайни, които Полидори притежава, се свеждат до средство за махване плода на бременни и до отрова за убийства. - В спекулативен екстаз г. Шелига заставя „убиеца“ да прибягва до отровата на Полидори, „защото той иска да бъде не убиец, а уважаван, любим, почитан“. Като че ли при извършване на убийство се касае за уважение, любов и чест, а не за главата! Но критическият убиец се безпокои не за своята глава, а за „тайната като такава“. - Но тъй като не всички убиват и не всички са бременни противно на полицейските правила - как трябва Полидори да направи всекиго притежател на желаната тайна? Г-н Шелига смесва вероятно шарлатанина Полидори с учения Полидор Виргилий, който живял през XVI век и макар да не открил никакви тайни, стремял се да направи „общо достояние на целия свят“ историята на откривателите на тайни, т. е. на изобретателите (виж Полидор Виргилий, „Книга за изобретателите на неща“. Лион, 1706[28]).
Тайната като такава, абсолютната тайна във вида, в който тя в края на краищата става „общо достояние на целия свят“, се състои следователно в тайната на абортирането и отравянето. Тайната като такава не е могла да стане „общо достояние на целия свят“ по-изкусно, отколкото като се е превърнала в тайни, които за никого не са тайни.
5) „ТАЙНАТА-НАСМЕШКА“
„Сега тайната е станала общо достояние, тайна на целия свят и на всекиго поотделно. Или тя е мое изкуство, или мой инстинкт - или аз мога да я купя като стока на пазара.“
Коя тайна е станала сега общо достояние на целия свят? Тайната на безправието в държавата, или тайната на образованото общество, или тайната на фалшифициране на стоки, или тайната на правене на одеколон, или тайната на „критическата критика“? Не, касае се за тайната изобщо, за тайната in abstracto, за категорията тайна!
Г-н Шелига възнамерява да представи домашните слуги и портиера Пипле с жена му като въплъщение на абсолютната тайна. Той иска да конструира слугата и портиера на „тайната“! Как успява той да извърши този главоломен скок надолу, от чистата категория до слугата, който „шпионира пред затворената врата“, от тайната като абсолютен субект, който седи на трон високо над покрива, в облаците на абстракцията, до приземния етаж, където се помещава портиерската стаичка?
Преди всичко той заставя категорията тайна да извърши спекулативен процес. След като с помощта на средства за абортиране и отравяне тайната е станала общо достояние на целия свят, тя
„следователно съвсем не е вече самата потайност и недостъпност, а онова, което само се скрива, или, още по-добре“ (все по-добре и по-добре!) „онова, което аз скривам, което аз правя недостъпно“.
С това превръщане на абсолютната тайна от същност в понятие, от обективен стадий, в който тя е самата потайност, в субективен стадий, който тя сама се скрива, или, още по-добре, в който „аз я“ скривам - ние още не сме направили нито крачка напред. Напротив, затруднението като че ли дори е нараснало, тъй като в човешката глава и в човешките гърди една тайна е по-недостъпна и по-съкровена, отколкото на морското дъно. Ето защо в помощ на своето спекулативно разсъждение г. Шелига незабавно издига едно емпирическо разсъждение.
„Зад затворената врата“ (слушайте, слушайте!) „отсега нататък“ (отсега нататък!) „се измътва, прави и върши тайната.“
„Отсега нататък“ г. Шелига превръща спекулативното „аз“ на тайната в твърде емпирическа, твърде дървена действителност, а именно - във врата.
„Но с това“ (т. е. със затворената врата, а не с преминаването от затворената същност към понятието) „е дадена и възможността да подслушвам, да доловя и да открия тайната.“
Не г. Шелига е открил „тайната“, че може да се подслушва пред затворени врати. Масовата народна поговорка придава уши дори на стените. Напротив, напълно критическо-спекулативна тайна е, че едва „отсега нататък“, т. е. след адското пътешествие из свърталищата на престъпниците, след нашето възнасяне в небесните сфери на образованото общество и след всички чудеса на Полидори, е възможно тайни да се измътват зад затворени врати и да бъдат подслушвани пред затворени врати. Също тъй голяма критическа тайна е, че затворени врати представляват категорична необходимост както за да се измътват, правят и вършат тайни (колко тайни се измътват, правят и вършат зад храсти!), така и за да бъдат те откривани.
След този блестящ диалектически подвиг г. Шелига преминава естествено от самото откриване към подбудителните причини на откриването. Тук той ни съобщава тайната, че злорадството е подбудителната причина на откриването. От злорадството той преминава по-нататък към причините на злорадството.
„Всеки“ - казва той - „иска да бъде по-добър от другия, защото не само крие мотивите на своите добри дела, но и се старае да забули лошите в съвсем непроницаем мрак.“
Тази фраза би трябвало да гласи обратно: всеки не само крие мотивите на своите добри дела, но и се старае да забули лошите в съвсем непроницаем мрак, защото иска да бъде по-добър от другите.
Ние следователно стигнахме от тайната, която сама се скрива, до „аз", което я скрива, от това „аз“ до затворените врати, от затворените врати до откриването, от откриването до причината на откриването, до злорадството, от злорадството до причината на злорадството, до желанието да бъдем по-добри от другите. Скоро ще имаме удоволствието да видим слугата пред затворените врати. Всеобщото желание да бъдем по-добри от другите ни довежда направо до това, че „на всекиго е свойствена склонността да прониква в тайните на другите хора“. Към тези думи критикът непринудено прибавя следната остроумна забележка:
„В това отношение най-благоприятно е положението на домашните слуги.“
Ако г. Шелига беше чел мемоарите от архивите на парижката полиция, мемоарите на Видок, френската „Черна книга“ и други подобни, той щеше да знае, че в това отношение полицията е поставена в още по-благоприятно положение, отколкото намиращите се в „най-благоприятно положение“ домашни слуги, че полицията използва домашните слуги само за най-прости поръчения, че тя не спира пред вратите и не се ограничава с това, да присъства, когато господата се събличат, а се пъха дори под чаршафа, до голото им тяло, в образа на femme galante или дори на съпруга. В самия роман на Сю полицейският шпионин „Червената ръка“ е един от главните носители на развиващото се действие.
Онова в домашните слуги, което „отсега нататък“ смущава г. Шелига, е обстоятелството, че те не са достатъчно „лишени от личен интерес“. Това критическо съмнение прокарва на критика път към портиера Пипле и неговата жена.
„Напротив, положението на портиера, осигурявайки му относителна независимост, му дава възможност да направи тайните на къщата предмет на свободна, незаинтересована, макар и сурова и язвителна насмешка.“
Първото голямо затруднение, на което се натъква тази спекулативна конструкция на портиера, се състои в това, че в твърде много парижки къщи функциите на домашен слуга и на портиер, поне за част от наемателите, са съединени в едно и също лице.
Що се отнася до критическата фантазия за относително независимото и незаинтересовано положение на портиера, за нея може да се съди по следните факти. Парижкият портиер е представител и шпионин на домопритежателя. Той получава заплата в повечето случаи не от домопритежателя, а от наемателите. Поради тази несигурност на своя доход той често съединява със своите официални задължения занятието комисионер. През времето на терора, в периода на Империята и Реставрацията, портиерите бяха главни агенти па тайната полиция. Така например генерал Фоа се намирал под негласния надзор на своя портиер, който предавал адресираните до генерала писма за преглед на един, намиращ се наблизо полицейски агент (виж Фроман. „Разобличената полиция“ [29]). Поради това думите „portier“*26 и „épicier“*27 са ругателни думи, и самият „portier“ желае да го наричат „concierge“*28.
Евгени Сю е толкова далеч от мисълта да изобразява мадам Пипле като „незаинтересована“ и безвредна особа, че я заставя още в началото да измами Рудолф при размяна на пари; пак тя препоръчва на Рудолф безчестната лихварка, която живее в същата къща, и пак тя му обещава много приятни неща от едно познанство с Риголета. Тя се присмива на майора, загдето плаща малко, загдето се пазари с нея (в яда си тя го нарича „скъперник майор“: „Това ще те научи как се плащат само дванадесет франка на месец да ти водят домакинството“), загдето има „дребнавостта“ да следи за своето топливо, и т. н. Тя сама съобщава причината на своето „независимо“ поведение: майорът плаща само дванадесет франка на месец.
У г. Шелига „Анастасия Пипле по някакъв начин открива партизанска война против тайната“.
У Евгени Сю Анастасия Пипле представлява тип на парижка портиерка. Той иска „да драматизира портиерката, майсторски изобразена от г. Анри Моние“. Но г. Шелига смята за нужно да превърне едно от качествата на мадам Пипле - нейното „злоезичие“ - в особена същност, за да направи след това мадам Пипле представителка на тази същност.
„Нейният мъж“ - продължава г. Шелига, - „портиерът Алфред Пипле, се подвизава редом с нея на същото поприще, но с по-малък успех“.
За да го утеши заради този неуспех, г. Шелига превръща и него също в алегория. Той е представител на „обективната“ страна на тайната, представител на „тайната като насмешка“.
„Тайната, която му нанася поражение, е насмешка, шега, която са му изиграли.“
Нещо повече. В своето безгранично състрадание божествената диалектика прави „нещастния, вдетенилия се старец“ „силен човек“ в метафизически смисъл, като му отрежда ролята на твърде достоен, твърде щастлив и твърде решителен момент в жизнения процес на абсолютната тайна. Победата над Пипле е
„най-решителното поражение на тайната“. „Един по-ловък и по-смел човек няма да се остави да бъде измамен чрез шега.“
6) ГУРГУЛИЦА (РИГОЛЕТА)
„Остава да направим още една крачка. Тайната в своето собствено последователно развитие бива доведена - както видяхме от примера с Пипле и Кабрион - дотам, да се принизи до прост фарс. Иска се още само индивидът да не се съгласява повече да разиграва тази глупава комедия. Гургулицата прави тази крачка по възможния най-простодушен начин.“
Всеки може в течение на две минути да проникне в тайната на тоя спекулативен фарс и да се научи сам да го прилага. Ние ще дадем кратки указания за това.
Задача. Иска се да бъде построена конструкция, която показва как човекът става господар над животните.
Спекулативно решение. Да предположим, че са ни дадени половин дузина животни: да кажем например лъв, акула, змия, бик, кон и мопс. Да абстрахираме от тези шест животни категорията „животно изобщо“. Да си представим „животното изобщо“ като самостоятелно същество. Да разглеждаме лъва, акулата, змията и т. н. като своего рода преобличания или въплъщения на „животното изобщо“. Тъй както превърнахме предмета на нашето въображение - „животното“ на нашата абстракция - в действително същество, да превърнем сега действителните животни в създания на нашата абстракция, на нашето въображение. Виждаме, че „животното изобщо“, което в образа на лъва разкъсва човека, в образа на акулата го глътва, в образа на змията го отравя, в образа на бика го пронизва с рога, в образа на коня го рита - че същото това „животно изобщо“ в образа на мопса само лае срещу човека и превръща борбата с човека в проста привидност на битка. „Животното изобщо“ в своето собствено последователно развитие бива доведено - както видяхме от примера с мопса - дотам, да се принизи до разиграването на прост фарс. Ако сега едно дете или вдетенил се човек избягва от мопса, то остава още да се постигне само индивидът да не се съгласява повече да разиграва тази глупава комедия. Индивидът X прави тази крачка по възможния най-простодушен начин, като пуска в ход против мопса своята бамбукова пръчка. Виждаме как „човекът изобщо“ посредством индивида X и мопса е станал господар над „животното изобщо“, а следователно над действителните животни и как, надвивайки животното като мопс, е надвил лъва като животно.
По подобен начин „Гургулицата“ на г. Шелига посредством Алфред Пипле и Кабрион побеждава тайните на съществуващия световен порядък. Нещо повече! Тя самата не е нищо друго освен реализация на категорията „тайна“.
„Тя самата още не съзнава своята висока нравствена ценност и поради това е още сама за себе си тайна.“
Чрез устата на Мурф Евгени Сю ни разкрива тайната на не-спекулативната Риголета. Тя е „много хубава гризетка“. В нейно лице Евгени Сю е изобразил приветливия, човечен характер на парижката гризетка. Но пак от благоговение пред буржоазията и от страст към преувеличения, характерна за него, той е трябвало морално да идеализира гризетката. Той е трябвало да изглади острите ъгли на нейното жизнено положение и на нейния характер, а именно: нейното пренебрежително отношение към официалната форма на брака, нейната наивна връзка със студент или работник. Именно в рамките на тази връзка тя образува истински човешки контраст спрямо лицемерната, безсърдечна и себелюбива съпруга на буржоата и спрямо целия кръг на буржоазията, т. е. спрямо цялото официално общество.
7) СВЕТОВНИЯТ ПОРЯДЪК НА „ПАРИЖКИТЕ ПОТАЙНОСТИ"
„И ето този свят на тайните е всеобщият световен порядък, в който е пренесено индивидуалното действие на „Парижките потайности.““
Преди „обаче... да премине към философското възпроизвеждане на епическото произшествие“, г. Шелига трябва още „да съедини в една обща картина нахвърлените по-горе отделни очерци“.
Когато г. Шелига казва, че иска да премине към „философското възпроизвеждане“ на епическото произшествие, ние трябва да разглеждаме това като действително признание, като разкриване на неговата критическа тайна. Досега той е „възпроизвеждал философски“ световния порядък.
Развивайки своите признания, г. Шелига продължава:
„От нашето изложение следва, че отделните разгледани по-горе тайни имат ценност не всяка сама по себе си, обособено една от друга, че те не са великолепни клюки. Тяхната ценност се състои в това, че те образуват от себе си органическа последователност от звена, съвкупността на които стайната.“
В пристъп на откровеност г. Шелига отива още по-далеч. Той признава, че „спекулативната последователност“ не е действителната последователност на „Парижките потайности“.
„Наистина в нашия епос тайните не се явяват във вид на тази знаеща за самата себе си последователност“ (по костуеми цени?). „Но ние имаме тук работа не с логическия, открит за погледите на всекиго, свободен организъм на критиката, а с едно тайнствено растително битие.“
Ние оставяме без разглеждане обобщаващата картина на г. Шелига и веднага преминаваме към пункта, който образува „прехода“. От примера с Пипле ние се запознахме със „самоосмиването на тайната“.
„Чрез самоосмиването тайната произнася присъда над самата себе си. Унищожавайки сами себе си в последния (резултат на своето развитие, с това тайните подбуждат всеки силен характер към самостоятелна проверка.“
Рудолф, княз Геролдщайнски, човекът на „чистата критика“, е призван да осъществи тази проверка и „разкриването на тайните“.
Ако се заемем с Рудолф и неговите подвизи едва след като сме загубили за известно време от погледа си г. Шелига, може вече да се каже отнапред, а читателят може до известна степен да подозира и, ако щете, дори да предугажда, че ние ще превърнем Рудолф от „тайнствено растително битие“, каквото той е в критическия „Literatur-Zeitung“, в „логическо, открито за погледите на всекиго, свободно звено“ в „организма на критическата критика“.
Карл Маркс
БЕЛЕЖКИ
*23 - къщичка за тайни срещи. Ред.
*24 - жена с леки нрави. Ред.
*25 - в абстрактен вид. Ред.
*26 - „портиер“ (вратар на обикновена сграда) Ред.
*27 - „бакалин“. Ред.
*28 - „консиерж“ (вратар на голяма сграда). Ред.
[22] Молиер. „Еснафинът дворянин“, акт II, сцена шеста.
[23] Става дума за Конституционната харта (Charte constitutioneile), приета след буржоазната революция от 1830 г. във Франция и играла ролята на основен закон на Юлската монархия. Изразът „харта-истина“ е ироничен намек за заключителните думи на прокламацията на Луи-Филип от 31 юли 1830 година : „отсега нататък хартата ще бъде истина“.
[24] Маркс перефразира двустишие на Гьоте из „Фауст“, част I, сцена шеста („Кухнята на вещицата“).
[25] Цитат из произведението на Фурие „Теория на всемирното единство“ („Théorie de l’unité universelle“), том III, част II, глава 3. Първото издание на това произведение излезе през 1822 г. под заглавие „Traité de l’association domestique-agricole“ („Трактат за домакинско-земеделската асоциация“).
[26] A. A. Monteil. „Histoire des français des divers états aux cinq derniers siècles“. T. I-X, Paris, 1828-1844 (A. A. Монтей. „История на французите от различните съсловия през последните пет столетия*. T. I-X, Париж, 1828-1844).
[27] Шекспир. „Всичко е хубаво, което хубаво свършва“, акт I, сцена трета.
[28] Polydori Vergilii liber de rerum inventoribus. Lugduni, 1706.
[29] Froment. „La Police dévoilée depuis la Restauration et notamment sous M. M. Franchet et Delavau“. T. I-III, Paris, 1829). (Фроман „Разобличената полиция от времето на реставрацията и по-специално при господа Франше и Делаво“. T. I-III, Париж, 1829).