Карл Маркс и Фридрих Енгелс

Манифест на Комунистическата партия

Източник: К. Маркс, Ф. Енгелс. Манифест на Комунистическата партия, 1977. Партиздат, София 📖 PDF
Превод: Иван Георгиев и др.
Сканиране и корекция: stomart от chitanka.info
Дигитализация: Даниела Пенкова

Написан декември 1847 г. - края на януари 1848 г.
Публикуван за първи път на 24 февруари 1848 г. в Лондон.

Съдържание

ОТ ИЗДАТЕЛСТВОТО

Безсмъртното произведение на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на Комунистическата партия“ е оказвало и продължава да оказва грамадно влияние върху съзнанието и обществената дейност на милиони хора. „В това произведение — отбелязва В. И. Ленин — с гениална яснота и яркост е обрисуван новият мироглед, последователният материализъм, който обхваща и областта на социалния живот, диалектиката, като най-всестранно и дълбоко учение за развитието, теорията за класовата борба и за световноисторическата роля на пролетариата, творец на новото, комунистическото общество“.

Този пръв програмен документ на научния комунизъм става известен на българската прогресивна общественост наскоро след Освобождението. От него се вдъхновяват в пионерската си работа първите наши социалисти. Те ползват главно руския превод от 1882 г. През 1891 г., няколко месеца преди Търновската сбирка и Бузлуджанския конгрес, „Манифест на Комунистическата партия“ се появява за пръв път на български език. Преводът е извършен от социалиста д-р Иван Кутев по руското издание от 1882 г. Въпреки някои недостатъци на превода, отбелязани по-късно от Георги Бакалов, появата на „Манифеста“ на български език във внушителния за онова време тираж от три хиляди екземпляра е събитие от огромно значение. Знаменателен е преди всичко фактът, че това събитие съвпада по време с момента, в който се полагат основите на нашата славна Благоевско-Димитровска партия. Великото идейно богатство на тази неголяма по обем книга става верен компас в дейността на нашите първи революционни марксисти.

През 1900 г. се появява ново издание на „Манифеста“ в един по-прецизен превод, извършен от ветерана на нашето социалистическо книгоиздаване Георги Бакалов. Книгата е издадена във Варна от книжаря-социалист Стефан Георгиев. По-късно Бакаловият превод претърпява още четири издания — две през 1905 и 1919 г. и две през 1944 г. Новото в тези издания е, че те са придружени с предговора на К. Маркс и Ф. Енгелс към немското издание от 24 юни 1872 г. и предговорите на Ф. Енгелс към немските издания от 1883 и 1890 г.

Партийната социалистическа книжарница и печатница в София, която има големи заслуги за разпространяването на идеите на основоположниците на научния комунизъм, два пъти — през 1915 и 1918 г. — издава „Манифеста“ в превод на бележития партиен деец Васил Коларов. Същият превод е стереотипно преиздаден от българската емиграция в Съединените американски щати (щата Илинойс) през 1918 г.

След Деветоюнския фашистки преврат през 1923 г., когато издателите, разпространителите и читателите на марксистко-ленинската книга бяха подложени на жестоки полицейски преследвания, цялостни преводи на „Манифеста“ у нас не са правени.

Далеч зад пределите на страната, в столицата на СССР, през 1939 г. Московското издателство за чужди езици издава „Манифеста“ в тираж 15 000 екземпляра в превод на български език, извършен от Антон Иванов. По нелегални пътища това издание се разпространява у нас през годините на Втората световна война.

След победата на социалистическата революция в България започва масово издаване на произведенията на К. Маркс и Ф. Енгелс. Още през октомври 1944 г. излизат едновременно две издания на „Манифест на Комунистическата партия“ в общ тираж 80 000 екземпляра, които буквално се разграбват от жадните за марксистко-ленинска просвета читатели. Оттогава досега са издадени общо тринадесет самостоятелни издания в масови тиражи.

Наред с отделните издания „Манифестът“ е отпечатан и в том I от Избрани произведения в два тома и в том 4 от Съчиненията на К. Маркс и Ф. Енгелс. Отделни части от него са поместени в различни тематични сборници от произведения на основоположниците на научния комунизъм.

Много десетилетия изминаха от паметната 1891 г., когато за пръв път се появи на български език „Манифест на Комунистическата партия“. Преминало през пламъците на революционните класови битки, това, според думите на Димитър Благоев, „... малко по обем ... велико по съдържание“ произведение винаги, неизменно и вярно е сочило и продължава да сочи пътя към нашата цел — комунизма.

В това издание на „Манифест на Комунистическата партия“ са включени всички предговори на Маркс и Енгелс към различни издания на „Манифеста“. Като приложения са дадени две произведения на Ф. Енгелс, които се намират в тясна връзка с „Манифеста“ и с епохата на неговото написване: „Принципите на комунизма“ и „Към историята на Съюза на комунистите“, а също Уставът на Съюза на комунистите и написаният от Маркс и Енгелс позив на този Съюз от 1848 г. „Искания на Комунистическата партия в Германия“.

 

ПРЕДГОВОРИ

ПРЕДГОВОР КЪМ НЕМСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1872 г.

Съюзът на комунистите, интернационална работническа организация, която при тогавашните условия, естествено, можеше да бъде само тайна организация, на състоялия се през ноември 1847 г. в Лондон конгрес, възложи на долуподписаните да съставят за публикуване подробна теоретическа и практическа партийна програма. Така възникна следващият по-долу „Манифест“, чийто ръкопис бе изпратен за отпечатване в Лондон няколко седмици преди февруарската революция[1]. Обнародван най-напред на немски, той претърпя на тоя език в Германия, Англия и Америка най-малко дванадесет различни издания. На английски той излезе най-напред в 1850 г. в Лондон в „Red Republican“, преведен от госпожица Хелен Макферлейн, а след това в 1871 г. най-малко в три различни превода в Америка. На френски език за пръв път излезе в Париж малко преди юнското въстание в 1848 г., а неотдавна — в нюйоркския „Le Socialiste“. Подготвя се нов превод. На полски излезе в Лондон малко след първото му немско издание. На руски — в Женева през шестдесетте години. На датски бе преведен също наскоро след неговото излизане.

Колкото и много да са се изменили условията през последните двадесет и пет години развитите в тоя „Манифест“ общи принципи си остават, общо взето, и днес съвършено правилни. Тук-таме нещо подлежи на поправка. Практическото приложение на тия принципи — както гласи самият „Манифест“ — навсякъде и всякога ще зависи от съществуващите исторически условия и затова в него съвсем не се придава особено значение на революционните мерки, предложени в края на II отдел. Днес този пасаж в много отношения би гласял другояче. Поради грамадното разрастване на едрата индустрия през последните двадесет и пет години и засилващото се наред с него партийно организиране на работническата класа, поради придобития практически опит най-напред от февруарската революция, а след това, още повече, от Парижката комуна, когато пролетариатът за пръв път държа политическата власт в течение на два месеца, днес тази

програма на места е остаряла. Особено Комуната доказа, че „работническата класа не може просто да завладее готовата държавна машина и да я постави в движение за своите собствени цели“. (Виж „Гражданската война във Франция. Възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация“, немското издание, стр. 19, където това е развито по-широко [Виж на български К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 17, стр. 317 и сл. Бълг. ред.]). Освен това от само себе си се разбира, че критиката на социалистическата литература е за днешно време непълна, тъй като стига само до 1847 г.; също и бележките за отношението на комунистите към различните опозиционни партии (отдел IV), макар в основните си линии да са правилни и днес, все пак за практическо осъществяване са вече остарели, защото политическото положение се е напълно променило и историческото развитие премахна от световната сцена повечето от изброените там партии.

Впрочем „Манифестът“ е исторически документ и ние смятаме, че нямаме вече право да го променяме. Едно по-късно издание може би ще бъде съпроводено с увод, обхващащ периода от 1847 г. до наши дни; настоящото издание дойде за нас толкова неочаквано, че нямахме време за такава работа.

Лондон, 24 юни 1872 г.

Карл Маркс, Фридрих Енгелс

 

 

ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО РУСКО ИЗДАНИЕ

Първото руско издание на „Манифест на Комунистическата партия“ в превод на Бакунин излезе в началото на 60-те години[2] в печатницата на „Колокол“. По онова време в Западна Европа едно руско издание на „Манифеста“ можеше да изглежда само като литературен куриоз. Днес такова схващане не е вече възможно.

Колко ограничена област на разпространение имаше тогава (декември 1847 г.) пролетарското движение — това най-ясно показва последната глава на „Манифеста“: „Отношението на комунистите към различните опозиционни партии в отделните страни“. Защото в нея липсват именно Русия и Съединените щати. Това беше времето, когато Русия беше последният голям резерв на целокупната европейска реакция и когато емиграцията в Съединените щати поглъщаше излишните сили на европейския пролетариат. Двете страни снабдяваха Европа със суровини и същевременно бяха пазари за пласирането на нейните индустриални произведения. Така че и двете страни по един или друг начин бяха тогава опора на съществуващия в Европа строй.

Съвсем друго е положението днес! Именно европейската имиграция даде на Северна Америка възможност за гигантско земеделско производство, чиято конкуренция разклаща самите основи на европейската поземлена собственост — както едрата, тъй и дребната. Освен това тази имиграция позволи на Съединените щати да експлоатират своите огромни индустриални източници с такава енергия и в такъв размер, че те за кратко време неизбежно ще турят край на индустриалния монопол на Западна Европа и особено на Англия. Тези две обстоятелства от своя страна упражняват революционно въздействие върху самата Америка. Дребната и средната поземлена собственост на фермерите — основа на целия ѝ политически строй — все повече и повече изнемогва под конкуренцията на фермите гиганти; същевременно в индустриалните области започва да се развива масов пролетариат и баснословна концентрация на капиталите.

Да вземем сега Русия! През революцията от 1848-1849 г. не само европейските монарси, но и европейските буржоа намираха в руската намеса единственото спасение от пролетариата, който току-що беше започнал да се пробужда. Царят беше провъзгласен за шеф на европейската реакция. Днес той е военнопленник на революцията в Гатчино, а Русия представлява авангарда на революционното движение в Европа.

„Комунистическият манифест“ имаше за задача да възвести предстоящата неизбежна гибел на съвременната буржоазна собственост. Но в Русия ние намираме, че наред с бързо процъфтяващото капиталистическо търгашество и с едва сега развиващата се буржоазна поземлена собственост по-голямата част от земята е в общинно владение на селяните. Пита се сега: може ли руската община, тази, макар и вече силно разрушена форма на първобитното колективно владение на земята, да премине направо във висшата, комунистическата форма на земевладение? Или, напротив, тя най-напред трябва да мине през същия процес на разложение, който е присъщ на историческото развитие на Запада?

Единственият възможен днес отговор на този въпрос е следният: ако руската революция стане сигнал за пролетарска революция на Запад, така че двете взаимно да се допълнят, тогава съвременната руска общинна собственост върху земята може да послужи за изходна точка на едно комунистическо развитие.

Лондон, 21 януари 1882 г.

Карл Маркс, Фридрих Енгелс

 

 

ПРЕДГОВОР КЪМ НЕМСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1883 г.

За съжаление аз трябва сам да подпиша предговора към това издание. Маркс, човекът, на когото цялата работническа класа в Европа и Америка дължи повече, отколкото на когото и да било друг — почива в гробищата на Хайгейт и над гроба му вече расте първата трева. След неговата смърт вече съвсем не може да става дума за преработване или допълване на „Манифеста“. Затова смятам за толкова по-необходимо още веднъж да изтъкна изрично тук следното:

Основната мисъл, която минава през целия „Манифест“ — че икономическото производство и по необходимост произтичащото от него обществено устройство на всяка историческа епоха образуват основата на политическата и интелектуалната история на тази епоха; че съобразно с това (след разлагането на първобитното общинно владение на земята) цялата история е била история на класова борба, борба между експлоатирани и експлоатиращи, потиснати и господстващи класи на различни степени на общественото развитие, и че тази борба сега е стигнала до степен, когато експлоатираната и потисната класа (пролетариатът) не може вече да се освободи от експлоатиращата и потискащата я класа (буржоазията), без едновременно да освободи цялото общество завинаги от експлоатация, потисничество и класова борба — тая основна мисъл принадлежи единствено и изключително на Маркс.[3]

Аз вече неведнъж съм казвал това, но тъкмо сега е необходимо то да бъде поставено и пред самия „Манифест“.

Лондон, 28 юни 1883 г.

Фридрих Енгелс

 

 

ПРЕДГОВОР КЪМ АНГЛИЙСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1888 г.

 „Манифестът“ бе обнародван като програма на Съюза на комунистите — първоначално изключително германско, а по-късно международно работническо дружество, което при политическите условия на европейския континент преди 1848 г. неизбежно трябваше да бъде тайна организация. На конгреса на Съюза, който се състоя през ноември 1847 г. в Лондон, на Маркс и Енгелс беше възложено да подготвят обнародването на една пълна теоретическа и практическа партийна програма. Написан на немски език, ръкописът бе изпратен за отпечатване в Лондон през януари 1848 г., няколко седмици преди френската революция от 24 февруари. Френски превод бе издаден в Париж малко преди юнското въстание от 1848 г. Първият английски превод, извършен от госпожица Хелен Макферлен, излезе през 1850 г. в издавания от Джордж Джулиан Харни лондонски вестник „Red Republican“. Обнародвани бяха и едно датско, и едно полско издание.

Поражението на парижкото юнско въстание от 1848 г. — тази първа голяма битка между пролетариата и буржоазията — временно пак изтика на заден план социалните и политическите искания на европейската работническа класа. Оттогава насам борбата за власт пак се водеше — както по времето преди февруарската революция — само между различни групи от класата на собствениците; работническата класа бе ограничена само до борба за свобода на политическо проявление и до позицията на крайно ляво крило в радикалната част на средното съсловие. Там, където продължаваха да дават признаци на живот самостойни пролетарски движения, те биваха безмилостно потъпквани. Така пруската полиция надуши Централния комитет на Съюза на комунистите, седалището на който тогава беше в Кьолн. Членовете му бяха арестувани и след 18-месечен затвор, през октомври 1852 г., бяха изправени пред съда. Този прочут „Кьолнски процес на комунистите“ трая от 4 октомври до 12 ноември: седем от подсъдимите бяха осъдени на крепостен затвор от три до шест години. Веднага след присъдата останалите на свобода членове формално разтуриха Съюза. Що се отнася до „Манифеста“ — изглеждаше, че оттогава нататък той е обречен на забрава.

Когато европейската работническа класа наново бе вече насъбрала достатъчно сили за нова атака срещу господстващата класа, възникна Международната работническа асоциация. Но тази асоциация, която бе основана с определена цел — да сплоти целия готов за борба пролетариат в Европа и Америка в една единствена организация, не можеше веднага да прокламира изложените в „Манифеста“ принципи. Интернационалът трябваше да има програма, която да бъде достатъчно широка, за да бъде приемлива и за английските трейдюниони, за френските, белгийските, италианските и испанските привърженици на Прудон и за ласалианците[4] в Германия. Маркс, който написа тази програма така, че тя да задоволи всички тези партии, имаше пълно доверие в интелектуалното развитие на работническата класа — развитие, което необходимо трябваше да дойде в резултат на съвместните действия и на взаимната размяна на мнения. Събитията и перипетиите на борбата против капитала, и то пораженията още повече, отколкото победите, не можеха да не доведат хората до осъзнаване на нерезултатносгга на разните техни предпочитани шарлатании, не можеха да не проправят пътя към едно по-съвършено разбиране на истинските предпоставки за освобождението на работническата класа. И Маркс имаше право. Когато в 1874 г. Интернационалът се разпадна, работниците бяха вече много по-други, отколкото при основаването му в 1864 г. Прудонизмът във Франция, ласалианството в Германия бяха на умиране и дори консервативните английски трейдюниони — макар че повечето от тях отдавна вече бяха прекъснали връзките с Интернационала — постепенно се приближаваха към момента, когато председателят на техния конгрес, състоял се миналата година в Суонси, можа да заяви от тяхно име: „Континенталният социализъм вече не ни плаши“. Наистина: принципите на „Манифеста“ бяха получили значително разпространение сред работниците от всички страни.

По този начин и самият „Манифест“ пак излезе на преден план. От 1850 г. насам неговият немски текст беше многократно преиздаван в Швейцария, в Англия и в Америка. През 1872 г. той беше преведен на английски, и то в Ню Йорк, където преводът бе отпечатан във „Woodnull and Clafin's Weekly“. Въз основа на тази английска редакция в нюйоркския „Le Socialiste“ бе извършен и напечатан и френски превод. Оттогава в Америка са издадени още най-малко два английски превода, повече или по-малко изопачени, а един от тях беше препечатан в Англия. Първият руски превод, направен от Бакунин, бе издаден към 1863 г. в печатницата на Херценовия „Колокол“ в Женева, а втори руски превод, извършен от героичната Вера Засулич[5], бе издаден в 1882 г. също в Женева. Ново датско издание се появи в „Socialdemokratisk Bibliothek“ в Копенхаген през 1885 г.; нов френски превод — в парижкия „Le Socialiste“ в 1886 г.[6] По последното издание пък бе подготвен и в 1886 г. издаден в Мадрид испански превод. Броят на немските издания не може да бъде точно даден, общо те бяха поне дванадесет. Един превод на арменски език, който трябваше да излезе преди няколко месеца в Цариград, не е видял бял свят, защото — както ми съобщиха — издателят нямал смелостта да пусне книга, на която стои името на Маркс, а пък преводачът отказал да я представи за свое съчинение. За други преводи на други езици аз наистина съм чувал, но не съм ги виждал. Така историята на „Манифеста“ до голяма степен отразява историята на съвременното работническо движение; сега той е без съмнение най-широко разпространеното, най-интернационалното съчинение на цялата социалистическа литература, обща програма, призната от милиони работници от Сибир до Калифорния.

И все пак, когато го пишехме, ние не можехме да го наречем социалистически манифест. Под името социалисти в 1847 г. разбираха, от една страна, привържениците на различните утопични системи: оуенистите в Англия, фуриеристите във Франция, при което и едните, и другите вече се бяха изродили в постепенно измиращи секти; от друга страна, разните социални шарлатани, които с всевъзможни кърпежи обещаваха да премахнат всички обществени недъзи, без каквато и да било опасност за капитала и печалбата. И в двата случая това бяха хора, които се намираха вън от работническото движение и диреха подкрепа по-скоро от „образованите“ класи. А онази част от работническата класа, която се беше убедила в нерезултатността на чисто политическите преврати и бе прогласила необходимостта от пълно преустройство на обществото, тогава се наричаше комунисти. Това беше още суров, недодялан, чисто инстинктивен комунизъм; но той напипваше най-същественото и беше достатъчно силен сред работническата класа, за да създаде утопичния комунизъм: във Франция — комунизма на Кабе, в Германия — комунизма на Вайтлинг. По този начин в 1847 г. социализмът беше буржоазно движение, а комунизмът — движение на работническата класа. Социализмът, поне на континента, „имаше достъп в салоните“; с комунизма беше тъкмо обратното. А тъй като ние още от самото начало смятахме, че „освобождението на работническата класа трябва да бъде дело на самата работническа класа“ — за нас не можеше да има никакво съмнение кое от двете имена трябваше да изберем. Нещо повече — оттогава насам никога не ни е минавало през ума да се отричаме от него.

Макар че „Минифестът“ беше наша обща работа, аз все пак считам за свой дълг да изтъкна, че основната мисъл, която образува неговата ядка, принадлежи на Маркс. Тази мисъл се състои в това, че във всяка историческа епоха господстващият начин на икономическо производство и размяна и необходимо обуславяното от него обществено устройство образуват основата, върху която се изгражда политическата и интелектуалната история на дадената епоха, и че само изхождайки от тази основа, може да бъде обяснена и самата епоха; че съобразно с това цялата история на човечеството (от разлагането на първобитното родово общество с неговото общинно владение на земята) е история на класова борба. Борба между експлоатиращи и експлоатирани, господстващи и потиснати класи: че историята на тази класова борба представлява процес на развитие, при който сега е достигнато такова стъпало, когато експлоатираната и потисната класа — пролетариатът — не може да постигне своето освобождение от игото на експлоатиращата и господстваща класа — буржоазията, — без същевременно веднъж завинаги да освободи цялото общество от всякаква експлоатация и потисничество, от всякакви класови различия и класова борба.

Към тази мисъл, която по мое мнение е призвана да послужи за основа на също такъв напредък в историческата наука, какъвто Дарвиновата теория донесе за природознанието — към тази мисъл ние двамата постепенно се приближавахме доста години преди 1845 г. Доколко аз самостоятелно съм се придвижвал в тая посока, показва моята книга „Положението на работническата класа в Англия“[7]. Но когато през пролетта на 1845 г. аз отново срещнах Маркс в Брюксел, той вече беше разработил тази мисъл и ми я изложи с почти също тъй ясни думи, както тия, с които аз съм я формулирал по-горе.

От нашия общ предговор към немското издание от 1872 г. аз цитирам следното:

„Колкото и много да са се изменили условията през последните двадесет и пет години, развитите в тоя «Манифест» общи принципи си остават, общо взето, и днес съвършено правилни. Тук-таме нещо подлежи на поправка. Практическото приложение на тия принципи — както гласи самият «Манифест» — навсякъде и всякога ще зависи от съществуващите исторически условия и затова в него съвсем не се придава особено значение на революционните мерки, предложени в края на II отдел. Днес този пасаж в много отношения би гласял другояче. Поради грамадното разрастване на едрата индустрия през последните двадесет и пет години и засилващото се наред с него партийно организиране на работническата класа, поради придобития практически опит най-напред от февруарската революция, а след това още повече от Парижката комуна, когато пролетариатът за пръв път държа политическата власт в течение на два месеца, днес тази програма на места е остаряла. Особено Комуната доказа, че «работническата класа не може просто да завладее готовата държавна машина и да я постави в движение за своите собствени цели» (виж «The Civil War in France; Address of the General Council of the International Workingmen's Association.» London, Truelove, 1871, стр. 15[8], където тази мисъл е развита по-пълно). Освен това от само себе си се разбира, че критиката на социалистическата литература е за днешно време непълна, тъй като стига само до 1847 г.; също и бележките за отношението на комунистите към различните опозиционни партии (отдел IV), макар в основните си линии да са правилни и днес, все пак за практическо осъществяване са вече остарели, защото политическото положение се е напълно променило и историческото развитие премахна от световната сцена повечето от изброените там партии.

Впрочем „Манифестът“ е исторически документ и ние смятаме, че нямаме вече право да го променяме.“

Предлаганият превод е направен от г. Самуел Мур, преводача на по-голямата част от „Капиталът“ на Маркс. Ние го прегледахме заедно, а аз добавих няколко обяснителни бележки под линия от исторически характер.

Лондон, 30 януари 1838 г.

Фридрих Енгелс

 

 

ПРЕДГОВОР КЪМ НЕМСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1890 г.

След написването на горните редове[9] пак стана необходимо ново немско издание на „Манифеста“, а и със самия „Манифест“ се случиха най-различни неща, които трябва да бъдат споменати тук.

Втори руски превод — от Вера Засулич — излезе в 1882 г. в Женева; предговорът към него бе написан от Маркс и от мен. За съжаление аз загубих ръкописа на немския оригинал, така че съм принуден да правя обратен превод от руски, от което работата съвсем не печели.[10] Този предговор гласи:

„Първото руско издание на «Манифест на Комунистическата партия» в превод на Бакунин излезе в началото на 60-те години в печатницата на «Колокол». По онова време в Западна Европа едно руско издание на «Манифеста» можеше да изглежда само като литературен куриоз. Днес такова схващане не е вече възможно.

Колко ограничена област на разпространение имаше тогава (декември 1847 г.) пролетарското движение — това най-ясно показва последната глава на «Манифеста»: «Отношението на комунистите към различните опозиционни партии в разните страни». Защото в нея липсват именно Русия и Съединените щати. Това беше времето, когато Русия беше последният голям резерв на целокупната европейска реакция и когато емиграцията в Съединените щати поглъщаше излишните сили на европейския пролетариат. Двете страни снабдяваха Европа със суровини и същевременно бяха пазари за пласирането на нейните индустриални произведения. Така че и двете страни по един или друг начин бяха тогава опора на съществуващия в Европа строй.

Съвсем друго е положението днес! Именно европейската имиграция даде на Северна Америка възможност за гигантско земеделско производство, чиято конкуренция разклаща самите основи на европейската поземлена собственост — както едрата, тъй и дребната. Освен това тази имиграция позволи на Съединените щати да експлоатират своите огромни индустриални източници с такава енергия и в такъв размер, че те за кратко време неизбежно ще турят край на индустриалния монопол на Западна Европа и особено на Англия. Тези две обстоятелства от своя страна упражняват революционно въздействие върху самата Америка. Дребната и средната поземлена собственост на фермерите — основа на целия ѝ политически строй — все повече и повече изнемогва под конкуренцията на фермите гиганти; същевременно в индустриалните области започва да се развива масов пролетариат и баснословна концентрация на капиталите.

Да вземем сега Русия! През революцията от 1848-1849 г. не само европейските монарси, но и европейските буржоа намираха в руската намеса единствено спасение от пролетариата, който току-що беше започнал да се пробужда. Царят беше провъзгласен за шеф на европейската реакция. Днес той е военнопленник на революцията в Гатчино, а Русия представлява авангарда на революционното движение в Европа.

«Комунистическият манифест» имаше за задача да възвести предстоящата неизбежна гибел на съвременната буржоазна собственост. Но в Русия ние намираме, че наред с бързо процъфтяващото капиталистическо търгашество и с едва сега развиващата се буржоазна поземлена собственост по-голямата част от земята е в общинно владение на селяните. Пита се сега: може ли руската община, тази, макар и вече силно разрушена форма на първобитното колективно владение на земята, да премине направо във висшата, комунистическата форма на земевладение? Или, напротив, тя най-напред трябва да мине през същия процес на разложение, който е присъщ на историческото развитие на Запада?

Единственият възможен днес отговор на този въпрос е следният: ако руската революция стане сигнал за пролетарска революция на Запад, така че двете взаимно да се допълнят, тогава съвременната руска общинна собственост върху земята може да послужи за изходна точка на едно комунистическо развитие.

Лондон, 21 януари 1882 г.

Карл Маркс, Ф. Енгелс“

 

По същото време в Женева излезе нов полски превод: „Manifest Komunistyczny“.

По-късно излезе нов датски превод в „Socialdemokratisk Bibliothek Kjobenhavn 1885“. За съжаление този превод не е съвсем пълен, някои съществени пасажи, които, изглежда, са създали трудност на преводача, са пропуснати, а и изобщо тук-там се забелязват следи на небрежност, които толкова по-неприятно бият на очи, защото по самата работа личи, че при малко повече грижливо ст преводачът би могъл да даде отлична работа.

В 1886 г. излезе нов френски превод в парижкия „Le Socialiste“; това е най-добрият от излезлите досега преводи.

По френския превод същата година бе обнародван и испански превод — най-напред в мадридския „El Socialista“, а след това в отделна брошура „Manifesto del Partido Comunista“, por Carlos Marx y F. Engels. Madrid. Administration de „El Socialista“. Hernán Cortes, 8.

За куриоз ще спомена още, че в 1887 г. на един цариградски издател бил предложен ръкописът на един арменски превод на „Манифеста“; но добрият човечец нямал смелост да печата нещо, на което стои името на Маркс, и сметнал, че ще бъде по-добре преводачът да посочи себе си за автор, но той отказал.

След като в Англия бяха преиздавани ту един, ту друг американски превод — кой повече, кой по-малко неправилен, — най-сетне в 1888 г. излезе един автентичен превод. Той е извършен от моя приятел Самуел Мур, а преди даването му под печат беше още веднъж прегледан от нас двамата. Заглавието му е: „Manifesto of the Communist Party, by Karl Marx and Frederick Engels. Authorized English Translation, edited and annotated by Frederick Engels. 1888. London, William Reeves, 185. Fleet st. Е. С.“ Някои от бележките към това английско издание са влезли и в настоящото издание.

„Манифестът“ има своя собствена съдба. Поздравен при появата си с ентусиазъм от още малобройния тогава авангард на научния социализъм (както показват посочените в първия предговор преводи), той скоро бе изтикан на заден план от реакцията, започнала след поражението на парижките работници през юни 1848 г., а най-после и на „законно основание“ бе обявен вън от закона с осъждането на кьолнските комунисти през ноември 1852 г. След като от обществената сцена изчезна свързаното с февруарската революция работническо движение, мина на заден план и „Манифестът“.

Когато европейската работническа класа отново достатъчно заякна за ново настъпление против властта на господстващите класи, възникна Международната работническа асоциация. Тя имаше за цел да спои в една голяма армия цялото борческо работничество в Европа и Америка. Затова то не можеше да изхожда непосредствено от изложените в „Манифеста“ принципи. То трябваше да има програма, която да не затваря вратата за английските трейдюниони, френските, белгийските, италианските и испанските прудонисти и германските ласалианци[11]. Маркс набеляза тази програма — (уводната част към устава на Интернационала[12]) — с такова майсторство, което признаха дори Бакунин и анархистите. Маркс бе напълно уверен в крайната победа на изложените в „Манифеста“ принципи, разчитайки напълно на интелектуалното развитие на работническата класа, което по необходимост трябваше да последва от съвместното действие и от обсъждането. Събитията и перипетиите на борбата против капитала — и то пораженията още повече, отколкото победите — не можеха да не покажат на борещите се цялата несъстоятелност на вселечебните средства, към които те се бяха придържали досега, и да не направят техните умове по-възприемчиви за основно разбиране на истинските условия за освобождението на работниците. И Маркс имаше право. Работническата класа от 1874 г., при разтурването на Интернационала, беше съвсем различна от тази в 1864 г., при основаването на Интернационала. Прудонизмът в романските страни и специфичното ласалианство в Германия бяха пред издъхване и дори тогавашните ултраконсервативни английски трейдюниони постепенно се приближаваха до момента, когато председателят на техния конгрес в Суонси е 1887 г. можа от тяхно име да каже: „Континенталният социализъм вече не ни плаши.“ А в 1887 г. континенталният социализъм вече беше почти само теорията, изложена в „Манифеста“. Така историята на „Манифеста“ до известна степен отразява историята на съвременното работническо движение след 1848 г. Днес той несъмнено е най-широко разпространеното, най-интернационалното произведение на цялата социалистическа литература, общата програма на много милиони работници от всички страни от Сибир до Калифорния.

И все пак по времето на неговата поява ние не можехме да го наречем социалистически манифест. В 1847 г. социалисти наричаха два вида хора. От една страна, привържениците на разните утопични системи, особено оуенистите в Англия и фуриеристите във Франция; и двете тези течения още тогава се бяха изродили просто в постепенно измиращи секти. От друга страна — всевъзможни социални шарлатани, които с различни вселечебни средства и с всевъзможни кърпежи искаха да премахнат обществените недъзи, без да причинят ни най-малка вреда на капитала и печалбата. И в двата случая това бяха хора, които стояха вън от работническото движение и търсеха подкрепа по-скоро от „образованите“ класи. Напротив, онези работници, които се бяха убедили в недостатъчността на чисто политическите преврати и искаха коренно преустройство на обществото, тези работници тогава се наричаха комунисти. Това беше грубо одялан, само инстинктивен, често доста суров комунизъм; но той беше достатъчно силен, за да създаде две системи на утопичен комунизъм — във Франция „икарийския“ комунизъм на Кабе, в Германия комунизма на Вайтлинг. В 1847 г. социализъм означаваше буржоазно движение, а комунизъм — работническо движение. Социализмът, поне на континента, имаше достъп в салоните; с комунизма беше тъкмо обратното. И тъй като ние още тогава много решително бяхме на мнение, че „освобождението на работниците трябва да бъде дело на самата работническа класа“, ние нито за миг не се поколебахме кое от двете имена да изберем. И оттогава никога не ни е минавало през ума да се откажем от него.

„Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Само малко гласове се отзоваха, когато ние хвърлихме тия думи в света преди 42 години, в навечерието на парижката революция — първата, в която пролетариатът излезе със собствени искания. Но на 28 септември 1864 г. пролетарии от повечето западноевропейски страни се обединиха в славната Международна работническа асоциация. Наистина самият Интернационал живя само девет години. Но че основаният от него вечен съюз на пролетариите от всички страни още живее и дори е станал по-здрав от когато и да било — това най-добре показва тъкмо днешният ден. Защото днес, когато пиша тези редове, европейският и американският пролетариат прави боен преглед на своите бойни сили, за пръв път мобилизирани в една армия, под едно знаме и за една най-близка цел: за установен със закон осемчасов нормален работен ден, който бе прокламиран още на Женевския конгрес на Интернационала в 1866 г. и повторно на Парижкия работнически конгрес в 1889 г. А гледката на днешния ден ще покаже на капиталистите и земевладелците от всички страни, че пролетариите от всички страни днес действително са се съединили.

О, да можеше Маркс да застане до мен, за да види това със собствените си очи!

Лондон, 1 май 1890 г.

Фридрих Енгелс

 

 

ПРЕДГОВОР КЪМ ПОЛСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1892 г.[13]

Фактът, че е станало необходимо ново полско издание на „Комунистическия манифест“, дава повод за разни размишления.

На първо място трябва да се отбележи, че напоследък „Манифестът“ до известна степен стана мерило за развитието на едрата индустрия на европейския континент. Колкото повече се развива в дадена страна едрата индустрия, толкова повече сред работниците от тази страна расте стремежът да си изяснят своето положение като работническа класа спрямо собственическите класи, разпространява се между тях социалистическото движение и расте търсенето на „Манифеста“. Така че по броя на разпространените на езика на дадена страна екземпляри от „Манифеста“ може с твърде голяма точност да се определи не само състоянието на работническото движение, но и степента на развитието на едрата индустрия в тази страна.

Поради това новото полско издание на „Манифеста“ отбелязва решителен напредък на полската индустрия. А не може да има никакво съмнение, че такъв напредък действително е бил постигнат през десетте години от излизането на последното издание. Кралство Полша, конгресна Полша, стана големият индустриален окръг на Руската империя. Докато руската едра индустрия е разпръсната в различни места — една част край Финския залив, друга част в центъра (Москва и Владимир), трета част покрай Черно и Азовско море и т.н., — полската едра индустрия е съсредоточена на сравнително малко пространство и изпитва произтичащите от тази концентрация изгоди и недостатъци. Конкуриращите руски фабриканти признаха изгодите, когато поискаха защитни мита против Полша, въпреки горещото си желание да превърнат поляците в руси. Недостатъците — за полските фабриканти и за руското правителство — се проявяват в бързото разпространение на социалистическите идеи сред полските работници и в растящото търсене на „Манифеста“.

Но бързото развитие на полската индустрия, която надрасна руската индустрия, от своя страна е ново доказателство за неизчерпаемата жизнена сила на полския народ и нова гаранция за неговото предстоящо национално възстановяване. А възстановяването на една независима, силна Полша е дело, което засяга не само поляците, а и всички нас. Искрено интернационално сътрудничество между европейските нации е възможно само ако всяка от тези нации е напълно автономна в собствения си дом. Революцията от 1848 г., която под пролетарско знаме накара пролетарски борци в последна сметка да вършат само работата на буржоазията, осъществи чрез изпълнителите на своето завещание Луи Бонапарт и Бисмарк независимостта на Италия, Германия и Унгария; но Полша, която от 1792 г. насам е направила за революцията повече, отколкото тези страни, взети заедно — Полша бе оставена сама, когато в 1863 г. падна под десеторно превъзхождащите я руски сили. Шляхтата не можа нито да защити, нито да извоюва наново независимостта на Полша; буржоазията днес е най-малкото равнодушна към тази независимост. И все пак тя е необходимост за хармоничното сътрудничество на европейските нации. Тя може да бъде извоювана само от младия полски пролетариат и в неговите ръце тя ще бъде добре запазена. Защото за работниците от цялата останала Европа независимостта на Полша е също тъй необходима, както и за самите полски работници.

Лондон, 10 февруари 1892 г.

Фридрих Енгелс

 

 

ПРЕДГОВОР КЪМ ИТАЛИАНСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1893 г.

 

КЪМ ИТАЛИАНСКИЯ ЧИТАТЕЛ

Обнародването на „Манифеста на Комунистическата партия“, може да се каже, съвпадна с 18 март 1848 г., с революциите в Милано и в Берлин, които представляваха въоръжени въстания на две нации, от които едната се намира в центъра на европейския континент, а другата — в центъра на средиземноморските страни; две нации, които дотогава поради териториалната си разпокъсаност и вътрешните си ежби бяха отслабени и поради това бяха попаднали под чуждо господство. Докато Италия бе подчинена на австрийския император, Германия, макар и косвено, трябваше да носи не по-малко осезателното иго на царя на всички руси. В резултат на събитията от 18 март 1848 г. Италия и Германия бяха освободени от този позор; и ако тези две велики нации през времето от 1848 г. до 1871 г. бяха възстановени и повече или по-малко им бе върната самостоятелността, това стана, както каза Карл Маркс, защото същите хора, които бяха смазали революцията от 1848 г., по-късно против волята си станаха изпълнители на нейното завещание.

Тази революция навсякъде беше дело на работническата класа; именно работническата класа издигаше барикадите и жертваше живота си. Но само парижките работници, събаряйки правителството, имаха изричното намерение да съборят и господството на буржоазията. Но макар и да съзнаваха неизбежния антагонизъм, който съществуваше между тяхната собствена класа и буржоазията — нито стопанският напредък на страната, нито духовното развитие на френските работнически маси бяха достигнали онова стъпало, което би дало възможност за преустройство на обществото. Затова в последна сметка капиталистическата класа прибра в джоба си плодовете на революцията. В другите страни — в Италия, в Германия, в Австрия — работниците всъщност не направиха нищо друго освен това, че доведоха буржоазията на власт. Но в никоя страна господството на буржоазията не е възможно без национална независимост. Така че революцията от 1848 г. трябваше да доведе до обединението и самостоятелността на ония нации, които дотогава бяха лишени от тях: Италия, Германия и Унгария. Сега е редът на Полша.

И тъй, при все че революцията от 1848 г. не беше социалистическа революция, тя все пак разчисти пътя за социалистическата революция и подготви почвата за нея. Буржоазният строй — с тласъка, който той във всички страни даде на едрата индустрия — през последните 45 години навсякъде създаде многоброен, сплотен и силен пролетариат; по този начин той, да си послужим с един израз от „Манифеста“, сам породи своите собствени гробокопачи. Без възстановяване на самостоятелността и единството на всяка нация не би могло да се осъществи нито интернационалното обединение на пролетариата, нито спокойното, разумно сътрудничество на тези нации за постигането на общи цели. Опитайте се да си представите общо интернационално действие на италианските, унгарските, германските, полските и руските работници при политическите условия от преди 1848 г.!

По този начин битките от 1848 г. не отидоха напразно; също така не изминаха напразно 45-те години, които ни делят от този революционен период. Плодовете му съзряват и аз бих искал само обнародването на този италиански превод да бъде добро предзнаменование за победата на италианския пролетариат, също както обнародването на оригинала беше добро предзнаменование за международната революция.

„Манифестът“ отдава пълна справедливост на революционната роля, която капитализмът е играл в миналото. Първата капиталистическа нация беше Италия. Краят на феодалното средновековие и началото на съвременната капиталистическа ера са олицетворени в един грандиозен образ: това е италианецът Данте — последният поет на средновековието и същевременно първият поет на новото време. Днес, както по времето около 1300 г., настъпва нова историческа ера. Ще ни даде ли Италия новия Данте, който ще възвести часа на раждането на тази нова, пролетарска ера?

Лондон, 1 февруари 1893 г.

Фридрих Енгелс

 

 

МАНИФЕСТ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ[14]

 

ПРЕАМБЮЛ

 

Един призрак броди из Европа — призракът на комунизма. Всички сили на стара Европа са се съюзили за свещена хайка срещу тоя призрак: папата и царят, Метерних и Гизо, френските радикали и германските полицаи.

Къде има опозиционна партия, която да не е била охуляна от своите намиращи се на власт противници като комунистическа? Къде има опозиционна партия, която да не е отвръщала както на по-напредничавите хора от опозицията, така и на своите реакционни противници с дамгосващота обвинение в комунизъм?

От тоя факт произтичат две неща.

Всички европейски сили вече признават, че комунизмът е сила.

Крайно време е вече комунистите открито да изложат пред целия свят своите възгледи, своите цели, своите стремежи и на приказките за призрака на комунизма да противопоставят един манифест на самата партия.

За тази цел в Лондон се събраха комунисти от най-различни народности и съставиха следния „Манифест“, който се обнародва на английски, френски, немски, италиански, фламандски и датски език.

 

I. БУРЖОА И ПРОЛЕТАРИИ[15]

 

Историята на всички досегашни общества[16] е история на класови борби.

Свободен и роб, патриций и плебей, феодал и крепостен селянин, цехов майстор[18] и калфа, накъсо — потисници и потиснати, са се намирали в постоянен антагонизъм един спрямо друг, водили са непрекъсната ту скрита, ту открита борба, която винаги е свършвала с революционно преустройство на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи.

В по-раншните исторически епохи почти навсякъде намираме пълно разчленение на обществото на различни съсловия, цяла стълба на различните обществени положения. В древния Рим имаме патриции, конници, плебеи, роби; в средните векове — феодални господари, васали, цехови майстори, калфи, крепостни селяни, а освен това в почти всяка от тия класи — особено градиране.

Съвременното буржоазно общество, изникнало от развалините на феодалното общество, не премахна класовите противоречия. То само постави нови класи, нови условия на потисничество, нови форми на борба на мястото на старите.

Но нашата епоха, епохата на буржоазията, се отличава с това, че тя опрости класовите противоречия. Цялото общество се разпада все повече и повече на два големи враждебни лагера, на две големи, изправени открито една срещу друга класи — буржоазия и пролетариат.

От крепостните на средновековието произлязоха свободните жители на първите градове; от тия жители се развиха първите елементи на буржоазията.

Откриването на Америка и на морския път около Африка създаде ново поприще за възхождащата буржоазия. Индийският и китайският пазар, колонизирането на Америка, размяната с колониите, умножаването на средствата за размяна и изобщо на стоките дадоха на търговията, на мореплаването, на промишлеността непознат дотогава размах, а с това предизвикаха бързо развитие на революционния елемент в разпадащото се феодално общество.

Дотогавашната феодална или цехова организация на промишлеността вече не можеше да задоволи потребностите, които нарастваха с новите пазари. На нейно място дойде манифактурата. Промишленото средно съсловие изтика цеховите майстори; разделението на труда между различните корпорации изчезна и бе заменено с разделението на труда в отделната работилница.

Но все повече се разрастваха пазарите, все повече растяха потребностите. И манифактурата вече не можеше да ги задоволи Тогава парата и машината извършиха революция в промишленото производство. На мястото на манифактурата дойде съвременната едра индустрия, на мястото из промишленото средно съсловие дойдоха индустриалците милионери, шефовете на цели индустриални армии, съвременните буржоа.

Едрата индустрия създаде световния пазар, подготвен с откриването на Америка. Световният пазар предизвика колосално развитие на търговията, мореплаването и сухопътните съобщения. То от своя страна доведе до ново разширение на индустрията и колкото повече се разширяваха индустрията, търговията, мореплаването, железните пътища, толкова повече се развиваше буржоазията, умножаваше своите капитали, изтикваше на заден план всички, наследени от средновековието класи.

Така ние виждаме, че съвременната буржоазия сама е продукт на дълго развитие, на редица преврати в начина на производство и размяна.

Всяко от тези стъпала в развитието на буржоазията се придружаваше от съответен политически напредък. Потиснато съсловие при господството на феодалите, въоръжена и самоуправляваща се асоциация в комуната[19], тук — независима градска република[20], там — трето, данъкоплатно съсловие на монархиятa[21], през време на манифактурата — противовес на аристокрацията в съсловната[22] или в абсолютната монархия, главна основа на големите монархии въобще — буржоазията, най-сетне, след създаването на едрата индустрия и на световния пазар, си извоюва изключителното политическо господство в съвременната представителна държава. Съвременната държавна власт е само комитет, който управлява общите работи на цялата буржоазна класа.

Буржоазията изигра в историята извънредно революционна роля.

Навсякъде, където извоюва господство, буржоазията разруши всички феодални, патриархални, идилични отношения. Тя безмилостно разкъса пъстрите феодални окови, които връзваха човека за неговите „естествени повелители“, и не остави никаква друга връзка между хората освен голия интерес, безсърдечното „плащане в брой“. Тя удави в ледената вода на егоистичната сметка свещения трепет на религиозния екстаз, на рицарското въодушевление, на еснафската сантименталност. Тя превърна личното достойнство в разменна стойност и на мястото на безбройните, гарантирани и придобити свободи постави само една свобода — безсъвестната свобода на търговията. С една дума, забулената с религиозни и политически илюзии експлоатация тя замени с откритата, безсрамна пряка, бездушна експлоатация.

Буржоазията лиши от свещения ореол всички видове дейности, смятани досега за почетни и гледани с благоговеен трепет. Тя превърна лекаря, юриста, попа, поета, човека на науката в свои платени наемни работници.

Буржоазията смъкна трогателно-сантименталното було на семейните отношения и ги сведе до чисто парични отношения.

Буржоазията показа, че бруталната проява на сила в средните векове, от която реакцията толкова много се възхищава, е намирала своето естествено допълнение в леността и неподвижността. Едва буржоазията показа какво може да постигне дейността на човека. Тя сътвори чудеса, съвсем различни от египетските пирамиди, римските водопроводи и готическите катедрали; тя извърши походи, съвсем различни от преселението на народите[23] и кръстоносните походи.[24]

Буржоазията не може да съществува, ако не революционизира постоянно оръдията за производство, значи и производствените отношения, значи и всички обществени отношения. Първото условие за съществуване на всички по-раншни промишлени класи е било, напротив, неизменното запазване на стария начин на производство. Постоянни преврати в производството, непрекъснато разтърсване на всички обществени отношения, вечна несигурност и движение отличават буржоазната епоха от всички предишни епохи. Всички застинали, заръждавели отношения заедно с придружаващите ги осветени от векове представи и възгледи се рушат, всички новосъздадени остаряват още преди да се вкостенят. Всичко съсловно и застояло се изпарява, всичко свято се осквернява и хората най-сетне са принудени с трезви очи да погледнат своето положение в живота, своите взаимни отношения.

Нуждата от все по-широк пласмент на нейните продукти гони буржоазията по цялото земно кълбо. Тя навсякъде трябва да проникне, навсякъде да се настани, навсякъде да установява връзки.

Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията превърна производството и потреблението на всички страни в космополитически. За голямо огорчение на реакционерите тя изтръгна изпод нозете на промишлеността националната почва. Старинните национални отрасли на промишлеността са унищожени и биват унищожавани с всеки изминал ден. Изтикват ги нови индустрии, чието въвеждане е въпрос на живот за всички цивилизовани нации — индустрии, които вече не преработват местни суровини, а суровини от най-далечни земи, и чиито фабрикати се употребяват не само в дадената страна, но и във всички части на света. На мястото на старите потребности, задоволявани с местни продукти, възникват нови, за задоволяването на които са необходими продуктите на най-далечни страни и най-различни климати. На мястото на старото местно и национално самозадоволяване и затвореност идват всестранна размяна и всестранна зависимост на нациите една от друга. Това еднакво важи както за материалното, така и за духовното производство. Духовните произведения на отделните нации стават общо достояние. Националната едностранчивост и ограниченост стават все повече невъзможни и от многото национални и местни литератури се образува една световна литература.

С бързото усъвършенстване на всички средства за производство, с безкрайно улеснените съобщения буржоазията въвлича в цивилизацията всички народи, включително и най-варварските. По-ниските цени на нейните стоки са тежката артилерия, с която тя събаря всички китайски стени, принуждава да капитулира и Най-упоритата омраза на варварите към чужденците. Тя принуждава всички нации да усвоят буржоазния начин на производство, ако не искат да загинат; тя ги принуждава да въведат у себе си така наречената цивилизация, т.е. да станат буржоа. С една дума, тя си създава своя по свой образ и подобие.

Буржоазията подчини селото на господството на града. Тя създаде огромни градове, във висока степен увеличи броя на градското население в сравнение със селското и по този начин изтръгна значителна част от населението от идиотизма на селския живот. Както направи селото зависимо от града, така тя постави варварските и полуварварските страни в зависимост от цивилизованите, селските народи — в зависимост от буржоазните народи, Изтока — в зависимост от Запада.

Буржоазията все повече и повече премахва разпокъсаността на средствата за производство, на собствеността и на населението. Тя сгъсти населението, централизира средствата за производство и концентрира собствеността в ръцете на малцина. Необходима последица от това е политическата централизация. Независими, свързани почти само със съюзни отношения области с различни интереси, закони, правителства и мита се оказаха сплотени в една нация, с едно правителство, с едно законодателство, с един национален класов интерес, с една митническа граница.

През време на своето едва стогодишно класово господство буржоазията създаде по-масови и по-колосални производителни сили, отколкото всички минали поколения, взети заедно. Покоряване на природните сили, машинно производство, приложение на химията в индустрията и земеделието, параходи, железници електрически телеграф, пригодяване за земеделска обработка на цели континенти, превръщане на реките в плавателни, цели, сякаш изпод земята измъкнати човешки маси — кой по-раншен век е могъл да подозира, че в недрата на обществения труд дремят такива производителни сили!

И тъй, ние видяхме, че средствата за производство и размяна, на основата на които възникна буржоазията, са създадени във феодалното общество. На известно стъпало от развитието на тия средства за производство и размяна отношенията, в които феодалното общество е произвеждало и разменяло, феодалната организация на земеделието и манифактурата, с една дума, феодалните отношения на собственост, престанаха да отговарят вече на развилите се производителни сили. Те спъваха производството, вместо да го подпомагат. Те се превърнаха в окови за него. Тези окови трябваше да бъдат разбити — и бяха разбити.

На тяхно място дойде свободната конкуренция със съответстващия ѝ обществен и политически строй, с икономическото и политическото господство на буржоазната класа.

Пред нашите очи се извършва подобно движение. Съвременното буржоазно общество със своите буржоазни отношения на производство и размяна, с буржоазните отношения на собственост, което като с магия е създало такива огромни средства за производство и размяна, прилича на оня магьосник, който не може вече да се справи с извиканите чрез неговите заклинания подземни сили. От десетилетия насам историята на индустрията и на търговията е само история на бунта на съвременните производителни сили против съвременните производствени отношения, против отношенията на собствеността, които са жизнени условия за буржоазията и нейното господство. Достатъчно е да споменем търговските кризи, които със своето периодическо повтаряне все по-заплашително поставят под въпрос съществуването на цялото буржоазно общество. През време на търговските кризи редовно се унищожава голяма част не само от произведените продукти, но дори и от вече създадените производителни сили. През време на кризите избухва обществена епидемия, която на всички по-раншни епохи би се сторила абсурдна — епидемията на свръхпроизводството. Обществото изведнъж се оказва върнато назад, в състояние на внезапно настъпило варварство; сякаш глад, всеобща унищожителна война са му отнели всички средства за живот; индустрията, търговията изглеждат унищожени — и защо? Защото обществото притежава твърде много цивилизация, твърде много средства за живот, твърде много индустрия, твърде много търговия. Производителните сили, които се намират в негово разположение, вече не служат за развитие на буржоазната цивилизация и на буржоазните имуществени отношения; напротив, те са станали прекомерно огромни за тия отношения и биват спъвани от тях; а когато производителните сили преодолеят тази спънка, те разстройват цялото буржоазно общество, поставят под заплаха съществуването на буржоазната собственост. Буржоазните отношения са станали твърде тесни, за да поберат създаденото от тях богатство. — Как буржоазията преодолява кризите? От една страна, с принудителното унищожаване на маса производителни сили; от друга страна, със завладяването на нови пазари и с по-основно експлоатиране на старите пазари. А как? Като подготвя по-всестранни и по-съкрушителни кризи и намалява средствата за предотвратяване на кризите.

Оръжието, с което буржоазията срази феодализма, сега се насочва против самата буржоазия.

Но буржоазията не само изкова оръжието, което ѝ носи смърт; тя създаде и хората, които ще насочат срещу нея това оръжие — съвременните работници, пролетариите.

В същата степен, в която се развива буржоазията, т.е. капиталът, се развива и пролетариатът, класата на съвременните работници, които могат да съществуват само доколкото намират работа, а намират работа само доколкото техният труд увеличава капитала. Тези работници, принудени да се продават на парче, са стока като всеки друг търговски артикул и затова също са изложени на всички превратности на конкуренцията, на всички колебания на пазара.

Вследствие на разширяващото се прилагане на машините и разделението на труда трудът на пролетариите е загубил всякакъв самостоен характер, а с това и всякаква привлекателност за работника. Работникът става прост придатък към машината, от него се изискват само най-прости, най-еднообразни, най-лесно усвоявани похвати. Затова разходите за работника се ограничават почти само до средствата за живот, от които той се нуждае за своята издръжка и за продължението на рода си. Но цената на всяка стока, значи и цената на труда[25], е равна на нейните производствени разходи. Затова в същата степен, в която расте непривлекателността на труда, намалява работната заплата. Нещо повече: в същата степен, в която расте прилагането на машините и разделението на труда, расте и количеството на труда било чрез увеличаване на работните часове, било чрез увеличаване на изисквания за дадено време труд, чрез ускоряване хода на машините и т.н.

Съвременната индустрия превърна малката работилница на патриархалния майстор в голямата фабрика на индустриалния капиталист. Натъпканите във фабриката работнически маси са организирали по войнишки. Като редници на индустриалната армия те са поставени под надзора на цяла йерархия от подофицери и офицери. Те са роби не само на буржоазната класа, на буржоазната държава, но и всеки ден, и всеки час ги поробва машината, надзирателят и преди всичко самият отделен буржоа фабрикант. Този деспотизъм е толкова по-дребнав, по-омразен и по-ожесточаващ, колкото по-открито прокламира за своя цел печалбата.

Колкото по-малко сръчност и сила изисква ръчният труд, т.е. колкото повече се развива съвременната индустрия, толкова повече трудът на жените и децата изтиква труда на мъжете. Различията по пол и възраст вече нямат никакво обществено значение за работническата класа. Има само работни инструменти, които в зависимост от своята възраст и пол изискват различни разходи.

Когато експлоатирането на работника от фабриканта дойде дотам, че работникът получи в брой своята работна заплата, тогава върху него се нахвърлят другите части на буржоазията — домопритежателят, бакалинът, заложният кредитор и т.н.

Низшите слоеве на средното съсловие: дребните индустриалци, търговци и рентиери, занаятчиите и селяните — всички тези класи изпадат в редовете на пролетариата отчасти затова, че малкият им капитал е недостатъчен за едра индустрия и не издържа конкуренцията с по-едрите капиталисти, отчасти за това, че тяхната професионална сръчност се обезценява от новите начини на производство.

Така пролетариатът се рекрутира от всички класи на населението.

Пролетариатът минава различни степени на развитие. Неговата борба против буржоазията започва с неговото съществуване.

В началото се борят отделни работници, след това работниците от една фабрика, след това работниците от цял отрасъл на труда в едно населено място против отделния буржоа, който непосредствено ги експлоатира. Те насочват своите удари не само против буржоазните производствени отношения, но и против самите оръдия на производството; те унищожават конкуриращите чуждестранни стоки, разрушават машините, подпалват фабриките, стремят се със сила да възстановят загубеното положение на средновековния работник.

На това стъпало работниците образуват разпръсната по цялата страна и разкъсана от конкуренцията маса. Сплотяването на работническите маси не е резултат на тяхното собствено обединение, а резултат на обединението на буржоазията, която, за да постигне своите собствени политически цели, трябва — и засега още може — да привежда в движение целия пролетариат. На това стъпало пролетариите се борят следователно не против своите врагове, а против враговете на своите врагове — против остатъците от абсолютната монархия, против земевладелците, неиндустриалните буржоа, дребните буржоа. По такъв начин цялото историческо движение се съсредоточава в ръцете на буржоазията; всяка тъй извоювана победа е победа на буржоазията.

Но с развитието на индустрията пролетариатът не само нараства числено; той се струпва на големи маси, неговата сила расте и той все повече я чувства. Интересите и жизнените условия на пролетариата все повече се изравняват, тъй като машините все повече заличават различията между отделните видове труд и почти навсякъде смъкват работната заплата до еднакво ниско равнище. Растящата конкуренция между буржоата и произтичащите от нея търговски кризи правят заплатата на работниците все по-нестабилна; все по-бързо развиващото се, непрекъснато усъвършенстване на машините прави жизненото положение на пролетариата все по-несигурно: сблъскванията между отделния работник и отделния буржоа все повече добиват характер на сблъсквания между две класи. Работниците почват с това, че образуват сдружения[26] против буржоата; те се борят съвместно за защита на своята работна заплата. Те основават дори постоянни асоциации, за да си осигурят средства в случай на възможни стълкновения. На места борбата преминава в открити бунтове.

От време на време работниците побеждават, но тези победи са само преходни. Действителният резултат на тяхната борба не е непосредственият успех, а все повече разширяващото се обединение на работниците. За него способстват нарастващите съобщителни средства, създавани от едрата индустрия и поставящи във взаимна връзка работниците от различните места. Но достатъчна е само тази връзка, за да се централизират множеството локални борби, които навред имат еднакъв характер, в национална, в класова борба. А всяка класова борба е политическа борба. И обединението, за което на градските жители от средните векове с техните междуселски пътища бяха необходими векове, съвременните пролетарии — благодарение на железните пътища — постигат само за няколко години.

Тази организация на пролетариите в класа, а с това и в политическа партия всекиминутно наново се руши от конкуренцията между самите работници. Но тя възниква отново и отново — по-силна, по-здрава, по-могъща. Като използва раздорите сред самата буржоазия, тя налага признаването по законодателен път на отделни интереси на работниците. Например законът за десетчасовия работен ден в Англия.

Изобщо сблъскванията вътре в старото общество подпомагат в много отношения развитието на пролетариата. Буржоазията се намира в непрекъсната борба: отначало против аристокрацията, по-късно против ония части от самата буржоазия, чиито интереси идват в противоречие с напредъка на индустрията, и винаги — против буржоазията на всички чужди страни. Във всички тия борби тя е принудена да се обръща към пролетариата, да търси неговата помощ и така да го въвлича в политическото движение. Следователно тя сама предава на пролетариата елементи на своето собствено образование[27], т.е. оръжие против самата себе си.

По-нататък, както видяхме, напредъкът на индустрията смъква в редовете на пролетариата цели слоеве на господстващата класа или поне поставя под заплаха условията на техния живот. Те също предават на пролетариата маса елементи на образование.

И, най-после, във времена, когато класовата борба се приближава към развръзка, разложителният процес сред господстващата класа, в цялото старо общество добива такъв бурен, такъв рязък характер, че една малка част от господстващата класа се отрича от нея и се присъединява към революционната класа, към онази класа, на която принадлежи бъдещето. Затова както по-рано част от аристокрацията премина на страната на буржоазията, така сега част от буржоазията преминава на страната на пролетариата, именно част от буржоата идеолози, които са се издигнали до теоретическо разбиране на цялото историческо движение.

От всички класи, които днес противостоят на буржоазията, само пролетариатът е действително революционна класа. Останалите класи се разкапват и загиват с развитието на едрата индустрия, а пролетариатът е неин собствен продукт.

Средните съсловия: дребният индустриалец, дребният търговец, занаятчията, селянинът — всички те се борят против буржоазията, за да спасят от гибел своето съществуване като средни съсловия. Те следователно не са революционни, а консервативни. Нещо повече, те са реакционни: те се стремят да върнат назад колелото на историята. А ако са революционни, те са такива дотолкова, доколкото им предстои да преминат в редовете на пролетариата, доколкото защитават не своите сегашни, а своите бъдещи интереси, доколкото изоставят своето собствено гледище, за да застанат на гледището на пролетариата.

Лумпенпролетариатът, този пасивен продукт на загниването на най-низшите слоеве на старото общество, при една пролетарска революция може на места да бъде въвлечен в движението, но по силата на цялото си жизнено положение той е много по-склонен да се продава за реакционни машинации.

Жизнените условия на старото общество са вече унищожени в жизнените условия на пролетариата. Пролетарият няма собственост; неговото отношение към жена и деца няма вече нищо общо с буржоазните семенни отношения; съвременният индустриален труд, съвременното капиталистическо иго — еднакво и в Англия, и във Франция, и в Америка, и в Германия — са заличили у него всякакъв национален характер. Законите, моралът, религията са за него само буржоазни предразсъдъци, зад които се крият буржоазни интереси.

Всички предишни класи, след като ставали господстващи, са се стремили да осигурят своето вече придобито положение в живота, подчинявайки цялото общество на условията на своя начин на присвояване. Пролетариите могат да завладеят обществените производителни сили само като унищожат своя собствен сегашен начин на присвояване, а с това и целия досегашен начин на присвояване. Пролетариите нямат нищо свое, което би трябвало да охраняват; те трябва да разрушат всичко, което досега е охранявало и осигурявало частната собственост.

Всички досегашни движения са били движения на малцинства или в интерес на малцинства. Пролетарското движение е самостоятелно движение на огромното мнозинство в интерес на огромното мнозинство. Пролетариатът, низшият слой на съвременното общество, не може да се вдигне, не може да се изправи, без да бъде хвърлена във въздуха цялата надстройка от слоеве, които образуват официалното общество.

Ако не по съдържание, то по форма борбата на пролетариата против буржоазията е на първо време национална борба. Пролетариатът на всяка страна трябва, естествено, най-напред да се справи със своята собствена буржоазия.

Като очертахме най-общите фази в развитието на пролетариата, ние проследихме повече или по-малко прикритата гражданска война в съществуващото общество до точката, когато тя избухва в открита революция и когато пролетариатът чрез насилствено събаряне на буржоазията установява своето господство.

Всички досегашни общества са почивали, както видяхме, на антагонизма между потискащи и потиснати класи. Но за да може една класа да бъде потискана, трябва да ѝ бъдат осигурени условия, при които тя да може да влачи поне своето робско съществуване. При крепостничеството крепостният селянин се добра до положение на член на комуната, както дребният буржоа под игото на феодалния абсолютизъм се добра до положението на буржоа. Съвременният работник, напротив, не се издига с напредъка на индустрията, а пада все по-ниско под условията за съществуване на своята собствена класа. Работникът става паупер и пауперизмът расте още по-бързо, отколкото населението и богатството. Това ясно показва, че буржоазията е неспособна да остане и занапред господстваща класа на обществото и да налага на цялото общество условията за съществуване на своята класа като регулиращ закон. Тя е неспособна да господства, защото е неспособна да осигури на своя роб дори робско съществуване и защото е принудена да го остави да изпадне до такова положение, при което тя трябва да го храни, вместо да бъде хранена за негова сметка. Обществото не може вече да живее под нейната власт, т.е. нейният живот е вече несъвместим с обществото.

Основното условие за съществуването и господството на буржоазната класа е натрупването на богатството в ръцете на частни лица, образуването и увеличаването на капитала; условието за съществуване на капитала е наемният труд. Наемният труд почива изключително на конкуренцията между работниците. Напредъкът на индустрията, чийто неволен носител е буржоазията, която е безсилна да му се съпротивлява, заменя разединението на работниците от конкуренцията с тяхното революционно обединяване чрез асоциацията. Така с развитието на едрата индустрия изпод краката на буржоазията се изплъзва самата основа, върху която тя произвежда и присвоява продуктите. Тя произвежда преди всичко своите собствени гробокопачи. Нейната гибел и победата на пролетариата са еднакво неизбежни.

 

II. ПРОЛЕТАРИИ И КОМУНИСТИ

 

В какво отношение се намират комунистите към пролетариите изобщо?

Комунистите не са особена партия, противостояла на другите работнически партии.

Те нямат никакви интереси, отделни от интересите на целия пролетариат.

Те не издигат никакви особени[28] принципи, към които биха искали да нагодят пролетарското движение.

Комунистите се отличават от другите пролетарски партии само по това, че, от една страна, в борбата на пролетариите от различните нации те изтъкват и отстояват общите, независещи от националността интереси на целокупния пролетариат, от друга страна, по това, че на различните степени на развитие, през които минава борбата между пролетариата и буржоазията, те винаги застъпват интересите на целокупното движение.

Следователно на практика комунистите са най-решителната, винаги тласкаща към движение напред[29] част на работническите партии във всички страни; теоретически те имат пред останалата маса на пролетариата предимството, че разбират условията, хода и общите резултати на пролетарското движение.

Най-близката цел на комунистите е същата, както на всички други пролетарски партии: обособяване на пролетариата в класа, събаряне на господството на буржоазията, завладяване на политическата власт от пролетариата.

Теоретическите положения на комунистите съвсем не почиват на идеи, на принципи, измислени или открити от тоя или оня световен реформатор.

Те са само общ израз на действителни отношения на водещата се класова борба, на извършващото се пред нашите очи историческо движение. Премахването на старите отношения на собствеността не е нещо присъщо изключително на комунизма.

Всички отношения на собствеността са били подложени на постоянна историческа смяна, на постоянно историческо изменение.

Например френската революция отмени феодалната собственост, като я замени с буржоазната собственост.

Отличителна черта на комунизма е не премахването на собствеността въобще, а премахването на буржоазната собственост.

Но съвременната буржоазна частна собственост е последният и най-пълен израз на такова производство и присвояване на продукти, което почива върху класови противоположности, върху експлоатацията на едни хора от други.[30]

В тоя смисъл комунистите могат да резюмират своята теория в един израз: премахване на частната собственост.

Нас, комунистите, ни упрекват, че сме искали да премахнем лично придобитата, изработена със свой труд собственост, собствеността, която била основата на всяка лична свобода, дейност и самостоятелност.

Изработена, придобита, припечелена със свой труд собственост! За дребнобуржоазната, дребноселската собственост ли говорите, която предхождаше буржоазната собственост? Ние няма нужда да я премахваме — развитието на индустрията я премахна и всекидневно я премахва.

Или говорите за съвременната буржоазна частна собственост?

Но нима наемният труд, трудът на пролетария, му създава собственост? Съвсем не. Той създава капитал, т.е. собствеността, която експлоатира наемния труд, собствеността, която може да се увеличава само при условие, че поражда нов наемен труд, за да го експлоатира отново. Собствеността в своя съвременен вид се движи в противоположността между капитал и наемен труд. Да разгледаме двете страни на тая противоположност.

Да бъдеш капиталист — това значи да заемаш не само чисто лично, но и обществено положение в производството. Капиталът е колективен продукт и може да бъде приведен в движение само от общата дейност на много членове на обществото, а в последна сметка — само от общата дейност на всички членове на обществото.

Значи капиталът не е лична, а обществена сила.

Следователно, когато капиталът бъде превърнат в колективна, принадлежаща на всички членове на обществото собственост, то това не ще бъде превръщане на лична собственост в обществена. Ще се измени само общественият характер на собствеността. Тя ще загуби своя класов характер.

Да минем към наемния труд.

Средната цена на наемния труд е минимумът на работната заплата, т.е. сумата от ония средства за живот, които са необходими за поддържане живота на работника като работник. Следователно онова, което наемният работник присвоява в резултат на своята дейност, едва стига, за да възпроизведе неговия живот. Ние в никой случай не искаме да премахнем това лично присвояване на продуктите на труда, служещи непосредствено за възпроизвеждане на живота — присвояване, което не оставя никакъв чист доход, който би могъл да даде власт над чужд труд. Ние искаме да премахнем само мизерния характер на това присвояване, при което работникът живее само за да увеличава капитала, живее само доколкото интересите на господстващата класа изискват това.

В буржоазното общество живият труд е само средство за увеличаване на натрупания труд. В комунистическото общество натрупаният труд е само средство за разширяване, обогатяване, облекчаване на жизнения процес на работниците.

Значи в буржоазното общество миналото господства над настоящето, а в комунистическото общество — настоящето над миналото. В буржоазното общество капиталът има самостоятелност и индивидуалност, докато трудещият се индивид е лишен от самостоятелност и е обезличен.

И премахването на тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и на свободата! Тя е права. Действително касае се за премахване на буржоазната личност, на буржоазната самостоятелност, на буржоазната свобода.

В рамките на днешните буржоазни производствени отношения под свобода разбират свобода на търговията, свобода на покупката и продажбата.

Но отпадне ли търгашеството — отпада и свободното търгашество. Приказките за свобода на търгашеството, както и всички други надути речи на нашите буржоа за свобода имат въобще смисъл само по отношение на несвободното търгашество, на потиснатия градски жител от средновековието, но не и по отношение на комунистическото премахване на търгашеството, на буржоазните производствени отношения и на самата буржоазия.

Вие се ужасявате от това, че ние искаме да премахнем частната собственост. Но във вашето сегашно общество частната собственост е премахната за девет десети от неговите членове; тя съществува именно защото не съществува за девет десети. Вие ни упреквате следователно, че искаме да премахнем една собственост, която предполага като необходимо условие липсата на собственост у огромното мнозинство на обществото.

С една дума, вие ни упреквате, че искаме да премахнем вашата собственост. Да, ние действително искаме това.

От момента, когато трудът вече не ще може да бъде превръщан в капитал, в пари, в поземлена рента, накъсо — в обществена сила, която може да бъде монополизирана, т.е. от момента, когато личната собственост вече не ще може да се превръща в буржоазна собственост — от тоя момент, заявявате вие, личността е унищожена.

Значи вие признавате, че под личност разбирате само буржоата, буржоазния собственик. Такава личност действително трябва да бъде унищожена.

Комунизмът не отнема никому възможността да присвоява обществени продукти, той отнема само възможността чрез това присвояване да се подчинява чужд труд.

Възразяват, че с премахването на частната собственост щяла да престане всяка дейност и да настъпи всеобща леност.

Ако е така, буржоазното общество би трябвало отдавна да е загинало от леност: защото в него онзи, който се труди, нищо не придобива — а онзи, който придобива, не се труди. Всички опасения се свеждат до тавтологията, че вече няма да има наемен труд, щом няма вече капитал.

Всички възражения, насочени против комунистическия начин на присвояване и производство на материални продукти, се разпростират също и върху присвояването и производството на духовни продукти. Както унищожаването на класовата собственост е за буржоата унищожаване на самото производство, така и унищожаването на класовото образование е за него равносилно на унищожаване на образованието въобще.

Образованието, чиято загуба той оплаква, за грамадното мнозинство е превръщане на човека в машина.

Но не спорете с нас, като преценявате премахването на буржоазната собственост от гледището на вашите представи за свобода, образование, право и т.н. Самите ваши идеи са продукт на буржоазните отношения на производство и собственост, също както вашето право е само издигнатата в закон воля на вашата класа — воля, чието съдържание се определя от материалните условия на живот на вашата класа.

Вашата пристрастна представа, заставяща ви да превръщате своите отношения на производство и собственост от исторически, преходни в процеса на производството отношения във вечни закони на природата и разума, вие споделяте с всички господствали някога и вече загинали класи. Това, което добре знаете за античната или за феодалната собственост, вие вече не смеете да го разберете, когато се касае за буржоазната собственост.

Унищожаване на семейството! Дори и най-радикалните се възмущават от това гнусно намерение на комунистите.

Върху какво почива съвременното, буржоазното семейство? Върху капитала, върху частната печалба. Напълно развито то съществува само за буржоазията; но то намира своето допълнение в принудителното безбрачие на пролетариите и в публичната проституция.

Буржоазното семейство, естествено, ще отпадне с отпадането на това негово допълнение, а двете заедно ще изчезнат с изчезването на капитала.

Или вие ни упреквате, че искаме да премахнем експлоатацията на децата от техните родители? Ние признаваме това престъпление.

Но вие казвате, че като заменяме домашното възпитание с обществено, ние премахваме най-скъпите за човека отношения.

А нима и вашето възпитание не се определя от обществото? Нима то не се определя от обществените отношения, в които вие възпитавате, от пряката или косвена намеса на обществото чрез училището и т.н.? Комунистите не измислят въздействието на обществото върху възпитанието; те само изменят характера на възпитанието, изтръгват го от влиянието на господстващата класа.

Буржоазните фрази за семейство и възпитание, за нежни отношения между родители и деца вдъхват толкова повече отвращение, колкото повече се разкъсват всички семейни връзки сред пролетариата вследствие развитието на едрата индустрия, колкото повече децата се превръщат в прости търговски артикули и работни инструменти.

Но вие, комунистите, искате да въведете общност на жените — крещи ни в хор цялата буржоазия.

Буржоата гледа на своята жена само като на оръдие за производство. Той чува, че оръдията за производство трябва да се използват общо, и, естествено, мисли, че и участта на жените ще бъде такава.

Той и не подозира, че се касае именно за премахване положението на жената като просто оръдие за производство.

Впрочем няма нищо по-смешно от високоморалния ужас на нашите буржоа по повод мнимата официална общност на жените на комунистите. Комунистите няма защо да въвеждат общност на жените, тя почти винаги е съществувала.

Нашите буржоа, като не се задоволяват с това, че имат на разположение жените и дъщерите на своите работници — за официалната проституция и да не говорим, — намират особено голямо удоволствие в това, взаимно да съблазняват съпругите си.

Буржоазният брак е в действителност общност на съпругите. Комунистите биха могли да бъдат упрекнати най-многото в това, че на мястото на лицемерно прикритата общност на жените искали да въведат официална, открита общност на жените. Впрочем от само себе си се разбира, че с премахването на сегашните производствени отношения ще изчезне и произтичащата от тях общност на жените, т.е. официалната и неофициалната проституция.

По-нататък, упрекват комунистите, че искали да премахнат отечеството, националността.

Работниците нямат отечество. Не може да им се отнеме това, което те нямат. Тъй като пролетариатът трябва преди всичко да завоюва политическото господство, да се издигне до положението на национална класа[31], да се конституира като нация, той сам е вече национален, макар и съвсем не в буржоазен смисъл.

Националната обособеност и противоположностите между народите изчезват все повече с развитието на буржоазията, със свободата на търговията, със световния пазар, с еднообразието на индустриалното производство и съответстващите му условия на живот.

Господството на пролетариата още повече ще ускори тяхното изчезване. Обединяване на усилията, поне на цивилизованите страни, е едно от първите условия за неговото освобождение.

В същата степен, в която ще бъде премахната експлоатацията на един индивид от друг, ще бъде премахната и експлоатацията на една нация от друга.

Заедно с противоположността между класите в нацията ще отпаднат и враждебните отношения между нациите.

Обвиненията против комунизма, издигани от религиозни, философски и изобщо от идеологични гледни точки, не заслужават подробно разглеждане.

Нужно ли е особено дълбокомислие, за да се разбере, че заедно с жизнените условия на хората, с техните обществени отношения, с тяхното обществено битие се изменят и техните представи, възгледи и понятия — с една дума, тяхното съзнание?

Не доказа ли историята на идеите, че духовното производство се преобразува заедно с материалното? Господстващите идеи на дадено време винаги са били само идеите на господстващата класа.

Говорят за идеи, които революционизират цялото общество; с това само изразяват факта, че в старото общество са се образували елементите на ново общество, че заедно с разлагането на старите условия на живот се разлагат и старите идеи.

Когато древният свят вече отиваше към залез, старите религии бяха победени от християнската религия. Когато в XVIII век идеите на Просвещението побеждаваха християнските идеи, феодално то общество водеше борба на живот и смърт с революционната тогава буржоазия. Идеите за свобода на съвестта и религията изразяваха в областта на съвестта само господството на свободната конкуренция.

„Но — ще ни кажат — вярно е, че религиозните, моралните, философските, политическите, правните и т.н. идеи са се видоизменяли в хода на историческото развитие. Обаче религията, моралът, философията, политиката, правото винаги са се запазвали в това непрекъснато изменение.

При това съществуват вечни истини като свобода, справедливост и т.н., които са общи за всички стадии на общественото развитие. А комунизмът премахва вечните истини, премахва религията, морала, вместо да ги преобрази; следователно той противоречи на целия досегашен ход на историческото развитие“.

До какво се свежда това обвинение? Историята на всички досегашни общества се е движила в класови противоположности, които в разните епохи са вземали различни форми.

Но каквато и форма да са вземали те, експлоатацията на една част от обществото от друга е общ факт за всички минали векове. Затова не е чудно, че общественото съзнание на всички векове въпреки цялото разнообразие и различие, се движи в определени общи форми, във форми на съзнанието, които напълно ще изчезнат само с окончателното изчезване на класовата противоположност.

Комунистическата революция е най-радикалният разрив с унаследените от миналото отношения на собствеността; не е чудно, че в хода на своето развитие тя най-радикално скъсва с идеите, унаследени от миналото.

Но да оставим възраженията на буржоазията, против комунизма.

По-горе вече видяхме, че първата крачка в работническата революция е превръщането на пролетариата в господстваща класа, извоюването на демокрацията.

Пролетариатът ще използва своето политическо господство, за да изтръгне постепенно от буржоазията целия капитал, да централизира всички средства за производство в ръцете на държавата, т.е. на организирания като господстваща класа пролетариат, и колкото може по-бързо да увеличи масата на производителните сили.

Разбира се, това може да стане на първо време само с деспотична намеса в правото на собственост и в буржоазните производствени отношения, т.е. чрез мерки, които икономически изглеждат недостатъчни и несъстоятелни, но които в хода на движението надрастват сами себе си[32] и са неизбежни като средство за преврат в целия начин на производство.

Тези мерки, разбира се, ще бъдат различни в различните страни.

Все пак в най-напредналите страни ще могат да бъдат почти навсякъде приложени следните мерки:

1. Експроприация на поземлената собственост и използване на поземлената рента за покриване на държавните разходи.

2. Висок прогресивен данък.

3. Премахване правото на наследство.

4. Конфискация на имуществото на всички емигранти и бунтовници.

5. Централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и изключителен монопол.

6. Централизация на целия транспорт в ръцете на държавата.

7. Увеличаване броя на държавните фабрики, средствата за производство, пригодяване за обработване и подобряване на земите по общ план.

8. Еднаква задължителност на труда за всички, създаване на индустриални армии, особено за земеделието.

9. Съединение на земеделието с индустрията, мерки за постепенно отстраняване на различието между града и селото[33].

10. Обществено и безплатно възпитание на всички деца. Премахване на фабричния труд на децата в сегашната му форма. Свързване на възпитанието с материалното производство и т.н.

Когато в хода на развитието изчезнат класовите различия и цялото производство бъде концентрирано в ръцете на асоциираните индивиди, тогава публичната власт ще изгуби своя политически характер. Политическата власт в собствения смисъл на думата е организираното насилие на една класа за потискане на друга. Когато пролетариатът в борбата си против буржоазията необходимо се обедини в класа, когато чрез революция превърне себе си в господстваща класа и като господстваща класа насилствено премахне старите производствени отношения, той заедно с тези производствени отношения унищожава условията за съществуване на класовата противоположност, унищожава класите въобще, а с това и своето собствено господство като класа.

На мястото на старото буржоазно общество с неговите класи и класови противоположности идва една асоциация, в която свободното развитие на всекиго е условие за свободното развитие на всички.

 

III. СОЦИАЛИСТИЧЕСКА И КОМУНИСТИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА

 

1. РЕАКЦИОННИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

А) ФЕОДАЛНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

Френската и английската аристокрация по своето историческо положение беше призвана да пише памфлети против съвременното буржоазно общество. Във френската юлска революция от 1830 г. и в английското движение за парламентарна реформа тя още веднъж беше бита от омразния парвеню. За сериозна политическа борба не може вече да става дума. Оставаше ѝ само литературната борба. Но и в областта на литературата старите фрази от времето на реставрацията[34] бяха станали вече невъзможни. За да възбуди симпатии, аристокрацията трябваше да даде вид, че не държи на своите собствени интереси и че формулира своя обвинителен акт против буржоазията само в интереса на експлоатираната работническа класа. Тя си доставяше удовлетворение, като съчиняваше пасквили за своя нов властелин и му нашепваше на ухото повече или по-малко зловещи пророчества.

Така възникна феодалният социализъм — полупогребална песен и полупасквил, полуотглас от миналото и полузаплаха за бъдещето, понякога улучващ буржоазията в самото ѝ сърце с горчива, остроумна, язвителна присъда, но винаги разсмиващ поради пълната си неспособност да разбере хода на съвременната история.

Аристокрацията размахваше като знаме пролетарската просяшка торба, за да поведе народа подир себе си. Но винаги, когато той тръгнеше след нея, съглеждаше на задника ѝ старите феодални гербове и се разбягваше с гръмък и непочтителен смях.

Тази комедия разиграха част от френските легитимисти и „Млада Англия“[35].

Когато феодалите доказват, че техният начин на експлоатация се различава от буржоазната експлоатация, те забравят само, че те са експлоатирали при съвсем други, сега вече отживели обстоятелства и условия. Когато те изтъкват, че при тяхното господство не е съществувал съвременният пролетариат, те забравят само, че именно съвременната буржоазия е необходим продукт на техния обществен строй.

Впрочем те толкова малко крият реакционния характер на своята критика, че тяхното главно обвинение против буржоазията се състои именно в това, че при нейното господство се развива една класа, която ще вдигне във въздуха целия стар обществен строй.

Те много повече упрекват буржоазията в това, че създава революционен пролетариат, отколкото че изобщо създава пролетариат.

Затова в политическата практика те участват във всички насилствени мерки против работническата класа, а в обикновения живот, въпреки всичките си надути фрази, не изпускат случая да събират златните ябълки[36] и да разменят вярност, любов и чест срещу печалба от търговия с овча вълна, захарно цвекло и ракия.[37]

Както попът винаги е вървял ръка за ръка с феодала, така попският социализъм върви с феодалния.

Няма нищо по-лесно от това, да се придаде на християнския аскетизъм социалистическа окраска. Нима християнството не ратуваше също против частната собственост, против брака, против държавата? Нима то не проповядваше вместо тях благотворителност и просия, безбрачие и умъртвяване на плътта, манастирски живот и църква? Християнският социализъм е само светената вода, с която попът ръси озлоблението на аристократа.

 

Б) ДРЕБНОБУРЖОАЗНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

 

Феодалната аристокрация не е единствената съборена от буржоазията класа, чиито условия на живот в съвременното буржоазно общество се влошиха и отмират. Средновековните градски жители и дребните селяни бяха предшествениците на съвременната буржоазия. В по-слабо развитите в индустриално и търговско отношение страни тази класа все още вегетира наред с възхождащата буржоазия.

В ония страни, в които се е развила съвременната цивилизация, се е образувала — и като допълнителна част на буржоазното общество постоянно отново се образува — нова дребна буржоазия, която се люшка между пролетариата и буржоазията. Но конкуренцията непрестанно смъква нейните членове в редовете на пролетариата и с развитието на едрата индустрия те виждат как се приближава времето, когато съвсем ще изчезнат като самостоятелна част на съвременното общество и ще бъдат заместени в търговията, в манифактурата и в земеделието с надзиратели и служители.

В страни като Франция, където селяните съставят много повече от половината от населението, беше естествено да се появят писатели, които, заставайки на страната на пролетариата, против буржоазията, в своята критика на буржоазния строй прилагаха към него дребнобуржоазен и дребноселски мащаб и защитаваха делото на работниците от дребнобуржоазно гледище. Така възникна дребнобуржоазният социализъм. Сисмонди стои начело на този вид литература не само във Франция, но и в Англия.

Този социализъм извънредно остроумно разкриваше противоречията в съвременните производствени отношения. Той разбули лицемерните труфила на икономистите. Той неопровержимо доказа разрушителното действие на машинното производство и на разделението на труда, концентрацията на капиталите и на земевладението, свръхпроизводството, кризите, неизбежната гибел на дребните буржоа и селяни, мизерията на пролетариата, анархията в производството, крещящото неравенство в разпределението на богатството, унищожителната индустриална война между отделните нации, разложението на старите нрави, на старите семейни отношения и на старите националности.

Но по своето положително съдържание този социализъм се стреми или да възстанови старите средства за производство и размяна, а с тях и старите отношения на собственост и старото общество, или насилствено отново да затвори съвременните средства за производство и размяна в рамките на старите отношения на собственост, които тези средства вече са разрушили и трябваше да разрушат. В двата случая той е едновременно и реакционен, и утопичен.

Цехова организация на манифактурата и патриархално селско стопанство — това е неговата последна дума.

В по-нататъшното си развитие това направление изби в жалко хленчене.[38]

 

В) НЕМСКИЯТ, ИЛИ „ИСТИНСКИЯТ“, СОЦИАЛИЗЪМ

 

Френската социалистическа и комунистическа литература, която възникна под гнета на господстващата буржоазия и е литературен израз на борбата против това господство, бе пренесена в Германия по времето, когато буржоазията там току-що започваше своята борба против феодалния абсолютизъм.

Немски философи, полуфилософи и любители на красивата фраза се нахвърлиха жадно върху тая литература и забравиха само това, че при пренасянето на тия съчинения от Франция едновременно с тях в Германия не бяха пренесени и френските условия на живот. При немските условия френската литература загуби всяко непосредствено-практическо значение и придоби чисто литературен облик. Тя по необходимост се изрази в празни размишления върху истинското общество, върху осъществяването на човешката същност. Така например за немските философи от XVIII век исканията на първата френска революция имаха смисъл само като искания на практическия разум изобщо, а волеизявяванията на революционната френска буржоазия в техните очи означаваха закони на чистата воля, на волята, каквато тя трябва да бъде, на истински човешката воля.

Цялата работа на немските литератори се състоеше изключително в това, да съгласуват новите френски идеи със своята стара философска съвест или, по-точно, да усвоят френските идеи от своята философска гледна точка.

Това усвояване стана по същия начин, по който човек изобщо усвоява чужд език — чрез превод.

Известно е, че на манускрипти, съдържащи класически съчинения на езическата древност, калугерите са писали над редовете глупави житиета на католическите светци. Немските литератори постъпиха с нечестивата френска литература тъкмо наопаки. Те пишеха своите философски безсмислици под френския оригинал. Например под френската критика на паричните отношения те написаха „отчуждаване на човешката същност“, под френската критика на буржоазната държава — „премахване на господството на Абстрактно- Всеобщото“, и т.н.

Това вмъкване на своята философска фразеология във френската теория те кръстиха „философия на делото“, „истински социализъм“, „немска наука за социализъм“, „философско обоснование на социализма“ и т.н.

Така френската социалистическо-комунистическа литература беше съвършено кастрирана. И тъй като в ръцете на германеца тя престана да изразява борбата на една класа против друга, то германецът беше убеден, че е преодолял „френската едностранчивост“ и че застъпва вместо истински потребности — потребността от истина, а вместо интересите на пролетариата — интересите на човешката същност, на човека изобщо, на човека, който не принадлежи към никоя класа и изобщо съществува не в действителността, а в мъглявите небеса на философската фантазия.

Този немски социализъм, който считаше своите безпомощни школски упражнения за тъй сериозни и важни и ги разтръбяваше така кресливо, постепенно загуби своята педантична невинност.

Борбата на немската, особено на пруската буржоазия против феодалите и абсолютната монархия — с една дума, либералното движение — ставаше все по-сериозна.

Така на „истинския“ социализъм се представи желаният случай да противопостави на политическото движение социалистическите искания, да предаде на традиционната анатема либерализма, представителната държава, буржоазната конкуренция, буржоазната свобода на печата, буржоазното право, буржоазната свобода и равенство и да проповядва на народните маси, че от това буржоазно движение те нищо няма да спечелят, а, напротив, рискуват да загубят всичко. Немският социализъм много на място забравяше, че френската критика, чието жалко ехо беше той, предполагаше съвременното буржоазно общество със съответстващите му материални условия на живот и съответната политическа конституция — т.е. именно всички ония предпоставки, за чието извоюване в Германия тепърва ставаше дума.

Той служеше на немските абсолютистични правителства с тяхната свита от попове, школски наставници, закостенели юнкери и бюрократи като желано градинско плашило против застрашително надигащата се буржоазия.

Той беше сладникаво допълнение към горчивите камшични удари и куршуми, с които тези правителства усмиряваха въстанията на немските работници.

Ако „истинският“ социализъм стана по такъв начин оръжие в ръцете на правителствата против немската буржоазия, то той и непосредствено изразяваше реакционни интереси — интереси на немските дребни буржоа. В Германия действителната обществена основа на съществуващия ред е дребната буржоазия, наследена от XVI век и оттогава постоянно отново появяваща се в една или друга форма.

Нейното запазване е равносилно на запазване на съществуващия в Германия ред. Тя се бои от индустриалното и политическото господство на буржоазията, защото вижда в него своята сигурна гибел — от една страна, поради концентрацията на капитала, от друга — поради растежа на революционния пролетариат. Струваше ѝ се, че „истинският“ социализъм убива с един куршум два заека. И той се разпространи като епидемия.

Одеянията, изтъкани от умозрителна паяжина, извезани с цветя от красиви фрази, пропити със сълзите на сладникаво умиление — тези натруфени одеяния, в които немските социалисти загръщаха няколкото си мършави „вечни истини“, само увеличаваха пласмента на тяхната стока сред тая публика.

От своя страна немският социализъм все повече разбираше своето призвание — да бъде високопарният представител на тези еснафски слоеве.

Той провъзгласи немската нация за образцова нация и немския еснафин за образцов човек. На всяка негова низост той придаваше съкровен, възвишен социалистически смисъл, който я превръщаше в нещо съвсем противоположно. Последователен докрай, той открито се опълчваше против „грубо-разрушителното“ направление на комунизма и възвести, че в своето величествено безпристрастие стои над всяка класова борба. С твърде малко изключения всичко, което циркулира в Германия като уж социалистически и комунистически съчинения, спада към тая мръсна, развращаваща литература.[39]

 

2. КОНСЕРВАТИВНИЯТ, ИЛИ БУРЖОАЗНИЯТ, СОЦИАЛИЗЪМ

 

Известна част от буржоазията желае да излекува социалните недъзи, за да осигури съществуването на буржоазното общество.

Тук спадат икономисти, филантропи, хуманисти, дейци за подобряване положението на трудещите се класи, организатори на благотворителността, членове на дружествата за закрила на животните, основатели на въздържателни дружества, всевъзможни реформатори на дребно. Този буржоазен социализъм е разработен дори в цели системи.

Като пример ще приведем „Философия на нищетата“ от Прудон.

Буржоата социалисти искат да запазят условията на живот на съвременното общество, но без борбите и опасностите, които неизбежно произтичат от тях. Те искат да запазят съществуващото общество, но без онези елементи, които го революционизират и разлагат. Те искат да има буржоазия без пролетариат. Буржоазията си представя света, в който тя господства, естествено, като най-добрия свят. Буржоазният социализъм разработва тая утешителна представа в повече или по-малко цялостна система. Като призовава пролетариата да осъществи неговата система и да влезе в новия Ерусалим, той всъщност иска само пролетариатът да си остане в сегашното общество, но да се откаже от своята враждебна представа за това общество.

Друга, по-малко системна, но по-практическа форма на този социализъм се стремеше да отвърне работническата класа от всяко революционно движение, като доказваше, че полезно за нея може да бъде не едно или друго политическо преобразование, а само изменението на материалните условия на живот, на икономическите отношения. Но под изменение на материалните условия на живот този социализъм съвсем не разбира премахване на буржоазните производствени отношения, което е възможно само по революционен път, а административни подобрения, които се извършват върху почвата на тези производствени отношения, значи с нищо не изменят отношенията между капитал и наемен труд, а в най-добрия случай само намаляват за буржоазията разходите по нейното господство и опростяват нейното държавно стопанство.

Своя най-подходящ израз буржоазният социализъм намира едва когато се превръща в чисто ораторска фраза.

Свободна търговия! — в интерес на работническата класа; покровителствени мита! — в интерес на работническата класа; затвори с отделни килии! — в интерес на работническата класа: това е последната, единствената сериозно казана дума на буржоазния социализъм.

Социализмът на буржоазията се състои именно в твърдението, че буржоата са буржоа — в интереса на работническата класа.

 

3. КРИТИЧНО-УТОПИЧНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ И КОМУНИЗЪМ

 

Ние не говорим тук за литература, която във всички велики революции на новото време е изразявала исканията на пролетариата (съчиненията на Бабьоф и др.).

Първите опити на пролетариата непосредствено да осъществи своите собствени класови интереси във време на всеобщо възбуждение, в периода на събаряне на феодалното общество, неизбежно се проваляха поради неразвитостта на самия пролетариат, а също и поради липсата на материални условия за неговото освобождение, тъй като тези условия са продукт едва на буржоазната епоха. Революционната литература, която съпровождаше тия първи движения на пролетариата, по своето съдържание е неизбежно реакционна. Тя проповядва всеобщ аскетизъм и груба уравниловка.

В собствения смисъл на думата социалистически и комунистически системи, системите на Сен Симон, Фурие, Оуен и т.н., се появяват през първия, неразвития период на борбата между пролетариата и буржоазията, които ние изложихме по-горе (виж „Буржоазия и пролетариат“).

Наистина изобретателите на тия системи виждат противоположността на класите, както и действието на разрушителните елементи в самото господстващо общество. Но те не виждат на страната на пролетариата никаква историческа самодейност, никакво свойствено нему политическо движение.

Тъй като развитието на класовата противоположност върви в крак с развитието на индустрията, те също така не могат още да намерят материалните условия за освобождение на пролетариата и търсят такава социална наука, такива социални закони, които да създадат тези условия.

Обществената дейност трябва да бъде заместена от тяхната лична изобретателска дейност, историческите условия за освобождението — от фантастични условия, постепенното организиране на пролетариата в класа — от нарочно измислена организация на обществото. Бъдещата история на света се свежда за тях до пропагандата и практическото осъществяване на техните планове за обществото.

Наистина те съзнават, че в своите планове застъпват главно интересите на работническата класа като най-страдащата класа. За тях пролетариатът съществува именно само като най-страдаща класа.

Но вследствие на неразвитата форма на класовата борба, както и на тяхното собствено положение в живота, те се считат стоящи високо над тази класова противоположност. Те искат да подобрят положението на всички членове на обществото, даже и на намиращите се в най-добри условия. Затова те непрекъснато апелират към цялото общество без разлика и даже предимно към господстващата класа. Достатъчно било само да се разбере тяхната система, за да бъде тя призната като най-добрия възможен план за най-доброто възможно общество.

Затова те отхвърлят всяко политическо и особено всяко революционно действие; искат да постигнат своята цел по мирен път и се опитват да прокарат пътя за новото обществено евангелие с дребни и, разбира се, несполучливи експерименти със силата на примера.

Това фантастично описание на бъдещото общество възниква в едно време, когато пролетариатът е още крайно неразвит и затова си представя своето собствено положение все още фантастично, то възниква от неговия пръв, изпълнен с предчувствия порив към общо преобразуване на обществото.

Но тези социалистически и комунистически съчинения съдържат и критически елементи. Те нападат всички основи на съществуващото общество. Затова те дадоха извънредно ценен материал за просвещаването на работниците. Техните позитивни положения за бъдещото общество, напр. премахването на противоположността между града и селото, премахването на семейството, на частното обогатяване, на наемния труд, провъзгласяването на обществена хармония, превръщането на държавата в просто управление на производството — всички тия положения изразяват само необходимостта от отпадане на класовата противоположност, която едва е започнала да се развива и им е била известна само в нейната първична, безформена неопределеност. Затова самите тия положения все още имат чисто утопичен характер.

Значението на критично-утопичния социализъм и комунизъм стои в обратно отношение към историческото развитие. Колкото повече класовата борба се развива и взема все по-определена форма, толкова повече това фантастично издигане над нея, това фантастично отрицателно отношение към нея загубва всяка практическа стойност, всяко теоретическо оправдание. Затова макар че основателите на тези системи в много отношения бяха революционни, техните ученици винаги образуват реакционни секти. Те здраво се придържат към старите възгледи на своите учители въпреки извършилото се историческо развитие на пролетариата. Затова те последователно се стараят отново да притъпят класовата борба и да примирят противоположностите. Те все още мечтаят за експериментално осъществяване на своите обществени утопии, за учредяване на отделни фаланстери, за основаване на вътрешни колонии („Home-colonies“), за създаване на малка Икария[40] — издание на Новия Ерусалим в джобен формат, — а за изграждането на всички тия въздушни замъци та са принудени да апелират към филантропията на буржоазните сърца и кесии. Те постепенно се смъкват в категорията на описаните по-горе реакционни или консервативни социалисти и се отличават от тях само със своя по-систематичен педантизъм и с фанатичната си вяра в чудодейната сила на своята социална наука.

Ето защо те ожесточено се опълчват срещу всяко политическо движение на работниците, което може да възникне според тях само при сляпо неверие в новото евангелие.

Оуенистите в Англия и фуриеристите във Франция се обявяват — първите против чартистите, вторите против реформистите[41].

 

IV. ОТНОШЕНИЕТО НА КОМУНИСТИТЕ КЪМ РАЗЛИЧНИТЕ ОПОЗИЦИОННИ ПАРТИИ

 

След казаното в отдел II ясно е отношението на комунистите към вече създадените работнически партии, т.е. тяхното отношение към чартистите в Англия и привържениците на аграрната реформа в Северна Америка.

Комунистите се борят за постигане непосредствените цели и интереси на работническата класа, но в сегашното движение те отстояват същевременно и бъдещето на движението. Във Франция комунистите се присъединяват към социалистическо-демократическата партия[42], против консервативната и радикалната буржоазия, без да се отказват от правото си да се отнасят критически към фразите и илюзиите, произтичащи от революционната традиция.

В Швейцария те подкрепят радикалите, без да изпускат предвид, че тази партия се състои от противоречиви елементи, отчасти от демократически социалисти във френски смисъл, отчасти от радикални буржоа.

Между поляците комунистите поддържат онази партия, която поставя аграрната революция като условие за националното освобождение — същата партия, която предизвика Краковското въстание от 1846 г.

В Германия, доколкото буржоазията се проявява революционно, комунистическата партия се бори заедно с нея против абсолютната монархия, феодалната поземлена собственост и реакционната дребна буржоазия.

Но комунистическата партия нито за миг не престава да изработва у работниците колкото може по-ясно съзнание за враждебната противоположност между буржоазията и пролетариата, за да могат немските работници веднага да използват като оръжие срещу буржоазията обществените и политическите условия, които буржоазията по необходимост създаде със своето господство, та веднага след събарянето на реакционните класи в Германия да започне борбата против самата буржоазия.

Комунистите насочват своето внимание главно към Германия, защото Германия се намира в навечерието на буржоазната революция и защото тя ще извърши този преврат при по-напреднали условия на европейската цивилизация въобще и с много по-развит пролетариат, отколкото Англия в XVII и Франция в XVIII век, така че германската буржоазна революция може да бъде само непосредствен пролог на една пролетарска революция.

С една дума, комунистите навсякъде поддържат всяко революционно движение против съществуващия обществен и политически строй.

Във всички тези движения те издигат въпроса за собствеността като основен въпрос на движението, независимо от това, дали той е взел повече или по-малко развита форма.

Най-сетне, комунистите навсякъде работят за обединяването и разбирателството между демократическите партии от всички страни.

Комунистите смятат за недостойно да крият своите възгледи и намерения. Те открито заявяват, че техните цели могат да бъдат постигнати само чрез насилственото събаряне на целия досегашен обществен строй. Нека господстващите класи треперят пред комунистическата революция. В нея пролетариите няма какво да изгубят освен своите окови. А ще спечелят цял свят.

Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

 

- КРАЙ -

КЪМ ПРИЛОЖЕНИЯТА:

Принципите на комунизма - Енгелс

Към историята на Съюза на комунистите - Енгелс

Устав на Съюза на комунистите - Маркс и Енгелс

Искания на Комунистическата партия в Германия - Маркс и Енгелс

 

БЕЛЕЖКИ

[1] Има се предвид февруарската революция от 1848 г. във Франция. Ред.

[2] Споменатото издание излязло в 1869 година. В предговора на Енгелс към английското издание от 1888 г. датата на излизането на руския превод на „Манифеста“ също е посочена неточно (виж стр. 26 на настоящото издание). Ред.

[3] „Към тази мисъл — писах аз в предговора към английския превод, — която по мое мнение трябва да послужи за основа на също такъв напредък в историческата наука, какъвто Дарвиновата теория донесе за природознанието — към тази мисъл ние двамата постепенно се приближавахме доста години преди 1845 г. Доколко аз самостоятелно съм се придвижвал в тая посока, показва моята книга

«Положението на работническата класа в Англия». Но когато през пролетта на 1845 г. отново се срещнах с Маркс в Брюксел, той вече беше напълно разработил тази мисъл и ми я изложи с почти също тъй ясни думи, както тия, с които аз съм я формулирал по-горе“ (Бележка на Енгелс към немското издание от 1890 г.).

[4] Сам Ласал винаги ни е заявявал, че е ученик на Маркс и като такъв стои на почвата на „Манифеста“, но в своята публична агитация от 1862 г. до 1864 г. той не отиде по-далеч от искането за производителни кооперации, поддържани с държавни кредити (Бележка на Енгелс).

[5] В послеслова към статията „Социалните отношения в Русия“ (К. Маркс и Ф. Энгельс, Соч., т. XVI, ч. II, стр. 394) Енгелс отбелязва като автор на поменатия превод Плеханов. Самият Плеханов в изданието на „Манифеста“ от 1909 г. също посочва, че преводът е направен от него. Ред.

[6] Годината е посочена неточно. Споменаваният от Енгелс френски превод се появил в „Le Socialiste“ в 1885 г. Ред.

[7] „The Condition of the Working Class in England in 1844.“ By Frederick Engels. Translated by Florence K. Wischnewetzky, New York, Lovell — London. W. Reeves, 1888 (Бележка на Енгелс) [Виж Ф. Енгелс, „Положението на работническата класа в Англия“. Ред.

[8] Виж К. Маркс. Гражданската война във Франция. Възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 17, стр. 339. Ред.

[9] Енгелс има предвид своя предговор към немското издание от 1883 г. Ред.

[10] Споменаваният от Енгелс изгубен немски оригинал на предговора на Маркс и Енгелс към руското издание на „Манифеста“ е намерен и се пази в архива на Института по марксизъм-ленинизъм; в настоящото издание руският текст на този предговор се дава в превод от ръкописния оригинал. Ред.

[11] Сам Ласал пред нас винаги се обявяваше за „ученик“ на Маркс и като такъв, разбира се, стоеше на почвата на „Манифеста“. Друг е въпросът за ония негови последователи, които не отидоха по- далеч от неговото искане за производителни кооперации с държавни кредити и деляха цялата работническа класа на привърженици на държавната помощ и привърженици на самопомощта (Бележка на Енгелс).

[12] Виж К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 16, стр. 14-17. Ред.

[13] Даваме този предговор в превод от оригинала, написан от Енгелс на немски език. Ред.

[14] „Манифест на Комунистическата партия“ — най-великият програмен документ на научния комунизъм. „Тази малка книжка струва цели томове: с нейния дух живее и се бори досега целият организиран и борещ се пролетариат на цивилизования свят“ (Ленин). Написан от К. Маркс и Ф. Енгелс като програма на Съюза на комунистите, „Манифест на Комунистическата партия“ бил за пръв път обнародван в Лондон през февруари 1848 г. като отделно издание на 23 страници. През март-юли 1848 г. „Манифест на Комунистическата партия“ бил отпечатан в демократическия орган на немските емигранти „Deutsche Londoner Zeitung“ („Немски лондонски вестник“). През същата 1848 г. бил отпечатан в Лондон немският текст във вид на отделна брошура от 30 страници, в която били изправени някои печатни грешки в първото издание и била подобрена пунктуацията. По-късно този текст е бил вложен от Маркс и Енгелс в основата на последвалите авторизирани издания. През 1848 г. били също така направени преводи на „Манифеста“ на редица европейски езици (френски, полски, италиански, датски, фламандски и шведски). В изданията от 1848 г. имената на авторите на „Манифеста“ не се споменавали; те били за пръв път споменати в печата през 1850 г. при обнародването на първия английски превод в чартисткия орган „Red Republican“ („Червен републиканец“) в предговора, написан от редактора на това списание Дж. Харни.

През 1872 г. било пуснато ново немско издание на „Манифеста“ с малки авторски поправки и с предговор от Маркс и Енгелс. Това издание, както и последвалите немски издания от 1883 и 1890 г., излязло под заглавието „Комунистически манифест“.

Първото руско издание на „Манифест на Комунистическата партия“, излязло през 1869 г. в Женева в превод на Бакунин, който на редица места изопачил съдържанието на „Манифеста“. Недостатъците на първото издание били отстранени в изданието, излязло през 1882 г. в Женева като превод на Плеханов. Плехановият превод поставил начало на широко разпространение на идеите на „Манифеста“ в Русия. Придавайки огромно значение на пропагандата на марксизма в Русия, Маркс и Енгелс написали специален предговор към това издание.

Първото българско издание излиза през 1891 г.

След смъртта на Маркс излезли редица издания на „Манифеста“, които били прегледани от Енгелс: през 1883 г. излязло немско издание с предговор от Енгелс; през 1888 г. — английско издание в превод на С. Мур, редактирано от Енгелс и снабдено от него с предговор и бележки; през 1890 г. — немско издание с нов предговор от Енгелс. Към последното издание Енгелс също написал няколко бележки. През 1885 г. бил обнародван във вестник „Socialiste“ („Социалист“) един френски превод на „Манифеста“, направен от дъщерята на Маркс Лаура Лафарг и прегледан от Енгелс. Енгелс написал предговор към полското издание на „Манифеста“ от 1892 г. и към италианското издание от 1893 г.

[15] Под буржоазия се разбира класата на съвременните капиталисти, които притежават средствата за общественото производство и използват наемен труд. Под пролетариат — класата на съвременните наемни работници, които, като не притежават средства за производство, са принудени да продават своята работна сила, за да могат да живеят (Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.).

[16] Т.е. цялата история, дошла до нас в писмени източници. В 1847 г. предисторията на обществото — обществената организация, която е съществувала преди цялата писана история — беше все още почти съвсем непозната. Оттогава насам Хастхаузен откри общинната собственост върху земята в Русия, Маурер доказа, че тя е обществената основа, която е била изходната точка в историческото развитие на всички германски племена, и постепенно стана ясно, че селски общини със задружно владение на земята са или са били първобитната форма на обществото от Индия до Ирландия. Най-сетне, Морган със своето откритие за истинската природа на рода и за неговото положение в племето увенча работата, като разкри вътрешната организация на това примитивно комунистическо общество в нейната типична форма. С разпадането на тази първобитна община започва разделянето на обществото на отделни и в края на краищата антагонистични една на друга класи. Аз се опитах да проследя процеса на това разпадане в книгата си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“, второ издание. Щутгарт, 1886 г. (Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.)[17]

[17] Енгелс вмъкнал тази бележка и в немското издание на „Манифест на Комунистическата партия“ от 1890 г., като изпуснал само последната фраза.

[18] Цеховият майстор е пълноправен член на цеха, майстор вътре в цеха, а не негов началник. (Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.).

[19] „Комуни“ се наричали възникналите във Франция градове, дори още преди да са извоювали от своите феодални господари градското самоуправление и политическите си права като „трето съсловие“. Общо казано, тук като типична страна за икономическото развитие на буржоазията е взета Англия, а като типична страна за нейното политическо развитие — Франция (Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.).

Комуна — така градските жители на Италия и Франция наричали своите градски общини, след като откупили или извоювали от своите феодални господари първите права на самоуправление (Бележка на Енгелс към немското издание от 1890 г.).

[20] В английското издание от 1888 г. тук следват думите: „(както в Италия и Германия)“. Ред.

[21] В английското издание от 1888 г. тук следват думите: „(както във Франция)“. Ред.

[22] Под „съсловна монархия“ през времето на манифактурата се разбира монархия с представители на отделните съсловия (духовенство, аристокрация и „трето съсловие“, т.е. буржоазията) в съвещателните органи на кралската власт. Ред.

[23] Преселение на народите — в Европа от IV до VI век от нашата ера. През този период са се извършили масови преселвания на разни народи по цялата територия на тогавашната Римска империя. Енгелс дава характеристика на тази революция в VII и VIII глава на своето съчинение „Произход на семейството, частната собственост и държавата“. Ред.

[24] Кръстоносни походи — големи военни и грабителски експедиции през XI-XIII век към Близкия Изток, възглавявани от папската власт и организирани уж за „освобождаване“ на „светата земя“ (Палестина). В тези кръстоносни походи участвали различни класи на феодалното общество, всяка от които преследвала свои особени цели: феодалите търсели ново земевладение, търговците — нови пазари, обезземлените селяни — работна земя. В края на краищата кръстоносните рицари наново били изтласкани от завладените от тях земи в Западна Европа. Ред.

[25] В по-късните свои трудове Маркс и Енгелс употребявали вместо понятията „стойност на труда“, „цена на труда“ по-точните понятия „стойност на работната сила“, „цена на работната сила“, които били въведени от Маркс (виж предговора към Съч., т. 4, от К. Маркс и Ф. Енгелс, стр. IX).

[26] В английското издание от 1888 г. след думата „сдружение“ е прибавено — „(професионални съюзи)“. Ред.

[27] В английското издание от 1888 г. вместо „елементи на своето собствено образование“ е казано „елементи на своето собствено политическо и общо образование“. Ред.

[28] В английското издание от 1888 г. вместо „особени“ е казано „сектантски“. Ред.

[29] В английското издание от 1888 г. вместо думите „винаги тласкаща към движение напред“ е напечатано „най-напредничавата.“ Ред.

[30] В английското издание от 1888 г. вместо „на едни хора от други“ е казано „на мнозинството от малцинството“. Ред.

[31] В английското издание от 1888 г.: „до положението на ръководна класа на нацията“. Ред.

[32] В английското издание от 1888 г. тук е добавено „и правят необходими по-нататъшните атаки срещу стария обществен строй“. Ред.

[33] В изданието от 1848 г. — „противоположността между града и селото“. В изданието от 1872 г. и в следващите немски издания думата „противоположност“ е била заменена с „различие“. В английското издание от 1888 г. вместо думите „съдействаха за постепенно премахване на различието между града и селото“ е напечатано: „постепенно премахване на различието между града и селото чрез по-равномерно разпределяне на населението по цялата страна“. Ред.

[34] Става дума не за английската реставрация от 1660-1689 г., а за френската реставрация от 1814-1830 г. (Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.).

[35] Френски легитимисти и „Млада Англия“ — френските легитимисти били привърженици на съборената през 1830 г. династия на Бурбоните, която представлявала интересите на едрото наследствено земевладение. В борбата си против господстващата династия на Орлеаните, която се опирала на финансовата аристокрация и едрата буржоазия, част от легитимистите често прибягвали към социална демагогия, представяйки се за защитник на трудещи те се от експлоататорите буржоа.

„Млада Англия“ — група от английски политически дейци и литератори, принадлежащи към партията на торите; образувала се в началото на XIX в. Изразявайки недоволството на поземлената аристокрация от засилването на икономическото и политическото могъщество на буржоазията, дейците от „Млада Англия“ прибягвали към демагогски похвати, за да подчинят на своето влияние работническата класа и да я използват в своята борба против буржоазията.

Възгледите на тези групи са охарактеризирани от К. Маркс и Ф. Енгелс в „Манифест на Комунистическата партия“ като феодален социализъм.

[36] В английското издание от 1888 г. тук е добавено: „падащи от дървото на индустрията“. Ред.

[37] Това се отнася главно до Германия, където поземлената аристокрация и юнкерите (едрите земевладелци) чрез свои управители обработват за собствена сметка големи части от своите земи и същевременно са собственици на големи заводи за производство на захар и дестилиране на спирт. Английските аристократи, които са по- богати, още не са стигнали дотам; но и те знаят как да наваксат падащата рента — като отстъпват имената си на основателите на повече или по-малко съмнителни акционерни дружества (Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.).

[38] В английското издание от 1888 г. това изречение гласи „В края на краищата, когато неопровержимите исторически факти разпръснаха всички следи от упоителното действие на илюзиите, тази форма на социализма изби в жалко хленчене“. Ред.

[39] Революционната буря от 1848 г. помете цялото това жалко направление и уби у неговите носители охотата да продължават да спекулират със социализма. Главен представител и класически тип на това направление е господин Карл Грюн (Бележка на Енгелс към немското издание от 1890 г.).

[40] Фаланстери се наричали социалистическите колонии, които проектирал Фурие; с името Икария Кабе наричал своята утопична страна, а по-сетне — своята комунистическа колония в Америка (Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.).

Home-colonies (колонии вътре в страната) Оуен наричал своите образцови комунистически общини. Фаланстери се наричали проектираните от Фурие обществени дворни. Икария се наричала утонично-фантастичната страна, чиито комунистически институции е описал Кабе (Бележка на Енгелс към немското издание от 1890 г.).

[41] Реформисти — става дума за привържениците на вестник „Reforme“ („Реформа“), които ратували за установяване на република и за провеждане на демократични и социални реформи.

[42] Тази партия тогава бе представена в парламента от Ледрю-Ролен, в литературата — от Луи Блан, а във всекидневния печат — от вестник „Reforme“. Наименованието социалистическо-демократическа означаваше, че тази част от демократическата, или републиканската партия, както и авторите на това наименование, беше повече или по- малко обагрена в социалистически цвят (Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.).

Тогавашната френска партия, която се наричаше социалистическо-демократическа, беше представлявана в политическия живот от Ледрю-Ролен, а в литературата — от Луи Блан; така че тя се различаваше от сегашната немска социалдемокрация както небето от земята (Бележка на Енгелс към немското издание от 1890 г.).

Към Маркс и Енгелс
Към българския раздел на МИА
Други езици | Контакти