Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“

ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ

Първа черновка на „Гражданската война във Франция“^[375]

---

ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ОТБРАНАТА

Четири месеца след започването на военните действия, когато правителството на отбраната подхвърли стръв на парижката национална гвардия, като ѝ разреши да покаже боеспособността си в Бюзанвал^[376], то сметна, че е настанал подходящият момент да подготви Париж за капитулация. На събрание на парижките мерове по въпроса за капитулацията Трошю, в присъствието и с подкрепата на Жул Фавър и някои други свои колеги, разкри най-после своя „план“. Той каза буквално следното:

„Първият въпрос, който ми зададоха колегите ми вечерта на 4 септември, беше: има ли Париж някакви шансове да издържи с успех обсада на пруската армия? Аз отговорих без колебание отрицателно. Някои от присъстващите тук мои колеги ще потвърдят, че казвам истината и че винаги съм бил на това мнение. Аз им казах точно същото, което казвам сега: при сегашното положение на нещата опитът на Париж да издържи обсада на пруската армия би бил безумие. Безсъмнено героично безумие - прибавих аз, - но все пак нищо повече от безумие... Събитията потвърдиха моите предсказания.“

И тъй, планът на Трошю още от първия ден след провъзгласяването на републиката е бил капитулацията на Париж и на Франция. Фактически той е бил главнокомандващ на прусаците. В едно писмо до Гамбета Жул Фавър сам признава, че врагът, който трябва да бъде разбит, не е пруският войник, а парижкият (революционер) „демагог“. Следователно гръмките обещания, които правителството на отбраната даде на народа, са били умишлена лъжа. То системно е провеждало своя „план“, като повери отбраната на Париж на бонапартистки генерали, дезорганизираше националната гвардия и организираше глада през време на хазяйниченето на Жул Фери. Опитите на парижките работници от 5 октомври, 31 октомври и т. н. да заменят тези предатели с Комуната бяха задушени като заговор с прусаците!^[377] След капитулацията маската беше свалена (хвърлена). Capitularás^[378] се превърнаха в правителство с благоволението на Бисмарк. Негови пленници, те сключиха с него общо примирие, условията на което разоръжиха Франция и направиха невъзможна всяка по-нататъшна съпротива. Възкръснали отново в Бордо като правителство на републиката, същите тези capitularás посредством Тиер, своя бивш посланик, и Жул Фавър, своя министър на външните работи, от името на мнозинството в така нареченото Национално събрание, много преди въстанието на Париж, почнаха да молят горещо Бисмарк да разоръжи и окупира Париж и да смаже „неговата canaille“^*1 — както самият Бисмарк, връщайки се от Франция в Берлин, с подигравка съобщи на своите поклонници във Франкфурт. Окупирането на Париж от прусаците - такава беше последната дума в „плана“ на правителството на отбраната. Циничното безсрамие, с което тези хора, откак се настаниха във Версай, раболепстват пред Прусия и я приканват към въоръжена намеса, смая дори продажния европейски печат. Героичните подвизи на парижката национална гвардия, откак тя се сражава вече не под началството на capitularás, а против тях, принудиха дори най-големите скептици да поставят клеймото „предател“ върху безсрамните чела на Трошю, Жул Фавър и Сие. Документите, заловени от Комуната, представиха най-после юридическите доказателства за тяхната държавна измяна. Между тези книжа има писма на бонапартистки sabreurs^*2, на които е било възложено да изпълнят „плана“ на Трошю; в писмата си тези подли негодници си правят шеги и се подиграват със собствената си „отбрана на Париж“ (виж например публикуваното в „Journal Officiel“ на Комуната писмо на командващия артилерията на Парижката армия, кавалера на големия кръст на Почетния легион Адолф Симон Гио, до артилерийския дивизионен генерал Сюзан).

Ясно е значи, че хората, които образуват сега версайското правителство, могат да се спасят от участта на изобличени изменници само чрез гражданска война, погубване на републиката и монархическа реставрация под закрилата на пруските щикове.

Обаче - и това е много характерно за дейците на империята, както и за онези, които само на нейна почва и в нейната атмосфера можеха да се превърнат в мними народни трибуни, - републиката, ако тя победи, не само ще ги заклейми като предатели, но и ще трябва да ги изправи пред углавен съд като обикновени углавни престъпници. Погледнете само Жул Фавър, Ернест Пикар и Жул Фери, тези велики мъже от правителството на отбраната, възглавявано от Тиер!

Цяла редица достоверни юридически документи, отнасящи се до близо 20-годишен период и публикувани от г-н Милиер, депутат от Националното събрание, доказват, че Жул Фавър, съжителствайки незаконно с жената на някакъв нещастен пияница, който се намирал в Алжир, успял с помощта на най-сложна верига от безсрамни мошеничества да заграби от името на своите незаконородени деца голямо наследство, което го направило богат човек, и че на процеса, който водили против него законните наследници, само покровителството на бонапартистките съдилища го спасило от разобличаване. Така че Жул Фавър, този сладкодумен защитник на семейството, религията, собствеността и реда, отдавна вече е подлежал на подвеждане под Code pénal^*3. При всяко честно правителство неизбежно би го очаквала доживотна каторга.

Ернест Пикар, сегашният версайски министър на вътрешните работи, който на 4 септември сам се произведе министър на вътрешните работи в правителството на отбраната^*4, след като напразно се е опитвал да получи назначение от Луи Бонапарт - този Ернест Пикар е брат на някой си Артур Пикар. Когато заедно с Жул Фавър и Сие той имал безсрамието да постави кандидатурата на това свое достойно братче за член на Законодателния корпус в департамента Сена и Оаза, правителството на империята публикува два документа: донесение на полицейската префектура (от 31 юли 1867 г.), че този Артур Пикар е бил изгонен от борсата като „escroc“^*5, и друг документ от 11 декември 1868 г., според който Артур признал, че е извършил кражба на 300 000 франка като директор на клона на Société Générale^[379] на ул. „Палестро“ № 5. Ернест не само назначи този достоен Артур за главен редактор на своя вестник „Electeur libre“, основан през време на империята и продължаващ да излиза и досега - вестник, който всекидневно хули републиканците, като ги нарича „грабители, бандити и partageux“^*6, - но и след като стана министър на вътрешните работи в правителството на „отбраната“, Ернест използва Артур като свой финансов посредник между министерството на вътрешните работи и борсата, за да се обогатява на нея, използвайки поверените му държавни тайни.

Цялата „финансова“ кореспонденция между Ернест и Артур попадна в ръцете на Комуната. Подобно на склонния да лее сълзи Жул Фавър и Ернест Пикар - този Джо Милър на версайското правителство, е човек, който попада под ударите на Gode pénal и заслужава каторга!

И накрая, последният в това трио, Жул Фери, който до 4 септември е бил беден адвокат без практика, не се ограничи с това, че организира глада в Париж, но се изхитри и да натрупа състояние за сметка на този глад. Денят, в който той ще бъде принуден да даде сметка за кражбите си през време на обсадата на Париж, ще бъде ден на неговата присъда.

Затова не е чудно, че тези хора, които могат да се надяват да се спасят от каторгата само при монархията, под закрилата на пруските щикове, които могат да получат отпускни билети [ticket-of-leave]^*7 само във водовъртежа на гражданската война - не е чудно, че тези главорези бяха веднага избрани от Тиер и приети от „аристократическата камара“ като най-надеждни оръдия на контрареволюцията!

Не е чудно, че когато в началото на април във Версай „овчиците“ на Пиетри и версайската тълпа подлагаха пленените национални гвардейци на най-жестоки насилия, г. Ернест Пикар, „пъхнал ръце в джобовете на панталоните си, минаваше от една група пленници на друга, пускайки остроумия“, докато в това време „от балкона на префектурата госпожа Тиер, госпожа Фавър и цяла компания подобни на тях дами, в отлично здраве и настроение“, са се наслаждавали на тази отвратителна сцена. Не е чудно, че когато една част от Франция пъшка под петата на завоевателите, когато Париж, сърцето и главата на Франция, ежедневно пролива потоци от най-добрата си кръв, защищавайки се против вътрешните предатели... тиеровци, фавъровци и Сие устройват шумни пиршества в двореца на Людовик XIV - като например грандиозното „fête“^*8, устроено от Тиер в чест на Жул Фавър след връщането му от Руан, където той беше изпратен, за да съзаклятничи с прусаците (да им се подмазва). Това е цинична оргия на изплъзнали се от съд престъпници!

Докато правителството на отбраната направи отначало Тиер свой посланик, който ходеше да се моли при всички европейски дворове, предлагайки им да се възстанови във Франция монархията в замяна на тяхната намеса против Прусия; докато по-късно то го изпрати на обиколка из френската провинция, за да се спогоди с châteaux^*9 и тайно да подготви общи избори, които заедно с капитулацията трябваше да поставят Франция пред свършен факт - Тиер на свой ред направи тези хора свои министри и висши сановници. Те бяха надеждни хора.

В действията на Тиер има една много загадъчна черта - че той сам безразсъдно ускоряваше настъпването на парижката революция. Не стига, че подстрекаваше Париж с антирепубликанските демонстрации на своята „земевладелска камара“, със заплахите да обезглави Париж и да го лиши от званието столица (със закона на Дюфор - Тиеровия министър на правосъдието - от 10 март относно échéances^*10 на полиците, който постави в опасност от банкрут цялата парижка търговия), като назначаваше орлеанисти за посланици, като премести Събранието във Версай, като въведе нов данък върху печата, като конфискува републиканските парижки вестници, като възобнови обсадното положение, обявено за пръв път от Паликао и загубило сила на 4 септември с падането на бонапартисткото правителство, като назначи Виноа, décembriseur^[380] и бивш сенатор, за губернатор на Париж, бонапартисткия жандарм Валантен за префект на полицията и генерала йезуит Орел дьо Паладин за главнокомандващ на Парижката национална гвардия - не стига всичко това, но и започна със слаби сили гражданска война чрез нападението на Виноа срещу монмартърските височини, чрез опита преди всичко да открадне от националната гвардия оръдията, които ѝ бяха оставени съгласно конвенцията за капитулацията на Париж само защото бяха нейна собственост, като по този начин мислеше да разоръжи Париж.

Защо беше този трескав стремеж d'en finir^*11? Разоръжаването и смазването на Париж беше, разбира се, първото условие за монархическата контрареволюция, но само изключително важна причина можеше да подтикне такъв хитър интригант като Тиер да рискува да провали това трудно начинание, пристъпвайки към него без нужната подготовка, със смешно недостатъчни средства. Тази причина беше следната. Посредством своя министър на финансите Пуйе-Кертие Тиер сключи заем от два милиарда, които подлежаха на незабавно изплащане, и още от няколко милиарда, които трябваше да бъдат получени по-късно, в определени срокове. При тази заемна сделка за такива велики граждани като Тиер, Жул Фавър, Ернест Пикар, Жул Симон, Пуйе-Кертие и други бяха предвидени истински царски pot-de-vin (бакшиши). Но за осъществяването на тази сделка имаше една пречка. Преди да подпечатат окончателно договора, кредиторите искаха една гаранция - усмиряването на Париж. Това беше причината за безразсъдните действия на Тиер. Това беше причината за дивата му омраза към парижките работници, които се оказаха достатъчно упорити, за да попречат на този отличен гешефт.

Що се отнася до хора като Жул Фавър. Пикар и пр., казаното е достатъчно, за да докаже, че те са били достойни съучастници в тази сделка, от която са се облажили. А колкото до самия Тиер, той, както е известно, през времето, когато на два пъти влиза в правителството при Луи Филип, натрупа 2 милиона и като негов министър-председател (от март 1840 г.) беше обвинен от трибуната на камарата на депутатите в борсови спекулации; в отговор на това обвинение той заплака - този отговор, с който леко се отърваваха и Жул Фавър, и прочутият комик Фредерик Льометър, не му струваше много. Не по-малко известно е, че първата мярка, която г. Тиер предприе, за да спаси Франция от финансовата катастрофа, до която я доведе войната, беше, че си определи годишно възнаграждение от 3 000 000 франка - точно същата сума, която Луи Бонапарт получи в 1850 г. от г. Тиер и неговата банда в Законодателното събрание, загдето им разреши да премахнат общото изборно право.^[381] Определянето на 3 000 000 заплата за Тиер беше първата дума на „пестеливата република“, перспективите за която той описа пред парижките си избиратели в 1869 г. Що се отнася до Пуйе-Кертие, той е руански текстилен фабрикант. През 1869 г. беше ръководител на съвещанието на фабрикантите, което обяви, че намаляването на работната заплата е необходимо за „завладяването“ на английския пазар - маневра, която беше тогава осуетена от Интернационала^[382]. Пуйе-Кертие, иначе горещ и дори лакейски верен привърженик на империята, намираше в нея само един недостатък - търговския ѝ договор с Англия, който вредеше на интересите му като фабрикант. След като стана министър на финансите на г. Тиер, най-напред той започна да напада този „омразен“ договор, като обяви, че трябва да се възстановят старите протекционни мита за защита на собствената му фабрика. Втората му крачка беше патриотичният опит да нанесе удар на Елзас чрез възстановяването на старите протекционни мита под предлог, че в дадения случай никакъв международен договор не пречи те да се въведат отново. Благодарение на този майсторски ход собствената му фабрика в Руан щеше да се отърве от опасната конкуренция на съперничещите ѝ мюлузки фабрики. Последната му стъпка беше, че дари своя зет, г. Рош-Ламбер, с длъжността главен данъчен бирник в Лоаре, един от онези тлъсти кокали, които попадат в ръцете на управляващата буржоазия; и същият този Пуйе-Кертие така усилено хулеше своя бонапартистки предшественик г. Ман, загдето настанил на това топло местенце собствения си син. По този начин Пуйе-Кертие беше най-подходящият човек за сключването на гореспоменатата престъпна сделка.

***

30 март. „Rappel“^[383]. Жул Фери, бившият мер на Париж, с окръжно от 28 март е забранил на чиновниците от градското данъчно управление да събират занапред каквито и да било такси в полза на гр. Париж.

***

Държавни мошеничества на дребно - дребен характер... нечиста съвест... вечен инициатор на парламентарни интриги... долни уловки и планове... повтарящ проповедите си за либерализъм, за „libertés nécessaires“^*12... усърдно домогващ се... сериозни съображения против възможен неуспех... неоспорими аргументи, които уравновесяват... нещо като героизъм в крайната низост... успешни парламентарни хитрости...

***

Г-н Е. Пикар е мошеник, който през цялата обсада е спекулирал с поражението на нашите армии.

***

Кланета, измяна, палеж, убийство, клевета, лъжа.

В речта си пред събранието на меровете и пр. (25 април) Тиер сам казва, че

„убийците на Клеман Тома и Льоконт“ са шепа престъпници - „както и онези, конто с право може да се смятат за идейни или фактически съучастници на тези престъпления, т. е. съвсем малко на брой хора.“

Дюфор

Дюфор иска да сломи Париж чрез преследвания срещу печата в провинцията. Чудовищно нещо - да се завеждат дела срещу вестници, загдето призовават към „помирение“.

Дюфор играе важна роля в интригите на Тиер. Със закона си от 10 март той възмути цялата обременена с дългове парижка търговия. Със закона си за наемите в Париж застраши целия град. И двата закона трябваше да накажат Париж за това, че спаси честта на Франция и отсрочи с 6 месеца капитулацията пред Бисмарк. Дюфор е орлеанист и „либерал“ в парламентарен смисъл. Поради това той винаги е бил министър на наказателните мерки и на обсадното положение.

Той получи за пръв път министерски портфейл на 13 май 1839 г., след разгрома на dernière prise d'armes^*13 на републиканската партия^[384] и поради това беше министър на безпощадните репресии на правителството на Юлската монархия от онова време.

На 2 юни 1849 г.^[385] Кавеняк, принуден на 29 октомври (1848 г.) да вдигне обсадното положение, повика в кабинета си двама министри на Луи-Филип (Дюфор, министър на вътрешните работи, и Вивиен). Той ги назначи по настояване на улица Поатие (Тиер)^[386], която искаше гаранции. По този начин се надяваше да си осигури поддръжката на роялистите за предстоящите наскоро президентски избори. Дюфор пусна в ход най-незаконни средства, за да осигури кандидатурата на Кавеняк. Никога в избори не са били прилагани заплахи и корупция в такива широки размери. Дюфор наводни Франция с памфлети, които хулеха другите кандидати и особено Луи Бонапарт, което не му попречи по-късно да стане министър на Луи Бонапарт. Дюфор отново стана министър на обсадното положение от 13 юни 1849 г. (във връзка с демонстрацията на националната гвардия против бомбардирането на Рим и др. от френската армия). Сега той отново е министър на обсадното положение, обявено във Версай (за департамента Сена и Оаза). На Тиер са дадени пълномощия да обявява обсадно положение във всеки департамент. Сега, както и през 1839 и 1849 г., Дюфор иска нови репресивни закони, нови закони за печата, закон за „съкращаване на формалностите във военните съдилища“. В окръжно до държавните прокурори той заклеймява апелите на вестниците към „помирение“ като престъпление, което трябва най-строго да се преследва. Характерно за френското съдийско съсловие е, че само един генерален прокурор (майенският)^*14 е подал до Дюфор заявление за оставка.

„Аз не мога да служа на правителство, което ми заповядва в момент на гражданска война да се впусна в партийни борби и да преследвам граждани, които по съвест смятам за невиновни в нищо, само загдето са произнесли думата помирение“.

В 1847 година Дюфор влизаше в „Либералния съюз“, който устройваше заговори против Гизо, както и в „Либералния Съюз“ от 1869 г., който заговорничеше против Луи Бонапарт.^[387]

По повод на закона от 10 март и закона за наемите трябва да се отбележи, че най-добри клиенти на Дюфор и Пикар - и двамата адвокати - са домопритежателите и борсовите тузове, които не желаят да загубят нищо заради обсадата на Париж.

Сега, както и след февруарската революция от 1848 г., тези хора казват на републиката, както палачът е казвал на дон Карлос: „Je vais t'assassiner, mais c'est pour ton bien“. („Ще те убия, но за твое добро“).

Льоконт и Клеман Тома

След опита на Виноа да завладее височините на Монмартър генерал Льоконт и Клеман Тома бяха пленени и разстреляни от самите възбудени войници от 81-и линеен полк (бяха разстреляни на 18 март в 4 часа в парка Шато-Руж). Това представляваше линчуване по бързата процедура, извършено въпреки настояванията на някои делегати от Централния комитет. Льоконт, главорезът с еполети, четири пъти е давал заповед на войските си на площад Пигал да стрелят срещу невъоръжена тълпа от жени и деца. Вместо да насочат оръжието си срещу народа, войниците разстреляли самия него. Клеман Тома, бивш вахмистър, набързо произведен в „генерал“ в навечерието на юнската касапница(1848 г.) от хората на „National“, където той е бил gérant^*15, никога не е обагрял меча си с кръв на каквито и да било други врагове, освен с кръвта на парижките работници. Той беше един от зловещите заговорници, които съзнателно провокираха юнското въстание, и един от най-свирепите му палачи. Когато на 31 октомври 1870 г. пролетарската национална гвардия на Париж изненада „правителството на отбраната“ в общината и го плени, тези хора, които сами бяха се назначили на министерски постове, тези gens de paroles^*16, както неотдавна ги нарече един от самите тях - Пикар, дадоха честна дума, че ще отстъпят мястото си на Комуната. Пуснати след това на свобода, те хвърлиха бретонците на Трошю срещу прекалено доверчивите си победители. Обаче един от тях, г. Тамизие, се отказа от званието главнокомандващ на националната гвардия. Той отказа да наруши дадената честна дума. Тогава отново удари часът на Клеман Тома. Той беше назначен вместо Тамизие за главнокомандващ на националната гвардия. Тома беше най-подходящ да изпълни „плана“ на Трошю. Той никога не е воювал против прусаците; воювал е против националната гвардия, която той дезорганизираше, разединяваше, клеветеше, като отстраняваше всички офицери, враждебни на „плана“ на Трошю, насъсквайки една част от националната гвардия срещу друга, жертвайки я при „вилазките“, организирани от него така, че да я направят за смях. Преследван от призраците на своите юнски жертви, този човек, който не заемаше никакъв официален пост, непременно трябваше да се появи отново на военната сцена на 18 март, когато усети, че ще има ново клане на парижкия народ. Той стана жертва на линчуване в първия момент на народния гняв. Хората, които предадоха Париж на милостта на décembriseur Виноа, за да умъртвят републиката и да получат pots-de-vin, предвидени за тях в сделката, сключена от Пуйе-Картие, закрещяха сега: убийци, убийци! Техните крясъци бяха подхванати от европейския печат, така жаден за кръвта на „пролетариите“. В „земевладелската камара“ беше инсцениран фарс на истерична „чувствителност“ и както преди труповете на техните приятели сега бяха за тях най-желаното оръжие против враговете им. На Париж и на Централния комитет беше приписана отговорността за един инцидент, който стана независимо от тяхната воля. Известно е как през юнските дни на 1848 г. „хората на реда“ проглушиха цяла Европа с възмутените си крясъци против инсургентите във връзка с убийството на парижкия, архиепископ. Още тогава те знаеха отлично от свидетелските показания на г-н Жакме, главния викарий на архиепископа, който го придружавал на барикадите, че епископът е бил застрелян от войниците на Кавеняк, а не от въстаналите, но неговият труп им свърши добра работа. Сегашният парижки архиепископ, г-н Дарбоа, един от заложниците, взети от Комуната като самозащита срещу дивите зверства на версайското правителство, е бил обзет от странното опасение - както личи от писмото му до Тиер, - че татко Транснонен^[388] никак не е далеч от мисълта да поспекулира с неговия труп като обект на свещено негодувание. Почти не е минавал ден версайските вестници да не са съобщавали за неговото екзекутиране, което поради непрестанните зверства и нарушаването на всички правила за водене на война от „хората на реда“ би било санкционирано от всяко друго правителство освен от правителството на Комуната. Едва версайското правителство бе постигнало първия си военен успех, и капитан Демаре, който начело на своите жандарми уби рицарски великодушния Флуранс, получи орден от Тиер. Флуранс на 31 октомври бе спасил живота на членовете на правителството на „отбраната“. Виноа, който избяга от Париж (дезертьор), беше награден с големия кръст на ордена на Почетния легион, загдето разстреля вътре в линиите на редутите пленения наш храбър другар Дювал, както и за втория му подвиг, който се състоеше в това, че разстрелял десетина пленени отряди от линейните войски, присъединили се към парижкия народ, и за това, че с „декемврийски методи“^[389] сложи начало на сегашната гражданска война. Генерал Галифе - „съпруг на онази очарователна маркиза, чиито тоалети на маскените балове бяха едно от чудесата на империята“, според деликатния израз на един от лондонските вестникарски драскачи - „пленил с изненада“ близо до Рюей един капитан, един лейтенант и редници от националната гвардия и веднага ги разстрелял, след което незабавно издал прокламация, в която хвалел себе си за този подвиг. Такива са някои от убийствата, за които официално съобщаваше и с които се гордееше версайското правителство. 25 войници от 80-и линеен полк са били разстреляни като „бунтовници“ от войници на 75-и полк.

„Всеки, заловен между комунистите в мундир на редовните войски, биваше разстрелван на място без никаква милост. Правителствените войски проявяваха невиждана жестокост.

Господин Тиер е съобщил на Националното събрание ободряващите подробности за смъртта на Флуранс“.

Версай, 4 април. Тиер, този уродлив пигмей, съобщава за своите пленници, докарани във Версай (в своята прокламация):

„Никога опечаленият взор на честните хора“ (хората на Пиетри!) „не е виждал по-безчестни представители на една безчестна демокрация“.

„Виноа протестира против помилването на въстанали офицери и войници“.

На 6 април излезе декрет на Комуната за репресиите (и за заложниците):

„Вземайки предвид, че версайското правителство открито погазва законите на човечността и законите на войната и че то е виновно за ужасите, с каквито не са се опетнявали дори чуждестранните завоеватели на Франция... реши и т. н.“ (следват точките на декрета).^[390]

5 април. Прокламация на Комуната:

„Версайските бандити всекидневно убиват или разстрелват наши пленници и всекичасно узнаваме, че е извършено някое ново убийство... Народът дори в гнева си мрази кръвопролитието, както мрази и гражданската война, но негов дълг е да се защити срещу зверствата на своите врагове, и каквото и да струва това, отсега нататък ще бъде - око за око, зъб за зъб.“^[391]

„Полицаите, които се сражават против Париж, получават по 10 франка на ден“.

Версай. 11 април. Ужасяващи подробности за хладнокръвни разстрели на пленници, не бегълци, разказвани с явно удоволствие от старши офицери и други очевидци.

В писмо до Тиер Дарбоа протестира

„против чудовищните ексцеси, които увеличават ужаса на нашата братоубийствена война“.

В същия дух пише Дегери (свещеник от църквата Ла-Мадлен):

„Тези екзекуции предизвикват голям гняв в Париж и могат да доведат до страшни репресии“. „Така, взето е вече решение в отговор на всяка нова екзекуция да се екзекутират по двама от многобройните заложници, които те държат в ръцете си. Помислете си колко наложително и безусловно необходимо е онова, което искам от вас като свещеник“.

Сред тези ужаси Тиер пише на префектите: „L'Assemblée siège paesiblement“. (Elle aussi a le coeur léger.)^*17

Тиер и комисията от петнадесет депутати на „земевладелската камара“^[392] с хладнокръвно безсрамие „опровергават официално“ съобщенията за „мними масови екзекуции и репресии, приписвани на версайските войски“. Но татко Транснонен в циркуляра си от 16 април във връзка с бомбардирането на Париж пише:

„И да са били дадени няколко оръдейни изстрела, това е било дело не на версайската армия, а на някои инсургенти, които са искали да покажат, че се сражават, а всъщност са се страхували да си покажат носа.“

Тиер доказа, че превъзхожда своя герой, Наполеон I, поне в едно - в издаването на лъжливи бюлетини. (Разбира се, Париж бомбардира сам себе си, за да има възможност да клевети г-н Тиер!)

В отговор на тези чудовищни провокации на бонапартистките мошеници Комуната се ограничи да вземе заложници и да заплаши с репресии; но нейните заплахи останаха на думи! Дори жандарми, преоблечени като офицери, дори заловени полицаи, у които са били намерени бомби, не са били изправяни пред военен съд! Комуната отказа да си мърси ръцете с кръвта на тези гнусни копои!

Няколко дни преди 18 март Клеман Тома е представил на военния министър Лефло план за разоръжаване на три четвърти от националната гвардия.

„Цветът на парижкото простолюдие - е заявил той - се е събрал около Монмартър и действа заедно с Белвил“.

Националното събрание

Събранието, избрано на 8 февруари под натиска на неприятеля, на когото версайските управници предадоха всички фортове и беззащитния Париж - това Версайско събрание беше свикано с единствената цел, ясно посочена в самата конвенция, подписана във Версай на 28 януари: да реши може ли да се продължава войната или да се сключи мир; и в последния случай да уговори условията на този мир и да осигури колкото е възможно по-бързото изтегляне на неприятеля от френска територия.

Шанзи, парижкият архиепископ и т. н.

Освобождаването на Шанзи стана почти едновременно с бягството на Сесе. Роялистките журналисти единодушно предрешиха смъртта на генерала. Те искаха да припишат на червените тази мила процедура. Три пъти била давана заповед за неговото разстрелване и сега, според тях, наистина смятали да го разстрелят.

След сблъскването на Вандомския площад^*18 във Версай е царяла обърканост. Атака срещу Версай е била очаквана на 23 март, защото вождовете на движението на комунарите обявиха, че ще потеглят срещу Версай, ако Националното събрание предприеме каквито и да било военни действия. Събранието не предприе нищо. Напротив, то прие неотложно предложението за комунални избори в Париж и т. н. С тези отстъпки събранието призна своето безсилие. Същевременно - роялистки интриги във Версай. Бонапартистки генерали и дук Омалски^[393]. Фавър открито заяви, че е получил писмо от Бисмарк, в което се казвало, че ако редът не бъде възстановен до 26 март, Париж ще бъде окупиран от германските войски. Сблъскването на Вандомския площад е било провокирано от фалшификатора на документи Ж. Фавър, този подъл йезуит, който (на 21 март?) застана на трибуната на Версайското събрание, за да се погаври над народа, измъкнал го от неговото нищожество, и да вдигне Париж против департаментите.

30 март. Прокламация на Комуната:

„Днес престъпниците, които вие дори не пожелахте да преследвате, злоупотребяват с вашето великодушие, за да организират огнище на монархически заговор при самите врати на града. Те подстрекават към гражданска война, използват всички средства на корупцията, влизат в съучастие с всички, стигнали са дотам, че дори просят помощ от чужденците.“^[394]

Тиер

На 25 април, на прием на меровете, техните помощници и членовете на крайградските общински съвети от департамента Сена, Тиер казал:

„Републиката съществува. Начело на изпълнителната власт стои обикновен гражданин“.

Според Тиер прогресът на Франция от 1830 до 1871 г. се състои в следното: в 1830 г. Луи-Филип бил „най-добрата от републиките“; в 1871 г. най-добрата от републиките е сам мъничкият Тиер - министерско изкопаемо от времената, когато царуваше Луи-Филип.

Господин Тиер започна управлението си с акт на узурпиране. Националното събрание го назначи за шеф на правителството на Събранието; а за шеф на изпълнителната власт във Франция той се назначи сам.

Националното събрание и парижката революция

Събранието, свикано по заповед на чуждестранния завоевател, беше избрано, както е ясно казано във версайската конвенция от 28 януари, с една единствена цел: да реши дали да се продължава войната, или да се сключи мир. Призовавайки френския народ към изборните урни, парижките capitulards сами ясно определиха това специално предназначение на Събранието, с което в значителна степен се обяснява и съставът му. Тъй като поради самите условия на примирието, покорно приети от capitulards, стана невъзможно да се продължава войната, на Събранието оставаше фактически само да регистрира позорния мир, а за тази специфична цел най-калпавите хора на Франция бяха най-подходящи.

Републиката беше провъзгласена на 4 септември - не от жалките адвокатчета, настанили се в парижката община като правителство на отбраната, а от парижкия народ. Цяла Франция единодушно я приветства. Тя си извоюва правото на съществуване чрез петмесечна война, крайъгълен камък на която беше продължителната съпротива на Париж. Без тази война, водена от републиката и в името на републиката, империята щеше да бъде възстановена от Бисмарк след капитулацията в Седан и интригантите начело с г-н Тиер щяха да бъдат принудени да капитулират не заради Париж, но за да избягнат самите те пътешествие до Кайена, а от „земевладелска камара“ нямаше да има и помен. Събранието заседава само по милостта на републиканската революция, започната в Париж. Тъй като не е учредително събрание, както до втръсване повтаря самият г-н Тиер, то би могло да бъде само обикновен регистратор на станали вече събития от републиканската революция и не би имало дори правото да провъзгласи свалянето на бонапартистката династия. Така че единствена законна власт във Франция е самата революция, център на която е Париж. Тази революция беше извършена не против Наполеон Малки, а против социалните и политическите условия, които родиха Втората империя, които достигнаха при нейното господство своя предел и които, както ярко разкри войната с Прусия, щяха да превърнат Франция в труп, ако не бяха заменени от възраждащата сила на френската работническа класа. Ето защо опитите на земевладелското събрание, което имаше пълномощия от революцията само да подпише злополучното задължение, поето от сегашната му „изпълнителна власт“ пред чуждестранния завоевател, опитите да се отнася с революцията така, като че ли тя е капитулант като самото него, представляват чудовищна узурпация. Неговата война против Париж не е нищо друго, освен страхлив Chouannerie^[395] под прикритието на пруските щикове. Това е подъл заговор да се умъртви Франция, за да се спасят привилегиите, монополите и разкошът на изродилите се, безсилни и прогнили класи, довели Франция до пропаст, от която може да я спаси само Херкулесовата ръка на една истинска социална революция.

Най-добрата армия на Тиер

Още преди да стане „държавен мъж“, г-н Тиер прояви талантите си на лъжец като историк. Но славолюбието, така характерно за дребните човечета, този път го доведе до предела на смешното. Неговата армия на реда - това са утайката на бонапартистката войнишка сган, току-що върната по милостта на Бисмарк от пруските затвори, папските зуави, шуаните на Шарет, вандейците на Кателино, „муниципалите“^[396] на Валантен, бившите полицаи на Пиетри и корсиканските жандарми на Валантен, които при Луи Бонапарт бяха само шпиони, в армията, а при г-н Тиер представляват цвета на неговите войски, и всичко това под надзора на високопоставени mouchards^*19 и под командата на маршали-дезертьори от декемврийския режим, които няма защо да се боят от загубване на честта си, тъй като не са я имали. Тази пъстра, непривлекателна сбирщина от обесници г-н Тиер гордо нарича „най-добрата армия, която Франция е имала някога!“. И ако той позволява на прусаците все още да остават в Сен-Дени, то е само за да ги плаши с вида на тази „най-добра армия“ на Версай.

Тиер

Дребни държавни мошеничества. Вечен инициатор на парламентарни интриги, г-н Тиер никога не е бил нещо повече от „способен“ журналист и ловък словесен „фехтовчик“, майстор на парламентарните машинации, виртуоз във вероломството, опитен във всевъзможните дребни мошеничества, гнусни коварства и тънки уловки на парламентарната борба между партиите. Този злобен пигмей половин век очароваше френската буржоазия, защото представлява най-верния идеен израз на собствената ѝ класова извратеност. Намирайки се в редовете на опозицията, той повтаряше безкрай изтърканите си проповеди за libertés nécessaires, за да ги потъпче, когато дойде на власт. Когато не заемаше официален пост, Тиер обичаше да заплашва Европа с меча на Франция. А какви бяха в действителност подвизите му на дипломатическото поприще? Той преглътна през 1841 г. унижението на Лондонската конвенция^[397], с надутите си речи против единството на Германия ускори войната с Прусия, компрометира Франция в 1870 г. с обикалянето на всички европейски дворци, за да проси, подписа в 1871 г. капитулацията на Париж, прие „мир на всяка цена“ и измоли от Прусия една отстъпка - разрешение и средства да разпали гражданска война в собствената си потъпкана страна. Естествено е, че за такъв човек скрито действащите сили на съвременното общество винаги са оставали неизвестни; но той не можа да разбере дори осезателните изменения, които ставаха на повърхността на обществото. Така например изобличаваше като светотатство всяко отклонение от остарялата френска протекционна система и като министър на Луи-Филип стигна дотам, че се отнесе презрително към строежа на железопътни линии като към празна химера; и дори при Луи Бонапарт енергично се обявяваше против всякаква реформа на гнилата френска военна организация. Човек без идеи, без убеждения и без мъжество.

Професионален „революционер“ в смисъл, че от жажда да блесне, от жажда да властва и да бърка в държавната хазна той никога не се стесняваше, когато го изгонваха в редовете на опозицията, да възбужда народните страсти и да предизвиква катастрофа, за да изтласка своя съперник. Същевременно той е най-дребнав рутинер и т. н. Той хулеше работническата класа като „подла сган“. Един от бившите му колеги от законодателните събрания, негов съвременник, капиталист и въпреки това член на Парижката комуна, г-н Беле, публично се обърна към него със следните думи:

„Поробването (asservissement) на труда от капитала винаги е било крайъгълният камък на Вашата политика и откак в парижката община бе установена републиката на труда, Вие неуморно крещите на Франция: „Ето ги престъпниците!“

Не е чудно, че г-н Тиер чрез своя министър на вътрешните работи Ернест Пикар даде заповед да се попречи на връзките на Интернационалната асоциация с Париж. (Заседание на Събранието от 28 март.) Циркуляр на Тиер до префектите и техните помощници:

„Честните работници, които са много повече от лошите, трябва да знаят, че ако хлябът още веднъж бяга от устата им, те дължат това на привържениците на Интернационала, които са тирани на труда, макар да се представят за негови освободители“.

Без Интернационала...^*20

(Сега историята с парите.) (Той и Фавър са прехвърлили парите си в Лондон.) Има една поговорка, че когато мошениците се бият, истината излиза наяве. Ето защо най-добре е да завършим портрета на Тиер с думите на лондонския „Moniteur“, принадлежащ на господаря на неговите версайски генерали. „Situation“^[398] пише в броя си от 28 март:

„Когато г-н Тиер е заемал министерски пост, винаги е подтиквал войниците към кървава разправа с народа - той е отцеубиец, кръвосмесител, злоупотребител на държавни имущества, плагиатор, предател, честолюбец, импотент“.

Майстор на хитрините и на ловките интриги.

***

До юлската революция свързан с републиканците, той за пръв път се добра до пост в правителството при Луи-Филип, като изтласка своя стар покровител Лафит. Първата му работа беше да изпрати в затвора предишния си сътрудник Арман Карел. Той спечели доверието на Луи-Филип с това, че изпълняваше ролята на шпионин и тъмничар-акушер по отношение на дукеса Берийска; но главен момент в неговата дейност беше кървавата разправа с въстаналите парижки републиканци на улица „Транснонен“ и септемврийските закони против печата, които по-късно бяха изоставени, когато това оръжие се притъпи. Дошъл чрез интриги отново на власт в 1840 г., той изработи плана на парижките укрепления; този план, посегателство върху свободата на Париж, предизвика протеста на цялата демократическа партия с изключение на буржоазните републиканци от „National“. На протестните викове г-н Тиер отговори от трибуната на камарата на депутатите:

„Как? Вие си въобразявате, че някакви си укрепления могат да станат опасни за свободата?... Това значи да се загуби всякакво чувство за реалност. И преди всичко вие клеветите, като допускате, че което и да било правителство ще се реши някога да бомбардира Париж, за да задържи властта в ръцете си. Нима след като пробие със снарядите си купола на Дома на инвалидите или на Пантеона, след като обсипе с огън жилищата на вашите семейства, то би могло да се яви пред вас с молба да утвърдите неговото съществуване! Та такова правителство би станало стократно по-невъзможно след победата, отколкото преди нея.“

Действително нито правителството на Луи-Филип, нито правителството от времето на бонапартисткото регентство не посмя да напусне Париж и да го подложи на бомбардировка. Възможността да се използват така укрепленията беше запазена за г-н Тиер, който именно първоначално изработи техния план.

Когато през януари 1848 г. неаполитанският крал-бомба^*21 подложи Палермо на бомбардировка, г-н Тиер пак заяви в камарата на депутатите:

„Вие знаете, господа, какво става в Палермо: всички вие изтръпвате от ужас при вестта, че един голям град е бил бомбардиран 48 часа. И от кого? От чуждестранен неприятел, който използва правото на войната? Не, господа, от собственото му правителство. И за какво? Затова, че този нещастен град е поискал своите права. Да, затова, че е искал правата си, той е бил подложен на 48-часова бомбардировка. Позволете ми да апелирам към общественото мнение на Европа. Да стана и да кажа на всеуслушание от най-високата може би трибуна на Европа няколко думи на възмущение от подобни действия - това ще бъде заслуга пред човечеството. Господа, когато преди 50 години австрийците, използвайки правото на войната, с цел да избягнат продължителна обсада, искаха да бомбардират Лил; когато по-късно англичаните, използвайки правото на войната, бомбардираха Копенхаген; и съвсем неотдавна, когато регентът Еспартеро, човек със заслуги пред своята родина, намисли да бомбардира Барселона, за да потуши избухналото там въстание - от всички краища на света се надигна общ вик на негодувание.“

Мина малко повече от година и Тиер беше вече най-ревностният защитник на бомбардирането на Рим от войските на Френската република и възхваляваше своя приятел, генерал Шангарние, загдето насече със саби парижките национални гвардейци, които протестираха против това нарушение на френската конституция.

Няколко дни преди февруарската революция от 1848 г., раздразнен, че Гизо го отстрани за дълго от власт, и усетил нарастващото негодувание на масите, което, както се надяваше той, щеше да му позволи да изтласка своя съперник и да натрапи на Луи-Филип самия себе си, Тиер възкликна в камарата на депутатите:

„Аз принадлежа към партията на революцията не само във Франция, но и в цяла Европа. Бих желал правителството на революцията да остава в ръцете на умерени хора... Но ако то мине в ръцете на разпалени хора, дори в ръцете на радикали, аз не бих се отказал заради това от делото, което защищавам. Аз винаги ще принадлежа към партията на революцията“.

От деня, в който беше провъзгласена републиката, до coup d'état^*22 той беше зает изключително със задушаването на февруарската революция.

През първите дни след февруарския взрив, обхванат от страх, той се криеше, но парижките работници твърде много го презираха, за да го мразят. И все пак поради известната си страхливост, която накара Арман Карел на самохвалните му думи, че „ще умре някога на бреговете на Рейн“, да отговори: „Ти ще умреш в някоя канавка“, той не се осмели да излезе на обществената арена, преди народните сили да бъдат сломени от кървавата разправа с участниците в юлското въстание. Отначало, докато арената не беше достатъчно очистена, за да може отново да се появи открито на нея, той се ограничаваше да ръководи тайно заговора на събранието на улица Поатие, който доведе до реставрирането на империята.

***

През обсадата на Париж, в отговор на въпроса, готов ли е Париж да капитулира, Жул Фавър заяви, че за да бъде изтръгната думата „капитулация“, е необходима бомбардировката на Париж! Това обяснява неговите мелодраматични протести против пруската бомбардировка, както и причината за това, че последната беше само пародия на бомбардировка, докато Тиеровата бомбардировка е сурова действителност.

Парламентарен шарлатанин.

Тиер се подвизава 40 години на обществената арена. Той нито веднъж не е бил инициатор нито на една полезна мярка в каквато и да било област на държавното управление или на живота. Славолюбив, скептик и епикуреец, той никога не е писал и не е говорил заради делото. В неговите очи самото дело е бивало само предлог, за да блесне с перото или с речите си. С изключение на жаждата му за власт, за обогатяване и за видно положение, всичко в него е фалшиво - дори шовинизмът му.

В типичния си стил на вулгарен професионален вестникарски драскач в бюлетините си той ту се гаври над лошия вид на своите версайски пленници, ту съобщава, че „земевладелската камара“ „се чувствува прекрасно“, ту става за смях със своя бюлетин за превземането на „Мулен-Саке“ (4 май), където били заловени 300 пленници.

„Останалите бунтовници са бягали презглава, като са оставили на бойното поле 150 убити и ранени“ - и жлъчно прибавя: „Такава е победата, която Комуната ще може да възхвалява утре в своите бюлетини“. „Париж скоро ще бъде освободен от потискащите го жестоки тирани“.

Париж - Париж на народните маси, които се сражават против него, за него не е „Париж“. „Париж - това е богатият, капиталистическият, тунеядският Париж“ (не е ли той космополитичен вертеп?). Такъв е Париж на г-н Тиер. Действителният Париж, трудещият се, мислещият, борещият се Париж, Париж на народа, Париж на Комуната - това е „подла сган“. Такава е цялата същност на отношението на г-н Тиер не само към Париж, но и към Франция. Париж, който показа храбростта си в „мирната процесия“ и в паническото бягство на Сесе, който изпълва сега Версай, Рюей, Сен-Дени, Сен-Жермен-ан-Ле, където го последваха всички кокотки, които се лепят по „хората на религията, семейството, реда и собствеността“ (Париж на действително „опасните“, експлоататорски и тунеядски класи), („franc fileurs“^[399]), Париж, който се забавлява да наблюдава през далекоглед бушуващата битка, за който „гражданската война е само приятно развлечение“ - такъв е Париж на г-н Тиер - (точно така, както кобленцката емиграция^[400] беше Франция на г-н дьо Калон). Типичен вулгарен драскач, той не умее да пази дори външно достойнство, а за да не наруши етикета на „легитимизма“, убива жените, момичетата и децата, намерени под развалините на Ньойи. Чрез отблясъците на Кламар, подпален с петролни бомби, той непременно си достави удоволствието да устрои илюминация в чест на муниципалните избори, които насрочи по цяла Франция. Римските историци завършват характеристиката на Нерон, като казват, че това чудовище се славело с талантите си на стихоплетец и комедиант. Но позволете на един прост професионален вестникарски драскач и парламентарен шарлатанин като Тиер да дойде на власт и той ще надмине Нерон.

Когато Тиер позволява на бонапартистките „генерали“ да отмъщават на Париж, той само изпълнява ролята си на сляпо оръдие на класовите интереси, а собствената си роля играе в малката комедия на бюлетините, речите, апелите, в които се проявява неговата суетност, вулгарност и най-долен вкус на вестникарски драскач.

***

Той сравнява себе си с Линкълн, а парижани - с бунтовниците робовладелци от Юга. Южняците се сражаваха за робството на труда и за териториално отделяне от Съединените щати. Париж се сражава за освобождението на труда и за отстраняване от власт на тиеровските държавни паразити, които искат да бъдат робовладелци на Франция!

***

В речта си пред меровете Тиер казва:

„Вие можете да разчитате на моята дума, аз никога не съм я нарушавал!“ „Това събрание е едно от най-либералните, които Франция е избирала някога“.

Той ще спаси републиката,

„стига редът и трудът да не се намират под постоянната заплаха на онези, които претендират за ролята на особени блюстителя за благото на републиката“.

***

На заседание на Събранието от 27 април той говори, че „Събранието е по-либерално и от самия него!“.

***

Тиер, в чиято риторика главният коз винаги е било изобличаването на Виенските договори, подписва Парижкия договор,^[401] т. е. дава съгласието си не само за откъсване на една част от Франция, не само за окупиране на почти половината от нейната територия, но и за милиарди контрибуции, без дори да помоли Бисмарк да посочи точно и да докаже военните разходи на Германия! Той дори не разрешава на Събранието в Бордо да обсъди отделните пунктове на неговата капитулация!

Той, който цял живот е упреквал Бурбоните за това, че се върнаха с ариергарда на чуждите армии и че поведението им към съюзниците, окупирали Франция след сключването на мира,^[402] беше лишено от достойнство - той моли Бисмарк да направи в договора само една отстъпка: да предостави 40 000 души войска за усмиряването на Париж (както заяви Бисмарк в Райхстага). Въоръжената национална гвардия напълно осигуряваше както вътрешната отбрана на Париж, така и защитата му от чуждите завоеватели, но към капитулацията на Париж пред чуждия завоевател Тиер веднага прибави капитулацията на Париж пред самия Тиер и Сие. Това условие трябваше да предизвика гражданска война. И самата гражданска война той започва не само с мълчаливото съгласие на Прусия, но и с нейното съдействие чрез пленените френски войници, които Прусия великодушно му изпраща от германските затвори! В бюлетините си, в речите си и в речите на Фавър пред Събранието той пълзи пред Прусия и не минава седмица да не заплаши Париж с пруска интервенция, даже след като не успя да измоли такава, както заяви самият Бисмарк. Бурбоните бяха олицетворение на самото достойнство в сравнение с този шарлатанин, с този велик апостол на шовинизма!

***

След разгрома на Прусия (Тилзитския мир от 1807 г.) нейното правителство почувства, че ще може да спаси себе си и страната само чрез велико социално възраждане (чрез големи промени). То пресади в Прусия в незначителни мащаби, в рамките на феодалната монархия, резултатите от Френската революция. Освободи селяните и т. н.^[403]

След поражението на Русия в Кримската война, което разкри в самата страна гнилостта на нейната социална и политическа система - макар че Русия с отбраната на Севастопол дори спаси честта си и смая чуждите държави с дипломатическите си триумфи в Париж, - нейното правителство освободи крепостните и преустрои цялата си административна и съдебна система^[404]. И в двете страни смелите социални реформи по характер бяха сковани и ограничени, защото бяха дарени от трона, а не (вместо да са) извоювани от народа. И все пак станаха огромни социални промени, които премахваха най-лошите привилегии на властващите класи и изменяха икономическата основа на старото общество. И двете страни почувстваха, че тежката болест може да бъде излекувана само с героични средства. Почувстваха, че на победителите може да се отговори само със социални реформи, които да активизират елементите на народното възраждане. Френската катастрофа от 1870 г. няма паралели в историята на новото време! Тя показа, че официална Франция, Франция на Луи Бонапарт, Франция на властващите класи и на техните държавни паразити, е гниещ труп. И какво се опитват да направят преди всичко негодниците, които, използвайки неподготвеността на народа, грабнаха властта и продължават да я държат в ръцете си благодарение на заговора с чуждия завоевател - какво се опитват да направят те преди всичко? Да умъртвят - при покровителството на Прусия, с ръцете на войнишката сган на Луи Бонапарт и полицаите на Пиетри - славното дело на народното възраждане, започнато в Париж, да възкресят всички стари легитимистки призраци, победени от юлската революция, допотопните мошеници на Луи-Филип, победени от февруарската революция, и да устроят тържествена оргия на контрареволюцията! Такъв героизъм на крайното самоунижение е нечуван в летописите на историята! Но - и това е много характерно - вместо да предизвика всеобщ вик на негодувание от страна на официална Европа и Америка, той предизвика вълна от съчувствие и поток от бесни нападки срещу Париж! Това доказва, че Париж, верен на своето историческо минало, се стреми да възроди френския народ, като го прави борец за обновяването на старото общество и превръща социалното възраждане на човечеството в национално дело на Франция! Това е освобождение на произвеждащата класа от експлоататорските класи, от техните слуги и държавни паразити, които потвърждават верността на френската поговорка: „les valets du diable sont pire que le diable“^*23. Париж издигна знамето на човечеството!

18 март. Правителството въведе

„2-сантимов налог за всеки екземпляр от всяко периодично издание, какъвто и характер да има.“ „До вдигането на обсадното положение се забранява да се основават нови вестници“.

Различните фракции на френската буржоазия идваха последователно на власт: едрите собственици на земя - през времето на Реставрацията (при старите Бурбони), капиталистите - през времето на парламентарната Юлска монархия (при Луи-Филип), докато бонапартистките и републиканските елементи, изяждайки се от завист, оставаха на заден план. Техните партийни разпри и интриги се водеха, разбира се, под предлог, че се борят за общото благо, и когато народната революция се избавяше от една от тези монархии, възникваше друга. Всичко това се измени с установяването на републиката (февруарската). Тогава всички крила на буржоазията се обединиха в партията на реда, т. е. партията на пoземлeнитe собственици и капиталистите, сплотили се, за да запазят икономическото робство на труда и потисническата държавна машина, която поддържа това робство. За разлика от монархията, самото име на която означаваше надмощие на една буржоазна фракция над друга, победа на една страна и поражение на друга (тържество на една страна и унижение на друга) -републиката беше анонимно акционерно дружество на обединилите се крила на буржоазията, на всички експлоататори на народа, сплотили се в едно; и наистина, легитимисти, бонапартисти, орлеанисти, буржоазни републиканци, йезуити и волтерианци се хвърлиха в прегръдките едни на други. Те не се крият вече под сянката на трона, те вече не могат да заинтересуват народа с партийните си разпри, маскирайки ги като борба за народните интереси, едните от тях не са вече подчинени на другите. Тяхното класово господство е пряко и открито враждебно на освобождението на произвеждащите маси; редът - това е името на икономическите и политическите условия за тяхното класово господство и за робството на труда; тази анонимна, или републиканска, форма на буржоазния режим, тази буржоазна република, тази република на партията на реда е най-гнусният от всички политически режими. Нейната пряка задача, нейният единствен raison d'être^*24 е потискането на народа. Тя представлява терор на класовото господство.

Това се постига по следния начин. Народът се сражава и извършва революция, провъзгласява република и разчиства място за Национално събрание, след което буржоата, известните републикански декларации на които са гаранция за тяхната „република“, се изтикват на преден план от мнозинството в Събранието, състоящо се от победени открити врагове на републиката. На републиканците се възлага задачата да вкарат народа в клопката на едно въстание, за да го смажат после с огън и меч. Тази роля беше изпълнена от партията „National“ начело с Кавеняк след Февруарската революция (юнското въстание). Извършили престъплението си против масите, тези републиканци след това загубиха влиянието си. Те свършиха своята работа и макар че още им разрешават да поддържат партията на реда в общата ѝ борба против пролетариата, същевременно ги отстраняват от правителството, изтикват ги в последните редове и само ги „търпят“. Стълб на републиката става след това обединената роялистка буржоазия, настъпва истинското господство на партията на реда. Материалните сили на народа са временно сломени и работата на реакцията - премахване на всички отстъпки, извоювани в четири революции - постепенно започва. Народът се довежда да бяс не само от подвизите на партията на реда, но и от циничното безсрамие, с което го третират като победен и с което тази подла банда едновластно го управлява от негово име, от името на републиката. Разбира се, тази спазматична форма на анонимен класов деспотизъм не може да продължава дълго, тя може да бъде само преходна фаза. Управляващата банда съзнава, че се намира върху революционен вулкан. От друга страна, докато партията на реда е обединена във войната си против работническата класа като партия на реда, заговорите и интригите на различните ѝ фракции, борбата помежду им, за да наложат своите специални интереси в рамките на стария обществен ред, да поставят на трона собствения си претендент и да задоволят честолюбивите стремежи на отделни лица, отново започват с всичката си сила, щом господството на тази партия започне да изглежда осигурено (гарантирано) в резултат от унищожаването на материалните революционни сили. Това съединяване на обща война против народа с общ заговор против републиката, съчетано с вътрешните разпри на нейните управници и техните машинации и интриги, парализира обществото, предизвиква отвращение и недоумение сред масата на буржоазията, „нарушава“ стопанския живот, държи тази класа в състояние на хроническо безпокойство. Всички условия за деспотизъм се създават (пораждат) при този режим - но деспотизъм без спокойствие, деспотизъм начело с парламентарна анархия.

Тогава настъпва часът за coup d'état и неспособната банда трябва да отстъпи мястото си на някой щастлив претендент, който слага край на анонимната форма на класовото господство. По такъв начин Луи Бонапарт сложи край на буржоазната република след четиригодишното ѝ съществуване. През всичкото това време Тиер беше „âme damnée“^*25 на партията на реда, която от името на републиката водеше война против републиката, класова война против народа и в действителност създаде империята. Сега той изигра точно същата роля, както тогава, но тогава само като парламентарен интригант, а сега като шеф на изпълнителната власт. Ако само не бъде победен от революцията, сега, както и тогава, той ще бъде използван и захвърлен. Която и от съперническите групи да дойде на власт, първата ѝ работа ще бъде да отстрани човека, който предаде Франция на Прусия и бомбардира Париж.

Тиер имаше много причини за недоволство от Луи Бонапарт. Последният го използва като оръдие и го остави с пръст в устата. Той го изплаши (разстрои му нервите), като го арестува след coup d'état. Той го унищожи, като сложи край на парламентарния режим - единствения режим, при който един обикновен държавен паразит, какъвто е Тиер, един обикновен дърдорко може да играе политическа роля. Важно е най-после и това, че Тиер, който в историческите си трудове се занимаваше само да лъска ботушите на Наполеон, така дълго описваше неговите подвизи, та на края си въобрази, че ги е извършил самият той. В неговите очи законна карикатура на Наполеон I беше не Наполеон Малки, а пигмеят Тиер. Въпреки това нямаше подлост, извършена от Луи Бонапарт, която да не е била подкрепена от Тиер, като се започне със завземането на Рим от френските войски и се свърши с войната срещу Прусия.

Само такъв повърхностен човек може дори и за миг да си въобрази, че възглавяваната от него република с полулегитимистко, полуорлеанистко Национално събрание, с армия под началството на бонапартистки генерали, няма да го изхвърли, в случай че победи.

***

Няма нищо по-уродливо - до отвращение - от този палечко, който иска да играе ролята (който играе ролята) на Тимур Тамерлан. Жестоките разправи са за него не само изпълняване на възложена му задача, но и предмет на театрална поза (сценичен ефект), на фантастично славолюбие. Да пише „свои“ бюлетини, да демонстрира „своя“ суровост, да има „свои“ войски, „своя“ стратегия, „свои“ бомбардировки, „свои“ петролни бомби, да скрива „своята“ страхливост под маската на хладнокръвието, с каквото той разрешава на мошениците от декемврийския режим да отмъщават на Париж! Това е особен героизъм на крайната низост! Той се опиянява от важната роля, която играе, и от шума, който вдига в цял свят! Той решително си въобразява, че е велик човек! Какъв ли гигант (титан) трябва да изглежда в очите на света той, пигмеят, парламентарният лигльо! Сред ужасните сцени на тази война не можем да не се усмихнем на смешното кълчене на Тиеровото славолюбие! Г-н Тиер е човек с живо въображение, той без съмнение има актьорска жилка и актьорско славолюбие, което е способно да го накара да повярва в собствените си лъжи и в собственото си величие.

***

Всички речи, бюлетини и т. н. на Тиер са пропити от дух на надуто славолюбие.

***

Този отвратителен Трибуле.

Великолепната бомбардировка (с петролни бомби) от Мон-Валериен разрушава част от къщите в квартал Терн в границите на крепостния вал, това се придружава от грандиозен пожар и от страшен грохот на оръдията, който разтърсва цял Париж. Умишлено се изсипват бомби върху кварталите Терн и Елисейски полета.

Взривни бомби, петролни бомби.

Комуната

Един достославен английски наемен драскач направи блестящото откритие, че Комуната не е онова, което ние обикновено разбираме под самоуправление. Разбира се, че не. Това не е самоуправлението на градовете, в които се разпореждат чревоугодници-олдърмени, користолюбци - членове на енорийските събрания и свирепи опекуни на приюти за бедни. Това не е самоуправлението на графствата, в които се разпореждат празноглави собственици на големи имения и натъпкани кесии. Това не е съдебната мерзост на „великите неплатени“^[405]. Това не е политическо самоуправление на страната с помощта на олигархичен клуб и четене на вестник „Times“. Това е народът, който действа сам и за самия себе си.

***

Най-отвратителното в тази канибалска война са „литературните“ вопли на гнусния пигмей, който стои начело на правителството!

Зверското отношение към версайските пленници не е прекратявано нито за миг и хладнокръвното им убиване започна отново щом Версай се убеди, че Комуната е много хуманна, за да приложи декрета си за репресиите!

„Paris-Journal“ (във Версай) съобщава, че тринадесет войници от линейните войски, пленени на гара Кламар, са били разстреляни на място и че всички намиращи се във Версай пленници в униформа на линейните войски ще бъдат екзекутирани веднага щом се установи самоличността им!

Г-н Александър Дюма-син разказва, че един млад човек, изпълняващ длъжността генерал, макар и без генералски чин, бил застрелян, след като изминал (под конвой) няколкостотин ярда по пътя.

5 май, „Mot d'Ordre“^[406]: според съобщение на „Liberté“, който излиза във Версай, „всички войници от редовната армия, заловени в Кламар между въстаналите, са били разстреляни на място“ (от Линкълн-Тиер!) (Линкълн признаваше на противника правото на воюваща страна.) „Такива са хората, които по стените на всички френски общини заклеймяват парижаните като убийци!“ Бандити!

Демаре. Депутация от Комуната е отишла в Бисетр (на 27 април), за да разследва случая с четирима национални гвардейци от 185-и маршов батальон, и посетила там останалия жив (тежко ранен) Шефер.

„Болният заяви, че на 25 април в Бел-Епин, недалеч от Вилжуиф, той заедно с тримата си другари бил настигнат от конни стрелци, които поискали от тях да се предадат. Тъй като съпротивата срещу обкръжилия ги отряд била безполезна, те хвърлили оръжието си на земята и се предали. Войниците ги обкръжили и пленили, без да прилагат към тях никакви насилия или заплахи. Те били пленници вече няколко минути, когато се появил един капитан на конните стрелци и се нахвърлил върху тях с револвер в ръка. Без да каже нито дума, той стрелял в единия от тях и го убил на място, след това стрелял и в гвардееца Шефер, когото ранил право в гърдите, и той паднал до своя другар. Другите двама гвардейци се опитали да се скрият, изплашени от това подло нападение, но освирепелият капитан се понесъл след двамата пленници и ги убил с още два изстрела на револвера си. След тази зверска и подла разправа конните стрелци се отдалечили със своя началник, като оставили жертвите си прострени на земята.“^[407]

„New-York Tribune“^[408] надмина лондонските вестници.

Тиеровото „най-либерално и най-свободно набрано събрание, което Франция е имала някога“, е точно като неговата „най-добра армия, която Франция е имала някога“. Тази старческа chambre introuvable^*26, избрана под фалшив предлог, се състои почти само от легитимисти и орлеанисти. Общинските избори, проведени от самия Тиер на 30 април, показват колко далеч са те от френския народ! От 700 000 (кръгло) общински съветници, избрани в 35 000 общини, които оставаха още на осакатена Франция, 200 са легитимисти, 600 - орлеанисти, 7000 - открити бонапартисти, а всички останали са републиканци или привърженици на Комуната. (Версайският кореспондент на „Daily News“ от 5 май.) Нужни ли са още някакви доказателства, че това събрание начело с орлеанистката мумия Тиер представлява узурпаторско малцинство?

Париж

Г-н Тиер не е преставал да нарича Комуната оръдие на шепа „каторжници“, „престъпници“, утайка на Париж. Но тази „шепа“ отявлени престъпници ето повече от шест седмици дава отпор на „най-добрата армия, която Франция е имала някога“, предвождана от непобедимия Мак-Махон и вдъхновявана от гения на самия Тиер!

Тиер е опроверган не само от подвига на парижани. Изказаха се всички слоеве на парижкото население.

„Не бива да се смесва парижкото движение със завладяването на Монмартър, което послужи само като негов повод и начало; това движение е общо и се корени дълбоко в съзнанието на Париж; мнозинството дори от онези, които по една или друга причина стоят настрана от него, все пак не отричат неговата социална обоснованост.“

Чии са тези думи? На делегатите на синдикалните камари, хора, които говорят от името на 7-8 хиляди търговци и индустриалци. Те отидоха във Версай, за да му кажат това... Лигата на републиканския съюз... манифестацията на франкмасоните^[409] и т. н.

Провинцията

Les provinciaux espiègles^*27.

Ако Тиер си въобразеше поне за миг, че провинцията е действително враждебна на парижкото движение, той щеше да направи всичко, което е по силите му, за да ѝ даде пълна възможност да се запознае с това движение и с всичките му „ужаси“. Щеше да я помоли да погледне това движение в неговата неразкрасена действителност, да се убеди със собствените си очи и сама да чуе какво представлява то. Но той не направи това! Тъй както не пропускаха вести от провинцията в Париж през време на обсадата му от прусаците, Тиер и неговите „хора на отбраната“ се мъчат да издигнат около провинцията стена от лъжи, за да я държат в подчинение и да предотвратят там общо въстание в защита на Париж. На провинцията се разрешава да гледа на Париж само през версайската камара-осскура (криво стъкло). (Само лъжите и клеветите на версайските вестници проникват в департаментите и царят там пълновластно.) Грабежи и убийства, извършвани от 20 000 „престъпници“, безчестят столицата.

„Лигата смята за свой пръв дълг да осветли фактите и да възстанови, нормалните отношения между провинцията и Париж“.^[410]

Каквито бяха тези хора в обсадения Париж, такива са и сега, когато сами го обсаждат.

„Лъжата, както и преди, си остава тяхно любимо оръжие. Те забраняват, конфискуват столичните вестници, залавят съобщенията, отварят писмата, така че провинцията трябва да се задоволява с онези сведения, които Жул Фавър, Пикар и Сие благоволяват да ѝ съобщят, без да има възможност да провери тяхната вярност“.

Бюлетините на Тиер, циркулярите на Пикар, Дюфор... Плакатите в общините. Престъпният версайски печат и немците. Малкият „Moniteur“^[411]. Въвеждането отново на паспорти за пътуване от едно място до друго. Армия от muchards^*28, разпратена по всички посоки. Арести (в Руан и други градове под пруска власт) и т. н. Хиляди полицейски комисари, пръснати в околностите на Париж, са получили от полицейския префект, жандарма Валантен, заповед да изземват всички вестници от всякакво направление, които се печатат във въстаналия град, И да ги горят публично, както в най-добрите времена на светата инквизиция.

Отначало правителството на Тиер се обърна към провинцията с апел^*29 да се формират батальони на националната гвардия и да се изпращат във Версай против Париж.

„Провинцията - както пише едни лиможки вестник^[412], - изрази недоволството си, като отказа да изпрати доброволческите батальони, които Тиер и неговата „земевладелска камара“ искаха от нея.“

Шепата бретонски идиоти, които се сражаваха под бяло знаме, с пришито върху гърдите на всеки Христово сърце от бяла тъкан и с бойния вик: „Vive le Ro!“^*30 - това е тя цялата „провинциална“ армия, която се събра около Тиер.

Изборите, „veugeur“ от 6 май^[413].

Законът за печата на г-н Дюфор (от 8 април) е открито насочен против „ексцесите“ на провинциалния печат.

По-нататък многобройните арести в провинцията. Там действуват законите за подозрителните.^[414]

Идейна и полицейска блокада на провинцията.

23 април. Хавър. Общинският съвет е изпратил трима свои членове в Париж и във Версай с поръчение да предложат посредничество за прекратяване на гражданската война при условие, че се запази републиката и се дадат общински свободи на цяла Франция... На 23 април делегати от Лион са били приети от Пикар и Тиер: „Война на всяка цена“ - такъв е бил отговорът им.

Адресът на лионските делегати е предаден на Събранието от депутата Грепо на 24 април.^[415]

Общинските съвети на провинциалните градове са извършили нечувана дързост, като са изпратили свои депутати във Версай, за да апелират към версайците да удовлетворят исканията на Париж. Нито една община във Франция не е изпратила адрес, който да одобрява действията на Тиер и на „земевладелската камара“. Както се оплаква Дюфор в своя циркуляр против помирението, изпратен до главните прокурори, провинциалните вестници, подобно на тези общински съвети,

„поставят на една дъска Събранието, избрано въз основа на общото изборно право, и самозваната Парижка комуна; упрекват първото, че не признава общинските права на Париж и т. н.“

и което е още по-лошо - тези общински съвети, например съветът на град Ош,

„единодушно искат то незабавно да предложи на Париж примирие и Събранието, избрано на 8 февруари, да се саморазпусне, понеже е изтекъл срокът на неговите пълномощия“ (Дюфор. Версайското събрание, 26 април).

Трябва да се помни, че това бяха старите общински съвети^[416], а не онези, които бяха избрани на 30 април. Техните делегации са така многобройни, че Тиер е решил повече да не ги приема лично, а да ги изпраща при един от своите министерски помощници.

Най-после, изборите от 30 април са окончателната присъда срещу Събранието и срещу изненадалите Франция избори, в резултат на които то се роди. Така че, ако досега провинцията оказваше само пасивна съпротива на Версай, без да вдига въстание в защита на Париж, това се обяснява с факта, че старите власти все още са си запазили там опорни пунктове, както и с обстоятелството, че империята доведе провинцията в състояние на вцепенение, а войната я задържаше в това състояние.

Очевидно е, че само версайската армия, версайското правителство и китайската стена от лъжи стоят между провинцията и Париж. Ако тази стена падне, провинцията ще се обедини с Париж.

Много характерно е, че същите тези хора (Тиер и Сие), които през май 1850 г. с помощта на парламентарен заговор отмениха общото изборно право (Бонапарт им помагаше, за да ги подмами в клопка, да ги държи напълно във властта си и след coup d'état да обяви, че именно той възстановява общото изборно право против партията на реда и нейното събрание), защото при републиката то можеше все пак да доведе до нежелани за тях резултати, характерно е, че тези хора сега са негови фанатични привърженици, използват го, за да обосноват „законността“ на своята власт в борбата си против Париж, след като при Бонапарт общото изборно право беше така нагласено, че стана обикновена играчка в ръцете на изпълнителната власт, обикновена машина за измама, за неочаквани машинации и фалшификации на изпълнителната власт. (Конгресът на Съюза на градовете) („Rappel“, 6 май)^[417]

Трошю, Жул Фавър и Тиер, провинциалите

Може да се постави въпросът, по какъв начин тези остарели парламентарни шарлатани и интриганти от рода на Тиер, Фавър, Дюфор, Гарние-Пажес (само с неголямо подкрепление от няколко негодници от същия сорт) все още продължават след всяка революция да изплуват отново на повърхността и да узурпират изпълнителната власт? Как успяват да постигнат това хора, които винаги използват за своите интереси и предават революцията, избиват народа, който я е извършил, и отнемат малкото либерални отстъпки, изтръгнати от предишните правителства? (Против които самите те са се опълчвали.)

Обяснението е много просто. Преди всичко, макар и много непопулярни, какъвто беше Тиер след февруарската революция, те остават невредими благодарение на великодушието на народа. След всяко успешно въстание на народа неговите неуморими врагове започват да крещят за помирение и народът, обхванат от ентусиазъм поради собствената си победа, в първия момент подхваща този вик. След този първи миг подобните на Тиер и Дюфор хора съзнателно остават в сянка, докато материалната сила се намира в ръцете на народа, и вършат своето дело тихомълком. Те отново се появяват на сцената, щом народът се окаже обезоръжен, и тогава буржоазията ги приветства като свои chels de file^*31.

Или пък, както беше с Фавър, Гарние-Пажес, Жул Симон и т. н. (с добавка на няколко по-млади хора от същия сорт) и както беше със самия Тиер след 4 септември, на тях гледат като на „почтената“ републиканска опозиция при Луи-Филип; по-късно - парламентарна опозиция при Луи Бонапарт. Реакционните режими, на които самите те са поставили начало, когато са били издигани на власт от революцията, им осигуряват място в редовете на опозицията, докато истинските революционери биват изпращани на заточение, избивани, изгонвани от страната. Народът забравя за тяхното минало, буржоазията гледа на тях като на свои хора, подлото им минало е забравено - и по такъв начин те отново се появяват, за да започнат пак предателското си и гнусно дело.

***

Нощта на 1 срещу 2 май: село Кламар е в ръцете на войските, железопътната гара - в ръцете на въстаниците (тази гара господства над форта Иси). Внезапно там се появява 22-и стрелкови батальон (неговите патрули, на които предателски е била предадена паролата, били пропуснати от часовоя), напада с изненада гарнизона, докато повечето от въстаниците спели в леглата си, пленява само 60 души и изколва с щикове 300 въстаници. При това войниците от линейните полкове по-късно били разстреляни без всякакъв съд. В циркуляра си от 2 май до префектите, гражданските и военните власти Тиер има нахалството да заяви:

„Тя“ (Комуната) „арестува генерали“ (Клюзере!) „само за да ги разстреля и учредява Комитет на общественото спасение от съвсем недостойни лица!“

В резултат на couip de main^*32 войските, командвани от генерал Лакретел, са превзели редута Мулен-Саке, разположен между форта Иси и Монруж. Гарнизонът е бил изненадан поради измяната на коменданта Галиен, който за пари е съобщил паролата на версайските войски. 150 комунари са били избити с щикове, повече от 300 взети в плен. Г-н Тиер - казва кореспондентът на „Times“ - беше слаб, когато беше нужна твърдост (този страхливец винаги е слаб, когато вижда опасност за самия себе си), и стана твърд, когато всичко можеше да се постигне с няколко отстъпки. (Този негодник винаги е твърд, когато употребата на материална сила обезкръвява Франция и му позволява да застане във величествена поза, докато лично се намира в безопасност. В това е цялата му премъдрост. Тиер - казано с думите на Антоний - е „честен човек“^*33.)

***

Бюлетин на Тиер по повод на Мулен-Саке (4 май):

„Освобождението на Париж от потискащите го отвратителни тирани („Версайците са били предрешени в униформи на национални гвардейци“); („повечето от комунарите са спели и са били убити или пленени по време на сън“).

Пикар: „Нашата артилерия не бомбардира, но наистина обстрелва“ („Moniteur des communes“, вестникът на Пикар).

„Бланки, хвърлен умиращ в затвора, Флуранс, съсечен от жандармите, Дювал, разстрелян по заповед на Виноа, държаха тия хора в ръцете си на 31 октомври и нищо не им направиха.“

КОМУНАТА

1. МЕРКИ В ПОЛЗА НА РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА

Отменена е нощната работа на хлебарите (20 април).

В държавните и частните работилници е премахната частната юрисдикция, узурпирана от собствениците на фабрики и пр. (от фабрикантите) (от едрите и дребни работодатели), които бяха едновременно съдии, изпълнители на присъдите, страни в споровете и винаги печелеха делото - премахнато е правото им да имат собствен наказателен кодекс, който им позволяваше да ограбват работната заплата на трудещите се чрез глоби, удръжки, правени под формата на наказание, и пр.; наказания за работодателите, нарушаващи този закон; глобите и удръжките, наложени след 18 март, трябва да бъдат върнати на работниците (27 април). Спряна е продажбата на заложени вещи (29 март).

Много работилници и фабрики в Париж са затворени, защото собствениците им са избягали. Това е стар похват на капиталистите индустриалци, които смятат, че всеки път, когато някоя победоносна революция заплашва „реда“ на тяхната „система“, имат право, „под стихийното действие на законите на политическата икономия“, не само да извличат печалби от труда на работниците, смятайки това като условие на труда, но и да спират напълно работата и да изхвърлят работниците на улицата, за да предизвикват изкуствена криза. Комуната много мъдро е назначила комунална комисия, която, подпомогната от делегати на различните промишлени отрасли, трябва да определя начина, по който напуснатите фабрики и работилници ще бъдат предавани на кооперативни работнически дружества, като се заплаща известна компенсация на избягалите капиталисти (16 април); (на тази комисия е възложено също да води статистика на изоставените работилници).

Комуната е наредила до районните кметства, когато плащат помощите от 75 сантима, да не правят разлика между така наречените незаконни жени и майките и вдовиците на националните гвардейци.

Проститутките, държани досега в Париж за „хората на реда“, заради „безопасността“ на последните се намираха в лична робска зависимост и изцяло във властта на полицията. Комуната освободи проститутките от това унизително робство, но същевременно помете самата почва, на която вирее проституцията, и мъжете, благодарение на които тя цъфти. Впрочем проститутките от по-висок ранг - кокотките - при режима на реда не бяха робини, а господарки на полицията и управниците.

Комуната естествено не е имала време да реорганизира народната просвета (образование); но като го очисти от религиозните и клерикални елементи, Комуната сложи началото на умственото разкрепостяване на народа. Тя назначи комисия за организиране на обучението (началното (елементарното) и професионалното) (28 април). Тя реши всички учебни помагала като книги, карти, хартия и пр. да се раздават безплатно от учителите, които трябва да ги получават от съответното кметство. На учителите не се разрешава под какъвто и да било предлог да искат от учениците да заплащат тези учебни помагала (28 април).

Заложени вещи: по всички заложни квитанции, издадени до 25 април 1871 г., заложените дрехи, мебели, бельо, книги, завивки и оръдия на труда на стойност не повече от 20 франка могат да бъдат поискани обратно без заплащане, начиная от 12 май (7 май).

2. МЕРКИ В ИНТЕРЕС НА РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА,
НО ПРЕДИМНО В ИНТЕРЕС НА СРЕДНИТЕ КЛАСИ

Наемите за последните 3 тримесечия до април се анулират напълно: всеки, който е платил някаква сума за което и да е от тези тримесечия, има право да я мине за сметка на бъдещи плащания. Този закон важи и за мобилираните помещения. В течение на следващите 3 месеца никакви искания на собствениците за изваждане на наематели няма да имат сила (29 март).

Echéances (изплащането на полиците с настъпил падеж) (изтичане срока на полиците): всички искове за просрочени полици се спират (12 април).

Всички плащания по този вид търговски задължения трябва да бъдат направени в срок от 2 години (плащането става с разсрочки), начиная от 15 юли, без лихва върху сумата на дълга. Общата сума на дълга се разделя на 8 равни части, плащани на тримесечия (първото тримесечие започва от 15 юли). Съдебно преследване се допуска само ако тези частични плащания не се направят в срок (16 април). Законите на Дюфор за арендата и за полиците довеждаха до фалит болшинството честни парижки търговци.

Нотариусите, съдиите-изпълнители, техните помощници, аукционистите и другите съдебни чиновници, които досега правеха състояния, използвайки служебното си положение, са превърнати в служещи на Комуната, които като другите работници получават от нея определена заплата.

Тъй като професорите от Медицинската школа избягаха от Париж, Комуната назначи комисия за основаване на свободни университети, които вече не са държавни паразити; на студентите, издържали изпитите си, се дава възможност да практикуват без докторско звание (званието трябва да се дава от факултета).

Тъй като съдиите от гражданския съд на департамента Сена, винаги готови, както и останалите съдии, да работят при всяко класово правителство, избягаха от Париж, Комуната назначи специален адвокат, който да води най-неотложните дела, докато се преустроят съдилищата въз основа на общо изборно право (26 април).

3. МЕРКИ ОТ ОБЩ ХАРАКТЕР

Отменен е рекрутският набор. През сегашната война е длъжен да служи всеки годен за военна служба човек (в националната гвардия). Тази мярка е отлично средство за отърваване от всички изменници и страхливци, криещи се в Париж (29 март).

Забранени са хазартните игри (2 април).

Църквата е отделена от държавата; премахнат е бюджетът за религиозни цели; църковните имущества са обявени за национална собственост (3 април).

След издирвания въз основа на частни сведения Комуната установи, че „правителството на реда“ наредило освен старата гилотина да се изработи и нова (по-удобна и по-портативна) и предварително я платило. Комуната заповяда да се изгорят публично на 6 април и двете гилотини, старата и новата. Версайският печат, на който пригласяше печатът на „реда“ в целия свят, представи нещата така, че уж тези гилотини били изгорени от парижкото население в знак на протест против кръвожадността на комунарите! (6 април.) След революцията от 18 март всички политически затворници бяха веднага освободени. Но Комуната знаеше, че при режима на Луи Бонапарт и на достойния му приемник - правителството на отбраната, много хора бяха хвърлени в затвора без всякакво обвинение, просто като подозрителни в политическо отношение. Поради това тя възложи на един от членовете си - Прото - да направи разследване. Той освободи 150 души, които се намираха в затвора от половин година, но по делата на които не е било водено никакво съдебно следствие; много от тях, арестувани още при Бонапарт, са били цяла година в затвора без каквото и да било обвинение или съдебно следствие (9 април). Този факт, толкова характерен за правителството на отбраната, го вбеси. То започна да твърди, че Комуната е пуснала на свобода всички престъпници. Но кой в действителност пусна осъдени престъпници? Фалшификаторът на документи Жул Фавър. Едва взел властта, той побърза да освободи Пик и Тайфер, осъдени за кражба и фалшификация по аферата с вестник „Etendard“. Един от тези господа, Тайфер, има нахалството да се върне в Париж, но бе поставен обратно в подобаващо му помещение. И не само Версайското правителство освободи осъдени крадци от Maisons Centrales^*34 из цяла Франция при условие, че ще постъпят в армията на г-н Тиер!

Декретът за разрушаването на Вандомската колона като

„паметник на варварството, символ на грубата сила и на фалшивата слава, като утвърждаване на милитаризма и отричане на международното право“ (12 април).^[418]

Избирането на Франкел (германец, член на Интернационала) в състава на Комуната е обявено за действително: „поради това, че знамето на Комуната е знаме на световната република и че нейни членове могат да бъдат и чужденци“ (4 април)^[419]; малко по-късно Франкел беше избран за член на Изпълнителната комисия на Комуната (21 април).

„Journal Officiel“ започна публикуването на информация за заседанията на Комуната (15 април).

Декретът на Паскал Грусе за защита на чужденците срещу реквизиции. Нито едно правителство в Париж никога не е било така внимателно към чужденците (27 април).

Комуната отмени политическата и професионалната клетва (4 май).

Разрушаване на паметника, наречен „Параклис за изкупление екзекуцията на Людовик XVI“, на улица д'Анжу-Сент-Оноре (издигната от „chambre introuvable“ в 1816 г.) (7 май).

4. МЕРКИ ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНАТА СИГУРНОСТ

Разоръжаване на „лоялните“ национални гвардейци (30 март).

Комуната обявява, че членуването в нейните редове е несъвместимо със заемането на място във Версайското събрание (29 март).

Декрет за репресиите. Никога не е прилаган. Арестувани са само духовни лица: парижкият архиепископ и свещеникът на църквата Ла Мадлен, цялото ръководство на колежа на йезуитите, настоятелите на всички главни църкви; едни от тези лица са арестувани като заложници, други - като такива, които са в заговор с Версай, трети - за опити да спасят църковното имущество да не бъде конфискувано от Комуната (6 април).

„Монархистите водят войната като варвари; те разстрелват пленниците, убиват ранените, обстрелват превързочните пунктове; техни войски вдигат пушки с прикладите нагоре и после предателски откриват огън“ (Прокламация на Комуната)^[420].

По повод на тези декрети за репресиите трябва да се отбележи следното:

Първо, всички слоеве на парижкото население - след като всички капиталисти, тунеядци и паразити напуснаха Париж - се обръщаха към Версай с искане да прекрати гражданската война, с изключение на парижкото духовенство. Архиепископът и свещеникът на църквата Ла Мадлен писаха на Тиер, вече като заложници, само защото не желаеха „проливането на собствената им кръв“.

Второ, след като Комуната публикува декрета за репресиите, за вземането на заложници и т. н., зверското третиране на версайските пленници от страна на овчиците на Пиетри и жандармите на Валантен не спря, но убийствата на пленени парижки войници и национални гвардейци бяха спрени, а след това възобновени с още по-голяма ярост, щом версайското правителство се убеди, че Комуната е много хуманна, за да приложи декрета си от 6 април. Тогава масовите убийства започнаха отново. Комуната не екзекутира нито един заложник, нито един пленник; дори няколкото жандармерийски офицери, проникнали в Париж като шпиони в мундири на национални гвардейци, бяха само арестувани, но не разстреляни.

Ненадейното нападение срещу редута Кламар (2 май). Гарата е била в ръцете на парижани, клане, избиване с щикове, 22-и стрелкови батальон (Галифе?) разстрелва войници от линейните полкове на място, без никакви формалности (2 май). Редутът Мулен-Саке, разположен между форта Иси и Монруж, завладян внезапно през нощта поради измяната на коменданта Галиен, който за пари съобщил паролата на версайските войски. Повечето от комунарите, заварени да спят в леглата си, са били избити (4 май).

На 25 април четирима национални гвардейци (това е установено от комисарите, изпратени в Бисетр, където се е намирал единственият от националните гвардейци, останал жив в Бел-Епин, недалеч от Вилжуиф; името му е Шефер) - тези национални гвардейци били обкръжени от конни стрелци; по искане на последните, поради невъзможност да се съпротивяват, те се предали и били обезоръжени, при което войниците не им причинили никаква вреда. Но след това се появява капитанът на стрелците и ги разстрелва един по един с револвера си. Оставили ги да лежат на земята; Шефер, въпреки страшната рана, оживял.

Тринадесет войници от редовната армия, пленени на гара Кламар, били разстреляни на място, а всички пленници в униформи на линейни войски, намиращи се във Версай, ще бъдат разстреляни веднага щом се установи самоличността им (версайският „Liberté“). Александър Дюма-син, който се намира сега във Версай, разказва, че един млад човек, изпълняващ длъжността генерал, макар и без генералски чин, бил застрелян по заповед на един бонапартистки генерал, след като изминал под конвой няколкостотин ярда по пътя... Жандармите обкръжават сградите, в които се крият парижки войски и национални гвардейци, поливат тези сгради с газ и ги запалват. Няколко трупа на национални гвардейци (овъглени) са били докарани от санитарния отряд на печата в квартал Терн („Mot d'Ordre“, 20 април). „Те нямат право на лазарет.“

Тиер. Бланки. Архиепископът. Генерал Шанзи. (Тиер казал, че неговите бонапартисти биха предпочели да бъдат разстреляни.)

Обиски по къщите и т. н. Казимир Буй назначен за председател на комисията за разследване деянията на диктаторите от 4 септември (14 април). Извършени са обиски в частни домове и са конфискувани книжа, но никакви вещи не са изземвани и не са продавани на търг. (Конфискувани са книжата на лица, имащи връзка с 4 септември, Тиер и т. и., и на бонапартистки полицаи.) Например във вилата на Лафон, главен инспектор на затворите (11 април). Извършени са обиски в домовете (собствени) на Тиер и Сие като изменници, но са конфискувани само книжа.

Арести в собствената среда. Това особено шокира буржоата, за когото непременно са нужни политически идоли и „велики хора“.

„Доазни (»Daily News“, 6 май. Кореспонденция от Париж) и отблъсква това, че каквато и да е властта на Комуната, тя през всичкото време преминава от едни ръце в други и не знаем днес у кого ще е властта утре... Във всичките тези вечни промени повече от когато и да било може да се види, че липсва направляваща ръка. Комуната представлява сбор от равностойни атоми, всеки от които се отнася с недоверие към другия и нито един няма върховна власт над останалите

Спиране на вестници!

5. ФИНАНСОВИ МЕРКИ

Виж „Daily News“, 6 май.

Главните разходи - за войната!

Само 8928 франка получени от конфискации, като всичко това е взето от духовни лица, и т. н.

„Vengeur“, 6 май.

КОМУНАТА

ВЪЗНИКВАНЕТО НА КОМУНАТА И ЦЕНТРАЛНИЯТ КОМИТЕТ

След Седан Комуната бе провъзгласена в Лион, след това в Марсилия, Тулуза и т. н. Гамбета положи всички усилия, за да я смаже.^[421]

Различните движения в Париж в началото на октомври имаха за цел установяването на Комуната като средство за защита против чуждото нашествие, като осъществяване на задачите на въстанието от 4 септември. Движението от 31 октомври не доведе до установяване на Комуна само защото Бланки, Флуранс и другите тогавашни вождове на движението повярваха на gens de paroles^*35, които дадоха parole d'honneur^*36, че ще се откажат от властта и ще отстъпят мястото си на Комуна, свободно избрана от всички парижки райони. Движението от 31 октомври завърши с неуспех, защото неговите водачи спасиха живота на тези хора, жадуващи да убият спасителите си. Щом те позволиха на Трошю и Фери да се изплъзнат, последните неочаквано хвърлиха срещу тях бретонците на Трошю. Трябва да се помни, че на 31 октомври самозваното „правителство на отбраната“ съществуваше само благодарение на търпението на народа. То дори не беше разиграло фарса с плебисцита^[422]. При тези обстоятелства много лесно беше, разбира се, да се представи характерът на движението в невярна светлина, да се очерни то като изменнически заговор с прусаците, да се използва оставката на единствения човек между тях, който не искаше да измени на думата си^*37, за да бъде назначен Клеман Тома за главнокомандващ на националната гвардия, с цел да се укрепят по такъв начин силите на бретонците на Трошю, които за правителството на отбраната представляваха същото, каквото бяха корсиканските spadassins^*38 за Луи Бонапарт. За тези хора, така опитни в разпространяването на паника, беше много лесно - като раздухваха страхливите опасения на дребната буржоазия, предизвиквани от работническите батальони, които бяха взели инициативата - да сеят под формата на призиви към патриотизъм взаимно недоверие и разединение сред същите тези работнически батальони и да създадат по този начин един от онези моменти на сляпа реакция и пагубни раздори, чрез които те винаги са се изхитрявали да задържат узурпираната от тях власт. Тъй като на 4 септември, изненадвайки народа, те се докопаха до властта, така и сега получиха възможност да дадат на тази власт фиктивна санкция чрез чисто бонапартистки плебисцит, както във времената на реакционния терор.

Ако в началото на ноември 1870 г. в Париж беше победила Комуната (когато ѝ беше вече поставено начало в други големи градове на страната, чийто пример Франция непременно би последвала), не само че делото на отбраната щеше да бъде изтръгнато от ръцете на изменниците и тя щеше да се води с ентусиазма, с който е изпълнена героичната борба на Париж, но и щеше съвсем да се измени целият характер на войната. Тя щеше да се превърне във война на републиканска Франция, която издига знамето на социалната революция на XIX век, против Прусия, този знаменосец на завоеванията и контрареволюцията. Вместо да изпраща един стар, изпечен интригант да търка праговете на всички европейски дворове, Комуната щеше да наелектризира трудещите се маси на Стария и Новия свят. С мошеническото проваляне на Комуната на 31 октомври Жул Фавър и Сие осигуриха капитулацията на Франция пред Прусия и сложиха началото на сегашната гражданска война.

Във всеки случай едно е ясно: революцията от 4 септември беше не само възстановяване на републиката, провъзгласена, защото мястото на узурпатора опустя след капитулацията му при Седан, тя не само отвоюва тази република от чуждестранните завоеватели чрез продължителната съпротива на Париж, макар той да се сражаваше под командата на нейните врагове - тази революция си отвори път към сърцето на работническата класа. Републиката престана да е название на нещо, останало в миналото. Тя носеше в себе си зародиша на един нов свят. Истинската ѝ тенденция, която бандата интригуващи адвокати и демагози скриваше от света чрез измамите, лъжите и вулгарните изопачения, отново и отново се проявяваше в честите пламвания на движението на парижката работническа класа (и на работниците от Южна Франция), лозунгът на които винаги е бил един и същ: Комуна!

Комуната, тази положителна форма на революцията против империята и против условията на нейното съществуване - първият опит за създаването на която бе направен в градовете на Южна Франция, а след това отново и отново бе провъзгласявана през време на обсадата на Париж, когато движението пламваше наново, но биваше измамнически осуетявана от ловките маневри на правителството на отбраната и от бретонците на Трошю, героя на „плана за капитулация“, - най-после беше победоносно провъзгласена на 26 март. Но тя не се роди внезапно в този ден. Тя беше неизменна цел на работническата революция. Капитулацията на Париж, откритият заговор против републиката в Бордо, coup d'état, започнал с нощното нападение срещу Монмартър, сплотиха около Комуната всички живи елементи на Париж, които не позволяваха на „хората на отбраната“ да продължават да я свеждат само до изолирани усилия на най-съзнателната и революционна част на парижката работническа класа.

Правителството на отбраната беше търпяно само като pis aller^*39 в първия момент на изненадата, като военна необходимост. Истинският отговор на народа на Париж срещу Втората империя, империята на лъжата, беше Комуната.

Така че въстанието против правителството на отбраната, вдигнато от всичко живо в Париж - с изключение на стълбовете на бонапартизма и неговата официална опозиция, едрите капиталисти, финансовите спекуланти, мошениците, готовановците и старите държавни паразити, - започна не на 18 март, макар че в този ден то спечели първата си победа над заговора; то води началото си от 28 януари, от самия ден на капитулацията! Националната гвардия, т. е. цялото въоръжено мъжко население на Париж, се организира и действително управляваше Париж от този ден нататък, независимо от узурпаторското правителство на capitulards, създадено с благоволението на Бисмарк. Тя отказа да предаде оръжието и артилерията си, които бяха нейна собственост и само поради това ѝ бяха оставени съгласно условията на капитулацията. Не великодушието на Жул Фавър спаси това оръжие от Бисмарк, а готовността на въоръжения Париж да се сражава за своето оръжие, против Жул Фавър и Бисмарк. Поради чуждото нашествие и мирните преговори Париж не искаше да усложнява положението. Той се боеше от гражданска война. Той оставаше на чисто отбранителна позиция и се задоволяваше с това, че в него de facto^*40 съществува самоуправление. Но Париж спокойно и упорито се организираше за съпротива. (Дори в условията на самата капитулация capitulards недвусмислено проявяваха стремежа си да превърнат тази капитулация пред Прусия същевременно в средство, чрез което да подчинят Париж на своето господство. Единствената отстъпка, която те се стремяха да измолят от Прусия и която Бисмарк би им наложил като условие, ако те не я измолваха като отстъпка, бяха 40 000 войници за усмиряването на Париж. При наличността на национална гвардия от 300 000 души - повече от достатъчни, за да бранят Париж срещу всякакви опити на нахлулия враг да го завладее и за да пазят вътрешния му ред - искането на тези 40 000 войници не можеше да има друга цел, което впрочем беше открито заявено.) Париж допълни съществуващата си военна организация с политическа федерация, създадена по много прост план. Това беше съюз на всички национални гвардейци, свързани чрез делегати на всяка рота, които от своя страна избираха батальонни делегати, а последните - главни делегати, командири на легионите, всеки от които представляваше своя район и действаше съгласувано с делегатите на останалите 19 района. Тези 20 делегати, избрани от болшинството батальони на националната гвардия, образуваха Централния комитет, който на 18 март започна най-великата революция на нашия век и до днес стои на поста си в сегашната славна борба на Париж. Никога не са били произвеждани избори така грижливо, никога делегати не са представлявали така пълно масите, от които самите те произлизат. На възраженията на странични хора, че това са неизвестни лица - и те наистина са известни само на работническата класа, а не са старите жонгльори, не са хора, прочули се с подлото си минало, с ламтежа си за доходи и постове, - членовете на Централния комитет отвръщаха гордо: „И 12-те апостоли са били така неизвестни“ - и отговаряха с делата си.

ХАРАКТЕРЪТ НА КОМУНАТА

Централизираната държавна машина, която с вездесъщите си и сложни военни, бюрократични, църковни и съдебни органи оплита (увива) като боа живото гражданско общество, беше създадена за пръв път в епохата на абсолютната монархия като оръжие на възникващото съвременно общество в неговата борба за освобождение от феодализма. Сеньориалните привилегии на средновековните барони, градове и духовенство бяха превърнати в атрибути на единната държавна власт, която замени феодалните сановници с получаващи заплата държавни чиновници, предаде оръжието от ръцете на средновековните слуги на феодалите и на гражданските корпорации в ръцете на постоянна армия, създаде вместо пъстрата (безредна) анархия на съперничещите средновековни власти строен план на държавна власт със системно и йерархично разделение на труда. Първата френска революция, която си постави задачата да създаде единство на нацията (да създаде нацията), трябваше да премахне всякаква местна, териториална, градска и провинциална независимост. Поради това тя беше принудена да развие по-нататък започнатото от абсолютната монархия, т. е. централизирането и организирането на държавната власт, и да разшири обхвата и атрибутите на тази власт, броя на нейните помагачи, нейната независимост и свръхестественото ѝ господство над действителното общество - господство, което фактически замени средновековното свръхестествено небе с неговите светии. Всеки второстепенен отделен интерес, пораждан от взаимоотношенията на социалните групи, се откъсваше от самото общество, фиксираше се и ставаше независим от него и му се противопоставяше във формата на държавен интерес, обслужван от държавни жреци с точно установени йерархични функции.

Този паразитен израстък върху гражданското общество, който се представяше за негов идеален двойник, достигна пълното си развитие при господството на първия Бонапарт. Реставрацията и Юлската монархия не прибавиха към него нищо освен по-голямото разделение на труда, растящо в зависимост от това, как разделението на труда в гражданското общество създаваше нови групи интереси и следователно нови обекти за дейността на държавата. В борбата си против революцията от 1848 г. парламентарната република във Франция и всички правителства на континентална Европа бяха принудени заедно с репресивните мерки против народното движение да засилват и средствата за действие, и централизацията на тази правителствена власт. По този начин всички революции само усъвършенстваха тази държавна машина, вместо да отхвърлят от себе си този смразяващ кошмар. Фракциите и партиите на господстващите класи, които, сменявайки се една друга, се бореха за господство, гледаха на завладяването (контрола) (заграбването) и управлението на тази огромна правителствена машина като на главна плячка при победата си. В центъра на нейната дейност беше създаването на грамадни постоянни армии, на цели пълчища държавни паразити и несметни национални дългове. В епохата на абсолютната монархия държавната машина беше средство за борба на съвременното общество против феодализма, борба, която намери завършека си във Френската революция, а при първия Бонапарт тя служеше не само за задушаване на революцията и за премахване на всички народни свободи, но беше и оръдие на Френската революция за удар навън, за да се създадат на европейския континент, в интерес на Франция, вместо феодалните монархии държави в по-голяма или по-малка степен по френски образец. През време на Реставрацията и на Юлската монархия тя стана средство не само за насилствено класово господство на буржоазията, но и за допълване на пряката икономическа експлоатация на народа с вторична негова експлоатация чрез осигуряване на буржоазните семейства всички доходни служби в държавното стопанство. Най-после, в периода на революционната борба от 1848 г. тя служеше като средство за задушаване на тази революция и на всички стремежи на народните маси към освобождение. Но тази държава-паразит достигна пълното си развитие едва по времето на Втората империя. Правителствената власт с нейната постоянна армия, с всичко регулиращата бюрокрация, със затъпяващото духовенство и раболепната съдийска йерархия стана толкова независима от самото общество, че достатъчно беше да се появи един смешно посредствен авантюрист заедно с някоя гладна банда от главорези, за да я завладее. Не ѝ беше нужен вече предлог, какъвто беше въоръжената коалиция на стара Европа против новия свят, създаден с революцията от 1789 г. Тя вече не действаше като средство за класово господство, подчинено на парламентарен кабинет или на законодателното събрание. Погазвайки дори интересите на господстващите класи, чиято парламентарна комедия тя замени с назначаван от самата нея Законодателен корпус и плащан от нея сенат, санкционирана във всевластието си от общото изборно право, призната като необходима за запазването на „реда“, т. е. на господството на земевладелците и капиталистите над производителите, прикриваща с маскарадните дрипи на миналото оргиите на разложението в настоящето и победата на най-паразитната група, на борсовите спекуланти, разюздила всички реакционни сили на миналото - кошмарен ад от гнусотии, - държавната власт намери последния си и висш израз във Втората империя. На пръв поглед това беше окончателна победа на правителствената власт над обществото, а на практика - оргия на всички разложени елементи на това общество. За непосветените тя изглеждаше само победа на изпълнителната власт над законодателната, окончателно поражение на онази форма на класово господство, която се представя за самовластие на самото общество, поражение, нанесено ѝ от друга негова форма, която се представя за власт, стояща над обществото. Всъщност тя беше само стигналата до последна степен на израждане и единствено възможна форма на това класово господство, толкова унизителна за самите господстващи класи, колкото и за работническата класа, окована в нейните вериги.

4 септември беше само възстановяване на републиката против смешния авантюрист, който я беше умъртвил. Истинска противоположност на самата империя, т. е. на държавната власт, на централизираната изпълнителна власт, която във Втората империя само намери изчерпващата си формула - беше Комуната. Тази държавна власт в действителност е творение на буржоазията, отначало като средство за премахване на феодализма, а след това като средство за потискане на освободителните стремежи на производителите, на работническата класа. Всички реакции и всички революции са служили само за предаване на тази организирана власт - на тази организирана сила за поробването на труда - от едни ръце в други, от една фракция на господстващите класи на друга. Държавната власт е служила на господстващите класи като средство за поробване и обогатяване. Във всяка нова промяна тя е черпила нови сили. Държавната власт е служила като оръдие за потушаване на всяко народно въстание, както и за смазване съпротивата на работническата класа, след като тя се е сражавала и е била използвана, за да се осигури преминаването на държавната власт от една част от нейните потисници у друга. Ето защо Комуната беше революция не против една или друга форма на държавната власт - легитимистка, конституционна, републиканска или императорска. Тя беше революция против самата държава, това свръхестествено недоносче на обществото; народът отново започна да се разпорежда сам и в свой интерес със собствения си обществен живот. Комуната не беше революция с цел да се предаде държавната власт от ръцете на една част от господстващите класи в ръцете на друга, тя беше революция с цел да се разбие самата тази страшна машина за класово господство. Тя не беше една от дребните схватки между парламентарната форма на класово господство и класовото господство във форма на изпълнителна власт, а въстание и против двете тези форми, допълващи се взаимно, при което парламентарната форма е била само фалшив придатък на изпълнителната власт. Втората империя беше последната форма на тази узурпация, извършена от държавата. Комуната беше решително отрицание на тази държавна власт и поради това - начало на социалната революция на XIX век. И затова, каквато и да е съдбата ѝ в Париж, тя ще обиколи целия свят. Работническата класа на Европа и Съединените американски щати веднага поздрави Комуната като магическо слово на освобождението. Славата на пруския завоевател и неговите допотопни подвизи започнаха да изглеждат само призраци на далечното минало.

Само работническата класа можеше да формулира в думата „Комуна“ и за пръв път да въплъти в борещата се Парижка комуна този нов стремеж. Дори последният израз на тази държавна власт - Втората империя, - макар тя да беше унизителна за гордостта на господстващите класи и да направи на пух и прах всичките им парламентарни претенции за самоуправление, - беше само последната възможна форма на тяхното класово господство. Макар че Втората империя ги лиши от предишното им политическо положение, тя беше оргия, при която всички икономически и социални гнусотии на техния режим получиха пълен простор. Средната буржоазия и дребната буржоазия поради икономическите условия на своето съществуване бяха неспособни да започнат нова революция и бяха принудени да вървят или след господстващите класи, или след работническата класа. Селяните бяха пасивна икономическа база на Втората империя, това последно тържество на държавата, откъсната от обществото и независима от него. Само пролетариите, въодушевени от новата социална задача, която им предстои да изпълнят в интерес на цялото общество - задачата да премахнат всички класи и класовото господство, - бяха способни да унищожат оръдието на това класово господство - държавата, централизираната и организирана правителствена власт, станала чрез узурпиране господар на обществото, вместо да бъде негов служител. Втората империя - този последен триумф и същевременно най-отявлено проституиране на държавата, заела мястото на средновековната църква - се роди, опирайки се на пасивната подкрепа на селяните, в активната борба, която господстващите класи водеха против пролетариите. Втората империя се роди против пролетариите. И пак от тях беше разрушена, не като особена форма на правителствената (централизирана) власт, а като неин най-мощен израз, приел вид на нейна привидна независимост от обществото, и именно поради това станала нейна най-проституирана реалност, покрита с позор от горе до долу, получила концентрирания си израз в най-пълна корупция вътре в страната и в най-пълно безсилие навън.

Но след краха на тази форма на класово господство изпълнителната власт, правителствената държавна машина стана главният и единствен обект, против който се насочиха ударите на революцията.

На парламентаризма във Франция дойде край. Негов последен период и най-пълно господство беше парламентарната република от май 1848 година до coup d'état^*41. Империята, която умъртви парламентаризма, беше негова собствена рожба. Във време на империята с нейния Законодателен корпус и сенат парламентаризмът - и в тази форма той беше възпроизведен във военните монархии на Прусия и Австрия - беше просто фарс, просто придатък на деспотизма в най-грубата му форма. Парламентаризмът тогава умря във Франция и, разбира се, не на работническата революция се полагаше да го възкресява.

Комуната е обратно поглъщане на държавната власт от обществото, когато на мястото на силите, подчиняващи и поробващи обществото, израстват неговите собствени живи сили; това е преминаване на властта у самите народни маси, които на мястото на организираната сила за тяхното потискане създават собствена сила; това е политическата форма на тяхното социално освобождение, изместила изкуствената сила на обществото (заграбена от техните потисници) (собствената им сила, противопоставена на тях и организирана против самите тях), използвана за собственото им потискане от техните врагове. Тази форма беше проста като всичко велико. Противно на предишните революции, когато времето, нужно за всяко историческо развитие, в миналото винаги е било пропускано и още в първите дни на народната победа, едва- що народът слагал победоносното си оръжие, и това оръжие било насочвано против самия него - Комуната преди всичко замени армията с национална гвардия.

„За пръв път от 4 септември републиката се е освободила от правителството на своите врагове... В града има национална милиция, която пази гражданите от властта (правителството), вместо постоянната армия, защищаваща правителството от гражданите.“ (Възвание на Централния комитет от 22 март.)^[423]

(Народът трябваше само да организира тази милиция в национален мащаб, за да ликвидира постоянните армии; това е първото икономическо conditio sine qua non^*42 за всички социални подобрения, което веднага отстранява този източник на данъци и държавен дълг и тази постоянна опасност от правителствено узурпиране на класовото господство - във формата на обикновено класово господство или във формата на господството на някакъв авантюрист, който се представя за спасител на всички класи.) Същевременно това е най-сигурната гаранция против чуждо нападение, която прави фактически невъзможен скъпо струващия военен апарат във всички други държави; това е освобождение на селянина от кръвния данък и от положението му на най-изобилен източник на всички държавни данъци и държавни дългове. Още тук става ясно по какъв начин Комуната трябва да привлече селянина, благодарение на което тя ще бъде първата дума на неговото освобождение. Същевременно премахната е „независимата полиция“ и нейните главорези са заменени със служители на Комуната. Общото изборно право, с което досега са злоупотребявали или като средство за парламентарно санкциониране на свещената държавна власт, или като играчка в ръцете на господстващите класи, когато е било използвано от народа само за да може веднъж на няколко години да санкционира парламентарното класово господство (да избира оръдията на това господство) - общото изборно право съгласно истинското си предназначение сега е приспособено с оглед комуните да избират своите длъжностни лица в сферата на управлението и законодателната инициатива. Изчезна илюзията, че административното и политическото управление представляват някакви тайни, някакви трансцендентни функции, които могат да бъдат поверени само на обучена каста от държавни паразити, щедро заплащани блюдолизци и любители на синекурите, каста, която във високите постове всмуква в себе си образованите елементи на масите, а на долните стъпала от йерархическата стълба ги насочва против самите маси. В резултат на това, че цялата държавна йерархия е напълно унищожена и надменните господари на народа са заменени със сменяеми всеки момент негови служители, показната отговорност е заменена с действителна, тъй като те действат под постоянен обществен контрол. Те са заплащани като квалифицирани работници, получавайки 12 л. ст. на месец; най-голямото възнаграждение не надминава 240 л. ст. годишно, което според големия авторитет в науката, професор Хъксли, едва надхвърля една пета от заплатата, с която би се задоволил един секретар на лондонския училищен съвет. Цялата смет на държавните тайни и на държавните претенции беше изхвърлена на бунището от Комуната, състояща се главно от обикновени работници, които организираха отбраната на Париж, водеха война против преторианците на Бонапарт, снабдяваха с хранителни продукти този огромен град, заемаха всички постове, разпределяни дотогава между правителството, полицията и префектурата; при това те вършеха работата си открито, просто, в изключително трудна и сложна обстановка и я вършеха така, както пише Милтън в своя „Загубен рай“, т. е. срещу много скромно възнаграждение, действайки пред очите на всички, без да претендират за непогрешимост, без да се скриват зад канцеларска книжнина, без да се срамуват да признаят грешките си и да ги поправят. Те веднага превърнаха обществените функции, военните, административните, политическите, които бяха скрити атрибути на обучената каста, действително във функции на работниците; (поддържаха реда в бурите на гражданската война и на революцията), (взеха мерки за общо възстановяване). Каквито и да бяха достойнствата на отделните мероприятия на Комуната, нейно най-велико мероприятие беше създаването на самата Комуна, която се роди във време, когато външният враг беше на едните врати, а класовият враг на другите, която доказва със съществуването си своята жизнеспособност и потвърждава теориите си със своите дела. Нейното появяване беше победа над победителите на Франция. Попадналият в плен Париж с един смел скок си върна ръководната роля в Европа - роля, основана не на грубата сила, а на факта, че застана начело на социалното движение и въплъти в себе си стремежите на работническата класа от всички страни.

Ако всички големи градове се организираха в комуни по образеца на Париж, никое правителство не би могло да смаже това движение с внезапния натиск на реакцията. Дори тази подготвителна мярка осигуряваше време за вътрешно развитие, създаваше гаранция за движението. Цяла Франция би била организирана в самостоятелно действащи и самоуправляващи се комуни, постоянната армия би била заменена с народна милиция, армията от държавни паразити - ликвидирана, църковната йерархия - заместена от учители, държавните съдии - превърнати в органи на Комуната, изборите за национални представители - превърнати от средство за мошенически машинации на всемогъщото правителство в съзнателен израз на волята на организираните комуни, държавните функции - сведени до няколко функции по осигуряването на общите национални интереси.

Такава е Комуната - политическа форма на социалното освобождение, освобождението на труда от узурпаторската власт (робовладелската власт) на монополистите върху средствата на труда, създадени от самите трудещи се или подарени от природата. Тъй както държавната машина и парламентаризмът не са действителният живот на господстващите класи, а само организирани общи органи на тяхното господство, политически гаранции, форми и изрази на стария ред на нещата, така и Комуната не е социално движение на работническата класа и следователно не е движение за общо възраждане на човечеството, а организирано средство за действие. Комуната не отстранява класовата борба, чрез която работническата класа се стреми да премахне всички класи и следователно всякакво класово господство (защото тя не представлява нечии частни интереси; тя представлява освобождението на „труда“, т. е. основното и естествено условие за индивидуален и обществен живот, труда, който малцинството може да прехвърли върху мнозинството само чрез узурпация, измама и изкуствени уловки), но Комуната създава рационална обстановка, в която тази класова борба може да преминава през различните си фази по най-рационален и хуманен път. Комуната би могла да повлече след себе си насилствена реакция и да предизвика също така насилствени революции. Комуната слага началото на освобождението на труда - което е нейната велика цел, - от една страна, с това, че премахва непроизводителната и вредна работа на държавните паразити, отстранява причините, поради които се принася в жертва огромен дял от националния продукт, за да се насища чудовището-държава, а, от друга страна, с това, че тя изпълнява срещу работническа заплата истинска управленческа работа по местното и общонационалното управление. По този начин тя започва с грамадна икономия, с икономическа реформа, тъй както и с политическо преобразование.

Ако комуналната организация се беше установила здраво в национален мащаб, катастрофите, които може би щеше да преживее, биха се изразили в откъслечни бунтове на робовладелците, които, прекъсвайки за момент делото на мирния прогрес, само биха ускорили Движението, слагайки меч в ръцете на Социалната Революция.

Работническата класа знае, че трябва да премине през различни стадии на класова борба. Тя знае, че заменянето на икономическите условия, създаващи робство на труда, с условия за свободен и асоцииран труд може да бъде само прогресивно дело на времето (това е икономическо преобразование), че тези условия изискват не само изменение на разпределението, но и нова организация на производството, или по-точно, изискват избавяне (освобождаване) на обществените форми на производство при съществуващия организиран труд (породен от съвременната промишленост) от веригите на робството, от сегашния им класов характер, и хармонична национална и интернационална координация на обществените форми на производство. Работническата класа знае, че тази възродителна работа ще се забавя отново и отново и ще се спъва от съпротивата на традиционните интереси и на класовите егоизми. Тя знае, че сегашното „стихийно действие на естествените закони на капитала и на поземлената собственост“ може да бъде заменено от „стихийното действие на законите на обществената икономика на свободния и асоцииран труд“ само чрез продължителен процес на развитие на нови условия, както беше заменено „стихийното действие на икономическите закони на робството“ и „стихийното действие на икономическите закони на крепостничеството“. Но същевременно работническата класа знае, че огромни крачки по този път могат да бъдат направени веднага благодарение на политическа организация като Комуната и че е дошло време да започне това движение в свой интерес и в интерес на човечеството.

СЕЛЯНИТЕ

(Военната контрибуция.) Още преди установяването на Комуната Централният комитет заяви чрез своя „Journal Officiel“: „по-голямата част от военната контрибуция трябва да бъде платена от виновниците за войната“^[424]. Това е именно големият „заговор против цивилизацията“, от който най-много се страхуват „хората на реда“. Това е чисто практически въпрос. Ако победи Комуната, контрибуцията ще трябва да бъде плащана от виновниците за войната; ако победи Версай, тогава производителните маси, които вече заплатиха с кръвта си, с разорението си и с данъци, ще трябва да плащат отново, а финансовите магнати ще съумеят дори да извлекат от тази работа печалби. Въпросът за покриването на военните разходи предстои да се реши от гражданската война. По този жизнено важен въпрос Комуната представлява не само интересите на работническата класа, на дребната буржоазия, но всъщност на цялата средна класа, с изключение на буржоазията (богатите капиталисти), (богатите земевладелци и техните държавни паразити). Тя представлява преди всичко интересите на френските селяни. Ако победи Тиер и неговата „ruraux“^*43, върху гърба на селяните ще бъде прехвърлена по-голямата част от военните данъци. И още се намират глупци, които повтарят след „ruraux“, че те - едрите собственици на земя - представляват селянина, оня селянин, който, разбира се, поради наивността си гори от желание да заплати милиарди военна контрибуция вместо тези добри „земевладелци“, които вече го принудиха да им плати един милиард обезщетение за революцията!^[425]

Същите тези хора умишлено компрометираха февруарската република с допълнителен данък върху селянина от 45 сантима^[426], но тогава те направиха това от името на революцията, от името на създаденото от нея „временно правителство“. Сега вече от собствено име те водят гражданска война срещу Републиката на Комуната, за да прехвърлят бремето на военните контрибуции от своите рамене върху раменете на селянина! Той, разбира се, ще изпадне от това в пълен възторг!

Комуната ще отмени рекрутския набор, партията на реда ще наложи на селянина кръвен данък. Партията на реда ще сложи върху врата на селянина бирника, за да се покриват разходите за паразитната и скъпа държавна машина, Комуната ще му даде евтино управление. Партията на реда, както преди, ще предоставя на градския лихвар да го обира и разорява. Комуната ще го освободи от кошмара на ипотеките, който тегне над неговото парче земя. Комуната ще замени паразитния съдебен апарат - нотариуса, съдебния пристав и т. н., - който изяжда главната част от неговия доход, с комунални служители, които ще работят срещу работническа заплата, вместо да се обогатяват за сметка на селския труд. Тя ще разкъса цялата тази съдебна паяжина, която е оплела френския селянин и в която са се загнездили адвокатите и меровете на буржоазните паяци, които изсмукват кръвта му! Партията на реда ще го подчини както по-рано на властта на жандарма, Комуната ще го върне към самостоятелен обществен и политически живот! Комуната ще го просвети, като утвърди ръководството на учителя, партията на реда ще му натрапи затъпяващото ръководство на свещеника! Но френският селянин е преди всичко пресметлив! Той ще намери за твърде разумно заплащането на духовенството да не се взема вече от него чрез бирника, а да зависи от „доброволната проява“ на неговата набожност!

Луи Бонапарт беше избран за президент на републиката от френските селяни, но Втората империя беше създадена от партията на реда (през време на анонимния републикански режим при Учредителното и Законодателното събрание)! През 1849 и 1850 години френският селянин, противопоставяйки своя мер на правителствения префект, своя учител - на правителствения свещеник, самия себе си - на правителствения жандарм, започна да показва с това какво всъщност му е нужно. Реакционните закони на партията на реда от 1849 г. и особено от януари и февруари 1850 г.^[427] по самата си същност бяха специално насочени против френските селяни! Ако френският селянин издигна Луи Бонапарт за президент на републиката, защото по традиция фанатично пренасяше върху първия Наполеон всички изгоди, които извлече от първата революция, селските въоръжени въстания в някои департаменти на Франция и жандармската хайка срещу селяните след coup d'état доказаха, че тази самоизмама бързо се разсейва! Империята се опираше на изкуствено поддържаните илюзии и традиционните предразсъдъци на селянина, Комуната би се опирала на неговите жизнени интереси и действителни нужди.

Омразата на френския селянин е съсредоточена срещу земевладелеца, срещу собственика на замък, срещу онзи, който получи милиардното обезщетение, и срещу градския капиталист в маската на собственик на земя, който никога не е заграбвал селска земя така бързо, както при Втората империя, отчасти защото те изкуствено бяха поощрявани чрез държавни мерки, отчасти защото естествено израстваха от самото развитие на съвременното селско стопанство. Земевладелците знаят, че три месеца господство на Републиката на Комуната във Франция биха представлявали сигнал за въстание на селяните и на селския пролетариат против тях. Ето откъде произтича свирепата им омраза към Комуната! Те се боят от освобождението на селяните дори повече, отколкото от освобождението на градския пролетариат! Селяните скоро биха провъзгласили градския пролетариат за свой ръководител и по-голям брат. Наистина във Франция, както и в повечето континентални страни, съществува дълбоко противоречие между градските и селските производители, между промишления пролетариат и селяните. Стремеж на пролетариата, материална основа на неговото движение е организираният в голям мащаб труд, макар че сега организацията на труда е деспотична, и централизацията на средствата за производство, макар че сега те са централизирани в ръцете на монополиста не само като средство за производство, но и като средство за експлоатация и поробване на производителя. Задачата на пролетариата е да измени сегашния капиталистически характер на този организиран труд и на тези централизирани средства на труда, да ги превърне от оръдие за класово господство и класова експлоатация във форми на свободно асоцииран труд и в обществени средства за производство. Трудът на селяните пък е разединен и техните средства за производство са раздробени, пръснати. Върху тези икономически различия лежи като надстройка цял един свят от различни социални и политически възгледи. Но тази селска собственост отдавна вече е надраснала нормалната си фаза, т. е. фазата, когато тя беше реалност, когато беше начин за производство и форма на собственост, които отговаряха на икономическите потребности на обществото и поставяха самите селски производители в нормални условия за живот. Селската собственост навлезе в период на упадък. От една страна, от нея израсна обширен prolétariat foncier (селски пролетариат), чиито интереси съвпадат с интересите на градските наемни работници. Самият начин за производство е отживял времето си поради съвременното развитие на агрономията. Най-после самата селска собственост е станала номинална, като оставя у селянина илюзията за собственост и експроприира от него плодовете на собствения му труд. Конкуренцията на едрите селски стопани, кръвният данък, държавният данък, лихварството на градските кредитори от заложните къщи и всевъзможните начини за обиране на селянина с помощта на съдебната система, която го оплита от всички страни, сведоха селянина до положението на индийски райят, същевременно всекидневен факт стана неговото експроприиране - експроприиране дори на номиналната му собственост - и свеждането му до селски пролетарий. Следователно вече не действителният интерес отделя селянина от пролетария, а един заблуждаващ го предразсъдък. Комуната, както изтъкнахме, е единствената власт, която дори при сегашното си икономическо положение може незабавно да му даде големи облаги, заедно с това тя е единствената форма на управление, която може да осигури изменението на сегашните му икономически условия, да го спаси, от една страна, от експроприацията на едрите земевладелци и да го избави, от друга страна, от каторжния труд и мизерията, на които е обречен под предлог, че има мнима собственост; тя може да превърне неговата номинална собственост върху земята в действителна собственост върху плодовете на неговия труд, може да съчетае за него изгодите на съвременната агрономия - която е породена от обществените потребности, но сега постоянно действа против него като враждебна сила, - като запази положението му на действително независим производител. Получил незабавно полза от Републиката на Комуната, той скоро ще се изпълни с доверие към нея.

РЕПУБЛИКАНСКИЯТ СЪЮЗ (РЕПУБЛИКАНСКАТА ЛИГА)

Партията на безредието, чийто режим достигна връхната си точка при корупцията на Втората империя, напусна Париж (бягството от Париж), последвана от своите помагачи, от своите слуги, лакеи, държавни паразити, mouchards^*44, от „кокотките“ си и цялата глутница от долнопробни бохеми (обикновени углавни престъпници), допълващи бохемската аристокрация. Но действително живите елементи на средната класа, които работническата революция освободи от техните лъжепредставители, за пръв път в историята на френските революции се отделиха от тази партия и се явяват в истинския си вид. Това е „Лигата на републиканската свобода“^[428], която играе ролята на посредник между Париж и провинцията, отрече се от Версай и върви под знамената на Комуната.

КОМУНАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ КАТО ПРЕДСТАВИТЕЛКА
НА ВСИЧКИ КЛАСИ НА ОБЩЕСТВОТО,
КОИТО НЕ ЖИВЕЯТ ОТ ЧУЖД ТРУД

Видяхме, че парижкият пролетариат се сражава за френския селянин, а Версай се сражава против него, че „ruraux“ най-много се страхуват да не би Париж да бъде чут от селяните, да не би да изчезне разделящата ги блокада, че главна причина на тяхната война против Париж е стремежът им да задържат селяните в робска зависимост и както преди да се отнасят с тях като със своя вещ, „taillable à merci et miséricorde“^*45.

За пръв път в историята дребната буржоазия и средната буржоазия открито се обединиха около работническата революция и я провъзгласиха като единствено средство за собственото им спасение и за спасението на Франция! Те образуват заедно с работниците главната маса на националната гвардия, заседават с тях в Комуната, играят в Републиканския съюз ролята на посредник в интерес на работниците!

Главните мерки, които Комуната предприе, бяха взети за спасението на средната класа - на класата-длъжник в Париж от класата-кредитор! Тази средна класа се сплоти през време на юнското въстание (1848 г.) против пролетариата под знамената на капиталистическата класа, на нейните генерали и нейните държавни паразити. И тя веднага беше наказана на 19 септември 1848 г., когато бяха отхвърлени „concordats à l'amiable“^[429]. Победата над юнското въстание веднага се оказа същевременно победа на кредитора, на богаташа-капиталист над длъжника, над средната класа. Кредиторът безпощадно искаше своя „къс месо“^*46.

На 13 юни 1849 г. националната гвардия на тази средна класа беше разоръжена и изпосечена от армията на буржоазията! През времето на империята, когато се разхищаваха държавните ресурси, за сметка на което тлъстееше богаташът-капиталист, тази средна класа беше отдадена на ограбване от борсовия спекулант, от кралете на железниците, от мошеническите дружества на Crédit Mobilier и т. н. и беше експроприирвана от капиталистическите обединения (акционерните дружества). В политическо отношение средната класа бе принизена; извършваше се настъпление срещу нейните икономически интереси, а същевременно средната класа бе морално възмутена от оргиите на този режим. Гнусотиите на войната препълниха чашата на търпението и събудиха в нея чувството на французина. При вида на бедствията, които връхлетяха върху Франция в резултат на тази война, при вида на преживяваната от нея криза - националната катастрофа и финансовата разруха - средната класа чувства, че спасение може да донесе не разложената класа, която претендира за ролята на робовладелец на Франция, а само смелите стремежи и херкулесовата сила на работническата класа!

Средната класа чувства, че само работническата класа може да я освободи от господството на поповете, да превърне науката от оръдие за класово господство в народна сила, да превърне самите учени от помагачи на класовите предразсъдъци, от користолюбиви държавни паразити и съюзници на капитала в свободни труженици на мисълта! Науката може да изпълнява истинската си роля само в Републиката на Труда.

РЕПУБЛИКАТА Е ВЪЗМОЖНА САМО
КАТО ОТКРИТО ПРИЗНАТА СОЦИАЛНА РЕПУБЛИКА

Сегашната гражданска война разпръсна последните илюзии за „републиката“, тъй както империята разпръсна измамната илюзия на неорганизираното „всеобщо изборно право“ в ръцете на държавния жандарм и попа. Всички живи елементи на Франция признават, че във Франция и в Европа републиката е възможна само като „социална република“, т. е. република, която отнема от класата на капиталистите и на едрите земевладелци тяхната държавна машина, за да я замени с Комуната, която открито обявява „социалното освобождение“ за велика цел на републиката и по този начин осигурява това социално преобразование чрез комуналната организация. Всяка друга република може да бъде само анонимен терор на всички монархически фракции, на обединените легитимисти, орлеанисти и бонапартисти, терор, който води до един или друг вид империя като негова крайна цел - анонимен терор на класовото господство, който, след като извърши мръсното си дело, непременно ще завърши с империя!

Професионалните републиканци от земевладелското Събрание са хора, които, въпреки опита от 1848-1851 година, въпреки гражданската война против Париж, действително вярват, че републиканската форма на класов деспотизъм е възможна, трайна форма, докато партията на реда я признава само като форма на заговор за борба против републиката и за възстановяване на онази форма на класов деспотизъм, която единствено отговаря на стремежите на тази партия - монархията или по-скоро империята. В 1848 г. тези хора, които сами влязоха в клопката на измамата, бяха изтикани на преден план, докато в резултат от потушаването на юнското въстание разчистиха пътя за анонимното господство на всички фракции, претендиращи за ролята на робовладелци във Франция. През 1871 г. във Версай те бяха от самото начало изтикани на заден план, за да служат като „републиканска“ декорация за властта на Тиер. и да санкционират с присъствието си войната на бонапартистките генерали против Париж! С несъзнателна ирония към самите себе си тези жалки хора свикват събрания на партията си в Сал-де-Пом (зала за игра на топка), за да покажат как са се изродили в сравнение със своите предшественици от 1789 г.!^[430] Те се опитаха чрез своите Шьолшевци и други подобни да склонят Париж да предаде оръжието си на Тиер и да го разоръжат насилствено с помощта на националната гвардия на „реда“ под командата на Сесе! Да не говорим за така наречените социалистически депутати на Париж от рода на Луи Блан. Те покорно понасят оскърбленията на някакъв Дюфор и на „ruraux“, бълнуват за „законни“ права на Тиер и с хленченето си в присъствието на бандитите се опозоряват!

***

Работниците и Конт

Работниците надраснаха времената на социалистическото сектантство, но същевременно не бива да се забравя, че те никога не са се повеждали по контизма. Тази секта не даде на Интернационала нищо, освен една секция от половин дузина хора, чиято програма беше отхвърлена от Генералния съвет^[431]. Конт е известен на парижките работници като пророк на режима на империята (на личната диктатура) в политиката, на капиталистическото господство в политическата икономия, на йерархията във всички сфери на човешката дейност, дори в сферата на науката, и като автор на нов катехизис с нов папа и нови светии вместо старите.

Ако неговите последователи в Англия играят по-видна роля, отколкото френските му последователи, то не се дължи на това, че те проповядват своите сектантски доктрини, а на техните лични качества и на това, че тяхната секта приема формите на пролетарската класова борба, създадени без тях, например такива като трейдюнионите и стачките в Англия, които впрочем техните парижки едноверци осъждат като ерес.

КОМУНАТА (СОЦИАЛНИ МЕРОПРИЯТИЯ)

Няма нищо ново в това, че парижките работници взеха инициативата за сегашната революция и с героична самоотверженост понасят главните удари в тази борба. Това е поразителна черта на всички френски революции! То е само повторение на миналото! Фактът, че революцията бе извършена от името и открито в интерес на народните маси, т. е. на произвеждащите маси - тази черта на сегашната революция е присъща и на всички други, които я предшестваха. Новата ѝ черта се състои в това, че народът не се разоръжи след първото въстание и не предаде своята власт на републиканските шарлатани от господстващите класи, че след като установи Комуната, той взе в собствените си ръце действителното ръководство на своята революция и същевременно намери средства в случай на успех да държи това ръководство в ръцете на самия народ, като замени държавната машина, правителствената машина на господстващите класи със собствена правителствена машина. Ето в какво се състои нечуваното му престъпление! Работниците посягат върху привилегията на „горните десет хиляди“ да управляват държавата и заявяват, че имат твърдо намерение да разрушат икономическата основа на класовия деспотизъм, който се разпореждаше в собствен интерес с организираната държавна сила на обществото! Ето кое доведе до бяс благонравните класи в Европа и Съединените американски щати, ето как се обясняват техните крясъци на негодувание, че е извършено светотатство, яростните им призиви за кървава разправа с народа, уличните ругатни и клеветите от техните парламентарни трибуни и в лакейския им печат.

Най-голямото мероприятие на Комуната е собственото ѝ съществуване, нейната работа, нейната дейност в нечувано тежки условия! Червеното знаме, издигнато от Парижката комуна, в действителност увенчава само правителството на парижките работници! Те ясно, съзнателно провъзгласиха за своя цел освобождението на труда и преустройството на обществото! Но истинският „социален“ характер на тяхната република се състои само в това, че Парижката комуна се управлява от работниците! Колкото се отнася до техните мероприятия, те естествено са принудени да се ограничават главно с военната отбрана на Париж и с неговото снабдяване!

Някои приятели, покровители на работническата класа, скривайки с усилие отвращението си дори от онези малко на брой мероприятия на Комуната, които те смятат за „социалистически“, макар в тези мероприятия да няма нищо социалистическо освен тяхната тенденция, същевременно изразяват задоволството си и се мъчат да спечелят за Парижката комуна симпатиите на „благородните господа“ с великото откритие, че работниците в края на краищата са разумни хора и че когато и да са се озовавали на власт, те винаги решително са се отказвали от социалистически инициативи! И наистина, те не се опитват да създадат в Париж нито фаланстер, нито Икария.^[432] Мъдреци на своето поколение! Тези доброжелателни покровители, дълбоко невежествени по отношение на действителните стремежи и действителното движение на работническата класа, забравят едно. Всички социалисти - основатели на секти, спадат към период, когато нито работническата класа беше още достатъчно школувана и организирана от развитието на самото капиталистическо общество, за да излезе на световната арена като двигател на историята, нито материалните условия за нейното освобождение бяха достатъчно узрели в недрата на самия стар свят. Мизерията на работническата класа съществуваше, но още не съществуваха условията за нейното собствено движение. Утопистите, основателите на секти, след като в своята критика на съвременното общество описаха ясно целта на социалното движение - отменяването на системата на наемния труд с всичките ѝ икономически условия за класово господство, - не намериха нито в самото общество материалните условия за неговото преобразуване, нито в работническата класа организираната и съзнателна сила на движението. Те се стараеха да заместят липсата на исторически условия за движението с фантастични картини и планове за ново общество, в пропагандирането на които виждаха истинското средство за спасение. От момента, когато движението на работническата класа стана действителност, фантастичните утопии изчезнаха - не защото работническата класа се отказа от целта, към която се стремяха тези утописти, а защото намери действителните средства за нейното постигане, - но фантастичните утопии бяха заменени с действително разбиране на историческите условия на движението и все повече започнаха да се събират силите на бойната организация на работническата класа. Обаче двете крайни цели на движението, провъзгласени от утопистите, са и крайните цели, провъзгласени от Парижката революция и от Интернационала. Само средствата са различни и реалните условия за движението не са обвити вече в мъглата на утопичните мечти. И затова тези приятели-покровители на пролетариата, тълкувайки изопачено провъзгласените гръмко социалистически тенденции на сегашната революция, са само жертва на собственото си невежество. Не е виновен парижкият пролетариат, че за тях утопичните творения на пророците на работническото движение са все още „социална революция“, с други думи, че за тях социалната революция е все още „утопична“.

„Jouenall Officiel“ на Централния комитет, 20 март:

„Парижките пролетарии, виждайки défaillances^*47 и измяната на управляващите (господстващите класи, разбраха (compris), че за тях е ударил часът, когато трябва да спасят положението, като вземат в свои ръце управлението (воденето) на обществените работи (държавните работи)“.

Те заклеймяват „политическата неспособност и моралната немощ на буржоазията“ като източник на „бедствията на Франция“.

„Нима никога не ще бъде дадена на работниците, които произвеждат всичко и не се ползват от нищо, които страдат от мизерия сред натрупаните от самите тях продукти, плодове на техния труд и пот... нима никога не ще им бъде дадена възможност да работят за своето освобождение?... Пролетариатът, виждайки постоянно посегателство върху неговите права, пълното отричане на всичките му законни стремежи, гибелта на страната и рухването на всичките му надежди, разбра, че негов повелителен дълг и негово неоспоримо право е да стане господар на собствената си съдба и да осигури своето тържество, като вземе в ръцете си държавната власт (en s'emparant du pouvoir)“^[433].

Тук направо се твърди, че правителството на работническата класа е необходимо преди всичко за спасението на Франция от гибел и разложение, застрашаващи я по вина на господстващите класи, че отстраняването на тези класи от власт (на класите, които са загубили способността да управляват Франция) е необходимо условие за спасяването на нацията.

Но не по-малко ясно се казва, че правителството на работническата класа може да спаси Франция и да извърши национално дело само ако работи за освобождението на работническата класа, защото условията за това освобождение са едновременно и условия за възраждането на Франция.

Работническото правителство е провъзгласено като война на труда против монополистическите собственици на средствата на труда, против капитала.

Шовинизмът на буржоазията представлява само тщеславие, което придава национален вид на всичките ѝ класови претенции. Шовинизмът е средство за увековечаване на международната борба с помощта на постоянните армии и за поробване на производителите във всяка отделна страна, като се насъскват те срещу техните братя във всички други страни; шовинизмът е средство да се попречи на интернационалното сътрудничество на работническата класа, което е първото условие за нейното освобождение. Истинският характер на този шовинизъм (който отдавна вече е станал празна фраза) пролича след Седан, през време на отбранителната война, която навсякъде беше парализирана от шовинистичната буржоазия; той се прояви в капитулацията на Франция, в гражданската война, която се води с позволението на Бисмарк под ръководството на върховния жрец на шовинизма Тиер! Той се разкри в дребната полицейска интрига на Антигерманската лига^*48, в преследването на чужденците в Париж след капитулацията. Надяваха се, че народът на Париж (и целият френски народ) може да бъде отровен от страстна национална ненавист и че изкуствено разпалваната омраза към чужденците ще го накара да забрави действителните си стремежи и изменниците вътре в страната!

Как изчезна (се разсея) това изкуствено движение от диханието на революционен Париж! Провъзгласявайки открито своите интернационални тенденции - защото делото, за което се бори производителят, навсякъде е едно и също и неговият враг навсякъде е един и същ, каквато и да е неговата националност (под каквато и национална маска да се явява той), - Париж провъзгласи като принцип допускането на чужденци в състава на Комуната, дори избра един чужденец работник^*49 (член на Интернационала) в нейната Изпълнителна комисия, декретира да се разруши символът на френския шовинизъм - Вандомската колона!

И докато буржоазните шовинисти разпокъсаха Франция и действуват под диктата на чуждия завоевател, парижките работници биха чуждестранния враг, като нанесоха удар на собствените си класови властители и премахнаха границите, с което си спечелиха място на челен отряд на работниците от всички страни!

От истинския патриотизъм на буржоазията - така естествен за действителните собственици на различните „национални“ имущества - остана само една привидност поради това, че нейната финансова, търговска и промишлена дейност стана космополитична. При аналогични обстоятелства това би излязло наяве във всички страни, тъй както излезе наяве във Франция.

ДЕЦЕНТРАЛИЗАТОРСКИТЕ СТРЕМЕЖИ
НА „ЗЕМЕВЛАДЕЛСКАТА КАМАРА“ И КОМУНАТА

Казваха, че Париж и заедно с него другите френски градове били попаднали под деспотизма на селяните и че сегашната борба на Париж представлявала борба за неговото освобождение от господството на селяните! Не може да си представи човек по-глупава лъжа!

Париж като централно седалище и опора на централизираната правителствена машина подчини селянина на властта на жандарма, на бирника, на префекта, свещеника и поземлените магнати, т. е. на деспотизма на неговите врагове, и го лиши от всякакъв живот (обезсили го). Той задуши всички органи на независим живот в селските райони. От друга страна, правителството, земевладелецът, жандармът и свещеникът, в чиито ръце централизираната държавна машина с център Париж предаде по такъв начин цялото влияние на провинцията, използуваха това влияние в интерес на правителството и на онези класи, чието правителство то представляваше, не против правителствения, паразитен, капиталистически, безделстващ Париж, който служеше за космополитичен вертеп, а против Париж на работника и мислителя. По този начин чрез правителствената централизация, база на която беше Париж, селяните бяха потиснати от Париж на правителството и на капиталистите, а Париж на работниците беше потиснат чрез силата на провинцията, предадена в ръцете на враговете на селяните.

Версайският „Moniteur“ (от 29 март) заявява, че

„Париж не може да бъде свободен град, защото е столица“.

Ето това е истина. Париж, столицата на господстващите класи и на тяхното правителство, не може да бъде „свободен град“ и провинцията не може да бъде „свободна“, щом такъв Париж е столица. Провинцията може да бъде свободна само ако в Париж има Комуна. Партията на реда беше по-малко разярена против Париж за това, че той обяви собственото си освобождение от нея и от нейното правителство, отколкото за това, че с тези си действия той даде сигнал за освобождение на селянина и на провинцията от нейното господство.

„Journal Officier“ на Комуната, 1 април:

„Целта на революцията от 18 март не беше само да осигури на Париж изборно комунално правителство, но подчинено на деспотичната опека на една строго централизирана национална власт. Тя трябва да извоюва и осигури независимост за всички комуни във Франция, както и за всички по-големи единици, департаменти и провинции, обединени в общ интерес от едно истински национално споразумение; тя трябва да гарантира и да увековечи републиката... Париж се отказа от привидното си всемогъщество, което е тъждествено с неговата злоупотреба с ролята си, но той не се отказа от онази морална власт, от онова интелектуално влияние, което така често му носеше победа в неговата пропаганда във Франция и Европа.“^[434]

„Сега Париж отново работи и страда за цяла Франция, за която той подготвя със своите сражения и своите жертви интелектуално, морално, административно и икономическо възраждане, слава и разцвет“ (Програма на Парижката комуна, разпространявана с балон)^[435].

През време на обиколката си в провинцията г-н Тиер ръководеше изборите и преди всичко собственото си избиране в разни места. Но тук срещна едно затруднение. Бонапартистите-провинциалисти станаха в този момент съвсем неприемливи. (При това той не ги искаше, както и те не го искаха.) Много от старите изпечени орлеанисти имаха съдбата на бонапартистите. Поради това трябваше да се обърне към оттеглилите се в село легитимистки земевладелци, които се бяха напълно отстранили от политиката и най-лесно можеха да бъдат измамени. Те именно дадоха на Версайското събрание ярко изразен характер на „chambre introuvable“ на Людовик XVIII неговия земевладелски характер. В своята суетност те, разбира се, повярваха, че с падането на бонапартистката Втора империя и под покровителството на чуждия завоевател най-после е дошло тяхното време, както в 1814 и 1815 г. И както преди, те се оказват излъгани. Доколкото действат, те могат да действат само като елементи на партията на реда и като оръдия на нейния „анонимен“ терор, както през годините 1848-1851. Собствените им партийни излияния придават на цялото това сборище само комичен характер. Ето защо те са принудени да търпят за президент тюрмаджията- акушер на дукеса Берийска и за свои министри псевдорепубликанците от правителството на отбраната. Те ще бъдат изхвърлени като ненужни, щом изиграят ролята си. Но благодарение на това интересно стечение на обстоятелствата - каприз на историята - те са принудени да нападат Париж заради неговото въстание против „République une et indivisible“^*50 (това е израз на Луи Блан, Тиер го нарича единство на Франция), когато първият техен подвиг беше именно бунт против единството, когато те заявиха, че Париж трябва да бъде „обезглавен и лишен от названието столица“, и искаха Събранието да изпълнява високите си задължения в някой провинциален град. В действителност те искат да се върнат към положението, което предшестваше централизираната държавна машина, да станат повече или по-малко независими от нейните префекти и министри и да я заменят с провинциалното и местното наследствено влияние на аристократическите имения. Те се стремят към реакционна децентрализация на Франция. А Париж иска да замени онази централизация; която изигра роля в борбата против феодализма, но след това се превърна в единство на едно чисто изкуствено цяло, опиращо се на жандармите, на червеното и черното войнство, потискащо живота на действителното общество, тегнещо над него като кошмар, придаващо на Париж „привидно всемогъщество“ благодарение на това, че включва в себе си Париж и не включва провинцията - да замени тази единна Франция, съществуваща извън френското общество, с политическо обединение на самото френско общество чрез комуналната организация.

Ето защо действителни привърженици на разрушаване единството на Франция са депутатите от „земевладелската камара“, които се опълчват против единната държавна машина, защото тя ограничава собственото им местно значение (техните сеньориални права), защото тя е антагонист на феодализма.

А Париж се стреми да разруши тази изкуствена унитарна система, защото тя е антагонист на действителното, живо единство на Франция и е просто оръдие на класовото господство.

Контистките възгледи

Хората, които не разбират абсолютно нищо от съществуващата икономическа система, естествено са още по-малко способни да разберат нещо от отричането на тази система от работниците. Естествено те не могат да разберат, че социалното преобразование, към което се стреми работническата класа, е необходимо, историческо, неизбежно следствие на самата сегашна система. Те говорят с предупредителен тон за опасността от унищожаването на „собствеността“, защото в техните очи тяхната сегашна класова форма на собствеността - една преходна историческа форма - е именно самата собственост и поради това премахването на тази форма би било унищожаване на собствеността. Както те защищават сега „вечността“ на капиталистическото господство и на системата на наемния труд, така биха защищавали, ако живееха по времето на феодализма или на робството, феодалната система или системата на робство, като основана на природата на нещата, като произтичаща от самата природа; те биха произнасяли пламенни тиради против свързаните с тези обществени системи „злоупотреби“, но същевременно на всички предсказания за унищожаването на тези системи биха отговаряли от висотата на своето невежество с догмата за тяхната „вечност“, с това, че те се поправят чрез „морално въздържание“ („ограничения“).

Те са толкова прави в оценката си за целите на работническата класа на Париж, колкото е прав г-н Бисмарк в твърдението си, че Комуната се стремяла към пруското градско устройство.

Жалки хора! Те дори не знаят, че на всяка обществена форма на собственост отговаря съответен морал и че онази форма на обществена собственост, която превръща собствеността в атрибут на труда, без да създава никакви индивидуални „морални ограничения“, ще освободи „морала“ на индивида от неговата класова ограниченост.

***

Как бе преобразен Париж от диханието на народната революция! Февруарската революция бе наречена революция на моралното презрение! Тя бе провъзгласена под виковете на народа: „А bas les grands voleurs! A bas les assassins!“^*51 Такова беше настроението на народа. Що се отнася до буржоазията, тя се стремеше само към по-голям простор за корупцията! Тя получи пълен простор за корупцията при Луи Бонапарт (Наполеон Малки). Париж, този гигантски град, град на историческата инициатива, беше превърнат в Maison dorée за паразитите и мошениците от целия свят - в космополитичен вертеп! След като бе напуснат от „висшите слоеве на населението“, на сцената отново се появи Париж на работниците, героичен, самоотвержен, пълен с ентусиазъм в съзнанието си за своята херкулесовска задача! В моргата нито един труп, пълна безопасност по улиците. В Париж никога не е имало по-голямо спокойствие. Вместо кокотките - героичните жени на Париж! Мъжествен, суров, борещ се, трудещ се, мислещ Париж! Великодушен Париж! Въпреки канибализма на своите врагове той взема мерки само да не могат арестуваните от него лица да причинят вреда! Това, което Париж не иска повече да търпи, е съществуването на кокотки и на паразити. Той е изпълнен с решителност или да изгони, или да превъзпита тази безполезна, скептична и егоистична порода хора, която бе завладяла гигантския град, за да го използва като своя собственост. Нито една знаменитост на империята не ще има право да каже: „Париж е много приятен в най-добрите си квартали, но в останалите има прекалено много бедняци“.

(„Vérité“ от 23 април):

„Броят на престъпленията в Париж поразително е намалял. Няма крадци и кокотки, няма убийства и нападения по улиците: всички консерватори избягаха във Версай!“

„Не е отбелязано нито едно нощно нападение дори в най-отдалечените и слабо населени квартали, откак гражданите сами изпълняват задълженията на полицията“.

ФРАГМЕНТИ

Тиер за земевладелските депутати

Тази партия

„признава само три средства: чуждото нахлуване, гражданската война и анархията... Такова правителство никога не ще бъде правителство на Франция“. (Камара на депутатите, 5 януари 1833 г.)

Правителството на отбраната

И същият този Трошю заяви в прословутата си програма: „Губернаторът на Париж никога не ще капитулира“, а Жул Фавър в своя циркуляр: „Нито един камък от нашите крепости, нито една педя от нашата земя“ - както и Дюкро: „Аз ще се върна в Париж или мъртъв, или победител“. По-късно той намери в Бордо, че неговият живот е необходим за смазване на парижките „бунтовници“. (Тези негодници знаят, че при бягството си във Версай оставиха в Париж доказателства за престъпленията си, и за унищожаването на тези доказателства те не биха се поколебали да превърнат Париж в купчина развалини, удавена в море от кръв.) (Манифест към провинцията, разпространяван от балон^[436].)

„Единството, което досега ни бе налагано от империята, монархията и парламентаризма, не е нищо друго освен централизация, деспотична, неразумна, произволна и тягостна. Политическото единство, което Париж желае, е доброволно обединяване на цялата местна инициатива...“, централна делегация от федералните комуни. „Край на стария правителствен и клерикален свят, на милитаризма и бюрокрацията, на спекулата, монополите и привилегиите - на всичко, на което пролетариатът дължеше своето робство, а страната - своите бедствия и катастрофи“. (Прокламация на Комуната от 19 април.)^[437]

Жандармите и полицаите

20 000 жандарми (събрани във Версай от цяла Франция, през време на империята техният общ брой достигаше 30 000 души) и 12 000 парижки полицаи - такава е основата на най-добрата армия, която Франция е имала някога.

Републиканските депутати на Париж

„Републиканските депутати на Париж не протестираха нито против бомбардирането на Париж, нито против избиването на пленниците на място, нито против клеветите срещу народа на Париж. Напротив, с присъствието си в Събранието и с мълчанието си те дадоха благословията си на всички тези действия, като ги подкрепиха с авторитета, с който се ползваха като членове на републиканската партия. Те станаха съюзници и съзнателни съучастници на монархическата партия. Ние ги обявяваме за предатели, изменили на своите мандати и на републиката“ (Генерална асоциация на защитниците на републиката^[438]) (9 май)

„Централизацията води до апоплексия в Париж и до липса на живот във всички други места“ (Ламене).

„Сега всичко гравитира към центъра и този център е, така да се каже. самата държава“ (Монтескьо).^[439]

Сблъскването на Вандомския площад и т. н.

При влизането на прусаците в Париж Централният комитет на националната гвардия, образуван от делегати на всяка рота, прехвърля на Монмартър, в Белвил и Ла-Вилет всички оръдия и картечници, отлети с пари, събрани от самата национална гвардия; тези топове и картечници са били оставени на произвола на съдбата от правителството на националната отбрана именно в онези квартали, в които е трябвало да влязат прусаците.

Сутринта на 18 март правителството се обръща с енергичен призив към националната гвардия, но от 400 000 национални гвардейци се отзовават само 300.

На 18 март, в 3 часа сутринта, полицаи и няколко линейни батальона се появяват на Монмартър, в Белвил и Ла-Вилет с цел да нападнат ненадейно хората, които охраняват артилерията, и да я отнемат със сила.

Националната гвардия оказва съпротива, а войниците levèrent la crosse en l'air^*52, въпреки заплахите и заповедите на генерал Льоконт, който същия ден бива разстрелян от собствените си войници едновременно с Клеман Тома.

(„Линейните войски вдигнали пушките си с прикладите нагоре и се побратимили с въстаналите“.)

Съобщението на Орел дьо Паладин за победа е било вече отпечатано; намерени са също така и документи за подготвян decembrisation^*53 в Париж.

На 19 март Централният комитет обявява вдигане на обсадното положение в Париж, на 20-и Пикар обявява обсадно положение в департамента Сена и Оаза.

На 18 март (сутринта: Тиер все още вярвал в победата си) по стените на Париж бива разлепена прокламация на Тиер:

„Правителството реши да действа. Престъпниците, които са намислили да образуват правителство, да бъдат предадени в ръцете на правосъдието, а заграбените оръдия да бъдат върнати в арсеналите“.

Привечер, тъй като нощното нападение претърпява неуспех, Тиер се обръща с апел към националната гвардия:

„Правителството не подготвя coup d'état. Правителството на републиката няма и не може да има друга цел освен сигурността на републиката“.

Той иска само

„да се ликвидира бунтовният Комитет“... „който почти изцяло се състои от неизвестни на населението хора“.

Късно вечерта се появява трета прокламация до националната гвардия, подписана от Пикар и Орел:

„Някои заблудени хора... оказват упорита съпротива срещу националната гвардия и армията... Правителството сметна за необходимо да ви остави оръжието. Вземете го в ръцете си с решимост да установите царството на закона и да спасите републиката от анархия“.

(На 17-и Шолше се опитва с ласкателни речи да ги склони да се разоръжат.)

Прокламация на Централния комитет от 19 март.

„Обсадното положение е вдигнато. Народът на Париж се приканва на комунални избори“.

Пак там към националната гвардия:

„Вие ни възложихте да организираме защитата на Париж и на вашите права... В настоящия момент срокът на нашите мандати изтече; ние ви ги връщаме, ние не ще заемем мястото на онези, които смелият повей на народната буря току-що помете“^[440].

Те дават възможност на членовете на правителството спокойно да се оттеглят във Версай (дори на онези, които като Фери са били в ръцете им).

Комуналните избори, насрочени за 22 март, биват отложени до 26 март поради демонстрацията на партията на реда.

21 март. Събранието надига бесен протестен вой против поставянето на думите „Vive la République!“^*54 в края на прокламацията „Към гражданите и армията (войниците)“. Тиер: „Това предложение може би е напълно законно и т. н.“ (Протестът на „земевладелската камара“.) Жул Фавър ораторства против доктрината, според която републиката стои по-високо от общото изборно право, ласкае земевладелското мнозинство, заплашва парижани с пруска интервенция и предизвиква демонстрация на Париж на реда. Тиер: „каквото и да става, той не ще изпрати въоръжени сили против Париж“ (тогава той още нямаше войски за това).

Централният комитет е бил така неуверен в победата си, че побързва да приеме посредничеството на меровете и на парижките депутати... Упорството на Тиер му дава (на Комитета) възможност да се задържи един-два дни, а тогава той осъзнава силата си. Безброй грешки на революционерите. Вместо да обезвредят полицаите, отварят им вратите; те се оттеглят във Версай, където ги посрещат като спасители; позволяват на 43-и линеен полк да се оттегли; разпускат по домовете им всички войници, побратимили се с народа; позволяват на реакцията да се организира в самия център на Париж; оставят на спокойствие Версай. Тридон, Жаклар Варлен, Вайан настояват незабавно да се изтласкат роялистите. Фавър и Тиер предприемат настойчиви постъпки пред пруските власти, за да получат тяхното съдействие... да се смаже движението на въстаналия Париж.

Усилията на Трошю и Клеман Тома са насочени единствено към осуетяване на всички опити да се въоръжи и организира националната гвардия. Походът срещу Версай бива решен, подготвен и предприет от Централния комитет без знанието на Комуната и дори направо против нейната ясно изразена воля...

Бержере... вместо да разруши моста при Ньойи, който комунарите не са могли да задържат поради Мон Валериен и батареите, поставени в Курбевоа, дава на роялистите възможност да го завладеят, да се укрепят здраво на него и да си осигурят по този начин съобщителен път с Париж...

Както се отбелязва в писмото на г-н Литре („Daily News“, 20 април):

„Ако Париж бъде обезоръжен, ако ръцете на Париж бъдат оковани от всичките тези Виноа, валантеновци, паладиновци, републиката е загинала. Парижани разбираха това. Изправени пред избора: или да се предадат без бой, или да се решат на страшна борба с неизвестен край, те избраха борбата и аз мога само да ги похваля за това“.

Походът към Рим е дело на Кавеняк, Жул Фавър и Тиер.

„Правителство, което има всички вътрешни достойнства на републиканско управление и цялата външна сила на монархическо. Говоря за федеративната република... Това е общество на обществата, ново общество, което може да се увеличава чрез присъединяване на многобройни нови членове, докато не стане достатъчно силно, за да осигури безопасността на обединилите се. Такава република... може да запазва своите размери, без да е подложена на вътрешно разложение. Формата на това общество предотвратява всякакви затруднения“ (Монтескьо, „За духа на законите“, книга IX, глава I).^[441]

Конституцията от 1793 г.^[442]:

§ 78. Във всяка комуна на републиката съществува муниципално управление. Във всеки окръг - междинно управление, във всеки департамент - централно управление. § 79. Муниципалните длъжностни лица се избират от събрание на Комуната. § 80. Членовете на местните управления се назначават от събрание на гласни от департамента и окръга. § 81. Муниципалитетите и управленията обновяват всяка година половината от състава си.

Изпълнителен съвет. § 62. Състои се от 24 членове. § 63. Събранието на гласните от всеки департамент избира един кандидат. Законодателният корпус избира членовете на съвета по обща листа. § 64. Изпълнителният съвет се обновява наполовина в последния месец от сесията на всеки законодателен период, § 65. На изпълнителния съвет се възлага да ръководи общото управление и да упражнява надзор над него. § 66. Изпълнителният съвет назначава главните длъжностни лица по общото управление на републиката измежду лицата, които не влизат в неговия състав. § 68. Тези длъжностни лица не образуват съвет; те действат отделно, несвързани пряко помежду си; те нямат никаква лична власт. § 73. Изпълнителният съвет освобождава и заменя назначените от него длъжностни лица.

Партията на реда в Париж, подбуждана, от една страна, от апела за гражданска война, направен от Жул Фавър в Събранието - той заявява, че прусаците са заплашили с намеса, ако парижани откажат да се предадат незабавно, - и насърчавана от дългото търпение на народа и от пасивното отношение на Централния комитет към нея, се решава да извърши coup de main^*55, който предприема на 22 март под формата на мирна манифестация, мирна демонстрация против революционното правителство. Действително това е съвсем особена мирна демонстрация.

„Цялото движение изглеждаше съвсем неочаквано. Не бяха направени никакви приготовления, за да му се даде отпор“.

„Бунтовната тълпа от благородни господа“, начело с такива храненици на империята като Хекерен, Кьотлогон, Анри дьо Пен и др. подобни, се движи, оскърбявайки и обезоръжавайки отделни национални гвардейци от изпратените патрули (постове), които побягват към Вандомския площад, откъдето националната гвардия веднага се насочва към улица Ньов-де-Пти-Шан. При срещата ѝ с бунтовниците ѝ се дава заповед да не стреля, но бунтовниците настъпват с викове: „Долу убийците! Долу Комитетът!“, оскърбяват гвардейците, като измъкват от ръцете им пушките, стрелят с револвер в гражданина Малжурнал (лейтенант от щаба на Вандомския площад) (член на Централния комитет). Генерал Бержере ги приканва да се махнат (да се разпръснат) (Да си отидат). Около пет минути продължава биенето на барабани и се повтарят sommations (на които у англичаните отговаря обявяването на акт за безредици)^[443]. Те отвръщат с оскърбителни викове. Двама национални гвардейци падат тежко ранени. В това време техните другари все още се колебаят и стрелят във въздуха. Бунтовниците се опитват насила да си пробият път през редовете на гвардейците и да ги обезоръжат. Тогава Бержере командва за стрелба и страхливците удрят на бяг. Emeute^*56 бива ликвидиран за един миг и огънят се прекратява. От къщите се стреля в националните гвардейци. Двама от тях, Бален и Франсоа, биват убити, осем души ранени. Улиците, по които се разбягват „мирните“ демонстранти, биват осеяни с револвери и бастуни със стилети (много такива са били събрани по улица дьо ла Пе). У виконт дьо Молине, убит в гърба (от своите хора), е намерен кинжал на верижка.

Дава се отбой. Много бастуни със стилети, револвери и ками са разхвърляни по улиците, по които е минала „невъоръжената“ демонстрация. Револверни изстрели са започнали да се чуват, преди още на въстаналите да е била дадена заповед да стрелят в тълпата. Нападаща страна са били манифестантите (както е видял със собствените си очи генерал Шеридан от прозореца).

И тъй, това е било просто опит на парижките реакционери, въоръжени с револвери, бастуни със стилети и ками, да постигнат същото, което не успя да постигне Виноа със своите полицаи, войници, топове и картечници. Това, че „низшите класи“ на Париж не позволиха да бъдат обезоръжени дори от парижките „благородни господа“, беше наистина прекалено!

Когато на 13 юни 1849 г. парижката национална гвардия, протестирайки против престъплението, против нападението на Рим от френските войски, устрои действително „невъоръжена“ и „мирна“ демонстрация, генерал Шангарние бе удостоен с похвали от своя приятел Тиер за това, че сечеше със саби и стреляше срещу демонстрантите. Тогава беше обявено обсадно положение, издадени бяха нови репресивни закони, започнаха нови заточения, ново царство на терора! Противоположно на всичко това Централният комитет и парижките работници се придържаха строго към отбранителна тактика през време на самото сблъскване, позволиха на нападналите ги (бандити) спокойно да се разотидат по домовете си и със снизходителността си, с това, че не ги привлякоха към отговорност за тяхното дръзко нападение, им вдъхнала толкова храброст, че два дни по-късно те под предводителството на адмирал Сесе, изпратен от Версай, се обединиха отново и отново премериха силите си в гражданска война.

И това именно сблъскване на Вандомския площад предизвика във Версай негодуващи крясъци за „избиване на невъоръжени граждани“, които се разнесоха по целия свят. Ще отбележим, че дори Тиер, който вечно повтаря за убийството на двамата генерали, нито веднъж не посмя да напомни на света за това „убийство на невъоръжени граждани“.

Както в средните векове: господарят може да употреби всякакво оръжие против плебея, но на последния не се признава правото дори да се защищава.

(27 март. Версай. Тиер:

„Аз опровергавам официално онези, които ме обвиняват, че прокарвам пътя към установяване на монархия. Аз поех длъжността си, когато републиката беше вече свършен факт. Заявявам пред бога и пред хората, че няма да ѝ изменя“.)

След втория бунт на партията на реда народът на Париж също не предприе никакви репресивни мерки. Централният комитет направи дори грамадната грешка, че въпреки съветите на най-енергичните си членове не настъпи веднага срещу Версай, където след бягството на адмирал Сесе и смешния провал на националната гвардия на реда настъпи страшно объркване, защото още нямаше никакви организирани сили за съпротива.

След изборите за Комуната, когато партията на реда отново изпробва силите си - в изборната борба - и отново беше бита, тя се изтегли от Париж. През време на изборите буржоата си разменят ръкостискания и братски прегръдки (в помещенията на кметствата) с въстаналите национални гвардейци, докато помежду си говорят само за „масови екзекуции“, „картечници“, „печене в Кайена“, „масови разстрели“.

„Вчерашните бегълци мислят днес с ласкателните си речи да придумат хората от градското кметство да запазят спокойствие до момента, когато депутатите от „земевладелската камара“ и бонапартистките генерали, събиращи се във Версай, бъдат в състояние да открият огън по тях.“

Тиер започна за втори път въоръжено нападение срещу националната гвардия със схватката на 2 април. Сражението е станало между Курбевоа и Ньойи, близо до Париж. Националната гвардия бива разбита, мостът при Ньойи - завладян от войниците на Тиер. Няколкото хиляди национални гвардейци, настъпили от Париж и заели Курбевоа и Пюто и моста при Ньойи, претърпяват поражение. Заловени са много пленници. Много въстаници веднага са разстреляни като бунтовници. Версайските войски първи са открили огън.

Комуната:

„Версайското правителство ни нападна. Като не разчиташе на армията, то изпрати папските зуави на Шарет, бретонците на Тройно и жандармите на Валантен да бомбардират Ньойи“^[444].

На 2 април версайското правителство изпрати напред една дивизия, състояща се главно от жандарми, морска пехота, горски стражари и полиция. Виноа с две пехотни бригади и Галифе начело на кавалерийска бригада и с артилерийска батарея настъпиха срещу Курбевоа.

Париж. 4 април. Милиер (декларация):

„Народът на Париж не предприемаше никакви агресивни стъпки... когато правителството заповяда да бъде той нападнат от бившите войници на империята, организирани в преториански отряди под командата на бивши сенатори“^[445].

- КРАЙ -

---

БЕЛЕЖКИ

*1 сган, паплач, простолюдие. Ред.

*2 секачи със сабя. Ред.

*3 наказателния кодекс. Ред.

*4 В окончателния текст на „Гражданската война във Франция“ Маркс е внесъл следното уточнение иа текста: Ернест Пикар беше министър иа финансите в правителството на националната отбрана (виж настоящия том, стр. 322). Ред.

*5 мошеник. Ред.

*6 привърженици на подялбата на имуществата, на собствеността. Ред.

*7 В Англия на престъпниците, пуснати под полицейски надзор, са били издавани такива билети. Ред.

*8 празненство. Ред.

*9 замъците (т. е. с едрите земевладелци). Ред.

*10 падежите. Ред.

*11 Да се свърши с това. Ред.

*12 „необходимите свободи“. Ред.

*13 последното въоръжено въстание. Ред.

*14 Л. Вашрон Ред.

*15 подставен отговорен редактор. Ред.

*16 хора на думите. Ред.

*17 „Събранието заседава мирно“. (То също се отнася с леко сърце към събитията.) - Тук има игра с израза на председателя на министерския съвет Оливие, който заявил в навечерието на обявяването на война срещу Прусия, че той „с леко сърце“ поема върху себе си отговорността за войната. Ред.

*18 Виж настоящия том, стр. 574-577. Ред.

*19 шпиони. Ред.

*20 В ръкописа тази фраза не е завършена. Ред.

*21 Фердинанд II. Ред.

*22 държавния преврат. Ред.

*23 „Слугите на дявола са по-лоши от самия дявол“. Ред.

*24 Смисъл на съществуване. Ред.

*25 предан духом и тялом. Ред.

*26 безподобна камара. Ред.

*27 Немирниците провинциалисти. Ред.

*28 шпиони. Ред.

*29 В ръкописа над тези думи е написано: „В тревогата си се обърна с апел... преди да получи от Бисмарк армията военнопленници“. Ред.

*30 „Да живее кралят!“ Ред.

*31 водачи. Ред.

*32 Внезапно нападение. Ред.

*33 Шекспир. „Юлий Цезар“, III действие, сцена II (думите на Антоний за Брут). Ред.

*34 централните затвори. Ред.

*35 хората на думите, на фразите. Ред.

*36 честна дума. Ред.

*37 Тамизие. Ред.

*38 разбойници. Ред.

*39 нещо, което се приема в краен случай, от немай-къде. Ред.

*40 фактически. Ред.

*41 държавния преврат. Ред.

*42 необходимо условие. Ред.

*43 „землевладелската камара“, „селяците“, земевладелците. Ред.

*44 шпиони. Ред.

*45 безправно низше съсловие. Ред.

*46 Шекспир. „Венецианският търговец“, IV, първа сцена. Ред.

*47 пороците. Ред.

*48 Виж настоящия том, стр. 298-299. Ред.

*49 Лео Франкел. Ред.

*50 единната и неделима република. Ред.

*51 „Долy големите крадци! Долу убийците!“ Ред.

*52 дигнаха пушките с прикладите нагоре. Ред.

*53 т. е. държавен преврат по образеца на преврата от 2 декември 1851 г. Ред.

*54 „Да живее републиката!“ Ред.

*55 внезапен удар, внезапно нападение. Ред.

*56 бунтът. Ред.

[375] «Черновки на «Гражданската война във Франция»», които представляват подготвителни варианти на това произведение, Маркс написал през април - май 1871 г. Още в първите дни след революцията от 18 март Маркс започва да проучва грижливо всички материали по събитията в Париж, събира изрезки от вестници, прави си многобройни извадки от френски и английски вестници. През втората половина на април Маркс започва работата над първия план и я продължава до към 10 май, а след това пише втори план на «Гражданската война във Франция», работата над който завършва в средата на май, след което преминава към написването на окончателния текст на «Гражданската война във Франция» във формата на възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация. Изрезките от вестниците и извадките на Маркс в неговите тетрадки, отнасящи се за последната седмица от съществуването на Парижката комуна, били използвани не във втория план, а вече в текста на самото възвание.

Ръкописите на първата и втората черновка на «Гражданската война във Франция» представляват листове с голям формат. Ръкописът на най-голямата по обем първа черновка, запазила се, както изглежда, изцяло, е от 11 изписани от двете страни листа, или 22 страници, от 1 до 22-а, номерирани от Маркс, с изключение на страниците 6-а и 13-а под ред. От ръкописа на втората черновка, която се е състояла, както може да се предположи, като се изхожда от номерацията на Маркс (не на всички листове има такава) очевидно от 13 листа, са се запазили 11 (8 от тях са изписани от едната страна, а 3 листа са изписани от двете страни). На липсващите листове от ръкописа се е намирал, както изглежда, параграф 4 от произведението, който е предшествал запазилия се параграф 5: «Започване на Гражданската война. Революцията от 18 март. Клеман Тома. Льоконт. Сблъскването на Вандомския площад». Последните три неномерирани страници (виж настоящия том, стр. 610-616) съдържат главно новата редакция на отделни пасажи от втория вариант. По-голямата част от текста в ръкописа на първата и втората черновка е зачеркната от Маркс с вертикални и наклонени черти, с които обикновено Маркс отбелязвал пасажите, използвани при работата над окончателния текст на «Гражданската война във Франция».В настоящото издание не се възпроизвеждат само онези думи и фрази от ръкописа, които са били зачеркнати от Маркс с хоризонтална черта. И в двата ръкописа има много обграждания на полето, скоби, квадратни скоби и т. н., които имат характер на работни бележки (в настоящото издание те не се възпроизвеждат).

Когато дава цитати или споменава декрети и прокламации на Комуната, в черновките си Маркс често се позовава на тях според датите на публикуването им или според датите на съобщенията за тях в лондонските вестници.

«Черновки на «Гражданската война във Франция»» не са били публикувани, докато Маркс и Енгелс са били живи и дълго време след смъртта на основоположниците на марксизма. Отделни откъси от първата черновка са били публикувани за първи път в СССР във вестник «Правда», бр: 72 и 76 от 14 и 18 март 1933 г. Пълният текст на първата и втората черновка са били публикувани за пръв път в СССР през 1934 г. на езика на оригинала (английски в руския превод в издадения от Института по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС «Архив Маркса и Знгельса», т. III (VIII).

[376] Сражението при Бюзанвал или Мон-Валериен  виж бележка 126.

[377] На 5 октомври 1870 г. пред парижкото кметство под ръководството на Г. Флуранс се състояла демонстрация на работниците от батальоните на националната гвардия. Работниците поискали от правителството на националната отбрана да проведе избори за Комуната, да вземе мерки за укрепването на републиката и за решителна борба с нахлулия в страната враг. Правителството отхвърлило тези искания и забранило на националната гвардия събирането без заповед и въоръжените демонстрации.

За въстанието от 31 октомври 1870 г. виж бележка 217.

[378] Capitulards - виж бележка 194.

[379] Виж бележка 197.

[380] Виж бележка 213.

[381] Става дума за въвеждането на нови избирателни цензове съгласно закона от 31 май 1850 г., който бил приет от Законодателното събрание на Френската република по инициатива на партията на реда начело с Тиер, изплашена от успехите на демократите и социалистите на допълнителните избори за събранието през март и април 1850 г. С новия избирателен закон, който бил насочен против градските и селскостопанските работници и бедните селяни, се въвеждал тригодишен ценз на заседналост; до изборите се допускали само лицата, които плащат личен данък: поради това броят на избирателите във Франция се намалил почти с 3 млн. души.

Наскоро след приемането на избирателния закон от 1850 г. събранието увеличило за 1850 г. заплатата, която се изплащала от държавното съкровище на президента на републиката Луи Бонапарт, от 600 000 на 3 млн. франка.

[382] Опитите на нормандските фабриканти да намалят работната заплата на текстилните работници, за да могат успешно да конкурират с английските фабриканти, предизвикали в края на 1868 и началото на 1869 г. голяма стачка на работниците от този промишлен отрасъл в Сотвил-ле Руан. В отговор на молбата на стачниците за подкрепа Генералният съвет на Интернационала организирал чрез лондонските трейдюниони и френските профсъюзи събиране на средства за стачкуващите работници. Както се отбелязвало в написания от Маркс «Отчет на Генералния съвет пред IV годишен конгрес на Международната работническа асоциация» (виж настоящото издание, т. 16, стр. 389-402), стачката въпреки поражението ѝ съдействала за организирането и сплотяването на работниците от текстилната промишленост в Нормандия, довела до създаването на професионални съюзи в Руан, Елбьоф, Дарнетал и т. н., а също така и заздравила братския съюз между английските и френските работници.

[383] «Le Rappel» («Призив») - всекидневник с леворепубликанска насока; основан от В. Юго и А. Рошфор; излизал от 1869 до 1928 г. Критикувал остро Втората империя, по време на Парижката комуна пишел за подкрепянето ѝ.

[384] Има се предвид акцията от 12 май 1839 г. на бланкисткото Дружество на годишните времена (виж бележка 243).

[385] В ръкописа на Маркс грешка на перото: Дюфор станал министър на вътрешните работи, а Вивиен - министър на обществените работи в правителството на Кавеняк на 13 октомври 1848 г. На 2 юни 1849 г. Дюфор станал министър в кабинета на Одилон Баро.

[386] Има се предвид Комитетът на улица Поатие - ръководният орган на така наречената партия на реда (виж бележка 205). Най-важна роля в Комитета на улица Поатие играели орлеанистите начело с Тиер.

[387] Като говори за «Либералния съюз» от 1847 г., Маркс има предвид групата на така наречените «прогресивни консерватори» във френската камара на депутатите, която се оформила след изборите през 1846 г. Главни дейци в тази група били орлеанистите Жирарден, Токвил, Дюфор и др. «Прогресивните консерватори» искали от правителството на Гизо да проведе редица икономически реформи в интерес на едрата промишлена буржоазия и известно разширяване на избирателното право с цел да се заздрави Юлската монархия.

Като се обявявали против Гизо, те прибягвали до разкриването на скандални страни от дейността на членовете на неговото правителство.

Либерален съюз - коалиция на буржоазните републиканци, орлеанистите и част от легитимистите, която била образувана въз основа на общата опозиция срещу империята по време на изборите за Законодателен корпус в 1863 г. Опитът отново да бъде организиран Либерален съюз по време на предизборната кампания от 1869 г. не успява поради разногласията между партиите, които влизали в тази коалиция през 1863 г. Умерените буржоазни републиканци (Ж. Фавър, Ж. Симон и др.) в 1869 г. били за съюз с монархистите и подкрепяли кандидатурата на орлеаниста Дюфор, който обаче не бил избран.

[388] Намек за ролята, която играел Тиер, който по това време бил министър на вътрешните работи, при зверското смазване на републиканското въстание в Париж от 13-14 април 1834 г., по-специално при кървавата разправа с населението на улица Трансион (виж бележка 200).

[389] Има се предвид действията в духа на бонапартисткия държавен преврат от 2 декември 1851 г.

[390] «Journal Officiel de la Republique Française», бp. 96 от 6 април 1871 г.

[391] «Journal Officiel de la Republique Française», бp. 96 от 6 април 1871 г.

[392] Комисията на петнадесетте била назначена от Националното събрание на 20 март 1871 г. за оказване съдействие на правителството на Тиер в борбата срещу революционен Париж. В комисията били включени главно монархисти, както и поддържащи Тиер буржоазни републиканци. Комисията отправила към провинциите призив да бъдат формирани доброволчески части за борба с Комуната, който не срещнал там подкрепа. След поражението на Комуната комисията прекратила дейността си.

[393] Маркс изглежда е имал намерение да използва в «Гражданската война във Франция» примери, характеризиращи интригите на монархистите във Версайското национално събрание. В направените от Маркс извадки от вестниците от този период се съдържат данни за интригите на херцог Омалски и брат му принц Жуанвил във Версай, за разпространяващите се тогава слухове за сливането на линиите на Бурбоните и Орлеаните и за проектите херцог Омалски да бъде качен на френския престол.

[394] «Journal Officiel de la Commune de Paris», бр. 1 от 30 март 1871 г.

[395] Chouannerie - бунт на шуаните; виж бележка 125.

[396] „Муниципали“, или муниципална гвардия (от 1871 г. - републиканска гвардия) - милитаризирана пеша и конна полиция на Париж, сформирана в 1830 г. от правителството на Юлската монархия за борба с революционното движение; в 1871 г. тя била ударната сила на контрареволюционната версайска армия.

Папски зуави - виж бележка 114.

Шуани - виж бележка 241.

[397] В 1840 г. в резултат на сключената от Русия, Англия, Австрия, Прусия и Турция Лондонска конвенция, с която се предвиждало да се окаже помощ на турския султан против египетския паша Мохамед-Али (виж бележка 102), Франция, която подкрепяла Мохамед-Али, се оказала застрашена от външно-политическа изолации и опасността да бъде образувана антифренска коалиция на европейските държави. Като се отказало от подкрепата на Мохамед- Али, което означавало голямо поражение за френската политика на Близкия Изток, френското правителство успяло да постигне Франция да участва при сключването на Лондонската конвенция от 1841 г. за затваряне в мирно време на черноморските проливи за чуждите военни кораби. Конвенцията била подписана на 13 юли 1841 г. от представителите на Русия, Англия, Франция, Австрия и Прусия, от една страна, и Турция, от друга.

В третото английско издание на «Гражданската война във Франция» Маркс дава като пример на дипломатическо поражение на Франция първата от споменатите Лондонски конвенции (конвенцията от 1840 г.).

[398] «La Situation» («Ситуация») - всекидневник с бонапартистка насока, излизал на френски език в Лондон от септември 1870 г. до 2 август 1871 г.; бил в опозиция срещу правителствата на националната отбрана и Тиер.

[399] Francs-fileurs - виж бележка 239.

[400] Кобленска емиграция - виж бележка 240.

[401] Виенски трактати - договори, сключени във Виена през май-юни 1815 г. между държавите участнички в Наполеоновите войни в резултат на работата на Виенския конгрес (1814-1815). Виенските договори прекроили картата на Европа с цел да бъдат реставрирани легитимистките монархии против интересите на националното обединение и независимостта на народите.

Парижки договор - прелиминарен мирен договор между Франция и Германия, подписан на 26 февруари 1871 г. (виж бележка 211).

[402] Виж бележка 101.

[403] Маркс има предвид половинчатите буржоазни реформи, които били проведени в Прусия през 1807-1811 г. след разгромяването ѝ във войната с наполеоновска Франция, което показало гнилостта на социално-политическия строй на феодално-крепостническата пруска държава. В резултат на тези реформи била отменена личната крепостна зависимост на селяните, но като се запазвали всички военни повинности, откупването от които се разрешавало само със съгласието на едрите земевладелци; в Прусия било въведено ограничено местно самоуправление, реорганизирани били армията и централните държавни органи на управлението.

[404] Героичната отбрана на Севастопол, завземането на турската крепост Карса от руските войски и неуспехите на съюзниците в Балтийско море дали възможност на руската дипломация на Парижкия мирен конгрес (февруари- март 1856 г.), използвайки противоречията между Англия, Австрия и Франция, да постигне значително смекчаване на условията на мира, с който се завършвала изгубената от царска Русия Кримска война: съществено били ограничени размерите на териториалните отстъпки на Турция, Русия запазила владенията си в Кавказ и правото да има флот и крепости в Азовско море. Конгресът взел решение за прекратяване на австрийската окупация на Молдавия и Влашко, което затруднявало много експанзията на Австрия на Балканите.

Когато говори за извършените от царското правителство след поражението на Русия в Кримската война реформи, Маркс има предвид селската реформа от 1861 г., реформите в областта на местното самоуправление, земската реформа от 1864 г. и реформата на градското самоуправление от 1870 г. въвеждането на нови съдебни устави в 1864 г. и реформата на финансовата система. Провеждането на тези реформи било крачка към превръщането на Русия в буржоазна монархия.

[405] «Великият неплатен» («Great Unpaid») - ироничен израз, употребяван в Англия за лицата, които заемали служби на мирови съдии и не получавали възнаграждение.

[406] «Le Mot d'Ordre» («Парола») - всекидневник с леворепубликанска насока, излизал в Париж под редакцията на А. Рошфор от 3 февруари 1871 г. На 11 март вестникът бил спрян по заповед на губернатора на Париж Виноа, издаването му възобновено при Парижката комуна на 8 април и продължил да излиза до 20 май 1871 г. Вестникът пишел остро против версайското правителство и монархическото мнозинство на Националното събрание, но взел напълно страната на Комуната, обявявал се против мерките за смазване на контрареволюционните елементи в Париж.

[407] Съобщенията за резултатите извършеното от комисията на Комуната разследване на обстоятелствата, при които били разстреляни националните гвардейци, били публикувани на 29 април 1871 г. в бр. 119 на вестник «Journal Officiel de la République française» и в бр. 6 на вестник «Mot d'Ordre». Маркс цитира съдържанието на отчета на комисията, публикувано в «Mot d'Ordre».

[408] «New-Jork Daily Tribune»(«Нюйорска всекидневна трибуна») - американски вестник, излизал от 1841 до 1924 г. До средата на 50-те години вестникът бил орган на лявото крило на американските виги, а след това орган на републиканската партия. От август 1851 до март 1862 г. във вестника сътрудничел Маркс. Голям брой от статиите за този вестник по молба на Маркс написал Енгелс. През периода на настъпилата в Европа реакция Маркс и Енгелс използвали широко разпространения, прогресивен по това време американски вестник за разобличаване въз основа на конкретни материали недъзите на капиталистическото общество. През периода на Гражданската война в Америка Маркс и Енгелс прекратили сътрудничеството си във вестника. Голяма роля за скъсването на Маркс с «New-York Daily Tribune» изиграло засилването в редакцията на привържениците на компромис с робовладелците и отстъпването на вестника от прогресивните му позиции. С течение на времето насоката на вестника ставала все по-дясна.

[409] Заявлението на делегатите на синдикалните камари Маркс цитира по вестник «Rappel», бр. 669 от 13 април 1871 г.

Лига на републиканския съюз за правата на Париж - буржоазна организация, възникнала в Париж в началото на април 1871 г. Лигата се опитвала да съдейства за прекратяването на гражданската война, като разчитала, че едно споразумение между Версай и Париж върху основата на признаването на републиката и мунципалните свободи на Париж ще доведе до ликвидиране на Комуната по мирен път.

Манифестация на франкмасоните - на 29 април 1871 г. парижките франкмасони в колони се запътили към градските укрепления, за да наложат прекратяването на военните действия от страна на версайците. На 26 и 29 април Комуната устроила среща на франкмасоните в градското кметство, за да бъдат спечелени симпатиите на републиканската дребна и средна буржоазия, чиито политически възгледи те изразявали. На тези срещи франкмасоните, чиито предложения за помирения Тиер отхвърлил, заявили, че поддържат Комуната. След срещата на 29 април се състояла споменатата манифестация, в която взела участие и една делегация на Комуната.

[410] Маркс цитира решението на Лигата на републиканския съюз за правата на Париж, публикувано във вестник «Rappel», бр. 673 от 17 април 1871 г.

[411] Маркс има предвид «Moniteur des communes» («Вестник на общините»), френски правителствен вестник, който излизал по време на Комуната във Версай като вечерна притурка на «Journal Officiel» на Тиеровото правителство.

[412] Маркс има предвид френския републикански вестник «La Défense républicaine» («Републиканска отбрана»), който излизал в Лимож през 1871 г.

[413] Очевидно има се предвид оценката на резултатите от изборите за общински съвети, състояли се на 30 април 1871 г., която била дадена във вестник «Vengeur» от 6 май 1871 г.

«Le Vengeur» («Отмъстител») - леворепубликански всекидневник, излизал в Париж от 3 февруари 1871 г.; на 11 март бил спрян по заповед на парижкия губернатор Виноа. Вестникът започнал да излиза отново при Парижката комуна на 30 март и излизал до 24 май 1871 г. Вестникът пишел в подкрепа на Комуната, публикувал нейните официални документи и информации за заседанията ѝ.

[414] Маркс има предвид «закона за подозрителните», приет от Законодателния корпус на 19 февруари 1858 г. Законът давал на правителството и на императора неограничено право да интернират в различни райони на Франция и Алжир или изобщо да екстернират от френска територия всички лица, заподозрени във враждебно към режима на Втората империя отношение.

[415] В адреса на Лионския муниципален съвет, предаден на Националното събрание от депутата Грепо, се искало да бъде прекратена гражданската война и Версай и Париж да се помирят. В адреса се предлагало също ясно да се разграничат функциите на събранието и функциите на Парижката комуна и да се ограничи дейността на Комуната с муниципални въпроси.

[416] Става дума за общинските съвети, избрани в 1865 г. при империята в обстановката на силен натиск от страна на властите.

[417] Съюз на градовете (пълното му име Патриотичен съюз на републиканските градове) - организация, която се опитвали да създадат буржоазните републиканци през април-май 1871 г., които се страхували от реставриране на монархията след смазването на Парижката комуна. Временният комитет на съюза с активното участие на Лигата на републиканския съюз за правата на Париж (виж бележка 409) насрочил за 9 май 1871 г. конгрес на представители на градските общини в Бордо, за да съдействат за прекратяване на гражданската война и за заздравяване на републиката, както и за организационното оформяване на съюза. Версайското правителство забранило конгреса на Съюза на градовете и неговият временен комитет скоро прекратил дейността си.

Във вестник «Rappel» от 6 май 1871 г. била публикувана програмата на проектирания конгрес на Съюза на градовете.

[418] «Journal Officiel de la République Française», 6p. 103 от 13 април 1871 г.

[419] Маркс цитира отчета на комисията за изборите за Комуната, публикуван в «Journal Officiel de la République Française», бp. 90 от 31 март 1871 г.

[420] «Journal Officiel de la République Français», бp. 95 от 5 април 1871 г.

[421] Под влияние на съобщенията за седанската катастрофа и революцията в Париж, която довела на 4 септември 1870 г. до падането на империята, работниците в много градове във Франция въстанали. В много от тях - Лион, Марсилия, Тулуза - били създадени народни органи на властта - комуни. Провинциалните комуни, въпреки че съществували кратко време, осъществили, особено комуната в Лион, редица важни революционни мероприятия (сменяне на полицейския и чиновническия апарат, освобождаване на политическите затворници, въвеждане на светско образование, облагане на едрите собственици с данъци, безвъзмездно връщане на заложените вещи по дребните заложни, квитанции и т. н.). Правителството на националната отбрана смазало жестоко местните комуни.

[422] На 3 ноември 1870 г. правителството на националната отбрана, опитвайки се да заздрави положението си, нестабилността на което било показано от революционните събития на 31 октомври 1870 г., провело в Париж плебисцит по въпроса за подкрепата на правителството. Макар значителна част от парижани да гласували против политиката на правителството, то успяло да получи мнозинство в резултат на упражнения натиск върху населението, непрекъсната демагогска пропаганда, фактически съществуващото обсадно положение и т. н.

[423] Маркс цитира възванието на Централния комитет на националната гвардия към парижани от 22 март, издадено като отделен афиш и отпечатано в «Journal Officiel de la République Française», бp. 84 от 25 март, 1871 г.

[424] В тази фраза Маркс предава съдържанието на статията, в която се излагала позицията на Централния комитет на националната гвардия по въпроса за плащането на контрибуциите; статията била отпечатана в «Journal Officiel de la République Française», бp. 83 от 24 март 1871 г.

[425] Виж бележка 233.

[426] Допълнителният данък от 45 сантима върху всеки франк за преките данъци бил въведен от временното правителство на Втората република на 16 март 1848 г. Данъкът, цялото бреме на който легнало върху селяните, предизвикал силно недоволство сред тях, което едрите земевладелци и католическите свещеници използвали за агитация срещу демократите и парижките работници и превръщането на селяните в резерв на контрареволюцията.

[427] Виж бележка 234.

[428] Както изглежда, става дума за Републиканския съюз на департаментите (виж бележка 231).

[429] «Concordats a l'amiable» - виж бележка 229.

[430] На 20 юни 1789 г. в отговор на опита на правителството на Людовик XVI да провали следващото заседание на Генералните щати, които се провъзгласили за Национално събрание, депутатите от третото съсловие, които се били събрали в залата за игра с топка във Версан, се заклели да не се разотидат, докато не бъде изработена конституцията. Клетвата в залата за игра с топка било едно от събитията, които били пролог към френската буржоазна революция от края на XVIII в.

[431] Има се предвид парижкото Дружество на пролетариите позитивисти, което включило в програмата си редица принципи в духа на буржоазната философия на О. Конт. В началото на 1870 г. Генералният съвет, вземайки под внимание работническия състав на дружеството, го приел в Интернационала с правата на секция; същевременно програмата на дружеството била остро разкритикувана.

[432] Фаланстери - дворци, в които според представите на френския социалист утопист Ш. Фурие трябвало да живеят и работят членовете на производствено- потребителните асоциации в идеалното социалистическо общество.

Итрия - фантастична комунистическа страна, изобразена в социалния и философски роман на представителя на утопичния комунизъм Е. Кабе «Пътуване в Икария».

[433] Маркс цитира «Journal Officiel de la République Française», бp. 80 от 21 март 1871 г.

[434] Маркс цитира редакционната статия на «Journal Officiel de la République Française», бp. 91 от 1 април 1871 г.

[435] Цитира се манифестът на Парижката комуна «Към френския народ» от 19 април 1871 г., публикуван в «Journal Officiel de la République Française», бp. 110 от 20 април 1871 r.

[436] Манифест към провинцията - виж бележка 435.

[437] Виж бележка 435.

[438] Асоциация на защитниците на републиката - буржоазнодемократическа организация, основана в Париж през февруари 1871 г.; поставяла си за цел да води борба за република. Асоциацията подкрепяла Комуната и осъждала политиката на версайското правителство. Цитираното решение на асоциацията било публикувано в «Journal Officiel de la République Française», бp. 129 от 9 май 1871 г.

[439] Ch. Montesquieu. «De l’esprit des loix». Genève, 1748. Tome second, p. 165 (Ш. Монтескьо. «За духа на законите». Женева, 1748. Том втори, стр. 165).

[440] «Journal Officiel de la République Française», бp. 79 от 20 март 1871 г.

[441] Ch. Montesquieu. «De l’esprit des loix». Genève, 1748. Tome premier, p. 204-206.

[442] Конституция от 1793 - конституция на Френската република, приета от Конвента през периода на революционната диктатура на якобинците по време на френската буржоазна революция, най-демократичната от всички буржоазни конституции от XVIII и XIX в.

[443] Виж бележка 220.

[444] Маркс цитира извадки от възванието на Изпълнителната комисия на Комуната «Към националната гвардия на Париж» от 2 април 1871 г., отпечатано в «Journal Officiel de la République Française», бp. 93 от 3 април и издадено в отделен афиш.

[445] Декларацията на Милиер се цитира по вестник «Vengeur», бр. 6 от 4 април 1871 г.

---

Съдържание. Гражданската война във Франция
<< | >>
Към Маркс и Енгелс
Към българския раздел на МИА
Други езици | Контакти