Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“
ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ
Втора черновка на „Гражданската война във Франция“[375]
1) ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ОТБРАНАТА. ТРОШЮ, ФАВЪР, ПИКАР, ФЕРИ КАТО ДЕПУТАТИ НА ПАРИЖ
Републиката, провъзгласена от парижките работници на 4 септември, бе единодушно приветствана от цяла Франция, Борбата за право на съществуване на републиката се води в течение на пет месеца отбранителна война, (център) основа на която беше съпротивата на Париж. Без тази отбранителна война от името на републиката Вилхелм Завоевател щеше да възстанови империята на своя „добър брат“ Луи Бонапарт. Шайка адвокати - неин политик беше Тиер, а генерал - Трошю - завладя в момент на обърканост градското кметство, когато действителните водачи на парижките работници се намираха още в бонапартистките затвори, а пруската армия вече настъпваше към Париж... Тиеровци, жулфавъровци, пикаровци бяха тогава толкова дълбоко проникнати от вярата в историческото право на Париж да ръководи, че обосноваваха своите претенции да носят законно името правителство на националната отбрана изключително с факта, че през време на изборите от 1869 г. бяха избрани в Париж за членове на Законодателния корпус.
В нашето второ възвание по повод на последната война, пет дни след като тези хора бяха дошли на власт, ние ви обяснихме кои са те*1. Докато те заграбиха правителствената власт без съгласието на Париж, Париж пък провъзгласи републиката въпреки тяхната съпротива. Преди всичко те изпратиха Тиер да търка праговете на всички европейски дворци, за да се спазари там, ако е възможно, за чуждестранно посредничество, предлагайки за това да размени републиката срещу крал. Париж търпеше техния режим (обсебване на властта), защото те тържествено се заклеха да използват тази власт изключително за целите на националната отбрана. Но Париж можеше да бъде защищаван сериозно само чрез (не можеше без) въоръжаване на неговите работници, организирането им в национална гвардия и обучаването им на военно изкуство в самата война. Обаче да се въоръжи Париж значеше да се въоръжи социалната революция. Победата на Париж над обсаждащите го прусаци щеше да бъде победа на републиката над класовото господство във Франция. Принудено да избира между националния дълг и класовите интереси, правителството на националната отбрана не се поколеба нито миг да се превърне в правителство на националната измяна. В писмо до Гамбета Жул Фавър признава, че Трошю се е отбранявал не срещу пруските войници, а срещу парижките работници. Четири месеца след като започна обсадата на Париж, това правителство сметна, че е дошъл подходящият момент да заговори за капитулация; в присъствието на Жул Фавър и другите си колеги Трошю се обръща към събранието на парижките мерове със следните думи:
„Първият въпрос, който ми зададоха колегите ми още вечерта на 4 септември, беше: има ли Париж някакви шансове да издържи успешно обсада на пруската армия? Аз отговорих без колебание отрицателно. Някои от присъстващите тук мои колеги ще потвърдят, че казвам истината и че винаги съм бил на това мнение. Аз им казах точно същото, което казвам сега: при сегашното положение на нещата опитът на Париж да издържи обсада на пруската армия би бил безумие. Безсъмнено героично безумие - прибавих аз, - но все пак нищо повече от безумие... Събитията“ (той сам ги насочваше) „потвърдиха моите предсказания“.
(След сключването на примирието господин Корбон, един от присъстващите мерове, публикува тази малка реч на Трошю.) И тъй, още вечерта на деня, в който бе провъзгласена републиката, колегите на Трошю са знаели, че неговият „план“ не е нищо друго освен капитулацията на Париж и на Франция. За да се излекува Париж от своето героично безумие, трябваше да му се направи кръвопускане и да бъде морен от глад достатъчно дълго време, за да бъдат предпазени четвъртосептемврийските узурпатори от отмъщението на героите на декемврийския преврат. Ако „националната отбрана“ не беше само фалшив предлог за „правителството“, неговите самозвани членове щяха да се откажат от властта си още на 5 септември, да обявят публично „плана“ на Трошю и да предложат на населението на Париж или да се предаде веднага на победителя, или да вземе отбраната в собствените си ръце. Вместо това измамниците започнаха да издават гръмки манифести, в които се казваше, че Трошю, „губернаторът, никога не ще капитулира“, че министърът на външните работи Жул Фавър „няма да отстъпи нито един камък от нашите крепости, нито една педя от нашата земя“. През цялото време на обсадата планът на Трошю е бил системно прилаган. Действително, подлите бонапартистки разбойници, на които беше поверено върховното командване в Париж, нахално са се гаврили в частната си кореспонденция над цялата тази комедия с отбраната, тайната на която добре са знаели. (Виж например публикуваното в „Journal Officiel“ на Комуната писмо на командващия артилерията на парижката армия, кавалера на големия кръст на ордена на Почетния легион, Адолф Симон Гио, до артилерийския дивизионен генерал Сюзан.) При капитулацията на Париж мошениците свалиха маската си. „Правителството на националната отбрана“ се разобличи (лъсна) като „правителство на Франция, състоящо се от пленници на Бисмарк" - роля, която самият Луи Бонапарт в Седан сметна за много гнусна дори за човек като него. При паническото си бягство във Версай след събитията от 18 март capitulards[446] оставиха в ръцете на Париж документи, свидетелстващи за тяхната измяна, за унищожаването на които, както писа Комуната в своя манифест до провинцията,
„те не биха се поколебали да превърнат Париж в купчина развалини, удавена в море от кръв“[447].
Някои от най-влиятелните членове на правителството на отбраната страстно се стремяха към такава развръзка и по много сериозни лични съображения. Погледнете само Жул Фавър, Ернест Пикар и Жул Фери!
Скоро след сключването на примирието един от парижките депутати в Националното събрание, г-н Милиер, публикува цяла редица достоверни юридически документи, които доказваха, че Жул Фавър, съжителствайки с жената на някакъв нещастен пияница, който се намирал в Алжир, успял с помощта на най-дръзки фалшификации, извършени от него в течение на много години, да заграби от името на своите незаконородени деца голямо наследство, което го направило богат човек, и че на процеса, воден против него от законните наследници, той избягнал изобличение само защото се ползвал от покровителството на бонапартистките съдилища. Тъй като пред тези сухи юридически документи беше безсилно всякакво красноречие, Жул Фавър със същия героизъм на самоунижението този път държа езика си зад зъбите до момента, когато бурята на гражданската война му даде възможност да обругае във Версайското събрание народа на Париж, като го нарече банда от „избягали каторжници“, дръзко въстанали против семейството, религията, реда и собствеността!
(Аферата Пик). Същият този фалшификатор на документи, едва докопал се до властта, побърза от чувство на солидарност да освободи други двама свои събратя фалшификатори, Пик и Тайфер, които дори по време на империята са били осъдени на каторга за кражба и фалшификации. Един от тях, Тайфер, е имал нахалството, след установяването на Комуната да се върне в Париж, но веднага е бил настанен обратно в подобаващо му помещение; и след всичко това Жул Фавър заявяваше пред цяла Европа, че Париж пуска на свобода всички престъпни обитатели на своите тъмници!
Ернест Пикар, който след неуспешни опити да се добере до поста министър на вътрешните работи при Луи Бонапарт се самопроизведе на 4 септември за министър на вътрешните работи на френската република, е брат на някой си Артур Пикар, субект, изгонен от парижката борса за мошеничество (виж донесението на полицейската префектура от 31 юли 1867 г.) и осъден въз основа на собственото му признание за кражба на 300 000 франка, която той извършил като директор на клона на Société générale[448] (виж донесението на полицейската префектура от 11 декември 1868 г.). И двете тези донесения бяха публикувани още по времето на империята. И ето че Ернест Пикар назначи съшия този Артур Пикар за главен редактор на своя вестник „Electeur libre“, като по такъв начин го направи за всичкото време на обсадата свой финансов посредник, който се обогатяваше на борсата, използвайки държавните тайни, поверени на Ернест, и безнаказано спекулираше за сметка на пораженията на френската армия, като същевременно заблуждаваше обикновените борсови спекуланти с фалшиви съобщения и официални лъжи, публикувани в органа на Министерството на вътрешните работи „Electeur libre“*2. Цялата финансова кореспонденция на тази двойчица достойни братя попадна в ръцете на Комуната. Не е чудно, че когато във Версай „овчиците“ на Пиетри подлагаха първата партида пленени парижки национални гвардейци на най-жестоки насилия, Ернест Пикар, този Джо Милър на версайското правителство, „пъхнал ръце в джобовете на панталоните, минаваше от една група пленници на друга, пущайки остроумия“.
Жул Фери, до 4 септември беден адвокат, като мер на Париж се изхитри през време на обсадата да натрупа състояние за сметка на глада в столицата, предизвикан до голяма степен от неговото лошо управление. Документални доказателства за това се намират в ръцете на Комуната. Денят, в който той ще бъде принуден да даде сметка за своите деяния, ще бъде ден на неговата присъда.
Ето защо тези хора са смъртни врагове на работнически Париж не само като паразити на господстващите класи, не само като хора, предали Париж през време на обсадата, но преди всичко като обикновени углавни престъпници, които могат да се надяват да получат отпускни билети [tickets-of-leave*3] само върху развалините на Париж, тази опора на френската революция. Тези отявлени мошеници бяха най-подходящите хора, за да станат министри на Тиер.
2) ТИЕР, ДЮФОР, ПУЙЕ-КЕРТИЕ
В „парламентарен смисъл“ всяко нещо е само предлог за фрази, които служат като клопка за противника, засада за народа или предмет на актьорска поза за самия оратор.
Злобният пигмей г-н Тиер, майстор в тези работи, почти половин век очароваше френската буржоазия, защото представлява най-съвършения идеен израз на собствената ѝ класова извратеност. Още преди да стане държавен мъж, той прояви талантите си на лъжец като историк. Като всички дребни човечета, жаден за слава, за постове и пари, с безплоден ум, но жива фантазия, епикуреец и скептик, човек, който овладява (усвоява) с енциклопедична лекота външната страна на нещата и превръща всяко нещо в обикновен предлог за фразьорстване, ловък фехтовчик в словесните дуели, крайно плосък писач, майстор на дребни държавни машинации, виртуоз във вероломството, опитен във всевъзможните дребнави интриги, коварни уловки и гнусни коварства в парламентарната борба на партиите, натъпкан с национални и класови предразсъдъци вместо идеи и със славолюбие вместо съвест, винаги готов да измести съперника си и да стреля срещу народа, за да задуши революцията, дишащ злоба, когато е в опозиция, гнусен, когато е на власт, човек, който не се колебае никога да провокира революция - историята на неговата обществена дейност представлява летопис за бедствията на неговата страна. Този пигмей обичаше да размахва пред лицето на Европа меча на Наполеон I, в историческите си трудове се занимаваше само да лъска ботушите на Наполеон, а на практика външната му политика винаги е водила до крайно унижение на Франция, като се почне с Лондонската конвенция от 1841 г.[449] до капитулацията на Париж в 1871 г. и сегашната гражданска война, която той води под покровителството на пруските завоеватели. Няма защо и да говорим, че по-дълбоките движения в съвременното общество оставаха за такъв човек запечатана книга; неговият мозък, всичките сили на който са отишли в езика, не можеше да разбере дори най-осезателните изменения, които ставаха на повърхността на обществото. Той например непрестанно изобличаваше като светотатство всяко отклонение от остарялата френска протекционна система. Когато беше министър на Луи-Филип, той се надсмиваше над железниците като празна химера, а при Луи Бонапарт заклеймяваше като кощунство всяка реформа на гнилата френска военна система. Въпреки гъвкавите си способности и променливостта на стремежите си той винаги е бил закоренял рутинер, верен на отживелите традиции, и нито веднъж в цялата си дълга държавна кариера не е провел нито една що-годе практически полезна, макар дори и най-незначителна мярка. Само старият свят може да се гордее, че неговото здание се увенчава от двама такива хора като Наполеон Малки и мъничкия Тиер. В такъв човек така наречените достойнства на високата култура се проявяват като изтънчен разврат и...*4 користност.
Свързан през време на Реставрацията с републиканците. Тиер спечелва доверието на Луи-Филип с това, че изпълнява ролята на шпионин и тъмничар-акушер по отношение на дукеса Берийска. А когато за пръв път се докопва до правителството (1834-1835 г.), главен момент в неговата дейност е кървавата разправа с въстаналите републиканци на улица Транснонен и подготовката на свирепите септемврийски закони против печата[450]. През март 1840 г. той отново излиза на сцената, вече като премиер-министър, и предлага заговорнически план за построяване на парижките укрепления. На протеста на републиканската партия против това коварно посегателство срещу свободата на Париж той отговаря:
„Как? Вие си въобразявате, че някакви си укрепления могат да станат опасни за свободата! И преди всичко вие клеветите, като допускате, че което и да било правителство ще се реши някога да бомбардира Париж, за да задържи властта в ръцете си. Та такова правителство би станало стократно по-невъзможно след победата, отколкото преди нея“.
Действително, никое френско правителство не би се решило да направи това, освен правителството на самия г-н Тиер с неговите министри - углавни престъпници, и с неговата скотоподобна „земевладелска камара“! При това правителството на Тиер го направи в най-класическа форма, когато една част от укрепленията се намираха в ръцете на неговите пруски завоеватели и покровители.
Когато през януари 1848 г. кралят бомба*5 изпробва силата си срещу Палермо, Тиер произнася в камарата на депутатите реч:
„Вие знаете, господа, какво става в Палермо: всички вие изтръпвате от ужас“ (в „парламентарен“ смисъл) „при вестта, че един голям град е бил бомбардиран 48 часа. И от кого? От чуждестранен неприятел, който използва правото на войната? Не, господа, от собственото му правителство.“
(Ако това беше направено от неговото собствено правителство пред очите и при благосклонното отношение на външния враг, разбира се, всичко щеше да бъде в ред.)
„И за какво? За това, че този нещастен град е поискал своите права. Да, затова, че е искал правата си, той е бил подложен на 48-часова бомбардировка.“
(Ако бомбардировката продължеше четири седмици и повече, всичко щеше да бъде в ред.)
...„Позволете ми да апелирам към общественото мнение на Европа. Да стана и да кажа на всеуслушание от най-високата може би трибуна на Европа няколко думи“ (да, действително думи!) „на възмущение от подобни действия - това ще бъде заслуга пред човечеството... Когато регентът Еспартеро, човек със заслуги пред своята родина“ (каквито Тиер никога не е имал), „намисли да бомбардира Барселона, за да потуши избухналото там въстание, от всички краища на света се надигна общ вик на негодувание“.
И какво стана? Приблизително след една година този човек с добро сърце стана злостен подстрекател и най-усърден защитник (апологет) на бомбардирането на Рим от войските на Френската република под командването на легитимиста Удино.
Няколко дни преди Февруарската революция, раздразнен, че Гизо го отстрани за дълго от власт, и усетил във въздуха, че наближава буря, Тиер отново се провикна в камарата на депутатите:
„Аз принадлежа към партията на революцията не само във Франция, но и в цяла Европа. Бих желал правителството на революцията да остава в ръцете на умерени хора. Но ако то мине в ръцете на разпалени хора, дори в ръцете на радикали, аз не бих се отказал (отрекъл) заради това от делото, което защитавам. Аз винаги ще принадлежа към партията на революцията“.
Избухна февруарската революция. Вместо да замени правителството на Гизо с правителство на Тиер, за което мечтаеше този нищожен човек, революцията замени Луи-Филип с република. От провъзгласяването на републиката до coup d'état г-н Тиер беше зает изключително със задушаването на тази революция. В първия ден на народната победа, обхванат от страх, той се криеше, забравяйки, че от омразата на народа го спасяваше народното презрение към него. Прославен храбрец, той продължаваше да отбягва обществената арена, докато материалните сили на парижкия пролетариат не бяха сломени в резултат на клането, извършено от буржоазния републиканец Кавеняк. Тогава арената беше очистена за дейността на хора като него. Неговият час отново удари. Той стана идеен вожд на „партията на реда“ и на нейната „парламентарна република“, това анонимно царство, през време на което всички съперничещи си фракции на господстващите класи тайно се сговаряха да смажат работническата класа и интригуваха едни против други, като всяка от тях се стремеше да възстанови собствената си монархия.
(Реставрацията беше царство на аристократическите поземлени собственици, Юлската монархия - царство на капиталистите, републиката на Кавеняк - царство на „републиканската“ фракция на буржоазията, докато бандата алчни авантюристи, образуващи бонапартистката партия, през всички тези режими напразно се стремеше да получи възможност да ограбва Франция, което би ѝ дало правото да се нарича „спасители на реда и собствеността, на семейството и религията“.
Тази република беше анонимно царство на обединилите се легитимисти, орлеанисти и бонапартисти, в опашката на които се мъкнеха буржоазните републиканци.)
3) ЗЕМЕВЛАДЕЛСКОТО СЪБРАНИЕ
Макар че земевладелското Събрание, което заседава в Бордо, създаде това правителство, „правителството на хората на отбраната“ предварително взе всички мерки да създаде това събрание. С тази цел то изпрати Тиер на обиколка из провинцията, където той трябваше да изиграе ролята на предвестник на настъпващите събития и да подготви почвата за внезапно провеждане на общи избори. Тиер трябваше да преодолее едно затруднение. Без да говорим за това, че бонапартистите предизвикваха отвращение у френския народ, ако много от тях се окажеха избрани, те веднага биха възстановили империята и биха стъкмили г-н Тиер и Сие за пътешествие към Кайена. Орлеанистите бяха твърде разпокъсани, за да запълнят собствените си места и местата, освободени от бонапартистите. Ето защо неизбежно беше да се съживи трупът на партията на легитимистите. Тиер не се боеше от тази задача. Като правителство на съвременна Франция легитимистите бяха немислими, а поради това като съперници в ламтежа за места и доходи бяха без всякакво значение. Същевременно нямаше по-удобно сляпо оръдие на контрареволюцията от легитимистите - партията, цялата дейност на която по думите на Тиер постоянно се е опирала на три стълба: „чуждото нахлуване, гражданската война и анархията“. (Реч на Тиер в камарата на депутатите от 5 януари 1833 г.) Една избрана част от легитимистите, експроприирани след революцията от 1789 г., си върнаха именията, като станаха лакеи на Наполеон I, а повечето легитимисти постигнаха това благодарение на обезщетението от един милиард и личните дарения през време на Реставрацията. При следващите режими на Луи-Филип и Наполеон Малки те се оттеглиха от активно участие в политическия живот - и дори това им послужи като лост за възстановяване на богатството си като земевладелци. Избавени от разходите за придворния живот и за представителство в Париж, оставайки си в отдалечени кътчета на провинциална Франция, те се занимаваха само със събиране на златните ябълки, които падаха в техните châteaux*6 от дървото на съвременната промишленост, тъй като железниците повишаваха цената на техните земи, агрономическата наука, прилагана в земите им от капиталистическите селски стопани, увеличаваше тяхната продукция, а непресекващото търсене на бързо растящото градско население осигуряваше разширяване на пазарите за тази продукция. И същите социални фактори, които възстановиха материалното им богатство и им върнаха важната роля на участници в акционерните дружества на съвременните робовладелци, ги предпазиха и от заразата на съвременните идеи и им дадоха възможност, живеейки в своето селско неведение, нищо старо да не забравят и нищо ново да не научат. Подобни хора представляваха чисто пасивен материал, над който човек като Тиер можеше да работи. Изпълнявайки мисията, възложена му от правителството на отбраната, този зъл дух превиши пълномощията си, като си осигури такъв брой мандати, които трябваше да превърнат членовете на правителството на отбраната от негови своенравни господари в хора, които се признаваха за негови слуги.
Когато бяха поставени по този начин капаните за избирателите, парижките capitulards неочаквано подканиха френския народ да избере в едноседмичен срок Национално събрание, единствената задача на което трябваше да бъде - съгласно условията на конвенцията от 28 януари, продиктувана от Бисмарк - да реши въпроса за войната и мира. Освен че изборите станаха при изключителни обстоятелства, когато нямаше време да се обмисля и когато половината Франция се намираше под властта на пруските щикове, а върху другата половина се оказваше таен натиск чрез правителствените машинации, когато Париж беше отрязан от провинцията - френският народ инстинктивно почувства, че самите условия на примирието, приети от capitulards, не оставят на Франция друг избор (алтернатива) освен мир à outrance*7 и че най-лошите хора на Франция са най-подходящи да го санкционират. Затова именно се появи на бял свят „земевладелската камара“ в Бордо.
Все пак трябва да правим разлика между оргиите на стария режим и действителните исторически дела на земевладелските депутати. Изумени от това, че се оказаха най-силната фракция на едно огромно мнозинство, което се състоеше освен тях от орлеанисти, примесени с буржоазни републиканци и само с отделни бонапартисти, те сериозно (наивно) повярваха в дълго жадуваното пришествие на някогашното им хилядолетно царство. И наистина, ботушът на чуждия завоевател отново тъпчеше Франция, империята отново беше повалена, Бонапарт - отново в плен, а легитимистите пак бяха възкръснали. Очевидно колелото на историята се бе върнало назад, за да се търколи до „chambre introuvable“*8 от 1816 г. - с нейните бесни и яростни проклятия срещу революционния потоп и неговите ужаси, с искането „да се обезглави Париж и да се лиши от званието столица“, с нейната „децентрализация“, при която мрежата на държавния апарат трябва да бъде разкъсана от местните влияния на земевладелските имения, с нейните религиозни проповеди и с догмите на една допотопна политика, с нейното дворянско високомерие, нахалство, генеалогична омраза към трудещите се маси и c поглед към света през oeil de boeuf*9. Но в действителност легитимистите можеха да играят само ролята на притежатели на акции от партията на реда, като монополисти на средствата за производство. От 1848 до 1851 г. те можаха да образуват само една от фракциите на междуцарствието иа „парламентарната република“ - с тази разлика, че тогава те бяха представени от своите образовани и опитни в парламентарната борба лидери, Берие, Фалу, Ларошжакленовци, а сега трябваше да се търсят представители сред посредствени провинциални земевладелци, което придаде друг оттенък на цялото събрание и скри неговата буржоазна действителност под феодални одежди. Техните нелепи преувеличения (проповеди) служат само за да се изтъкне на техния фон либерализмът на бандитското им правителство. Въвлечени в узурпирането на пълномощия, които не отговарят на изборните им мандати, те съществуват само по милостта на своите самозвани управници. Макар че чуждото нахлуване в 1814-1815 г.[451] стана смъртоносно оръжие против тях в ръцете на буржоазните парвенюта, в сляпото си безразсъдство те поеха върху себе си отговорността за сегашната безпрецедентна капитулация на Франция, която техните буржоазни неприятели предадоха на чужденеца. И френският народ, поразен и възмутен от връщането на всички тези пурсоняковци от знатен произход, които смяташе отдавна погребани, се убеди, че не само трябва да извърши революцията на XIX век, но и да завърши революцията от 1789 г., като изпрати тези скотове там, където изпращат на края всяко селско говедо - в кланицата.
5) НАЧАЛОТО НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА. РЕВОЛЮЦИЯТА ОТ 18 МАРТ.
КЛЕМАН ТОМА. ЛЬОКОНТ. СБЛЪСКВАНЕТО НА ВАНДОМСКИЯ ПЛОЩАД
Ако разоръжаването на Париж беше просто необходима част от контрареволюционния заговор, то можеше да се направи по-бавно и предпазливо, но тъй като беше уговорено във финансовото споразумение, което не търпеше отлагане и беше неотразимо примамливо, Париж трябваше да бъде обезоръжен незабавно. Затова Тиер трябваше да се опита да направи coup d'état. И той самият започна гражданска война: изпрати décembriseup[452] Виноа начело на многоброен отряд полицаи и няколко линейни полка в нощен поход към Монмартърските височини. Когато този престъпен опит не успя поради съпротивата на националната гвардия и нейното побратимяване с войниците, на следващия ден в един манифест, разлепен по стените на Париж, Тиер обяви на националните гвардейци, че е изпълнен с благородна решимост да им остави собственото им оръжие, след което, заявяваше той, националната гвардия несъмнено ще се сплоти с готовност около правителството против „бунтовниците“. От 300 000 национални гвардейци само 300 се отзоваха на неговия призив. Славната работническа революция от 18 март беше завладяла напълно (беше се възцарила над) Париж.
Централният комитет, който ръководеше отбраната на Монмартър и сутринта на 18 март действаше като вожд на революцията, не беше създаден набързо за нуждите на момента и не беше резултат на някакъв таен заговор. Париж беше на стража от самия ден на капитулацията, в резултат на която правителството на националната отбрана разоръжи Франция, като издейства за себе си лична охрана от 40 000 души с цел да усмири Париж. Националната гвардия се реорганизира и възложи върховното си командване на Централен комитет, който се състоеше от делегати на отделните роти, в по-голямата си част работници; главната му сила бяха работниците от покрайнините, но скоро той беше признат от цялата национална гвардия с изключение на старите и бонапартистки формирования. Пред самото влизане на прусаците в Париж Централният комитет взе мерки да се преместят на Монмартър, в Белвил и Ла-Вилет оръдията и картечниците, изменнически оставени от capitulards именно в онези квартали, в които трябваше да навлязат прусаците. Така те осигуриха безопасността на артилерията, създадена с пари, събрани от самата национална гвардия, и официално призната в конвенцията от 28 януари за нейна частна собственост и като такава невключена в общата маса на оръжието, което трябваше да се предаде на победителя. През всичкото време от свикването на Националното събрание в Бордо до 18 март Централният комитет беше народно правителство на столицата, достатъчно силно, за да стои твърдо на своята отбранителна позиция, въпреки провокационните действия на Събранието, насилствените мерки на изпълнителната власт и застрашителното съсредоточаване на войски.
Революцията от 4 септември възстанови републиката. Упоритата съпротива на Париж през време на обсадата, която послужи като база за отбранителната война в провинцията, принуди чуждите завоеватели да признаят републиката, но нейният смисъл и цел бяха разкрити едва от революцията на 18 март и самото това разкриване беше революция. Революцията трябваше да премахне социалните и политическите условия на класовото господство, върху които почива системата на стария свят, които породиха Втората империя и сами под нейната опека на свой ред стигнаха до пълно разложение. Европа се разтърси като от електрически шок. Тя като че ли се усъмни за миг в реалността на последните поразителни държавни и военни събития, станали пред очите ѝ: не е ли това видение на далечното минало?
Поражението, което националната гвардия нанесе на Виноа, беше само отпор срещу контрареволюционния заговор на господстващите класи, но парижкият народ веднага превърна този епизод на самоотбраната си в първия акт на социалната революция. Революцията от 4 септември възстанови републиката, след като тронът на узурпатора се опразни. Упоритата съпротива на Париж през време на обсадата, която послужи като база за отбранителната война в провинцията, принуди чуждия завоевател да признае тази република, но нейният истински смисъл и истинска цел се разкриха едва на 18 март. Революцията трябваше да премахне социалните и политическите условия на класовото господство, върху които почива системата на стария свят, които породиха Втората империя и под нейната опека сами стигнаха до пълно разложение. Европа се разтърси като от електрически шок. Тя като че ли се усъмни за миг в реалността на последните поразителни държавни и военни събития, станали пред очите й: може би това са само кървави съновидения из далечното минало? Работниците на Париж, лицата на които още носеха следите на преживения от тях продължителен глад и които бяха заплашени от насочените срещу тях пруски щикове, с един удар си извоюваха челно място в борбата за прогрес и т. н.
Изпълнена с възвишения ентусиазъм на историческата инициатива, революцията на парижките работници смяташе за въпрос на чест да възпре пролетариата от извършването на престъпления, с каквито изобилстват революциите и още повече контрареволюциите на неговото естествено началство („висшите класи“).
Клеман Тома. Льоконт и т. н.
А страшните „зверства“, които опетнили тази революция? Доколкото тези зверства, приписвани на революцията от нейните врагове, не са съзнателна клевета на Версай или кошмари - плод на собственото въображение на вестникарските драскачи, става дума само за два факта: за разстрелването на генералите Льоконт и Клеман Тома и за сблъскването на Вандомския площад, за които ще кажем няколко думи.
Един от наемните главорези, определени за (престъпното дело) нощния coup de main*10 срещу Монмартър, генерал Льоконт, четири пъти е давал на войниците си от 81-и линеен полк заповед да стрелят срещу невъоръжената тълпа на площад Пигал; а когато войниците отказали да изпълнят заповедта му, той се нахвърлил върху тях с най-вулгарни ругатни. Вместо да насочат оръжието си срещу жените и децата, някои от войниците му застреляли самия него, след като го арестували на 18 март след обед в парка Шато-Руж. Не ще и дума, вкоренените привички, придобити от френските войници в школата на враговете на работническата класа, не могат да изчезнат безследно в същия момент, когато те преминат на страната на работниците. Същите войници са разстреляли и Клеман Тома.
„Генерал“ Клеман Тома, недоволен от кариерата си на бивш вахмистър, през последните години от царуването на Луи-Филип привлечен в „републиканския“ вестник „National“, е изпълнявал там двойни задължения на подставен отговорен редактор (отговорен gérant) и побойник-дуелист. Хората от „National“, които използваха Февруарската революция, за да се доберат чрез измама до властта, направиха своя бивш вахмистър „генерал“. Това беше в навечерието на юнската касапница и той беше един от зловещите заговорници, които, подобно на Жул Фавър, я предизвика и игра в нея ролята на един от най-безжалостните палачи. След това на неговото генералство внезапно дойде край. Той изчезна от погледа и не се появи до 1 ноември 1870 г. В навечерието на този ден правителството на отбраната, заловено в кметството, под честна дума обеща тържествено пред Бланки, Флуранс и други представители на работниците да предаде узурпираната от него власт в ръцете на свободно избрана от Париж комуна. Но те, разбира се, не спазиха дадената дума и насъскаха бретонците на Трошю, заели сега мястото на корсиканците на Луи Бонапарт, срещу народа, чиято вина се състоеше в това, че повярва на честната им дума. Само г-н Тамизие не пожела да се опетни с такова вероломство и веднага помоли да бъде освободен от длъжността главнокомандващ на националната гвардия; на негово място бе настанен „генерал“ Клеман Тома. През цялото си командване той воюваше не против прусаците, а против парижката национална гвардия. Той се оказа неизтощим в изобретяването на предлози, за да не допусне нейното общо въоръжаване, в различни машинации, чрез които я дезорганизираше, като насъскваше нейните буржоазни елементи срещу работниците, отстраняваше офицерите, враждебни на „плана“ на Трошю, разпускаше пролетарските батальони, като ги позореше с обвинения в страхливост - и то същите онези пролетарски батальони, чийто героизъм сега удивлява и най-лютите им врагове. Клеман Тома се хвалеше, че отново е успял да докаже на дело личната си омраза към парижкия пролетариат, която се бе така ярко проявила в юнската касапница от 1848 г. Само няколко дни преди 18 март той представил на военния министър Лефло проект за ликвидиране веднъж завинаги на „lа fine fleur (цвета) на парижката canaille*11“. След поражението на Виноа, сякаш преследван от юнските призраци, той не можа да се откаже от удоволствието да се появи на сцената като шпионин-любител.
Централният комитет напразно се опитваше да спаси тези двама престъпници, Льоконт и Клеман Тома, от стихийното войнишко линчуване, за което самият той и парижките работници бяха виновни толкова, колкото беше виновна принцеса Александра за смъртта на хората, стъпкани в тълпата при влизането ѝ в Лондон. С фалшив патос Жул Фавър сипеше проклятия срещу Париж, това свърталище на убийци. Земевладелското събрание инсценира истерични пристъпи на „чувствителност“. Тези хора лееха крокодилски сълзи, които винаги са им служили като предлог, за да проливат кръвта на народа. Да си служи с труповете на достопочтени хора като с оръжие в гражданската война винаги е било любим трик на партията на реда. С какви крясъци на ужас огласяваха те цяла Европа в 1848 г. във връзка с убийството на парижкия архиепископ, извършено уж от юнските инсургенти! Всъщност от показанията на викария на архиепископа г-н Жакме, който е бил очевидец, те много добре знаеха, че последният е бил застрелян от войниците на самия Кавеняк! В писмата на сегашния парижки архиепископ*12 - човек без никаква склонност към мъченичество - до Тиер се чувствува остро подозрение, че в случай на негово евентуално екзекутиране версайските му приятели ще намерят утешение в това, че се е изпълнило страстното им желание да припишат тази мила процедура на Комуната! Впрочем, когато крясъците за „убийците“ изиграха ролята си, Тиер хладнокръвно им сложи край, като заяви от трибуната на Националното събрание, че „убийството“ е било частно дело на „твърде малък брой“ тъмни субекти.
„Хората на реда“, парижките реакционери, които трепереха от страх пред народната победа - сигнал за възмездие, - бяха крайно учудени от действията на въстаналите, които бяха в необяснимо противоречие със собствените им традиционни начини да празнуват поражение на народа. Дори полицаите не само не бяха обезоръжени и арестувани, а им бяха широко отворени вратите на Париж, за да могат благополучно да се оттеглят във Версай. „Хората на реда“ не само бяха оставени на мира, но им бе дадена възможност да се обединят и безпрепятствено да завладеят силни позиции в самото сърце на Париж. Тази снизходителност на Централния комитет и това великодушие на въоръжените работници те, разбира се, изтълкуваха просто в смисъл, че работниците съзнават своето безсилие. Ето защо у партията на реда се яви план да опитат под формата на „невъоръжена“ уж демонстрация да постигнат същото, което четири дни по-рано Виноа не постигна със своите топове и картечници. От най-богатите квартали се зададе шумна тълпа „благородни господа“, състояща се от всякакви petits crevés*13 и предвождана от такива храненици на империята като Хекерен, Кьотлогон, Анри дьо Пен и др. подобни. Тези хора потеглиха в походен ред с викове: „Долу убийците! Долу Централният комитет! Да живее Националното събрание!“, като оскърбяваха и обезоръжаваха отделните постове на националната гвардия, които срещаха по пътя си. Когато излязоха най-после на Вандомския площад, те се опитаха, сипейки неприлични ругатни, да изтласкат националните гвардейци от зданието на техния генерален щаб и със сила да си пробият път през техните редове. На револверните им изстрели бе отговорено с обикновените sommations*14 (френски еквивалент на английското прочитане на акт за безредици), но това се оказа недостатъчно, за да спре нападателите. Тогава генералът на националната гвардия*15 изкомандва за стрелба и това обърна бунтовниците в безредно бягство. Двамата убити и осемте тежко ранени национални гвардейци и улиците, по които бягаха бунтовниците (обърнатите в бягство господа), осеяни с револвери, ками и бастуни със стилети, ясно показваха „невъоръжения“ характер на тяхната „мирна“ демонстрация. Когато на 13 юни 1849 г. Парижката национална гвардия в знак на протест против разбойническото нападение на френските войски срещу Рим устрои действително невъоръжена демонстрация, Шангарние, генерал от партията на реда, сечеше демонстрантите със саби, тъпчеше ги с копитата на своята кавалерия и стреляше в тях. Веднага беше обявено обсадно положение, започнаха нови арести, заточения - ново царство на терор. Но „низшите класи“ постъпват в такива случаи иначе. Никой не преследваше господата, обърнати в бягство на 22 март, дадена им бе възможност безпрепятствено да се отдалечат, по-късно не бяха викани и пред съдебния следовател (juge d'instruction), така че след два дни те можаха да устроят вече „въоръжена демонстрация“ под предводителството на адмирал Сесе. И дори след жалкия провал на това второ тяхно въстание им бе дадена възможност, като на всичка други граждани на Париж, да изпробват силите си в изборите за Комуната. Претърпели поражение в този безкръвен бой, те най-после очистиха Париж от присъствието си, като безпрепятствено се изтеглиха от него, увличайки след себе си кокотките, всевъзможната градска измет и другите опасни елементи от градското население. Убиването на „невъоръжени граждани“ на 22 март е басня, която не посмяха никога да повторят дори г-н Тиер и неговата „земевладелска камара“, като предоставиха това изключително на лакеите от европейската журналистика.
Ако може да се намери някаква грешка в поведението на Централния комитет и на парижките работници спрямо тези „хора на реда“ от 18 март до момента, когато те напуснаха Париж, тази грешка се състои в прекалената умереност, граничеща с нерешителност.
***
Да видим сега обратната страна на медала!
След неуспешното си ненадейно нощно нападение срещу Монмартър партията на реда започна в началото на април редовната си кампания против Париж. Избягалият от Париж Виноа получава от Тиер големия кръст на ордена на Почетния легион за това, че сложи начало на гражданската война с декемврийски похвати, за хладнокръвното изтребване на пленени войници от линейните войски и за подлото убийство на нашия храбър приятел Дювал. Галифе, сутеньор на една жена, толкова известна с безсрамните си маскарадни костюми при оргиите на Втората империя, в официална прокламация се хвали с подлото убийство на няколко парижки национални гвардейци заедно с техния лейтенант и капитан, заловени чрез изненада и предателство. Жандармът Демаре е награден с орден за това, че е секъл като касапин рицарски великодушния Флуранс; Тиер съобщи тържествуващо на Събранието „ободряващите“ подробности за неговата смърт. С чудовищно нелепото опиянение на палечко, който играе ролята на Тимур-Тамерлан, Тиер отказа да признае на хората, „разбунтували се“ против неговото пигмейско величие, всичките обичайни права на воюваща страна, дори правото на „неприкосновеност на превързочните пунктове“.
Когато на 7 април Комуната публикува своя декрет за репресиите, в който обявяваше, че е длъжна да се защищава срещу канибалството на версайските разбойници и да иска да се прилага правилото око за око, зъб за зъб, разстрелите на версайските пленници бяха спрени, макар да не престана зверското отношение с пленниците, за които Тиер казва в един от своите бюлетини, че
„никога опечаленият взор на честните хора не е виждал по-безчестни представители на една безчестна демокрация“.
Но щом Тиер и неговите генерали - герои на декемврийския преврат - научиха, че декретът на Комуната бе само обикновена заплаха, че бяха пощадени дори шпионите-жандарми, заловени в Париж, предрешени като национални гвардейци, и полицаите, заловени с взривни бомби - веднага започнаха да се прилагат в масови мащаби предишните методи, които се прилагат и до днес. Националните гвардейци, предали се в Бел-Епин на превъзхождащ ги по численост peloton*16 конни стрелци, били след това разстреляни поединично от капитана на тези стрелци, яздещ на кон; жандармите обкръжавали сградите, в които се укривали войници от парижките войски и национални гвардейци, заливали ги с газ и ги подпалвали; овъглените трупове били по-късно извлечени от парижките санитарни отряди; гибелта на националните гвардейци, предателски заловени с изненада и заклани с щикове в леглата им (комунарите, изненадани сънни в леглата им) на редута Мулен-Саке; кървавата разправа (масовите разстрели) в Кламар, разстрелването на място на пленници, носещи униформата на линейните войски - всички тези подвизи, за които безсрамно разказва Тиер в бюлетините си, представляват само отделни епизоди от този бунт на робовладелците! Но не е ли нелепо да се сочат отделни факти на зверска жестокост при сегашната гражданска война, започната от версайските заговорници сред развалините на Франция по най-ниски подбуди на класов егоизъм, когато Париж бе бомбардиран под покровителството на Бисмарк, пред очите на неговите войници! Безгрижният тон, с който Тиер съобщава за всичко това в бюлетините си, е подействал на нервите дори на вестник „Times“, който не се отличава с особена чувствителност. А впрочем всичко това, както казват испанците, „е в реда на нещата“. Цялата борба на господстващите класи против класите на производителите, когато те заплашват привилегиите им, изобилства с такива ужаси, макар че никога досега потиснатите не са проявявали в нея такава прекалена хуманност и рядко противниците им са проявявали такава крайна низост... Тиер винаги се е придържал към старата аксиома на средновековните странстващи рицари, че в борбата против плебея всяко оръжие е добро.
„L'Assemblée siège paisiblement“*17 - пише Тиер до префектите.
Инцидентът в Бел-Епин
Инцидентът в Бел-Епин, недалеч от Вилжуиф, е бил следният: на 25 април четирима национални гвардейци били обкръжени от отряд конни стрелци, които ги поканили да се предадат и да сложат оръжие. Тъй като съпротивата била безполезна, те се подчинили и стрелците не им сторили нищо. Скоро след това пристигнал на кон, препускайки в пълен кариер, капитанът на отряда; този офицер, достоен да служи под командата на Галифе, застрелял с револвера си пленените един по един и след това заминал с отряда си. Трима от гвардейците били убити, а един, на име Шефер, тежко ранен, останал жив и по-късно бил докаран в болницата на Бисетър. Комуната изпратила там комисия, за да вземе показания от умиращия, които комисията публикува в своя отчет. Когато един от парижките членове на Събранието направил запитване до военния министър по повод на този доклад, депутатите в „земевладелската камара“ заглушили думите му с викове и не позволили на министъра да отговори. За тяхната „славна“ армия би било оскърбление не да върши убийства, а да говори за тях.
Душевното спокойствие, с което това Събрание се отнася към ужасите на гражданската война, се вижда в думите на един от бюлетините на Тиер до неговите префекти: „L'Assemblée siège paisiblement“ (то, подобно на Оливие, се отнася към събитията с coeur léger*18); правителството, което се състои от углавни престъпници, доказва с гастрономическите си празненства у Тиер и на трапезата на немските принцове, че храносмилането им не е пострадало дори от сенките на Льоконт и Клеман Тома.
6) КОМУНАТА
След Седан Комуната беше провъзгласена от работниците на Лион, Марсилия и Тулуза[453]. Гамбета положи всички усилия да я унищожи. При обсадата на Париж постоянно редуващите се работнически въстания - които всеки път биваха смазвани под разни фалшиви предлози от бретонците на Трошю, тези достойни приемници на корсиканците на Луи Бонапарт - представляваха опити да се замени правителството на узурпаторите с Комуната. Комуната, която тогава пролетариатът мълчаливо лелееше в съзнанието си, беше истинският секрет на революцията от 4 септември. Ето защо сутринта на 18 март, след поражението на контрареволюцията, дремеща Европа, която виждаше насън пруска империя, се събуди от гръмогласните викове на Париж: „Vive la Commune!“*19
Какво представлява Комуната, този сфинкс, който измъчва буржоазните умове със своята загадка?
Най-просто разбирана, тя е формата, в която работническата класа взема в ръцете си политическата власт в Париж и другите промишлени центрове, представляващи нейна социална опора.
В манифеста си от 20 март Централният комитет заяви:
„Парижките пролетарии, виждайки пороците и измяната на господстващите класи, разбраха, че за тях е ударил часът, когато трябва да спасят положението, като вземат в свои ръце управлението на обществените работи... Те разбраха, че техен повелителен дълг и тяхно неоспоримо право е да станат господари на собствената си съдба, като вземат в ръцете си политическата власт“ (държавната власт).
Но пролетариатът не можеше просто да завладее съществуващия държавен апарат и да постави в действие тази готова сила за собствените си цели, както са правили господстващите класи и техните различни съперничещи групи в редуващите се моменти на своето тържество. Първото условие, за да задържи той политическата власт, е да преустрои традиционния работен механизъм на държавата и да го унищожи като оръдие за класово господство. Тази грамадна правителствена машина, която с всеобхващащите си пръстени - постоянната армня, йерархичната бюрокрация, послушната полиция, духовенството и раболепното съдийско съсловие - се е увила като боа около истинския обществен организъм, беше създадена за пръв път по времето на абсолютната монархия като оръжие на зараждащото се буржоазно общество в борбата му за освобождение от феодализма. Първата френска революция, която си бе поставила за задача да даде пълен простор за свободното развитие на съвременното буржоазно общество, трябваше да помете всички местни, териториални, градски и провинциални крепости на феодализма и по този начин едновременно с това тя подготви обществената почва за онази надстройка, каквато е централизираната държавна власт с нейните всесилни органи, разклоняващи се по принципа на системното и йерархично разделение на труда.
Но работническата класа не може просто да завладее готовата държавна машина и да я постави в действие за собствените си цели. Политическото оръдие за нейното поробване не може да служи като политическо оръдие за нейното освобождение.
Съвременната буржоазна държава се въплъщава в два важни органа - парламента и правителството. В периода на републиката на партията на реда, от 1948 до 1851 г., всемогъществото на парламента породи собственото си отрицание - Втората империя - и имперският режим с простата си пародия на парламент е режимът, който процъфтява сега в повечето големи милитаристични държави на европейския континент. Узурпаторската диктатура на Правителствения апарат, която на пръв поглед създава привидност на диктатура над самото общество, издигаща се еднакво над всички класи и еднакво унижаваща всички класи, в действителност стана, поне на европейския континент, единствената възможна държавна форма, при която присвояващата класа може да запазва господството си над произвеждащата класа. Сборището от призраци на всички останали в миналото френски парламенти, което все още витае над Версай, няма никаква друга реална сила освен правителствената машина във формата, в която тя беше създадена от Втората империя.
Гигантският правителствен паразит, който с всеобхващащите си пръстени - бюрокрацията, полицията, постоянната армия, духовенството и съдийското съсловие - уплита като боа обществения организъм, съществува от времето на абсолютната монархия. Тогава централизираната държавна власт трябваше да служи като могъщо оръдие на зараждащото се буржоазно общество в борбата му за освобождение от феодализма. Френската революция от XVIII век, която си бе поставила за задача да изхвърли средновековните вехтории на сеньориалните, местните, градските и провинциалните привилегии, не можеше същевременно да не очисти обществената почва от последните пречки, които още спъваха пълното развитие на централизираната държавна власт с нейните всесилни органи, изградени по принципа на системното и йерархично разделение на труда. В такъв вид тя възникна по времето на Първата империя, която самата беше създадена от коалиционните войни на стара полуфеодална Европа против нова Франция. При следващите парламентарни режими - Реставрацията, Юлската монархия и републиката на партията на реда - върховното управление на тази държавна машина не само стана ябълка на раздора между съперничещите си фракции на господстващите класи, неудържимо привличани към него от доходите и от изгодните длъжности, които то носеше, но и колкото повече с икономическия прогрес на съвременното общество се увеличаваха редовете на работническата класа, растяха мизерията и бедствията ѝ, организираше се нейната съпротива и се развиваше у нея стремежът към свобода, с една дума - колкото повече съвременната класова борба, борбата между труда и капитала, вземаше по-ясна форма, толкова по-поразителна промяна ставаше в облика и характера на държавната власт. Държавната власт винаги е била власт, която пази реда, т. е. съществуващия обществен строй, и следователно подчиняването и експлоатацията на произвеждащата класа от присвояващата класа. Но докато този строй се приемаше като неотменна и неоспорима необходимост, държавната власт можеше да си дава вид на безпристрастие. Тя поддържаше съществуващото подчинение на масите като непоклатим ред на нещата, като социален факт, който масите търпят, без да се борят против него, а тяхното „естествено началство“ го поддържа без особени грижи. С навлизането на самото общество в нова фаза, фазата на класовата борба, неизбежно трябваше да се измени (да претърпи резки изменения) характерът на неговата организирана обществена сила, на държавната власт - все повече характерът на държавната власт се развиваше като оръдие на класовия деспотизъм, като политическа машина, която съществува, за да увековечи с насилие социалното поробване на производителите на богатствата от онези, които ги присвояват, като оръдие за икономическото господство на капитала над труда. След всяка нова народна революция, в резултат на която управлението на държавната машина преминаваше от една групировка на господстващите класи у друга, потисническият характер на държавната власт се развиваше все по-пълно и се използваше все по-безпощадно, защото обещанията, дадени от революцията и наглед осигурени от нея, можеха да бъдат нарушени само с прилагането на сила. При това промените, които настъпваха като резултат на извършваните една след друга революции, само даваха политическа санкция на социалния факт, че властта на капитала нарастваше, и поради това предаваха самата държавна власт все по-непосредствено в ръцете на преките врагове на работническата класа. Така Юлската революция предаде властта от ръцете на земевладелците в ръцете на едрите фабриканти (едрите капиталисти), а Февруарската революция - в ръцете на обединилите се фракции на господстващата класа, обединили се въз основа иа антагонизма си към работническата класа в „партия на реда“ - ред на тяхното класово господство. В периода на парламентарната република държавната власт стана най-после открито признато оръдие за война на присвояващата класа против произвеждащите народни маси. Но като открито оръдие на гражданската война тя можеше да бъде използвана само през време на гражданска война и затова условие за съществуването на парламентарната република беше продължаването на открито обявената гражданска война, т. е. отричането на същия този „ред“, от името на който се водеше тази гражданска война. Такова положение на нещата можеше да има само спазматичен, извънреден характер. То беше невъзможно като нормална политическа форма на обществото, непоносимо беше дори за по-голямата част от буржоазията. И поради това, когато всички елементи на народната съпротива бяха разгромени, парламентарната република трябваше да изчезне (да очисти пътя), като отстъпи мястото си на Втората империя.
Империята, която заявяваше, че се опира на производителите, представляващи мнозинството от нацията - на селяните, които изглеждаха невъвлечени в класовата борба между капитала и труда (безразлични и враждебни и към двете борещи се обществени сили), която използваше държавната власт така, като че ли беше сила, стояща над господстващите класи и над класите, по отношение на които се осъществява това господство, която наложи на тези класи примирие (като заглуши класовата борба в политическата ѝ, а следователно и революционна форма), която лиши държавната власт от формата ѝ на открит класов деспотизъм, като разби парламентарната власт, т. е. непосредствената политическа власт на присвояващите класи, - тази империя беше единствено възможната държавна форма, способна временно да продължи съществуването на стария обществен ред. Ето защо целият свят приветства империята като „спасителка на реда“ и в целия свят хората, претендиращи за ролята на робовладелци, 20 години се възхищаваха от нея. Под нейното господство, което съвпадна с промените, причинени на световния пазар от Калифорния, Австралия[454] и от чудното развитие на Съединените щати, започна период на небивала промишлена активност, оргия на борсовата спекула, на финансовото мошеничество, на авантюризма на акционерните дружества, а всичко това водеше до бърза централизация на капитала чрез експроприиране на средната класа и до увеличаване на пропастта между капиталистическата и работническата класа. Цялата отвратителност на капиталистическия строй, вътрешните тенденции на който получиха пълен простор, излезе безпрепятствено наяве. И в същото време - оргия на тънещата в разкош безнравственост, блясък на разврата, дяволска вакханалия на всички низки страсти на „висшите класи“. Тази последна форма на правителствената власт беше същевременно най-проституираната ѝ форма, безсрамен грабеж на държавните средства от банда авантюристи, разсадник на огромни държавни дългове, венец на разложението, изкуствен живот, пълен с фалш и лицемерие. Правителствената власт с цялата ѝ блестяща декорация, която я покриваше от горе до долу, бе затънала в кал. Щиковете на Прусия, която сама жадуваше да пренесе европейския център на този режим на златото, кръвта и калта от Париж в Берлин, оголиха пълната гнилост на самата държавна машина и гниенето на целия обществен организъм, който процъфтяваше при този режим.
Това беше държавната власт в нейната последна и най-проституирана форма, в нейната най-пълна и гнусна действителност, която работническата класа на Париж трябваше да преодолее и от която само тя можеше да избави обществото. Колкото се отнася до парламентаризма, той беше умъртвен от собствения си триумф и от империята. На работническата класа оставаше само едно - да не го възкресява.
Работниците трябваше да разбият не една повече или по-малко незавършена форма на правителствената власт на старото общество, а самата тази власт в последната ѝ и изчерпваща форма - империята. Права противоположност на империята беше Комуната.
Най-просто разбирана, Комуната означаваше преди всичко предварително разрушаване на старата управленческа машина в централните ѝ пунктове, в Париж и в другите големи градове на Франция, и заменянето ѝ с истинско самоуправление, което в Париж и в големите градове, представляващи социална опора на работническата класа, беше правителство на работническата класа. Вследствие на обсадата Париж се избави от армията, която беше заменена от националната гвардия, състояща се в основната си маса от работниците на Париж. Въстанието на 18 март стана възможно само благодарение на това положение на нещата. Този факт трябваше да се превърне в установен ред, а постоянната армия, която защищава правителството и е насочена против народа, да се замени с националната гвардия на големите градове, т. е. с народа, въоръжен, за да не допусне правителствена узурпация. Комуната трябваше да се състои от градски представители, избрани чрез общо гласуване по различни райони (тъй като Париж беше инициатор на Комуната и служеше като неин образец, трябва да се позовем на него), отговорни и във всяко време сменяеми. Естествено, повечето от тях биха били работници или признати представители на работническата класа. Комуната трябваше да бъде не парламентарна, а работеща корпорация, която едновременно и законодателства, и изпълнява законите. Полицаите, които досега бяха оръдие на централната власт, трябваше да станат слуги на Комуната и като длъжностните лица от всички останали области на управлението трябваше да се назначават от Комуната и винаги да бъдат сменяеми от нея; всички длъжностни лица, както и самите членове на Комуната, трябваше да изпълняват работата си срещу заплата, каквато получава работник. Занапред и съдиите трябваше да бъдат избираеми, сменяеми и отговорни. Инициативата по всички въпроси на обществения живот трябваше да остане в ръцете на Комуната. С една дума, всички обществени функции, дори малкото такива функции, които биха принадлежали на централното правителство, биха се изпълнявали от чиновници на Комуната, следователно под контрола на Комуната. Едно от най-нелепите твърдения - че централните функции не са функции на правителствената власт над народа, а функции, наложени от главните и общи нужди на страната - би станало невъзможно. Тези функции ще съществуват, но изпълняващите ги лица не биха могли, както при старата правителствена машина, да застанат над действителното общество, защото тези функции трябваше да се изпълняват от комунални чиновници, следователно винаги под действителен контрол. Обществените длъжности преставаха да бъдат частна собственост, която централното правителство раздава на своите протежета. Премахването на постоянната войска и на правителствената полиция унищожаваше материалната сила на потисничеството. Отделянето на църквата от държавата и експроприирането на всички църкви, доколкото те са корпорации, притежаващи имущества, и премахването на религиозното преподаване от всички обществени училища (като едновременно се въведе безплатно обучение) и ограничаването му до уединената сфера на частния живот, където да съществува от милостинята на верующите, освобождаването на всички учебни заведения от правителственото опекунство и зависимост - всичко това трябваше да сломи силата на духовното потисничество, да направи науката не само достъпна за всички, но и свободна от оковите на правителствения гнет и на класовите предразсъдъци. Муниципалните данъци трябваше да се определят и събират от Комуната, данъците за общодържавни цели - от комунални длъжностни лица, и да се изразходват от самата Комуна за общи нужди (тяхното изразходване за общи нужди да се контролира от самата Комуна).
По този начин правителствената сила за потискане и власт над обществото се разрушаваше поради премахването на чисто потисническите ѝ органи, а функциите, които правомерно принадлежат на правителствената власт, трябваше да се изпълняват не от органи, стоящи над обществото, а от отговорни служители на самото общество.
7) ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Срещу борещия се, трудещ се, мислещ Париж, наелектризиран от ентусиазма на историческата инициатива и изпълнен от героизма на настоящето, срещу новото общество, което се ражда в мъки, противостои във Версай старото общество, светът на традиционното лицемерие, затънал в лъжа. Неговият истински представител е това земевладелско Събрание, пълно с фъфлещите вампири на всички отживели режими, в които последователно се е въплъщавало класовото господство във Франция; техен ръководител е един стар парламентарен шарлатанин, а техният меч е в ръцете на бонапартистките capitulards, които бомбардираха Париж пред очите на своите пруски победители.
Планините от развалини, с които се покри Франция при падането на Втората империя, за тях са само благоприятна възможност да изравят и измъкват на бял свят цялата смет на предишни развалини - сметта на легитимизма или орлеанизма.
Те се мъчат да разпалят пламъка на живота в атмосфера, отровена от гробищните миазми на всички емиграции на миналото. (Самият въздух, който те дишат, е отровен от гробищните миазми на всички емиграции на миналото.)
У тях няма нищо реално освен общия им заговор против живота, користта на класовите им интереси, желанието им да ръфат трупа на френското общество, освен общите им робовладелски интереси, омразата им към настоящето и войната им против Париж.
Всичко в тях е карикатурно, като се почне от тази стара мумия от режима на Луи-Филип, граф Жобер, който се провиква в Националното събрание, в двореца на Людовик XIV: „Ние сме държавата!“ („Държавата - това сме ние“)[455] (те наистина са призракът на държавата, откъсната от обществото), до пълзящите пред Тиер републиканци, които устройват свои събрания в Жо- дьо-Пом (зала за игра на топка), за да демонстрират израждането си в сравнение с предшествениците си от 1789 г.
Начело на тях стои Тиер, преобладаващото мнозинство от тях се разделя на две групи - легитимисти и орлеанисти, в опашката им вървят републиканците от „стар стил“. Всяка от тези фракции интригува, стремейки се към собствената си реставрация; републиканците се стремят към реставрация на парламентарната република, възлагайки надеждите си на старческото славолюбие на Тиер, засега образуват републиканска декорация за неговото управление и с присъствието си санкционират войната на бонапартистките генерали против Париж, след като се опитаха да въвлекат Париж в обятията на Тиер и да го обезоръжат под командата на Сесе! Рицари на печалния образ! Униженията, които те доброволно търпят, показват в какво се е изродил републиканизмът като особена форма на класово господство. Именно тях имаше предвид Тиер, когато попита събралите се мерове на департамента Сена и Оаза какво искат още: „Не стои ли той, обикновеният гражданин, начело на държавата?“ Прогресът от 1830 до 1870 г. се състои в това, че тогава Луи-Филип беше най-добрата република, а сега най-добрата република е самият мъничък Тиер, министърът на Луи-Филип.
Принудени да вършат истинското си дело - воденето на войната против Париж - с помощта на бонапартистките войници, жандарми и полицаи под командата на запасни бонапартистки генерали, те треперят от страх, подозирайки, че както в периода на режима им от 1848 до 1851 г., те само коват оръдието за втора реставрация на империята. Папските зуави, вандейците на Кателино, бретонците на Шарет - ето какво представлява в действителност тяхната „парламентарна“ армия, този призрак на армия в сравнение с реалната сила на империята. Те, които побесняват само при думата „република“, същевременно приемат от нейно име всички искания на Бисмарк, разпиляват от нейно име остатъците от богатствата на Франция за гражданска война, хулят от нейно име Париж, подготвят от нейно име закони за бъдеща разправа с метежниците, узурпират от нейно име диктаторската власт над Франция.
Законността на властта си те обосновават с общото изборно право, против което винаги са се борили, когато самите те бяха на власт от 1815 до 1848 г., което те отмениха през май 1850 г., след като то беше въведено от републиката против волята им и което те сега приемат във вид на проституирано наследство на империята, като забравят при това, че заедно с него приемат империята на плебисцитите! Самите те са немислими дори със своето общо изборно право.
Те упрекват Париж, че се е опълчил против националното единство, а тяхната първа дума беше искането да се обезглави това единство, като се лиши Париж от званието столица. Париж извърши онова, което самите те уж желаеха, но той го извърши не така, както те желаеха, не като реакционна фантазия на миналото, а като революционно утвърждаване на бъдещето. От 18 март насам шовинистът Тиер заплашва Париж с „пруска интервенция“, в Бордо той настояваше за „интервенция на Прусия“, фактически действа против Париж само със средствата, предоставени му от Прусия. В сравнение с този шарлатанин на шовинизма Бурбоните бяха олицетворение на самото достойнство.
Каквото и име да носи тяхната реставрация - в случай, че те победят, - какъвто и сполучлив претендент да я възглави, нейна действителност може да бъде само империята - последната и неизбежна политическа форма на господство на техните прогнили класи. Ако съумеят да я възстановят - а успее ли който и да е от техните планове за реставрация, ще бъдат принудени да я възстановят, - те ще съумеят само да ускорят гниенето на представляваното от тях старо общество и узряването на новото общество, против което се борят. Техните угаснали очи виждат само политическата фасада на отживелите режими и те мечтаят да ги възкресят, като поставят начело някакъв Анри V или Парижкия граф. Те не виждат, че социалните основи, на които са почивали тези политически надстройки, вече са изгнили, че тези режими бяха възможни само в миналите фази от развитието на френското общество, при условия, които това общество вече е надраснало, и че сега то, като състояние на своето гниене, може да допусне само режим на империята, и като свое възраждане - само Републиката на труда. Те не разбират, че циклите на политическите форми са представлявали само политически израз на действителните изменения, които стават в обществото.
Прусаците, които в грубо опиянение от военния си триумф наблюдават агонията на френското общество и я използват за своите цели с мръсната пресметливост на Шейлок и с грубата наглост на Krautjunker*20, вече сами са наказани с това, че империята бе пресадена на германска почва. Самите те са обречени да освободят във Франция подземните сили, които ще ги погълнат заедно със стария ред на нещата. Парижката комуна може да падне, но Социалната революция, на която тя сложи началото, ще победи. Месторождението ѝ е навсякъде.
ФРАГМЕНТИ
Лъжите в бюлетините на Тиер
Безкрайните мошеничества на Версай, лъжливият му характер се въплъщават и концентрират най-пълно в Тиер, този професионален лъжец, за когото „реалността на нещата“ съществува в техния „парламентарен смисъл“, т. е. като лъжа.
В отговора си на писмото на архиепископа той хладнокръвно отрича „мнимите екзекуции и репресии(!), приписвани на версайските войски“, и тази безсрамна лъжа се потвърждава от косия, назначена специално за това от неговата „земевладелска камара“. Той знае, разбира се, че самите бонапартистки генерали тържествено обявяват тези разправи. Но в „парламентарен смисъл“ те не съществуват.
В циркуляра си от 16 април по повод на бомбардирането на Париж той пише:
„И да са били дадени няколко оръдейни изстрела, това е направила не версайската армия, а неколцина инсургенти, които са искали да покажат, че се сражават, макар всъщност да са се страхували да си покажат носа“.
Разбира се, Париж бомбардира сам себе си, за да покаже на света, че се сражава!
И след известно време: „Нашата артилерия не бомбардира; но, наистина, обстрелва“.
Бюлетин на Тиер по повод на Мулен-Саке (4 май): „Освобождението на Париж от потискащите го отвратителни тирани“ (освобождение - чрез избиване на спящи национални гвардейци).
Разнородната сбирщина от въоръжени отряди - утайката на бонапартистката войнишка сган, пусната от затворите по милостта на Бисмарк, с основно ядро жандармите на Валантен и полицаите на Пиетри, с гарнитура от папските зуави, шуаните на Шарет, вандейците на Кателино, и всичко това под командата на генерали-дезертьори от декемврийския режим и капитулацията, - тази сбирщина той нарича „най-добрата армия, която Франция е имала някога“. И ако прусаците досега стоят в Сен-Дени, то е само защото Тиер иска да ги плаши с вида на тази „най-добра от добрите армии“.
Ако такава е „най-добрата армия“, то версайското допотопно Събрание е „най-либералното и най-свободно избраното от всички събрания, които Франция е имала някога“. Но Тиер достига върха на своята ексцентричност, като заявява пред меровете и др., че е „човек, който никога не е нарушавал думата си“ - разбира се, той е държал на думата си в парламентарен смисъл.
Той е най-истинският републиканец, а „Събранието е по-либерално и от самия него“ (заседанието от 27 април).
В обръщението до меровете: „Можете да разчитате на моята дума, аз никога не съм я нарушавал“, т. е. в непарламентарен смисъл - никога не съм я спазвал. „Това събрание е едно от най-либералните, които Франция е избирала някога.“
Той сравнява себе си с Линкълн, а парижани - с бунтовниците робовладелци от Юга. Но южняците искаха териториално отделяне от Съединените щати, за да запазят робството. А Париж иска отделяне от властта на самия господин Тиер и представляваните от него интереси, за да бъде освободен трудът.
Отмъстителната злоба, с която бонапартистките генерали, жандармите и шуаните се нахвърлят върху Париж, е неизбежна в класовата война против труда, обаче в дребната комедия на своите бюлетини Тиер използва това като предлог, за да играе ролята на някакъв карикатурен Наполеон I и да става за смях на Европа, заявявайки безсрамно, че с войната си против парижани френската армия си върнала славата, която загуби във войната с прусаците. По този начин цялата война заприличва на обикновена детска игра, замислена, за да се даде воля на детинското славолюбие на един пигмей, опиянен от това, че може да описва собствените си сражения, водени от собствената му армия, под собственото му тайно командване.
И лъжите му достигат върха си, когато става дума за Париж и провинцията.
Излиза, че Париж, който в действителност вече два месеца отблъсква „най-добрата армия, която Франция е имала някога“, въпреки тайната помощ, която тази армия получава от прусаците, жадува само Тиер да го спаси от „жестоките тирани“ и затова се сражава против Тиер, макар да представлява само шепа престъпници.
Тиер неуморно представя Комуната като шепа каторжници, престъпници, измет. Париж се сражава против Тиер, защото иска Тиер да го спаси от „потискащите го отвратителни тирани“. Но тази „шепа“ отявлени престъпници вече два месеца дава отпор на „най-добрата армия, която Франция е имала някога“, предвождана от непобедимия Мак-Махон и вдъхновявана от наполеоновския гений на самия Тиер!
Съпротивата на Париж не била действителност - но затова пък лъжите на Тиер за Париж са действителност.
Като не се задоволяват с това, че опровергават Тиер със своите подвизи, всички живи елементи на Париж напразно се обръщаха към него, за да го изведат от създадения от него свят на лъжата.
„Не бива да се смесва парижкото движение със завладяването на Монмартър, което послужи само като негов повод и начало; това движение е общо и се корени дълбоко в съзнанието на Париж; мнозинството дори от онези, които по една или друга причина не се присъединиха към него (стоят настрана), все пак не отричат неговата социална обоснованост“.
Кой заяви това на Тиер? Делегатите на синдикалните камари, хора, които говорят от името на 7-8 хиляди търговци и индустриалци. Те отидоха във Версай, за да му го кажат лично. Същото заявиха Лигата на републиканския съюз и масонските ложи[456] чрез устата на своите делегати и чрез своите демонстрации. Но Тиер държи на своето.
В бюлетина по повод на Мулен-Саке той пише (4 май):
„300 души са взети в плен... останалите бунтовници са бягали презглава, като са оставили на бойното поле 150 убити и ранени... Такава е победата, която Комуната ще може да слави в своите бюлетини. Париж скоро ще бъде освободен от потискащите го жестоки тирани“.
Но борещият се Париж, действителният Париж не е неговият Париж. Неговият Париж е парламентарната лъжа. „Богатият, капиталистическият, тунеядският Париж“, космополитичният вертеп - това е неговият Париж. Това е Париж, който иска да бъде върнат на Тиер; а действителният Париж е Париж на „подлата сган“. Париж, който показа храбростта си в „мирната процесия“ и в паническото бягство на Сесе, който изпълва сега Версай, Рюей, Сен-Дени, Сен-Жермен-ан-Ле, където го последваха кокотките, които се лепят по „хората на семейството, религията и реда“, а най-вече по „хората на собствеността“; Париж на тунеядските класи, Париж на franc-lileurs, който се забавлява да наблюдава с далекогледи бушуващите битки, за който гражданската война е само приятно развлечение - такъв е Париж на г-н Тиер, точно така, както кобленцката емиграция[457] беше Франция на г-н дьо Колон и както версайската емиграция представлява Франция на г-н Тиер.
Ако е лъжлива измислица Париж, който уж иска Тиер, неговата „земевладелска камара“, décembriseurs и жандармите да го освободят от Комуната, също такава измислица е и „провинцията“, която желае да се освободи от Париж с помощта на Тиер и на неговата „земевладелска камара“.
Още преди окончателното сключване на мирния договор във Франкфурт[458] Тиер призова провинцията да изпраща своите батальони национална гвардия и доброволци във Версай за борба с Париж. Провинцията категорично отказа. Само Бретан изпрати шепа шуани, „сражаващи се под бяло знаме, с пришито върху гърдите на всеки от тях Христово сърце от бяла тъкан и с бойния вик „Vive le roi!“*21 Ето как провинцията на Франция се отзова на неговия апел, така че той трябваше да измоли от Бисмарк пленените френски войски, да пусне в действие папските зуави (истинските въоръжени представители на неговата френска провинция) и да образува от 20 000 жандарми и 12 000 полицаи основното ядро на своята армия.
Въпреки стената от лъжи, идейната и полицейска блокада, чрез която се опитваше (да отдели) да изолира Париж от провинцията, провинцията не само не му прати батальони за водене на войната против Париж, но и изпрати при него такъв поток от делегации, които настояваха да се сключи мир с Париж, че той отказа повече да ги приема лично. Тонът на изпратените от провинцията адреси, в повечето от които се предлагаше да се сключи незабавно примирие с Париж, да се разпусне Събранието, „понеже е изтекъл срокът на неговите пълномощия“, и да се дадат исканите от Париж муниципални права, беше толкова оскърбителен, че Дюфор се опълчва против тях в своя „циркуляр против помирението“, адресиран до префектите. А „земевладелската камара“ и Тиер не получиха от провинцията нито един съчувствен адрес. Но grand défi*22, което провинцията хвърли в отговор на „лъжите“, разпространявани от Тиер за нея, бяха муниципалните избори от 30 април, проведени при неговото правителство и въз основа на закон, изработен от неговото Събрание. От 700 000 (кръгло) муниципални съветници, избрани в 35 000 общини, които оставаха още на осакатена Франция, легитимистите, орлеанистите и бонапартистите не можаха заедно да прокарат дори 8000 свои привърженици! Допълнителните избори бяха още по-враждебни! Това ясно показа колко Националното събрание, избрано внезапно и под лъжлив предлог, представлява Франция, провинциална Франция, Франция без Париж!
Но проектът да се свика в Бордо събрание на муниципални делегати от големите провинциални градове, осъществяването на който Тиер забрани въз основа на собствения си закон от 1834 г. и на бонапартисткия закон от 1855 г.[459], го принуди да признае, че „неговата провинция“ е също такава лъжа, каквато е и „неговият“ Париж. Той обвинява провинцията, че прилича на „вероломния“ Париж с горещото си желание „да положи основите на комунизма и на бунта“. Още веднъж му беше даден отговор в последните резолюции на муниципалните съвети на Нант, Виен, Шамбери, Лиму, Каркасон, Анже, Карпантра, Монпелие, Прива, Гренобъл и други, които настойчиво предлагаха да се сключи мир с Париж, като държаха на „безусловно признаване на републиката и на комуналните права; всичко това“, както заявява муниципалният съвет на Виен, „избраните на 8 февруари лица обещаха в своите циркулярни послания, когато бяха още кандидати. За да се прекрати външната война, то“ (Националното събрание) „отстъпи две провинции и обеща на Прусия 5 милиарда. То трябва да направи всичко, за да сложи край на гражданската война.“
(Тъкмо обратното: двете провинции не са „частна“ собственост на тези лица, а що се отнася до обещаните 5 милиарда, цялата работа е там, че те трябва да бъдат платени от френския народ, а не от тях.)
Ето защо, макар че Париж може с пълно основание да се оплаче от провинцията, че се ограничава с мирни демонстрации, без да му окаже помощ в борбата му против всички сили на правителството... все пак провинцията най-недвусмислено опроверга лъжите на Тиер и на Събранието, че били нейни представители. Тя заяви, че тяхната провинция е лъжа, както и цялото им съществуване - празно лицемерие и измама.
***
Генералният съвет се гордее с важната роля, която изиграха парижките секции на Интернационала в славната парижка революция. Въпросът не е в това, както си въобразяват глупците, че парижката или някакви други секции на Интернационала получавали mot d'ordre*23 от центъра. Но тъй като най-добрата част от работническата класа във всички цивилизовани страни принадлежи към Интернационала и е проникната от неговите идеи, навсякъде в движенията на работническата класа тя несъмнено трябва да върви начело.
Париж*24 беше на стража от самия ден на капитулацията, по силата на която правителството от пленници на Бисмарк му предаде Франция, но в замяна на това получи разрешение да запази лична охрана с очевидната цел да усмири Париж. Националната гвардия се реорганизира и възложи върховното си командване на Централен комитет, избран от всички роти, батальони и батареи на столицата; с изключение на някои остатъци от старите бонапартистки формации. Пред самото влизане на прусаците в Париж Централният комитет взе мерки да се преместят на Монмартър, в Белвил и Ла-Вилет оръдията и картечниците, изменнически оставени от capitulards именно в онези квартали, в които се готвеха да навлязат прусаците.
Въоръжен Париж беше единствената сериозна пречка за контрареволюционния заговор. Следователно Париж трябваше да бъде обезоръжен. По този въпрос камарата в Бордо се изказа съвсем откровено. Дори ако яростният рев на депутатите от „земевладелската камара“ не свидетелстваше така ясно за това фактът, че Тиер предаде Париж под заповедите на триумвират от decembriseur Виноа, бонапартисткия жандарм Валантен и генерала йезуит Орел дьо Паладин, не оставяше ни най-малко съмнение относно крайната цел на обезоръжаването на Париж. Но докато тези чудовищни престъпници признаха открито каква цел преследват, предлогът, който използваха, за да започнат гражданската война, беше най-безсрамната, най-нахалната (крещяща) лъжа. Артилерията на парижката национална гвардия - заяви Тиер - е собственост на държавата, поради което трябва да бъде върната на държавата. В действителност фактите бяха следните: Париж беше на стража от самия ден на капитулацията, по силата на която пленниците на Бисмарк му предадоха Франция, като издействуваха за себе си значителна лична охрана с очевидната цел да усмирят Париж. Националната гвардия се реорганизира и възложи върховното си командване на Централен комитет, избран от цялата маса на националните гвардейци с изключение на някои остатъци от старите бонапартистки формации. Пред самото влизане на прусаците в Париж нейният Централен комитет взе мерки да се преместят на Монмартьр, в Белвил и Ла-Вилет оръдията и картечниците, изменнически оставени от capitulards именно в онези квартали, в които се готвеха да навлязат прусаците. Тази артилерия беше създадена с пари, събрани от самата национална гвардия. В конвенцията от 28 януари тя беше официално призната за частна собственост на националната гвардия и като такава не беше включена в общата маса на държавното оръжие, което трябваше да се предаде на победителя. И Тиер се осмели да започне гражданска война под фалшивия предлог, че артилерията на националната гвардия била държавна собственост!
Заграбването на тази артилерия трябваше да послужи очевидно само като подготвителна мярка за общото обезоръжаване на парижката национална гвардия и следователно за обезоръжаването на революцията от 4 септември. Но тази революция стана узаконено състояние на Франция. Републиката във Франция бе призната от победителя в самия текст на капитулацията, а след капитулацията бе призната от чуждите държави, от нейно име беше свикано Националното събрание. Единственото законно основание на Националното събрание в Бордо и на неговата изпълнителна власт беше революцията на парижките работници от 4 септември. Ако не беше революцията от 4 септември, това Национално събрание незабавно би трябвало да отстъпи мястото си на законодателния корпус, който беше избран въз основа на общо изборно право и бе разгонен от революцията. Тиер и неговата банда би трябвало да капитулират, за да получат гаранционни свидетелства и удостоверения, опасяващи ги от пътешествие до Кайена. Националното събрание, с неговото пълномощие да сключи мира с Прусия, беше само един от епизодите на революцията. Нейно действително въплъщение беше въоръженият Париж, онзи Париж, който извърши тази революция, който издържа заради нея петмесечна обсада с всичките ужаси на глада, Париж, който въпреки „плана“ на Трошю с продължителната си съпротива даде възможност да се води много упорита отбранителна война в провинцията. И сега този Париж или трябваше по оскърбителната заповед на разбунтувалите се робовладелци от Бордо да се разоръжи и да признае, че народната революция от 4 септември не е имала друга цел освен обикновеното предаване на властта от ръцете на Луи Бонапарт и неговите фаворити в ръцете на други претенденти за трона, или Париж трябваше да води самоотвержена борба за делото на Франция, която можеше да се спаси от пълно падение и да възкръсне за нов живот само чрез революционно разрушаване на онези политически и социални условия, които породиха Втората империя и под нейното покровителство сами дойдоха до пълно разложение. Париж, измъчен от петмесечен глад, не се поколеба нито миг. Той беше изпълнен с героична решителност да мине през всички опасности на борбата с френските заговорници пред очите на пруската армия, която стоеше пред вратите му. Но от дълбоко отвращение към гражданската война народното правителство на Париж, Централният комитет на националната гвардия, продължаваше да заема чисто отбранителна позиция въпреки провокационните действия на Националното събрание, узурпаторските действия на изпълнителната власт и застрашителното съсредоточаване на войски в Париж и около него.
Сутринта на 18 март Париж беше събуден от гръмогласни викове: „Vive la Commune!“*25 Какво представлява Комуната, този сфинкс, който измъчва буржоазните умове със своята загадка?
„Парижките пролетарии“ - писа Централният комитет в манифеста си за 18 март, - „виждайки пороците и измяната на господстващите класи, разбраха, че за тях е ударил часът, когато трябва да спасят положението, като вземат в свои ръце управлението на обществените работи... Те разбраха, че техен повелителен дълг и тяхно неоспоримо право е да станат господари на собствената си съдба, като вземат в ръцете си политическата власт.“
Но работническата класа не може просто да завладее готовата държавна машина и да я постави в действие за собствените си цели, както са правили съперничещите фракции на присвояващата класа при своя победа.
Централизираната държавна власт с нейните всесилни органи: постоянната армия, полицията, бюрокрацията, духовенството и съдийското съсловие - органи, изградени по принципа на системното и йерархичното разделение на труда - съществува от времената на абсолютната монархия, когато тя служеше като могъщо оръжие на зараждащото се буржоазно общество в борбата му за освобождение от феодализма. Френската революция от XVIII век изхвърли вехториите на сеньориалните, местните, градските и провинциалните привилегии, като по този начин очисти обществената почва от последните средновековни препятствия за тази държавна надстройка. Тя доби окончателната си форма през време на Първата империя, която самата беше плод на коалиционните войни на стара, полуфеодална Европа против нова Франция. При следващите парламентарни режими владеенето на правителствената власт не само стана ябълка на раздора между съперничещите си фракции на господстващите класи, непреодолимо привличани от доходите и от влиятелните и изгодните длъжности, които тя носеше - но и заедно с икономическите изменения в обществото се изменяше и политическият ѝ характер. Колкото повече прогресът на промишлеността развиваше, разширяваше и задълбочаваше класовия антагонизъм между капитала и труда, толкова повече правителствената власт придобиваше характер на национална власт на капитала над труда, на политическа сила, организирана, за да може чрез насилие да осигурява социалното робство, придобиваше характер на обикновена машина за класово господство. След всяка народна революция, която означаваше нова крачка напред в хода (развитието) на борбата между класите (на класовата борба), потисническият характер на държавната власт изпъква все по-безпощадно, все по-очебийно. Юлската революция, която предаде управлението на държавната машина от ръцете на земевладелеца в ръцете на капиталиста, по тоя начин го предаде от ръцете на един по-далечен враг на работниците в ръцете на непосредствения им враг. Ето защо държавната власт заема по-ясно изразена позиция на враждебност и потискане към работническата класа. Февруарската революция вдига знамето на „социалната република“ и по този начин от самото начало доказва, че истинският смисъл на държавната власт е вече разобличен, че е отхвърлена нейната претенция да играе ролята на въоръжена сила, която уж охранява общественото благоденствие, претенцията ѝ, че е уж въплъщение на общите интереси на обществото, че стои над враждуващите частни интереси, които си имат собствени сфери - тази революция доказва, че тайната на държавната власт като оръдие за класов деспотизъм е разкрита, че работниците се стремят към република вече не като политическа разновидност на старата система на класово господство, а като революционно средство за премахване на самото класово господство. Виждайки се застрашена от „социалната република“, господстващата класа инстинктивно чувства, че анонимното царство на парламентарната република може да бъде превърнато в акционерно дружество на неговите враждуващи фракции, докато монархиите на миналото със самото си име говорят за победата на една фракция и за поражението на друга, за надмощието на интересите на една част от господстващата класа над интересите на друга, на поземлената собственост над капитала - или на капитала над поземлената собственост. Противоположно на работническата класа господстващата досега класа, в каквито и специфични форми да си е присвоявала труда на масите, има един и същ икономически интерес: да запази робството на труда и да жъне неговите плодове или непосредствено, като собственик на земята и капиталист, или косвено, като държавни паразити на земевладелеца и капиталиста да поддържа с насилствени методи такъв „ред“, при който произвеждащата маса, „подлага сган“, служи само като източник на богатство и на господство за „висшите класи“. Ето защо легитимистите, орлеанистите, буржоазните републиканци и бонапартистките авантюристи, които жадуват да оправдаят името си на защитници на собствеността преди всичко с нейното разграбване, се сплотяват в единен фронт и влизат в „партията на реда“, която е практически резултат на една революция, извършена от пролетариата, който възторжено издигаше лозунга за „социална република“. Парламентарната република на партията на реда е не само царство на терора на господстващата класа: държавната власт става в нейни ръце открито признато оръдие на гражданската война на капиталиста и земевладелеца - да не говорим за техните държавни паразити - против революционните стремежи на производителя.
При монархическите режими потисническите мерки и принципите, провъзгласявани от правителството, което се намира на власт в дадения момент, биват разобличавани пред народа от онези фракции на господстващата класа, които не са на власт; опозицията сред господстващата класа се стреми да заинтересува народа със своите партийни разпри, като апелира към неговите интереси, взема позата на народни трибуни, защищавайки народните свободи. Но в анонимното царство на републиката, в която са слети в едно цяло начините за потискане, прилагани при всички режими на миналото (която взема оръдията си за потискане от арсеналите на всички режими на миналото), и в която тези начини се прилагат безпощадно, различните фракции на господстващата класа устройват истинска оргия на ренегатството. С цинично нахалство те се отказват от предишните си декларации, погазват своите „така наричани“ принципи, проклинат революциите, които сами са предизвикали в името на тези принципи, проклинат самото име република, макар че само нейното анонимно царство дава достатъчен простор, за да бъдат включени те в общия кръстоносен поход против народа.
По такъв начин тази най-жестока форма на класово господство е същевременно и най-омразната, предизвикваща най-голямо възмущение. Използвайки държавната власт само като оръдие на гражданската война, тя може да задържа тази власт само като увековечи гражданската война. Господството на партията на реда начело с парламентарна анархия, увенчано от непрестанните интриги на фракциите на партията на „реда“, всяка от които се стреми да възстанови своя любим режим, намирайки се в открита война с цялото общество, съществуващо извън собствения ѝ тесен кръг, - това господство на партията на реда става най-непоносимото господство на безредието. След като във войната си против народните маси партията на реда сломи всички средства на тяхната съпротива и отдаде обезсилените народни маси на произвола на изпълнителната власт, мечът на изпълнителната власт отстрани от сцената самата нея заедно с парламентарния ѝ режим. Ето защо тази парламентарна република на партията на реда може да бъде само междуцарствие. Неин естествен резултат е режимът на империята, която и по ред да е тази империя. Държавната власт във форма на империя, за която сабята служеше като скиптър, заявяваше, че се опира на селяните, на тази обширна маса от производители, които стоят като че ли настрана от класовата борба между труда и капитала; империята се представяше за спасителка на работническата класа, тъй като разрушила парламентаризма, а заедно с него и прякото подчиняване на държавната власт от господстващите класи, и за спасителка на самите господстващи класи, тъй като държи в подчинение работническата класа, без да оскърбява чувствата ѝ; тя заявява, че целта ѝ е, ако не общественото благоденствие, поне националната слава. И поради това империята се обявява за „спасителка на реда“. Колкото и да е оскърбителна империята за политическата гордост на господстващата класа и на нейните държавни паразити, тя показа, че е режим, който действително е адекватен на буржоазния „ред“, тъй като дава пълен простор на всички оргии на нейната промишленост, на всички гнусотии на нейната спекула, на целия безнравствен разкош на нейния живот. Държавата, която уж се е издигнала по този начин над гражданското общество, в действителност сама става разсадник на всички мръсотии в това общество. Пруските щикове оголиха пълната гнилост на тази държава и същевременно гнилостта на обществото, което тя уж трябва да опаси; но този имперски режим е толкова неизбежен като политическа форма на „реда“, т. е. на „реда“ на буржоазното общество, че самата Прусия, би казал човек, унищожи неговия център в Париж, само за да го пренесе в Берлин.
Империята не е като своите предшественици - легитимната монархия, конституционната монархия и парламентарната република - просто една от политическите форми на буржоазното общество, тя е същевременно неговата най-проституирана, най-завършена и последна политическа форма. Това е именно държавната власт на съвременното класово господство, поне на европейския континент.
- КРАЙ -
БЕЛЕЖКИ
*1 Виж настоящия том, стр. 479. Ред.
*2 В окончателния текст на „Гражданската война във Франция“ Маркс е внесъл следното уточнение: Ернест Пикар е бил министър на финансите в правителството на националната отбрана; вестник „Electeur libre“ е бил орган на Министерството на финансите. Ред.
*3 В Англия на престъпниците, пуснати под полицейски надзор, са били издавани такива билети. Ред.
*4 Тук в ръкописа има пропуск. Ред.
*5 Фердинанд II. Ред.
*6 замъци, имения. Ред.
*7 на всяка цена. Ред.
*8 безподобната камара“. Ред.
*9 буквално: „биче око“, исторически - вестибюлът с кръгъл прозорец във Версайския дворец, където се събирали придворните в очакване на краля. Ред.
*10 внезапен удар, внезапно нападение. Ред.
*11 сган, тълпа. Ред.
*12 Дарбоа. Ред.
*13 франтове, контета. Ред.
*14 подкани за разпръскване. Ред.
*15 Бержере. Ред.
*16 взвод. Ред.
*17 „Събранието заседава мирно“. Ред.
*18 с леко сърце (игра с израза на председателя на Министерския съвет Оливие - виж настоящия том, стр. 510). Ред.
*19 „Да живее Комуната!“ Ред.
*20 провинциален, ограничен, закостенял немски дворянин (юнкер). Ред
*21 „Да живее кралят!“. Ред.
*22 главното предизвикателство. Ред.
*23 заповеди. Ред.
*24 От това място започва текст на три отделни страници ръкопис без номерация; към втория пасаж е написано: „страница 9“. Ред.
*25 Да живее Комуната!“ Ред.
[375] «Черновки на «Гражданската война във Франция»», които представляват подготвителни варианти на това произведение, Маркс написал през април - май 1871 г. Още в първите дни след революцията от 18 март Маркс започва да проучва грижливо всички материали по събитията в Париж, събира изрезки от вестници, прави си многобройни извадки от френски и английски вестници. През втората половина на април Маркс започва работата над първия план и я продължава до към 10 май, а след това пише втори план на «Гражданската война във Франция», работата над който завършва в средата на май, след което преминава към написването на окончателния текст на «Гражданската война във Франция» във формата на възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация. Изрезките от вестниците и извадките на Маркс в неговите тетрадки, отнасящи се за последната седмица от съществуването на Парижката комуна, били използвани не във втория план, а вече в текста на самото възвание.
Ръкописите на първата и втората черновка на «Гражданската война във Франция» представляват листове с голям формат. Ръкописът на най-голямата по обем първа черновка, запазила се, както изглежда, изцяло, е от 11 изписани от двете страни листа, или 22 страници, от 1 до 22-а, номерирани от Маркс, с изключение на страниците 6-а и 13-а под ред. От ръкописа на втората черновка, която се е състояла, както може да се предположи, като се изхожда от номерацията на Маркс (не на всички листове има такава) очевидно от 13 листа, са се запазили 11 (8 от тях са изписани от едната страна, а 3 листа са изписани от двете страни). На липсващите листове от ръкописа се е намирал, както изглежда, параграф 4 от произведението, който е предшествал запазилия се параграф 5: «Започване на Гражданската война. Революцията от 18 март. Клеман Тома. Льоконт. Сблъскването на Вандомския площад». Последните три неномерирани страници (виж настоящия том, стр. 610-616) съдържат главно новата редакция на отделни пасажи от втория вариант. По-голямата част от текста в ръкописа на първата и втората черновка е зачеркната от Маркс с вертикални и наклонени черти, с които обикновено Маркс отбелязвал пасажите, използвани при работата над окончателния текст на «Гражданската война във Франция».В настоящото издание не се възпроизвеждат само онези думи и фрази от ръкописа, които са били зачеркнати от Маркс с хоризонтална черта. И в двата ръкописа има много обграждания на полето, скоби, квадратни скоби и т. н., които имат характер на работни бележки (в настоящото издание те не се възпроизвеждат).
Когато дава цитати или споменава декрети и прокламации на Комуната, в черновките си Маркс често се позовава на тях според датите на публикуването им или според датите на съобщенията за тях в лондонските вестници.
«Черновки на «Гражданската война във Франция»» не са били публикувани, докато Маркс и Енгелс са били живи и дълго време след смъртта на основоположниците на марксизма. Отделни откъси от първата черновка са били публикувани за първи път в СССР във вестник «Правда», бр: 72 и 76 от 14 и 18 март 1933 г. Пълният текст на първата и втората черновка са били публикувани за пръв път в СССР през 1934 г. на езика на оригинала (английски в руския превод в издадения от Института по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС «Архив Маркса и Знгельса», т. III (VIII).
[446] Capitulards - виж бележка 194.
[447] «Vengeur», бр, 30 от 28 април 1871 г.
[448] Sosiété générale - виж бележка 197.
[449] Лондонска конвенция - виж бележка 397.
[450] Разправа с републиканците на улица Транснон и септемврийските закони - виж бележка 200.
[451] Има се предвид нахлуването във Франция през 1814 и 1815 г. на войските от шеста и седма антифренска коалиция начело с Англия, Австрия, Прусия и Русия, за да бъде съборен режимът на империята на Наполеон I и реставрирана легитимната монархия на Бурбоните.
[452] Décembriseur - виж бележка 213.
[453] Комуните в Лион, Марсилия, Тулуза - виж бележка 421.
[454] Става дума за влиянието върху развитието на международната търговия на откриването в средата на XIX в. на нови златни находища в Калифорния и Австралия.
[455] Маркс намеква иронично за известната сентенция, приписвана на френския крал Людовик XIV и станала девиз на абсолютизма: «Държавата - това съм аз.»
[456] Виж бележка 409.
[457] Francs-fileurs - виж бележка 239.
Кобленицка емиграция - виж бележка 240.
[458] франкфуртският мирен договор, сключен на 10 май 1871 г., определил окончателните условия за мира между Франция и Германия, потвърдил отстъпването на Елзас и Източна Лотарингия на Германия, което било предвидено от прелиминарния мирен договор от 26 февруари 1871 г. (виж бележка 211). Според Франкфуртския договор били влошени условията за плащането от Франция на контрибуции и продължени сроковете на окупацията на френската територия от немските войски, което било реванш за оказаната от Бисмарк на версайското правителство помощ за смазването на Комуната. Като ограбил Франция, Франкфуртският мир направил неизбежно в бъдеще военното сблъскване между Франция и Германия.
[459] Има се предвид, както изглежда, «Закон за организацията на муниципалитетите» от 1831 г., който силно ограничавал правата на муниципалитетите, както и «Закон за организацията на муниципалитетите» от 1855 г., с който се забранявало иа муниципалните съвети да установяват контакт помежду си.
За проекта да бъде свикано в Бордо събрание на муниципалните делегати виж бележка 417.