Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
II. Теория на насилието
„Отношението на общата политика към формите на стопанското право е определено в моята система така решително и заедно с това така своеобразно, че не ще бъде излишно нарочно да го посоча, за да се облекчи изучаването на този въпрос. Формата на политическите отношения е исторически фундаменталното, а стопанските зависимости са само действие или частен случай и затова всякога са факти от втора категория. Някои от по-новите социалистически системи издигат като ръководен принцип очебийната привидност на едно съвсем обратно съотношение, извеждайки формите на политическото подчинение от икономическите условия. Наистина, тези действия от втора категория съществуват като такива и особено се чувстват в днешно време; но все пак първичното трябва да се търси в непосредственото политическо насилие, а не в някаква косвена икономическа мощ.“
Същото се казва и на друго място, където г. Дюринг
„изхожда от тезата, че политическият строй е решаващата причина за стопанското положение и че обратното отношение представлява само отразено действие от втора категория... Докато човек не вземе политическата групировка заради самата нея като изходен пункт, а я третира изключително като средство за насищане на стомаха, то възгледите му, колкото и да изглеждат на пръв поглед радикално социалистически и революционни, все пак ще съдържат в себе си скрита доза реакционност.“
Такава е теорията на г. Дюринг. И тук, и на много други места той просто я провъзгласява, така да се каже, декретира я. Никъде в трите дебели тома не става дума и за най-малък опит да се докаже тя или да се обори противоположният възглед. Но дори ако доказателствата бяха по-евтини и от къпините[100], г. Дюринг пак не би ни дал никакво доказателство. Та нали всичко вече е доказано със знаменитото грехопадение, при което Робинзон беше поробил Петкан. То е акт на насилие, следователно политически акт. И тъй като това поробване представлява изходния пункт и основния факт на цялата досегашна история и и инжектира първородния грях на несправедливостта, макар че в по-сетнешните периоди това поробване е било само смекчено и „превърнато в по-косвени форми на икономическа зависимост“; тъй като също така цялата и досега запазила валидността си „насилствена собственост“ почива върху това първично поробване, то ясно е, че всички икономически явления трябва да бъдат обяснени с политически причини, а именно - с насилието. А който не е доволен от това обяснение, той е прикрит реакционер.
Най-първо да забележим, че човек трябва да е влюбен в себе си, както г. Дюринг, за да счита този възглед за така „своеобразен“, какъвто той съвсем не е. Представата, че решаващ фактор в историята били политическите действия на държавата, е стара колкото и самата историография. Тя е главната причина, че до нас са се запазили толкова малко сведения за безшумното и действително прогресивно развитие на народите, което се е извършвало отвъд тези шумни сцени. Тази представа е господствала в цялото предишно разбиране на историята и за пръв път е била разклатена от френските буржоазни историци от времето на реставрацията[101]; в дадения случай „своеобразно“ е само това, че г. Дюринг пак нищо не знае за всичко това.
По-нататък, ако допуснем за миг, че г. Дюринг е прав и че цялата досегашна история може да бъде сведена до поробването на човек от човека - това още далеч не ни изяснява същността на работата. Напротив, пита се преди всичко: защо на Робинзон му е дошло на ум да зароби Петкан? Просто за удоволствие ли? Съвсем не. Напротив, ние виждаме, че Петкан „бива потиснат до положението на роб или на прост инструмент за стопанска работа и затова го издържат само като инструмент“. Робинзон заробва Петкан само за да работи Петкан в полза на Робинзон. А как може Робинзон да извлече полза за себе си от труда на Петкан? Само когато Петкан със своя труд произвежда повече средства за живот, отколкото Робинзон трябва да му дава, за да поддържа неговата работоспособност. Така че въпреки изричното предписание на г. Дюринг Робинзон не е взел създадената от заробването на Петкан „политическа групировка заради самата нея като изходен пункт, а я третира изключително като средство за насищане на стомаха“, и нека сега сам види как ще се разбере със своя господар и учител Дюринг.
По такъв начин детинският пример, нарочно измислен от г. Дюринг, за да докаже „исторически фундаменталния“ характер на насилието, доказва, че насилието е само средство, а целта е, напротив, икономическата изгода. Колкото целта е „по-фундаментална“ от средството, употребено за нейното постигане, толкова в историята икономическата страна на даденото отношение е по-фундаментална от политическата му страна. Така че примерът доказва тъкмо обратното на това, което трябваше да докаже. И също така, както с Робинзон и Петкан, стои работата във всички досегашни случаи на господство и поробване. Поробването всякога е било - нека употребим елегантния израз на г. Дюринг - „средство за насищане на стомаха“ (като разбираме това насищане в най-широкия смисъл на думата), но никъде и никога то не е било политическа групировка, въведена „заради самата нея“. Човек трябва да бъде г. Дюринг, за да може да си въобрази, че данъците в дадена държава са само „действия от втора категория“ или че съвременната политическа групировка, състояща се от господстваща буржоазия и потиснат пролетариат, съществува „заради самата нея“, а не заради „насищането на стомаха“ на господстващата буржоазия, а именно - за извличане на печалби и натрупване на капитал.
Но нека се върнем пак към нашите двама мъже. Робинзон „със сабя в ръка“ превръща Петкан в свой роб. Но за да успее да направи това, Робинзон се нуждае освен от сабята и от нещо друго. Не за всеки робът е полезен. За да има полза от роба, човек трябва да разполага с две неща: първо, със сечива и обекти за прилагане труда на роба и, второ, със средства за неговата оскъдна издръжка. Така че преди да стане възможно робството, трябва вече да е достигнато известно стъпало в развитието на производството и известна степен на неравенство в разпределението. А за да стане робският труд господстващ начин на производство на цяло едно общество, се изисква много по-голямо увеличение на производството, на търговията и на натрупването на богатства. В първобитните общини с обща собственост върху земята робството или съвсем не се среща, или играе твърде подчинена роля. Така е било и в първоначално селския град Рим; но когато Рим станал „световен град“ и поземлената собственост в Италия започнала все повече и повече да се съсредоточава в ръцете на една немногобройна класа от извънредно богати собственици - тогава селското население било изтикано от едно население, състоящо се от роби. Ако по време на гръко-персийските войни броят на робите в Коринт достигнал 460 000 души, а в Егина - 470 000 души, и на всяка глава от свободното население се падали по 10 роби[102], то за това се изисквало нещо повече от „насилие“, а именно наличността на високо развита художествена и занаятчийска промишленост и широка търговия. Робството , в Съединените американски щати е почивало много по-малко върху насилието, отколкото върху английската памучна индустрия; в местата, където не растял памук; или където не се занимавали (както в щатите, съседни на тези места) с осигуряване на роби за памукопроизводителните щати, робството е изчезнало от само себе си, без прилагане на насилие, просто защото не е било рентабилно.
Така че когато г. Дюринг нарича съвременната собственост насилствена собственост и я определя като
„такава форма на господство, в основата на която лежи не само изключването на ближния от използването на природните средства за съществуване, но и - което е още по-важно - поробването на човека за принудителен труд“,
той обръща същинското отношение с главата надолу.
Поробването на човека за принудителен труд предполага във всичките свои форми, че поробителят разполага със средства на труда, само с помощта на които той може да използва поробения, а при робството предполага още и това, че той разполага и със средства за живот, само с които би могъл да поддържа живота на роба. Така че във всички случаи се предполага притежаването на известно имотно състояние, което да надминава средното равнище. Но как се е създало това богатство? Ясно е наистина, че то е могло да бъде заграбено, значи - да почива върху насилие, но също така ясно е, че това съвсем не е необходимо. То е могло да бъде добито с труд, да бъде откраднато, добито чрез търговия, чрез мошеничество. Изобщо то трябва да бъде най-напред добито с труд, преди изобщо да може да бъде заграбено.
Изобщо частната собственост се появява в историята съвсем не като резултат на грабеж и на насилие. Напротив, тя съществува още в древната, първобитна община у всички културни народи, макар и да се ограничава само върху известни предмети. Още в пределите на тази община, на първо време при размяната с чужденците, частната собственост се развива в стокова форма. Колкото повече продуктите на общината приемат стокова форма, т. е. колкото по-малка част от тях се произвежда за собственото потребление на производителя и колкото повече продукти се произвеждат за размяна, колкото повече размяната изтиква и вътре в общината първоначалното, естествено създало се разделение на труда - толкова по-неравно става и имотното състояние на отделните членове на общината, толкова по-дълбоко се подкопава старото общинно владение на земята, толкова по-бързо общината върви към своето разложение и се превръща в село от дребни собственици земеделци. Ориенталският деспотизъм и сменящото се господство на завоевателните номадски народи не са могли в продължение на хилядолетия никак да накърнят тези стари общини; но постепенното разрушаване на тяхната самобитна домашна промишленост чрез конкуренцията на произведенията на едрата промишленост все повече и повече ги разлага. За насилие тук също така не може да се говори, както и при все още извършващото се поделяне на общите земи в така наречените земеделски задруги край р. Мозел и в Хохвалд: там селяните просто смятат, че е в техен интерес заменянето на общата поземлена собственост с частна.[103] Даже образуването на една самобитна аристокрация, както тя е възникнала върху почвата на общото земевладение у келтите, германите и в индийския Пенджаб, се основава преди всичко не върху насилието, а върху доброволното подчинение и традицията. Навсякъде, където се образува частна собственост, това става поради промяната на условията на производството и размяната, в интереса на увеличаване на производството и на развитието на размяната - следователно поради икономически причини. Тук насилието не играе никаква роля. Не е ли ясно, че институцията на частната собственост трябва да съществува още преди грабителят да може да си присвои чуждо имущество; следователно насилието - макар че то може да промени владелеца - не може да създаде частната собственост като такава.
Но и за да обясним „поробването на човека за принудителен труд“ в неговата най-съвременна форма, в наемния труд, ние нямаме нужда нито от насилието, нито от насилствената собственост. Ние вече споменахме каква роля играе при разлагането на старите общини, значи при прякото или косвено разпространение на частната собственост, превръщането на продуктите на труда в стоки, т. е. тяхното производство не за собствено потребление, а за размяна. При това Маркс съвсем ясно доказа в „Капиталът“ (а г. Дюринг се пази да спомене макар и думичка за това), че на известно стъпало на своето развитие стоковото производство се превръща в капиталистическо производство и че на това стъпало „почиващият върху стоковото производство и стоковата циркулация закон за присвояването или закон за частната собственост по силата на собствената си, вътрешна, неизбежна диалектика явно се превръща в своята пряка противоположност. Размяната на еквивалентите, която се явяваше като първоначална операция, така се е извъртяла, че размяната се извършва само привидно, тъй като, първо, самата разменена срещу работна сила част от капитала е само част от присвоения без еквивалент продукт на чуждия труд и, второ, нейният производител, работникът, трябва не само да я замести, но и да я замести с нов принаден продукт... Първоначално правото на собственост ни се струваше основано на собствен труд... А сега (в края на Марксовото изследване) се оказва, че собствеността е право на капиталиста за присвояване на чужд незаплатен труд, а за работника - невъзможност да си присвои своя собствен продукт. Отделянето на собствеността от труда става необходима последица на закона, който привидно изхождаше от тяхната идентичност.“[104] С други думи, дори ако изключим възможността за всякакъв грабеж, за всяко насилствено действие и за всяка измама, ако допуснем, че всяка частна собственост се е основавала първоначално върху личния труд на собственика и че в целия по-нататъшен ход на нещата са били разменяни една срещу друга само еднакви стойности - то при по-нататъшното развитие на производството и на размяната все пак неизбежно стигаме до съвременния капиталистически начин на производство, до монополизирането на средствата за производство и за живот в ръцете на една малобройна класа, до свеждането на другата класа, която съставлява грамадното мнозинство, до положението на безимотни пролетарии, до периодическата смяна между производствена треска и търговски кризи и до цялата сегашна анархия в производството. Целият процес се обяснява с чисто икономически причини, без да има нужда макар и само веднъж да се прибягва към грабежа, насилието, държавната или каквато и да е политическа намеса. И в този случай „насилствената собственост“ се оказва само гръмка фраза, която трябва да прикрие липсата на разбиране на действителния ход на нещата.
Този процес, изразен исторически, е историята на развитието на буржоазията. Ако „политическият строй е решаваща причина за стопанското положение“, съвременната буржоазия би трябвало да се е развила не в борба с феодализма, а да бъде негова доброволна рожба, негово любимо чедо. Всеки знае, че е станало тъкмо обратното. Буржоазията, която първоначално е била потиснато съсловие, длъжно да плаща данъци на господстващата феодална аристокрация, и се е рекрутирала от всевъзможни зависими и крепостни, е завоювала в непрекъсната борба против феодалната аристокрация една позиция след друга и, най-после, ѝ отнема господството в най-развитите страни: във Франция, където тя направо събаря феодалната аристокрация, в Англия, където все повече и повече я обуржоазява и я включва в себе си като своя собствена декоративна върхушка. А как е постигнала буржоазията това? Само чрез промяна на „стопанското положение“, което рано или късно, доброволно или с борба бива последвано от промяна и на политическия строй. Борбата на буржоазията против феодалната аристокрация е борба на града против селото, на промишлеността против земевладението, на паричното стопанство против натуралното стопанство, а решаващото оръжие на буржоазията в тази борба е била нейната икономическа мощ, която непрекъснато се е засилвала вследствие на развитието на промишлеността - първоначално занаятчийска, а по-сетне превърнала се в манифактура - и вследствие на разширяването на търговията. През време на цялата тази борба политическото насилие е било на страната на феодалната аристокрация с изключение на един само период, когато кралската власт използвала буржоазията: в борбата си против феодалната аристокрация, за да държи в шах едното съсловие с помощта на другото; но от момента, когато политически все още безсилната буржоазия по силата на своята нарастваща икономическа мощ започнала да става опасна, кралската власт отново се съюзява с аристокрацията и с това предизвиква отначало в Англия, а след това във Франция буржоазната революция. „Политическият строй“ във Франция все още оставал непроменен, докато „стопанското положение“ вече го било надраснало. В политическо отношение аристокрацията била всичко, буржоата - нищо; по социалното си положение буржоазията вече била най-важната класа в държавата, докато аристокрацията загубила всичките си социални функции и само продължавала да прибира своите доходи като възнаграждение за тези изчезнали функции. Нещо повече, цялото производство на буржоазията оставало вклещено във феодалните политически форми на Средновековието, които това производство - не само манифактурното, но дори и занаятчийското - отдавна било надраснало; вклещено във всички ония напълно превърнали се в спънки и окови на производството безбройни цехови привилегии и локални и провинциални митнически бариери. Буржоазната революция турила край на това. Но го направила не според принципа на г. Дюринг, не с приспособяване на стопанското положение към политическия строй - тъкмо това дълги години напразно се опитвали да постигнат феодалната аристокрация и кралската власт, - а, напротив, като отхвърлила старата, гнила политическа вехтория и създала такъв политически строй, при който можело да съществува и да се развива новото „стопанско положение“. И то наистина се развило в тази нова, подходяща за него политическа и правна атмосфера - развило се така блестящо, че буржоазията вече не е много далеч от онова положение, което аристокрацията е заемала в 1789 г.: тя все повече и повече става не само социално излишна, но и пречка за социалното развитие, тя все повече и повече се оттегля от производствената дейност и все повече и повече се превръща, както навремето си феодалната аристокрация, в класа, която само прибира доходи. При това този преврат в своето собствено положение и създаването на една нова класа - на пролетариата - буржоазията е осъществила без какъвто и да било насилнически фокус, по чисто икономически път. Нещо повече. Буржоазията съвсем не е желала такъв резултат от своята собствена дейност - напротив, той се е наложил с непреодолима сила, против волята ѝ и въпреки нейните намерения; собствените ѝ производителни сили са надраснали нейното ръководство и със силата на природна необходимост тласкат цялото буржоазно общество или към гибел, или към преврат. И ако сега буржоата апелират към насилието, за да спасят от гибел сгромолясващото се „стопанско положение“, с това те само доказват, че са затънали в същото заблуждение, както г. Дюринг - именно че „политическият строй е решаващата причина за стопанското положение“; те си въобразяват, също като г. Дюринг, че с помощта „на първичното“, с „непосредственото политическо насилие“ биха могли да преобразят „фактите от втора категория“, т. е. стопанското положение и неговото неизбежно развитие, така че с топовете на Круп и с маузеровите пушки да могат да изтрият от лицето на земята икономическите резултати на парната машина и на движените от нея съвременни машини, на световната търговия и на развитието на съвременното банково и кредитно дело.
БЕЛЕЖКИ
[100] Енгелс използва тук думите на Фалстаф от историческата хроника на Шекспир «Крал Хенрих IV» от немския превод на А. В. Шлегел, част първа, действие II, сцена четвърта: «Дори ако обясненията бяха също така евтини, както къпините, не бих ги дал по принуда».
[101] Имат се предвид О. Тиери, Ф. Гизо, Ф. Мнние, А. Тиер.
[102] Тези данни Енгелс заимствал вероятно от книгата: W. Wachsmuth. «Hellenische Alterthumskunde aus dem Gesichtspunkte des Staates». Th. II, Abth. I, Halle, 1829, S. 44. (В. Ваксмут, «Изучаване на елинската древност от гледище на нейната държавност». Ч. II, отд. I, Хале, 1829, стр. 44). Първоизточник на данните за броя на робите в Коринт и Егина през време на гръцко- персийските войни е съчинението на древногръцкия писател Атеней «Банкет на софистите», кн. VI.
[103] Енгелс се ползва от произведението: G. Hanssen. «Die Gehöferschaften (Erbgenossenschaften) im Regierungsbezirk Trier». Berlin 1863 (Г. Хансен. «Земеделски задруги (наследствени кооперативи) в Трирски окръг». Берлин,1863).
[104] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 596-597.