Съдържание на „Капиталът. Трети том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга III.

Цялостният процес на капиталистическото производство

1894

Издаден под редакцията на Фридрих Енгелс

ОТДЕЛ ЧЕТВЪРТИ
Превръщане на стоковия капитал
и паричния капитал
в стоково-търговски капитал
и парично-търговски капитал

Глава седемнадесета
Търговската печалба

В „Капиталът“, кн. II ние видяхме, че чистите функции на капитала в сферата на обръщението — операциите, които промишленият капиталист трябва да предприеме, първо, за да реализира стойността на своите стоки, и, второ, за да превърне отново тази стойност в производствени елементи на стоката, операциите, чрез които се опосредстват метаморфозите на стоковия капитал С'—П—С, следователно актовете на продажбата и покупката — не създават нито стойност, нито принадена стойност. Обратно, оказа се, че времето, което се изисква за тях, обективно, по отношение на стоките, и субективно, по отношение на капиталиста, поставя граници за създаването на стойност и принадена стойност. Онова, което важи за метаморфозата на стоковия капитал сам по себе си, естествено, никак не се изменя поради това, че една негова част приема вида на стоково-търговски капитал или че операциите, които опосредстват метаморфозата на стоковия капитал, са специално занятие на специално поделение капиталисти, или изключителна функция на част от паричния капитал. Ако продаването и купуването на стоки — а към това се свежда метаморфозата на стоковия капитал С'—П—С — от самите промишлени капиталисти са операции, които не създават стойност или принадена стойност, то те не могат да я създават и тогава, когато вместо от тези лица бъдат изпълнявани от други лица. Ако, по-нататък, частта от целия обществен капитал, която постоянно трябва да бъде на разположение като паричен капитал, та процесът на възпроизводството да не се прекъсва от процеса на обръщението, а да продължава безспирно — ако този паричен капитал не създава нито стойност, нито принадена стойност, то той не може да придобие тези свойства поради това, че за извършването на същите функции постоянно се пуска в обръщение не от промишлените капиталисти, а от капиталисти от друго поделение. Доколко търговският капитал може да бъде косвено производителен, за това вече беше споменато и по-късно ще бъде изследвано по-подробно.

И така, стоково-търговският капитал — ако отхвърлим всички хетерогенни функции, които могат да бъдат свързани с него, като запазване на стоките, тяхното експедиране, превозване, разделение, сортиране, и се ограничим с неговата истинска функция на купуване за продаване — не създава нито стойност, нито принадена стойност, а само опосредства тяхната реализация и с това едновременно и действителната размяна на стоките, тяхното преминаване от едни ръце в други, обществения обмен на веществата. При все това, тъй като фазата на обръщението на промишления капитал също така съставлява фаза от процеса на възпроизводството, както и производството, то капиталът, който функционира самостоятелно в процеса на обръщението, трябва също така да дава средна годишна печалба, както и капиталът, който функционира в различните отрасли на производството. Ако търговският капитал би давал процентно по-висока средна печалба, отколкото промишленият капитал, то част от промишления капитал би се превърнала в търговски капитал. Ако би давал по-ниска средна печалба, то би станал обратен процес. Част от търговския капитал би се превърнал в промишлен капитал. Никой друг вид капитал не може да измени своето предназначение, своята функция с по-голяма лекота, отколкото търговският капитал.

Тъй като сам търговският капитал не произвежда принадена стойност, ясно е, че принадената стойност, която му се пада във формата на средна печалба, съставлява част от принадената стойност, произведена от целия производителен капитал. Но сега въпросът е: как търговският капитал притегля към себе си падащата му се част от произведената от производителния капитал принадена стойност, или печалба?

Само привидност е, че търговската печалба била само надбавка, номинално повишение на цената на стоките над тяхната стойност.

Ясно е, че търговецът може да извлече своята печалба само от цената на продаваните от него стоки, и още по-ясно е, че тази печалба, добивана от него при продажбата на неговите стоки, трябва да е равна на разликата между неговата покупна цена и неговата продажна цена, да е равна на излишъка, с който последната превишава първата.

Възможно е след покупката на стоката и преди нейната продажба за нея да отидат допълнителни разходи (разходи на обръщението) и също така е възможно такива разходи да няма. Ако има такива разходи, ясно е, че излишъкът на продажната цена над покупната цена не представлява само печалба. За да опростим изследването, отначало ще приемем, че такива разходи не се правят.

За промишления капиталист разликата между продажната и покупната цена на неговите стоки е равна на разликата между тяхната производствена цена и производствените разходи или, ако разглеждаме целия обществен капитал, е равна на разликата между стойността на стоките и производствените разходи на капиталистите, което на свой ред се свежда до разликата между цялото количество овеществен в тях труд и количеството на овеществения в тях заплатен труд. Стоките, купени от промишления капиталист, преди те отново да бъдат хвърлени на пазара като стоки, готови за продажба, преминават през процеса на производството, само през време на който се произвежда съставната част на тяхната цена, реализирана по- късно като печалба. Другояче стои работата за търговеца на стоки. Стоките се намират в негови ръце само докато те се намират в процеса на своето обръщение. Той само продължава тяхната продажба, започната от производителния капиталист, продължава реализацията на тяхната цена и затова не ги подхвърля на никакъв промеждутъчен процес, в който те отново биха могли да всмукват принадена стойност. Докато промишленият капиталист в обръщението само реализира по-рано произведената принадена стойност или печалба, търговецът, напротив, трябва в обръщението и чрез обръщението не само да реализира своята печалба, но именно да я създаде. Това изглежда възможно само ако той продава стоките, продадени му от промишления капиталист по техните производствени цени, или — ако се разглежда целият стоков капитал — по техните стойности, по-скъпо от техните производствени цени, ако прави номинална надбавка към техните цени, следователно — ако се разглежда целият стоков капитал, — ако ги продава над тяхната стойност и туря в джоба си този излишък на тяхната номинална стойност над тяхната реална стойност — с една дума, ако ги продава по-скъпо, отколкото те струват.

Да се разбере тая форма на надбавка е твърде лесно. Например един аршин платно струва 2 шил. За да получа от неговата препродажба 10% печалба, аз трябва да прибавя върху цената 1/10, следователно да продам аршина по 2 шил. и 2 2/5 пенса. Разликата между неговата действителна производствена цена и неговата продажна цена в такъв случай = 2 2/5 пенса, а това върху 2 шил. съставлява печалба 10%. Всъщност аз продавам в такъв случай на купувача аршина платно по такава цена, която в действителност е цената на 1 1/10 арш. Или, което се свежда към същото: също както ако продавам на купувача за 2 шил. само 10/11 арш., а 1/11 задържам за себе си. Действително за 2 2/5 пенса аз мога пак да купя 1/11 арш., смятана цената на аршина по 2 шил. и 2 2/5 пенса. Следователно това би било само околен път, за да получа дял от принадената стойност и принадения продукт чрез номиналното повишение на цената на стоките.

Такава е реализацията на търговската печалба чрез надбавка към цената на стоките, както тя на пръв поглед ни се представя в самото явление. И наистина цялата представа за произхода на печалбата от номиналното повишение на цената на стоките или от тяхната продажба над тяхната стойност е възникнала от наблюденията на търговския капитал.

Обаче ако разглеждаме работата по-отблизо, то бързо ще проличи, че това е само привидност и че ако приемаме капиталистическия начин на производство за господстващ, търговската печалба не се реализира по този начин. (Тук всякога се касае до средните, а не до отделни случаи.) Защо приемаме, че търговецът на стоки може да реализира печалба върху своите стоки, да кажем 10%, само ако ги продава с 10% над техните производствени цени? Защото сме приели, че производителят на тези стоки, промишленият капиталист (който като олицетворение на промишления капитал спрямо външния свят всякога фигурира като „производител“), ги е продал на търговеца по тяхната производствена цена. Ако покупните цени на стоките, заплатени от търговеца на стоки, са равни на техните производствени цени, в последна сметка равни на техните стойности, така че следователно производствената цена, а в последна сметка стойността на стоките, представлява за търговеца производствените разходи, то в действителност излишъкът на неговата продажна цена над неговата покупна цена — а само тази разлика между цените образува източника на неговата печалба — трябва да бъде излишък на тяхната търговска цена над тяхната производствена цена и в последна сметка търговецът трябва да продава всички стоки над тяхната стойност. Но защо приехме, че промишленият капиталист продава на търговеца стоките по тяхната производствена цена? Или, по-добре казано, какво се съдържа в тази предпоставка? Това, че търговският капитал (тук имаме с него работа още само като със стоково-търговски капитал) не участва в образуването на общата норма на печалбата. При изследването на общата норма на печалбата ние по необходимост изхождаме от тази предпоставка, първо, защото търговският капитал като такъв тогава за нас още не съществуваше, и, второ, защото беше необходимо средната печалба, а следователно и общата норма на печалбата, изпърво да се развие като изравнение на печалбите, или принадените стойности, които действително се произвеждат от промишлените капитали в различните сфери на производството. Напротив, при търговския капитал имаме работа с такъв капитал, който има дял в печалбата, без да участва в нейното производство. Следователно необходимо е сега да допълним предишното изложение.

Да приемем, че целият промишлен капитал, авансиран през годината, = 720_с+180_v=900 (напр. милиона фунта стерлинги), a m' = 100%. Следователно продуктът = 720_с+180_v+180_m. Ако след това означим този продукт, или произведения стоков капитал, със С, то неговата стойност, или производствената цена (тъй като за цялата съвкупност на стоките те съвпадат), = 1080, а нормата на печалбата за целия капитал 900 = 20%. Съгласно изложеното по-горе тези 20% представляват средната норма на печалбата, тъй като принадената стойност тук се пресмята не върху този или онзи капитал с особен състав, а върху целия промишлен капитал с неговия среден състав. И така, С = 1080 и нормата на печалбата = 20%. Но сега да приемем, че към тия 900 ф. ст. промишлен капитал се прибавят още 100 ф. ст. търговски капитал, който pro rata^*1 на своята величина има същия дял в печалбата, както и първият. Съгласно предпоставката търговският капитал съставлява всичко х/10 от целия капитал 1000. Следователно от цялото количество принадена стойност 180 му се пада 1/10 и по такъв начин той получава печалба при норма 18%. Следователно печалбата, която подлежи на разпределение между останалите 9/10 от целия капитал, фактически е равна само на 162, или върху капитал 900 тя също = 18%. Така цената, по която притежателите на промишления капитал 900 продават С на търговците на стоки, = 720_c+180_v+162_m = 1062. Следователно, ако търговецът прибави към своя капитал 100 средна печалба от 18%, то той продава стоките за 1062+18 = 1080, т.е. по тяхната производствена цена, или — ако разглеждаме целия стоков капитал — по тяхната стойност, макар че той добива своята печалба само в обръщението и чрез обръщението и само поради това, че цената, по която той продава, е по-голяма от цената, по която купува. Но все пак той продава стоките не над тяхната стойност, или не над тяхната производствена цена, тъкмо защото ги е купил от промишления капиталист под тяхната стойност, или под тяхната производствена цена.

И така, търговският капитал определящо участва в процеса на образуването на общата норма на печалбата pro rata на делá, който той съставлява от целия капитал. Следователно, ако в дадения случай казваме: средната норма на печалбата = 18%, то тя би била = 20%, ако търговският капитал не съставляваше 1/10 от целия капитал и ако поради това общата норма на печалбата не беше спаднала с 1/10. Заедно с това се появява едно по-точно, ограничително определение на производствената цена. Под производствена цена, както и по-рано, трябва да се разбира цената на стоката = нейните разходи (стойността на съдържащия се в нея постоянен + променлив капитал) + средната печалба върху тях. Но тази средна печалба се определя сега другояче. Тя се определя от цялата печалба, която целият производителен капитал произвежда; но се пресмята не върху целия този производителен капитал, не така, че той, както е прието по-горе, = 900, а печалбата = 180, то средната норма на печалбата ще бъде 180/900= 20% — не, тя се пресмята върху целия производителен капитал + търговския капитал, така че ако имаме 900 производителен и 100 търговски капитал, то средната норма на печалбата = 18%. Следователно производствената цена = к (разходите) + 18, вместо к + 20. В средната норма на печалбата вече е пресметната частта от цялата печалба, която се пада на търговския капитал. Затова действителната стойност, или производствената цена на целия стоков капитал = к+р+h (където h означава търговската печалба). Следователно производствената цена, или онази цена, по която промишленият капиталист като такъв продава, е по-малка от действителната производствена цена на стоката, или, ако разглеждаме всички стоки съвкупно, цените, по които класата на промишлените капиталисти ги продава, са по-малки от техните стойности. Така в приведения по-горе пример: 900 (разходи)+ 18% върху 900, или 900 + 162 = 1062. Търговецът пък, като продава стоката, която му струва 100, за 118, разбира се, прибавя върху нея 18%; но тъй като стоката, купена от него за 100, струва 118, той не я продава над нейната стойност. Ние ще употребяваме израза производствена цена в гореизложения по-тесен смисъл. В такъв случай е ясно, че печалбата на промишления капиталист е равна на излишъка на производствената цена на стоката над неговите производствени разходи и че за разлика от тази промишлена печалба търговската печалба е равна на излишъка на продажната цена над производствената цена на стоката, която за търговеца е негова покупна цена; но ясно е, че действителната цена на стоката = на нейната производствена цена + търговската печалба. Както промишленият капитал само реализира печалбата, която като принадена стойност вече се съдържа в стойността на стоката, така и търговският капитал я реализира само защото цялата принадена стойност, или печалба, още не е реализирана в цената на стоката, реализирана от промишления капитал³⁹⁾. Така цената, по която търговецът продава, е по-голяма от тази, по която той купува, не защото първата е над цялата стойност, а защото втората е под нея.

И така, търговският капитал участва в изравняването на принадената стойност в средна печалба, макар да не участва в производството на тази принадена стойност. Затова общата норма на печалбата вече съдържа в себе си отбива от принадената стойност, който се пада на търговския капитал, т.е. отбива от печалбата на промишления капитал.

От казаното по-горе следва:

1) Колкото по-голям е търговският капитал в сравнение с промишления капитал, толкова по-малка е нормата на промишлената печалба и обратно.

2) Ако в първия отдел се оказа, че нормата на печалбата всякога изразява по-малка норма, отколкото нормата на действителната принадена стойност, т.е. всякога показва степента на експлоатацията на труда твърде ниска — напр. в приведения по-горе случай 720_c+180_v+180_m нормата на принадената стойност 100% е изразена като норма на печалбата 20%, — това отношение се отклонява още повече, доколкото самата средна норма на печалбата, ако се вземе в сметка делът, който се пада на търговския капитал, на свой ред се представя по-малка — в нашия случай тя представлява 18% вместо 20%. Следователно средната норма на печалбата на непосредствено експлоатиращия капиталист изразява нормата на печалбата по-малка, отколкото е в действителност.

При равни други условия относителната величина на търговския капитал е обратно пропорционална на бързината на неговия оборот, следователно е обратно пропорционална на енергията на процеса на възпроизводството изобщо (при което обаче капиталът на дребните търговци — тоя промеждутъчен тип [Zwitteгgattuпg] — прави изключение). В хода на научния анализ изглежда, че образуването на общата норма на печалбата изхожда от промишлените капитали и конкуренцията между тях и едва по-късно се внася поправка, допълнение и модификация поради намесата на търговския капитал. В хода на историческото развитие работата стои тъкмо наопаки. Капиталът, който най-напред определя цените на стоките повече или по-малко според техните стойности, е търговският капитал и сферата, в която за пръв път се образува общата норма на печалбата, е сферата на обръщението, която опосредства процеса на възпроизводството. Първоначално търговската печалба определя промишлената печалба. Едва след като капиталистическият начин на производство се внедри и производителят сам стане търговец, търговската печалба се свежда към тази част от цялата принадена стойност, която се пада на търговския капитал като съответна част от целия капитал, зает в обществения процес на възпроизводството.

При допълнителното изравняване на печалбите поради намесата на търговския капитал се оказа, че в стойността на стоката не влиза никакъв добавъчен елемент за авансирания от търговеца паричен капитал, че надбавката към цената, чрез която търговецът получава своята печалба, е равна само на онази част от стойността на стоката, която производителният капитал не е прибавил към производствената цена на стоката, която е отстъпил. С този паричен капитал работата стои, както с основния капитал на промишления капиталист, доколкото той не е амортизиран, следователно неговата стойност не съставлява елемент от стойността на стоката. Именно в цената, по която купува стоковия капитал, той възстановява неговата производствена цена =П, в пари. Неговата продажна цена, както бе развито по-горе, е = П+ΔП, при което Δ изразява надбавката към цената на стоката, определяна от общата норма на печалбата. Следователно, ако той продаде стоката, то при него освен ΔП се връща и първоначалният паричен капитал, авансиран от него за покупка на стоката. При това пак проличава, че неговият паричен капитал изобщо не е нищо друго освен превърнатия в паричен капитал стоков капитал на промишления капиталист, капитал, който също тъй малко влияе върху величината на стойността на този стоков капитал, както ако последният би се продавал не на търговеца, а непосредствено на окончателния потребител. Фактически той само антиципира плащането на последния. Обаче това е вярно само ако, както приемахме досега, търговецът не прави никакви разходи, или ако в процеса на метаморфозата на стоките, на покупката и продажбата, не става нужда да авансира друг капитал, ни основен, ни оборотен, освен онзи паричен капитал, който той трябва да авансира, за да купи стоката от производителя. Но както видяхме при изследването на разходите на обръщението (книга II, гл. VI), това не е така. И тези разходи на обръщението са отчасти такива, които търговецът може да изисква от други агенти на обръщението, отчасти са такива, които непосредствено са свързани с неговата специфична дейност.

От какъвто и вид да са тия разходи на обръщението, дали са те свойствени на чисто търговската дейност като такава, следователно принадлежат към специфичните разходи на обръщението на търговеца, или представляват разходи, обусловени от допълнителните производствени процеси, които се прибавят през време на процеса на обръщението, каквито са експедицията, превозването, запазването и пр. — на страната на търговеца те постоянно предполагат, освен паричния капитал, авансиран за покупката на стоките, и допълнителен капитал, който се авансира за покупка и заплащане на тези средства на обръщението. Доколкото този елемент разходи се състои от оборотен капитал, той като допълнителен елемент влиза изцяло в продажната цена на стоките; доколкото се състои от основен капитал, той влиза в нея като допълнителен елемент според степента на своето изхабяване; но той влиза в нея като елемент, който образува номинална стойност, дори ако, както чисто търговските разходи на обръщението, не образува действително допълнение към стойността на стоката. Но целият този допълнителен капитал, оборотен или основен, участва в образуването на общата норма на печалбата.

Чисто търговските разходи на обръщението (следователно с изключение разходите по експедицията, превозването, запазването и пр.) се свеждат към разходите, които са необходими, за да се реализира стойността на стоката, за да се превърне тя от стока в пари или от пари в стока, за да се опосредства размяната между тях. При това оставяме съвсем настрана производствените процеси, които могат да продължат в течение на акта на обръщението и от които търговската дейност може да съществува съвсем обособено. Както напр. действителната транспортна промишленост и експедицията на стоките фактически могат да представляват и представляват съвсем отделни промишлени отрасли, както и стоките, които предстои да бъдат купени и продадени, могат да лежат в докове и в други обществени помещения, при което произтичащите от това разходи, доколкото търговецът трябва да ги авансира, му се начисляват от трети лица. Всичко това става в същинската търговия на едро, където търговският капитал се явява в най-чист вид и най- малко се преплита с други функции. Стопанинът на превозно предприятие, управляващият железопътна линия, корабовладелецът не са „търговци“. Разходите, които тук разглеждаме, са разходи по покупко-продажбата. Още по-рано отбелязахме, че те се свеждат до пресмятане, водене на книги, пазарене, кореспондиране и пр. Постоянният капитал, необходим за това, се състои от кантора, хартия, порто и пр. Другите разходи се свеждат до променлив капитал, който се авансира за наемане на търговски работници. (Експедиционните разходи, транспортните разноски, предварителните митнически платежи и т. н. отчасти може да се разглеждат така, като че ли търговецът ги е авансирал за покупка на стоките и затова те за него влизат в покупната цена.)

Всички тези разходи се правят не при производството на потребителната стойност на стоката, а при реализацията на нейната стойност; те са чисти разходи на обръщението. Те влизат не в непосредствения процес на производството, а в процеса на обръщението и затова в общия принос на възпроизводството.

Но тук ни интересува единствено онази част от тези разходи, която се изразходва в променлив капитал. (Освен това би трябвало да се изследва: Първо, как важи за процеса на обръщението законът, според който в стойността на стоката влиза само необходим труд? Второ, как се проявява натрупването при търговския капитал? Трето, как функционира търговският капитал в действителния цялостен обществен възпроизводствен процес на обществото?)

Тези разходи произтичат от икономическата форма на продукта като стока.

Ако работното време, което промишлените капиталисти губят сами, като продават своите стоки непосредствено един на друг — следователно, обективно казано, времето на обръщението на стоките, — не прибавя стойност към тези стоки, то ясно е, че това работно време не получава друг характер поради това, че вместо на промишления капиталист то се пада на търговеца. Превръщането на стоката (продукта) в пари и на парите в стока (в средства за производство) е необходима функция на промишления капитал и следователно необходима операция на капиталиста, който в действителност е само персонифициран капитал, надарен със собствено съзнание и воля. Но тези функции не увеличават стойността и не създават принадена стойност. Като извършва тези операции и като продължава да изпълнява функциите на капитала в сферата на обръщението, след като е престанал да ги изпълнява производителният капиталист, търговецът само замества промишления капиталист. Работното време, което тези операции изискват, се употребява за необходимите операции в процеса на възпроизводството на капитала, но не прибавят стойност. Ако търговецът не изпълняваше тези функции (следователно и не изразходваше изискващото се за тях работно време), то той не би употребил своя капитал като агент на обръщението на промишления капитал; той не би продължавал функцията, прекъсната от промишления капиталист, и затова не би вземал като капиталист участие pro rata на авансирания от него капитал в масата на печалбата, която се произвежда от класата на промишлените капиталисти. Затова, за да има дял в общата маса на принадената стойност, за да расте по стойност като капитал авансираната от него сума, за търговския капиталист не е необходимо да употребява наемни работници. Ако неговото предприятие и неговият капитал са малки, самият той може да бъде единственият работник, в своето предприятие. Той бива заплащан от частта на печалбата, която възниква от разликата между покупната цена на стоките и тяхната действителна производствена цена.

Но, от друга страна, при малък размер на капитала, авансиран от търговеца, реализираната от него печалба може съвсем да не бъде по-голяма от работната заплата на добре заплащан сръчен наемен работник, може дори да бъде по-малка от нея. В действителност наред с него функционират непосредствени търговски агенти на производителния капиталист, закупчици, продавачи, търговски пътници, които получават толкова или повече доход, било във форма на работна заплата, било във форма на известна част от печалбата, получавана при всяка продажба (провизионни, тантиеми). В първия случай търговецът получава търговската печалба като самостоятелен капиталист; във втория случай на търговския служещ, на наемния работник на промишления капиталист, се изплаща част от печалбата било във форма на работна заплата, било във форма на съответно участие в печалбата на онзи промишлен капиталист, чийто непосредствен агент е той, и в този случай неговият господар туря в джоба си както промишлената, така и търговската печалба. Но макар че доходът на самия агент на обръщението може да му изглежда като проста работна заплата, заплащане на извършена от него работа, и макар там, където той не изглежда такъв, величината на неговата печалба може да се равнява само на работната заплата на един добре заплащан работник, във всички тези случаи източник на неговия доход е само търговската печалба. Причината за това е, че неговият труд не е труд, който създава стойност.

Удължаването на операциите на обръщението представлява за промишления капиталист 1) загуба на време лично за него, доколкото това му пречи да изпълнява своята функция на управляващ самия производствен процес; 2) по-продължително пребиваване на неговия продукт, в парична или в стокова форма, в процеса на обръщението, следователно в процес, където не става нарастване на стойността на тоя продукт и където непосредственият процес на производството прекъсва. За да не прекъсва последният, става нужда да се съкращава производството или — за да се продължава процесът на производството постоянно в предишния мащаб — да се авансира допълнителен паричен капитал. Във всеки случай работата се свежда до това, че или при предишния капитал се получава по-малка печалба, или става нужда да се авансира допълнителен паричен капитал, за да се получи предишната печалба. Всичко това никак не се изменя, ако на мястото на промишления капиталист застане търговецът. Вместо първият да губи повече време за процеса на обръщението, губи го търговецът; вместо промишленикът да авансира за обръщението допълнителен капитал, авансира го търговецът; или — което е едно и също — вместо една по-голяма част от промишления капитал постоянно да се намира в процеса на обръщението, в него всецяло се впряга капиталът на търговеца; и вместо промишленият капиталист да произвежда по-малка печалба, той трябва част от своята печалба напълно да отстъпи на търговеца. Доколкото търговският капитал не надминава необходимите граници, разликата се състои само в това, че поради това разделение на функциите на капитала се употребява по-малко време изключително за процеса на обръщението, авансира се за това по-малко допълнителен капитал и загубата от общата печалба, която се изразява във формата на търговската печалба, е по-малка, отколкото би била в противен случай. Ако в приведения по-горе пример капиталът 720_с+180_v+180_m при съществуването наред с него на един търговски капитал 100, дава на промишления капиталист печалба 162, или 18%, следователно, ако печалбата се намалява с 18, то без това обособяване на търговския капитал необходимият допълнителен капитал би достигал може би 200 и в такъв случай цялата сума, авансирана от промишления капитал, би била 1100 вместо 900 следователно при принадена стойност 180 нормата на печалбата би била само 16 4/11%.

Ако промишленият капиталист, който е свой собствен търговец, освен допълнителния капитал, с който той купува нова стока, преди да се е превърнал в пари неговият продукт, който се намира в обръщението, е авансирал още капитал за реализиране стойността на своя стоков капитал, следователно за процеса на обръщението (канторни разноски и заплата на търговски работници), то макар тези два капитала да образуват допълнителен капитал, те не създават принадена стойност. Те трябва да бъдат заместени от стойността на стоките, защото част от стойността на тези стоки трябва отново да бъде превърната в тия разходи по обръщението; но допълнителна принадена стойност от това не се образува. По отношение на целия капитал на обществото работата фактически се свежда към това, че част от него се изисква за второстепенни операции, които не влизат в процеса на нарастването на стойността, и че тази част от обществения капитал трябва постоянно да се възпроизвежда за тези цели. Поради това се намалява нормата на печалбата за отделните капиталисти и за цялата класа на промишлените капиталисти — резултат, който се получава при всяко ново прибавяне на допълнителен капитал, доколкото това е необходимо, за да се приведе в движение предишната маса променлив капитал.

Доколкото търговският капиталист освобождава промишления капиталист от тези свързани със самото обръщение допълнителни разходи и ги взема върху себе си, това намаление на нормата на печалбата също става, само че в по-малка степен и по друг начин. Работата се представя сега така, че търговецът авансира повече капитал, отколкото би бил необходим, ако тези разходи не съществуваха, и че печалбата върху този допълнителен капитал повишава сумата на търговската печалба; следователно търговският капитал в по-голям размер влиза заедно с промишления капитал в изравняването на средната норма на печалбата, т.е. средната норма спада. Ако в нашия предишен пример освен 100 търговски капитал се авансират още 50 допълнителен капитал за разходите, за които е дума, то общата сума на принадената стойност 180 се разпределя в такъв случай върху производителен капитал 900 плюс търговски капитал 150, всичко = 1050. Следователно средната норма на печалбата спада на 17 1/7%. Промишленият капиталист продава стоките на търговеца за 900 + 154 2/7 = 1054 2/7, а търговецът ги продава за 1130 (1080+50 за разходите, които той трябва пак да възстанови). Впрочем трябва да се приеме, че с разделението на капитала на търговски и промишлен е свързана централизация на търговските разходи и поради това намаление на последните.

Сега се пита: как стои работата с търговските наемни работници, работещи у търговския капиталист, в нашия случай у търговеца на стоки?

От една страна, такъв търговски работник е също такъв наемен работник, както и всеки друг. Първо, доколкото неговият труд се купува от променливия капитал на търговеца, а не от парите, които се изразходват като доход, следователно купува се не за лични услуги, а за да се тури в действие за самонарастването на стойността на авансирания за това капитал. Второ, доколкото стойността на неговата работна сила и следователно неговата работна заплата се определя, както и при всички други наемни работници, от производствените и възпроизводствените разходи на неговата специфична работна сила, а не от продукта на неговия труд.

Но между него и работниците, непосредствено заети от промишления капитал, трябва да съществува същата разлика, каквато съществува между промишления капитал и търговския капитал, и затова между промишления капиталист и търговеца. Тъй като търговецът като прост агент на обръщението не произвежда нито стойност, нито принадена стойност (защото добавъчната стойност, която той притуря към стоките чрез своите разходи, се свежда към добавка на по-рано съществуващата стойност, макар тук да се натрапва въпросът, как той запазва, съхранява тази стойност на своя постоянен капитал?), то и търговските работници, заети у него с изпълнението на същите функции, не могат непосредствено да създават принадена стойност за него. При това, както и за производителните работници, ние приемаме, че тяхната работна заплата се определя от стойността на работната сила, следователно търговецът не се обогатява чрез отбив от работната заплата, така че той в сметката на своите разходи не внася авансиране за труд, което би заплащало последния само отчасти — с други думи, той не се обогатява чрез измамване на своите служещи.

По отношение на търговските наемни работници затруднението се състои съвсем не в това, да се обясни как те произвеждат печалба непосредствено за своите работодатели, макар че те непосредствено не произвеждат принадена стойност (от която печалбата е само превърнатa форма). В действителност този въпрос е вече разрешен при общия анализ на търговската печалба. Също така, както промишленият капитал получава печалба поради това, че продава съдържащия се и реализиран в стоките труд, за който той не е заплатил никакъв еквивалент, така и търговският капитал я получава поради това, че заплаща на промишления капитал не целия незаплатен труд, който се съдържа в стоката (в стоката, доколкото капиталът, изразходван за нейното производство, функционира като съответна част от целия промишлен капитал), но при продажбата на стоките заставя да му се плати тази още съдържаща се в стоките и незаплатена от него част. Отношението на търговския капитал към принадената стойност е по-друго от това на промишления капитал. Последният произвежда принадена стойност чрез непосредствено присвояване на незаплатен чужд труд. Първият си присвоява част от тази принадена стойност, като заставя промишления капитал да му предаде тази част.

Само чрез своята функция — реализиране на стойностите — търговският капитал функционира в процеса на възпроизводството като капитал и затова като функциониращ капитал извлича част от принадената стойност, произведена от целия капитал. За всеки отделен търговец масата на неговата печалба зависи от масата на капитала, която той може да употреби за този процес, а той може да употреби за покупко-продажбата толкова повече, колкото повече е незаплатеният труд на неговите служещи. Търговският капиталист заставя в повечето случаи своите работници да изпълняват дори функцията, по силата на която неговите пари са капитал. Макар незаплатеният труд на тези служещи да не създава принадена стойност, той създава за него възможност за присвояване на принадена стойност, което по своя резултат за този капитал е съвсем същото; следователно този труд е за него източник на печалба. Инак търговското предприятие никога не би могло да се води в крупни размери, никога не би могло да се води капиталистически.

Както незаплатеният труд на работника непосредствено създава за производителния капитал принадена стойност, незаплатеният труд на търговските наемни работници създава за търговския капитал участие в тази принадена стойност.

Затруднението е следното: Тъй като работното време и трудът на самия търговец не е труд, който създава стойност, макар и да създава за търговеца възможност да участва във вече произведената принадена стойност, то как стои работата с онзи променлив капитал, който търговецът изразходва за покупка на търговска работна сила? Трябва ли да се причисли този променлив капитал като влизащ в разходите към авансирания търговски капитал? Ако не, това като че ли противоречи на закона за изравняване на нормата на печалбата; кой капиталист би авансирал 150, ако би могъл да смята като авансиран капитал само 100? Ако пък трябва, това като че ли противоречи на същността на търговския капитал, тъй като този вид капитал функционира като капитал не поради това, че подобно на промишления капитал привежда в движение чужд труд, а поради това, че сам работи, т. е. изпълнява функциите на покупко-продажбата и именно затова и благодарение на това пренася върху себе си част от принадената стойност, произведена от промишления капитал.

(И така, предстои ни да изследваме следните пунктове: променливия капитал на търговеца; закона за необходимия труд в обръщението; как трудът на търговеца запазва стойността на неговия постоянен капитал; ролята на търговския капитал в цялостния възпроизводствен процес; накрай, раздвояването на търговски капитал и паричен капитал, от една страна, и на стоково-търговски и парично-търговски капитал, от друга.)

Ако всеки търговец притежаваше само толкова капитал, колкото би могъл да обръща чрез своя собствен труд, би станало безкрайно раздробяване на търговския капитал; това раздробяване би трябвало да расте в същата степен, в която производителният капитал с развитието на капиталистическия начин на производство произвежда във все по-голям мащаб и оперира с все по-големи маси. Следователно би се получило растящо несъответствие между единия и другия. В същата степен, в която капиталът би се централизирал в сферата на производството, той би се децентрализирал в сферата на обръщението. Чисто търговските операции на промишления капиталист и заедно с това неговите чисто търговски разходи поради това биха се увеличили безкрайно, защото той би трябвало да има работа напр. с 1000 търговци вместо със 100. С това би се загубила голяма част от изгодите от обособяването на търговския капитал; освен чисто търговските биха расли и другите разходи по обръщението, сортировката, експедирането и т. н. Това по отношение на промишления капитал. Да разгледаме сега търговския капитал. Първо, що се отнася до чисто търговските работи. Не се изисква повече време, за да се смята с големи числа вместо с малки. 10 покупки по 100 ф. ст. изискват десет пъти повече време, отколкото една покупка от 1000 ф. ст. Кореспонденция, хартия, пощенски разноски ще бъдат десет пъти по-скъпи, ако имаме работа с десет дребни търговци, отколкото ако имаме работа с един едър. Строго очертаното разделение на труда в търговското предприятие, където един води книгите, друг касата, трети кореспондира, онзи прави покупките, този продава, трети пътува и т. н., спестява работно време в огромни количества, тъй че броят на търговските работници, който намира приложение в едрата търговия, не стои в никакво съответствие със сравнителната големина на предприятията. Това е така, защото в търговията несъмнено повече, отколкото в индустрията, една и съща функция изисква еднакво работно време независимо от това, дали се изпълнява тя в голям или малък мащаб. Затова концентрацията в търговското предприятие се явява исторически по-рано, отколкото в промишленото предприятие. По-нататък, разходите на постоянен капитал. 100 малки кантори струват безкрайно по-скъпо от една голяма; 100 малки търговски склада са по-скъпи, отколкото един голям, и т.н. Транспортните разноски, които поне като разходи, подлежащи на авансиране, влизат в търговската дейност, растат заедно с раздробяването.

Промишленият капиталист би трябвало да изразходва в търговската част на своето предприятие повече труд и разходи по обръщението. Един и същ търговски капитал, ако той би бил разделен между голям брой дребни търговци, би изисквал поради тази раздробеност много повече работници за осъществяването на своите функции и освен това би се изисквало по-голям търговски капитал за обръщението на същия този стоков капитал.

Ако означим с В целия търговски капитал, употребяван непосредствено за покупка и продажба на стоки, а с b означим съответния променлив капитал, изразходван за заплащане на спомагателни търговски работници, то В+b е по-малко, отколкото би трябвало да бъде целият търговски капитал В, ако всеки търговец би се справял без помощници, т. е. ако една част не би се изразходвала за b. Но ние все още не сме се справили със затруднението.

Продажната цена на стоките трябва да бъде достатъчна 1) за да заплати средната печалба на В+b. Това вече се обяснява с това, че В+b е изобщо съкращение на първоначалното В, представлява по-малък търговски капитал от онзи, който би бил необходим без b. Но тази продажна цена трябва да бъде достатъчна 2) за да възстанови освен допълнително появяващата се сега печалба върху b и заплатената работна заплата, да възстанови самия променлив капитал на търговеца — b. Това последното създава затруднението. Образува ли b една нова съставна част на цената или то е само част от печалбата, получена от В+b, част, която се явява работна заплата само по отношение на търговския работник, а по отношение на самия търговец представлява просто възстановяване на неговия променлив капитал? В последния случай получената от търговеца печалба върху изразходвания от него капитал В+b би била равна само на печалбата, която се пада съответно на общата норма на печалбата на В плюс b, при което последното се заплаща от търговеца във формата на работна заплата, но само не принася печалба.

В действителност задачата се свежда към това, да се намерят границите на b (в математически смисъл). Преди всичко да установим в какво точно се състои затруднението. Да означим капитала, изразходван непосредствено за покупко-продажбата на стоки, с В, постоянния капитал, потребяван при тази функция, с К (веществените търговски разходи), а променливия капитал, изразходван от търговеца, с b.

Възстановяването на В не представлява никакво затруднение. То е само реализираната покупна цена за търговеца или производствената цена за фабриканта. Търговецът плаща тази цена, а при препродажбата той получава В обратно като част от своята продажна цена; освен това В той получава печалба върху В, както е обяснено по-горе. Например стоката струва 100 ф. ст. Печалбата върху нея нека бъде 10%. Така стоката се продава за 110. По-рано стоката струваше 100; търговският капитал от 100 прибавя към нея само 10.

По-нататък, ако вземем К, то е най-много също толкова голямо — в действителност значително по-малко, — колкото е частта на постоянния капитал, която производителят би трябвало да потреби за покупка и продажба; но тя би представлявала добавка към постоянния капитал, който се употребява от производителя непосредствено в производството. При все това тая част трябва постоянно да се възстановява от цената на стоката, или — което е все същото — съответната част на стоката трябва постоянно да се изразходва в тази форма, трябва, ако разглеждаме целокупния капитал на обществото, постоянно да се възпроизвежда в тази форма. Тази част на авансирания постоянен капитал също така ограничаващо би влияла върху нормата на печалбата, както и цялата негова маса, вложена непосредствено в производството. Доколкото промишленият капиталист предоставя търговската част на своето предприятие на търговеца, той няма нужда да авансира тази част на капитала. Вместо него я авансира търговецът. Но това е само номинално; търговецът нито произвежда, нито възпроизвежда потребявания от него постоянен капитал (веществените търговски разходи). Следователно производството на последния се явява като особен вид предприемаческа дейност или поне като част от дейността на известни промишлени капиталисти, които така играят същата роля, каквато играят промишлените капиталисти, които доставят постоянен капитал на онези, които произвеждат средства за живот. Следователно търговецът получава, първо, възстановяването на този капитал и, второ, печалбата върху него. Така поради едното и другото става съкращение на печалбата на промишления капиталист. Но поради свързаната с разделението на труда концентрация и икономия тя се съкращава в по-малка степен, отколкото ако той сам трябваше да авансира този капитал. Намаляването на нормата на печалбата е по-малко, защото е по-малък авансираният по този начин капитал.

И така, продажната цена се състои досега от В+К+ печалбата върху В+К След казаното досега тая нейна част не представлява затруднение. Но ето появява се b, или променливият капитал, авансиран от търговеца.

Поради това продажната цена се превръща в В+К+b+ печалбата върху В+К+ печалбата върху b.

В само възстановява покупната цена, но освен печалбата върху В не прибавя към тази цена никаква част. К прибавя не само печалбата върху К, но и самото К; но К+ печалбата върху К, частта от разходите по обръщението, авансирана във форма на постоянен капитал, плюс съответната средна печалба, би била в ръцете на промишления капиталист по-голяма, отколкото в ръцете на търговския капиталист. Съкращението на средната печалба се проявява в такава форма, че се пресмята пълната средна печалба — след спадането на В+К от авансирания промишлен капитал, — а спаднатото от средната печалба, което съставлява печалбата върху В + К, се изплаща на търговеца, така че тази спадната сума се явява като печалба на отделен капитал, на търговския капитал.

Но другояче стои работата с b+ печалбата върху b или в дадения случай, където нормата на печалбата по предпоставка = 10%, с b+1/10b. И тук се крие действителното затруднение.

Съгласно предпоставката търговецът купува срещу Ь само търговски труд, т. е. труд, необходим за функциите на обръщението на капитала, за С—П и П—С. Но търговският труд е онзи труд, който изобщо е необходим, за да функционира капиталът като търговски капитал, за да съдейства за превръщането на стоката в пари и парите в стока. Това е труд, който реализира стойности, но не създава стойности. И само доколкото един капитал изпълнява тези функции — следователно доколкото един капиталист изпълнява със своя капитал тези операции, този труд, — този капитал функционира като търговски капитал и взема участие в регулирането на общата норма на печалбата, т.е. извлича своя дивиденд от общата печалба. Но в b + печалбата върху b се съдържа, изглежда, първо, заплащането на труда (защото съвсем безразлично е дали промишленият капиталист плаща на търговеца за неговия собствен труд или за труда на служещите, заплащани от търговеца) и, второ, печалбата върху сумата, заплатена за този труд, който би трябвало да извърши сам търговецът. Търговският капитал получава обратно, първо, заплащането на b и, второ, печалбата върху него, следователно това иде оттам, че той, първо, заставя да му се заплати за този труд, благодарение на който той функционира като търговски капитал, и, второ, той заставя да му се заплати печалба, защото той функционира като капитал, т. е. защото той изпълнява труд, който за него като функциониращ капитал се заплаща с печалба. Това е следователно въпросът, който ни предстои да разрешим.

Да приемем, че В= 100, b=10 и нормата на печалбата = 10%. Да приемем, че K=0, за да не въвеждаме без нужда отново в сметката този елемент на покупната цена, който не се отнася тук и с който ние вече приключихме. По такъв начин продажната цена би била = В+р+b+р (=В+Вр'+b+bp', където р' е нормата на печалбата) = 100+10+10+1 =121.

Но ако търговецът не е изразходвал 6 за работна заплата — тъй като 6 се заплаща само за търговски труд, следователно за труд, необходим за реализиране стойността на стоковия капитал, хвърлян на пазара от промишления капитал, — то работата би стояла така: за да купи или продаде за B = 100, търговецът би давал своето време и ние приемаме, че това е всичкото време, с което той разполага. Ако търговският труд, представляван от 6, или от 10, се заплаща не от работната заплата, а от печалбата, то той би предполагал един друг търговски капитал = 100, тъй като 10% от него = b =10. Този втори B = 100 не би влизал допълнително в цената на стоката, но 10-те%, разбира се, биха влезли в нея. Затова биха били направени две операции по 100 = 200, за да се купят стоки за 200+20 = 220.

Тъй като търговският капитал не е абсолютно нищо друго освен обособила се форма на част от промишления капитал, който функционира в процеса на обръщението, то всички отнасящи се до него въпроси трябва да се разрешават така, че проблемът да се поставя преди всичко в такава форма, при която свойствените на търговския капитал явления да се представят още не самостоятелни, но намиращи се в непосредствена връзка с промишления капитал, като негово разклонение. Като кантора, за разлика от промишлено предприятие, търговският капитал функционира постоянно в процеса на обръщението. Така че именно тук, в кантората на самия промишлен капиталист, трябва изпърво да се изследва интересуващото ни b.

Преди всичко тази кантора е винаги извънредно малка в сравнение с промишленото предприятие. Освен това ясно е, че с разширяването на размера на производството се увеличават търговските операции, които трябва постоянно да се извършват за обръщението на промишления капитал както за да се продаде наличният във формата на стоков капитал продукт, така и за да се превърнат отново в средства за производство получените пари и за всичко да се води сметка. Пресмятане на цените, водене на книгите, водене на касата, кореспонденция — всичко това се отнася тук. Колкото по-голям е мащабът на производството, толкова по-големи са, макар и далеч не в съответна пропорция, търговските операции на промишления капитал, следователно толкова повече са трудът и другите разходи по обръщението за реализирането на стойността и принадената стойност. Поради това става необходимо да се употребят наемни търговски работници, които съставляват същинската кантора. Макар разходите за тях да се правят във форма на работна заплата, те се отличават от променливия капитал, който се изразходва за покупка на производителен труд. Това увеличава разходите на промишления капиталист, масата на авансирания капитал, без да увеличава непосредствено принадената стойност. Защото това е разход за заплащане на труд, който се употребява само за реализиране на вече създадена стойност. Както всеки друг разход от този вид, и този разход намалява нормата на печалбата, защото расте авансираният капитал, но не расте принадената стойност. Ако принадената стойност т остава неизменна, то авансираният капитал K нараства на K+ΔK; така вместо нормата на печалбата получава се по-малката норма на печалбата Следователно промишленият капиталист се старае да ограничи до минимум тези разходи по обръщението също както и своите разходи за постоянен капитал. Затова отношението на промишления капитал към неговите търговски наемни работници не е такова, каквото е отношението към неговите производителни наемни работници. При равни други условия колкото повече от последните той прилага, толкова по-едро е производството, толкова по-голяма е принадената стойност, или печалбата. И обратно. Колкото по-голям е мащабът на производството и колкото по-голяма е подлежащата на реализиране стойност, а за това и принадена стойност, следователно, колкото по-голям е произведеният стоков капитал, толкова повече растат абсолютно, макар и не относително, канторските разходи и дават тласък за един вид разделение на труда. В каква степен печалбата е предпоставка на тези разходи, личи между другото от това, че често при увеличение на заплатата на търговските служещи част от нея се заплаща с процентно участие в печалбата. Такова е естеството на работата, че труд, който се състои само в посреднически операции, които са свързани отчасти с пресмятането на стойностите, отчасти с тяхното реализиране, отчасти с обратното превръщане на реализираните пари в средства за производство и размерът на които зависи следователно от величината на произведените и подлежащите на реализиране стойности — че такъв труд действа не като причина, подобно на непосредствено производителния труд, а като следствие на съответната величина и маса на тия стойности. Така стои работата и с другите разходи по обръщението. За да се мери, тегли, опакова, транспортира много, трябва да бъдат налице много стоки; масата на труда по опаковката, транспорта и др. т. зависи от масата на стоките, от обектите на тази дейност, а не обратно.

Търговският работник непосредствено не произвежда принадена стойност. Но цената на неговия труд се определя от стойността на неговата работна сила, следователно от разходите по нейното производство, докато проявата на тази работна сила в действие, нейното напрежение, разходване и изхабяване, както и при всеки друг наемен работник, съвсем не е ограничена от нейната стойност. Затова неговата заплата не стои в необходимо отношение към масата на печалбата, която той помага да се реализира за капиталиста. Това, което той струва на капиталиста, и това, което той му донася — са различни величини. Той му носи печалба не защото непосредствено създава принадена стойност, а защото помага да се намалят разходите по реализацията на принадената стойност, доколкото изпълнява отчасти незаплатен труд. Същинският търговски работник принадлежи към по-добре заплащаната категория наемни работници, към онези, чийто труд е изкусен труд, който стои над средния труд. При това с прогреса на капиталистическия начин на производство работната заплата има тенденцията да спада дори по отношение на труда от средно качество отчасти поради разделение на труда вътре в кантората; оттук трябва да се получи само едностранчиво развитие на трудоспособността и разходите по получаването на такава трудоспособност отчасти нищо не струват на капиталиста: изкуството на работника се развива от самото функциониране и при това толкова по-бързо, колкото по-едностранчиво то става с разделението на труда. Второ, тъй като предварителното образование, познанията по търговия, знанието на чужди езици и т.н. с прогреса на науката и народното образование се придобиват все по-бързо и по-лесно, стават все повече общоразпространени, възпроизвеждат се толкова по-евтино, колкото повече капиталистическият начин на производство приспособява методите на обучение и т. н. към практичното. Разпространението на народното образование позволява да се вербуват този вид работници от класи, които по-рано не са имали достъп до него, които са привикнали към сравнително по-лош начин на живот. При това то увеличава наплива и заедно с това конкуренцията. Затова, с някои изключения, с прогреса на капиталистическия начин на производство работната сила на тези хора се обезценява; тяхната работна заплата спада, докато тяхната способност към труд се увеличава. Капиталистът увеличава броя на тези работници, когато е необходимо да реализира повече стойност и печалба. Увеличението на този труд всякога е следствие, никога не е причина за увеличението на принадената стойност.^39a)

***

И така, става едно раздвоение. От една страна, функциите на капитала като стоков и паричен капитал (а затова в по-нататъшното определение като търговски капитал) са общи определени форми на промишления капитал. От друга страна, специални капитали, следователно специални категории капиталисти, се занимават изключително с тези функции и по този начин тези функции стават специални сфери за увеличаване стойността на капитала.

Търговските функции и разходи по обръщението са обособени само в търговския капитал. Обърнатата към обръщението страна на промишления капитал съществува не само в своето постоянно битие като стоков капитал и паричен капитал, но и в кантората, наред с работилницата. Но тази страна се обособява за търговския капитал. За него кантората е единственото му предприятие. Употребяваната във формата на разходи по обръщението част от капитала изглежда у търговеца на едро значително по-голяма, отколкото у промишленика, защото освен собствената кантора, която се намира при всяко промишлено предприятие, частта от капитала, която би трябвало да употребява по такъв начин цялата класа на промишлените капиталисти, се концентрира в ръцете на отделни търговци, които, като обслужват продължението на функциите на обръщението, вземат върху себе си произтичащите от това по-нататъшни разходи по обръщението.

На промишления капиталист разходите по обръщението се представят и действително са непроизводителни разходи. На търговеца те се представят като източник на неговата печалба, която — ако приемем общата норма на печалбата — се намира в съответствие с тяхната величина. Затова разходът, който трябва да се прави за тези разходи по обръщението, се представя на търговския капитал като производително изразходване. Следователно и търговският труд, който той купува, за него е непосредствено производителен труд.

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

*1 — пропорционално. Ред.

39) John Bellers (Essays about the Poor, Manufactures, Trade Plantations, and Immorality. London, 1699, p. 10).

39a) Как се оправдава по-късно тази прогноза за съдбата на търговския пролетариат, дадена в 1865 г., за това могат да поразкажат стотици немски служещи, които, макар да познават добре всички търговски операции и да владеят 3—4 езика, напразно предлагат своите услуги в лондонското Сити по 25 шилинга седмично — значително под заплатата на един сръчен шлосер. Празнотата в ръкописа — две страници — показва, че е предстояло този пункт да се развие още по-подробно. Впрочем може да се посочи „Капиталът“, кн. II, гл. VI („Разходите на обръщението“), стр. 105—113 (виж настоящото издание, т. 24, гл. VI, стр. 153—161), където Маркс вече е засегнал много въпроси, които се отнасят тук. — Ф. Е.