Съдържание на „Капиталът. Трети том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга III.

Цялостният процес на капиталистическото производство

1894

Издаден под редакцията на Фридрих Енгелс

ОТДЕЛ ПЕТИ
Разпадане на печалбата
на лихва и предприемачески доход.
Лихвоносният капитал

Глава двадесет и четвърта
Проявяване на капиталистическото отношение
във формата на лихвоносен капитал

В лихвоносния капитал капиталистическото отношение достига своята най-проявена и най-фетишна форма. Тук имаме П—П', пари, които произвеждат повече пари, имаме самонарастваща стойност без процеса, който свързва двата крайни пункта. В търговския капитал П—С—П' имаме поне всеобщата форма на движението на капитала, макар че то не излиза от сферата на обръщението; затова печалбата се представя просто като печалба от отчуждаване, но все пак тя се представя като продукт на обществено отношение, а не просто като продукт на вещ. Формата на търговския капитал все пак представлява процес, единство на противоположни фази, движение, което се разпада на два противоположни акта, на покупка и продажба на стоки. В П—П', във формата на лихвоносния капитал, това движение се заличава. Ако напр. 1000 ф. ст. се дават в заем от капиталиста и ако лихвеният процент е равен на 5%, то стойността на 1000 ф. ст. като капитал за 1 година=К+Кz', където К е капиталът, a z' — лихвеният процент; следователно тук 5% = 5/100 = 1/20, 1000 + 1000 X 1/20 = 1050 ф. ст. Стойността на 1000 ф. ст. като капитал = 1050 ф. ст., т.е. капиталът не е проста величина. Той е отношение на величини, отношение на основна сума като дадена стойност към самата себе си като към самонарастваща стойност, като към такава основна сума, която е произвела принадена стойност. А ние вече видяхме, че капиталът като такъв се представя за всички активни капиталисти — безразлично дали функционират със собствен или с взет в заем капитал — именно като такава непосредствено самонарастваща стойност.

П—П': тук имаме първоначалната изходна точка на капитала, парите от формулата П—С—П', сведени до двете крайни точки П—П', където П' = П+ΔП, пари, които създават повече пари. Това е първоначалната и всеобща формула на капитала, съкратена до едно безсмислено резюме. Това е готовият капитал, единство на процеса на производството и на процеса на обръщението, а затова е капитал, който в определени периоди от време донася определена принадена стойност. Във формата на лихвоносния капитал това се проявява непосредствено, без посредничеството на процеса на производството и процеса на обръщението. Капиталът се представя като тайнствен и самотворящ източник на лихвата, на своето собствено увеличение. Вещта (пари, стока, стойност) сега просто като вещ е вече капитал, а капиталът се представя просто като вещ; резултатът на целия процес на възпроизводството се представя като свойство, принадлежащо само по себе си на една вещ; от притежателя на парите, т.е. на стоката в онази нейна форма, в която тя във всяко време може да се разменя, зависи дали да ги изразходва като пари или да ги даде в заем като капитал. Ето защо в лихвоносния капитал се явява пред нас в чист, окончателно оформен вид, този автоматичен фетиш, самонарастващата стойност, парите, които раждат пари, и в тази форма той не носи вече никаква следа от своя произход. Общественото отношение е получило завършен вид като отношение на някаква вещ, парите, към самата себе си. Вместо действителното превръщане на парите в капитал тук имаме само безсъдържателната форма на това превръщане. Както в случая с работната сила, способността на парите да създават стойност, по-голяма стойност, отколкото онази, която се съдържа в самите тях, става потребителна стойност. Парите като такива потенциално представляват вече самонарастваща стойност и като такава те се дават в заем, което е формата на продажбата на тази своеобразна стока. Създаването на стойност, донасянето на лихва става също такова свойство на парите, каквото е свойството на крушовото дърво да дава круши. Като такава донасяща лихви вещ заемодавецът продава своите пари. Но не стига това. Както видяхме, дори действително функциониращият капитал се представя така, като че ли носи лихвата не като функциониращ капитал, а като капитал сам по себе си, като паричен капитал.

Преобръща се и следното отношение: лихвата, която не е нищо друго освен част от печалбата, т.е. от принадената стойност, която функциониращият капиталист изсмуква от работника, се представя сега, напротив, като собствен продукт на капитала, като нещо първично, а печалбата, която се е превърнала сега във формата на предприемачески доход — просто като аксесоар, като придатък, който се прибавя отвън в процеса на възпроизводството. Тук фетишната форма на капитала и представата за капитала-фетиш са готови. В П — П' имаме ирационалната форма на капитала, висшата степен на изопачаването и овеществяването на производствените отношения: лихвоносния образ, простия образ на капитала, в който той се явява като предпоставка за своя собствен процес на възпроизводство; имаме пред себе си способността на парите, съответно на стоката, да увеличават своята собствена стойност независимо от възпроизводството — най-ярката форма на мистификацията на капитала.

За вулгарната политическа икономия, която се стреми да представи капитала като самостоятелен източник на стойността, на създаването на стойността, тази форма е, разбира се, истинска находка, форма, в която вече е невъзможно да се познае източникът на печалбата и в която резултатът на капиталистическия производствен процес, отделен от самия процес, придобива самостоятелно съществуване.

Капиталът само във формата на паричния капитал става стока, чието свойство да самонараства по стойност има определена цена, която във всеки конкретен случай се отбелязва чрез лихвения процент.

Като лихвоносен капитал и особено в своята непосредствена форма на лихвоносен паричен капитал (другите форми на лихвоносния капитал, които тук не ни интересуват, се извеждат от тази форма и я предполагат) капиталът придобива своята чиста фетишна форма: П—П' като субект, като вещ, която може да бъде продадена. Първо, това става вследствие на постоянното му съществуване като пари, форма, в която се заличават всичките негови специфични черти и не се виждат неговите реални елементи. Защото парите са именно формата, в която се заличава разликата между стоките като потребителни стойности, а поради това и разликата между промишлените капитали, които се състоят от тези стоки и от условията за тяхното производство; парите са формата, в която стойността — а тук капиталът — съществува като самостоятелна разменна стойност. В процеса на възпроизводството на капитала паричната форма е преходна форма, само преходен момент. Напротив, на паричния пазар капиталът съществува винаги в тази форма. — Второ, произведената от капитала принадена стойност — тук пак във формата на пари — изглежда да му принадлежи като на такъв. Както растежът е присъщ на дърветата, така и раждането на пари (tocoz^*1) изглежда като свойствено на капитала в тази му форма на паричен капитал.

В лихвоносния капитал движението на капитала е сведено до най-кратката формула; междинният процес е изпуснат и по този начин един капитал = 1000 се фиксира като вещ, която сама по себе си е = 1100 и в известен период от време се превръща в 1100, както виното, което е стояло известно време в избата, увеличава своята потребителна стойност. Капиталът е сега вещ, но като вещ той е капитал. В парите се е „вселила сега някаква сила“^[100]. Щом са дадени веднъж в заем или са вложени в процеса на възпроизводството (доколкото те освен предприемачески доход носят лихва на функциониращия капиталист като на свой притежател), по тях расте и денем, и нощем лихва независимо от това, дали те спят или бодърстват, дали седят в къщи или странстват. По този начин лихвоносният паричен капитал (а всеки капитал по своя стойностен израз е паричен капитал или се счита сега като израз на паричния капитал) осъществява сладките мечти на ония, които трупат съкровища.

Ето това срастване на лихвата с паричния капитал като в една вещ (както се представя тук производството на принадената стойност от капитала) занимава толкова силно Лутер в неговата наивна шумна кампания, насочена против лихварството. След като разказва, че би могло да се вземе лихва, ако ненавременното заплащане на дълга би нанесло загуба на заемодавеца, който от своя страна трябва да посреща платежи, или пък би го лишило от печалбата, която той би могъл да получи, като купеше напр. една градина, Лутер продължава :

„С това, че ти ги дадох в заем“ (100-те гулдена), „ти ми причиняваш двойна загуба, защото тук аз не мога да платя, а там не мога да купя, и затова и в двата случая понасям загуба, което се нарича duplex interesse, damni emergentis et lucri cessantis^*2... Като чули, че някой си Ханс с даването в заем сто гулдена претърпял загуба и иска справедливо обезщетение за тази загуба, те^*3 използват този случай и на всеки сто гулдена прибавят по една сума, която покрива тази двойна загуба, а именно загубата, понесена от непосрещането на платежа и от изпуснатата покупка на градината, сякаш тези сто гулдена действително са се сраснали естествено с тази двойна загуба, така че, разполагайки със сто гулдена, те ги пускат в оборот и пресмятат при това и едната, и другата загуба, която всъщност не са понесли... Ето защо ти си лихвар, който с парите на ближния си се обезщетяваш за измислена от тебе загуба, която обаче никой не ти е причинил и която ти не можеш нито да докажеш, нито да изчислиш. Такава загуба юристите наричат поп verum, sed phantasticum interesse^*4 — загуба, която всеки си измисля по свое усмотрение...

И така, не трябва да се казва, че биха могли да произлязат загуби от това, че аз не бих могъл нито да платя, нито да купя. Това би значило ex contingente necessarium^*5, да се представя несъществуващото като нещо, което трябва да съществува, да се превръща неизвестното в достоверно. Няма ли такова лихварство да погълне в няколко години целия свят?...

Случайна беда постига длъжника, въпреки неговата воля, той трябва да се оправи, а в търговията е тръгнало иначе и дори наопаки; и ето че те откриват и измислят загуби от нуждаещия се ближен, искат по този начин да се напечелят и да забогатеят, за да могат в леност и безделие да водят за сметка на труда на другите разточителен и разпътен живот, без грижа, без риск и без никакви загуби да седя до печката, след като предоставя на моите сто гулдена да печелят за мен в страната, и все пак, понеже тези пари са дадени в заем, да съм уверен, че те без всякакъв риск и грижа ще се върнат в кесията ми — драги мой, та кой не би пожелал това?“ (М. Luther. „An die Pfarrherm wider den Wucher zu predigen etc.“ Wittemberg, 1540).

Представата за капитала като самовъзпроизвеждаща се и нарастваща във възпроизводството стойност, като стойност, която вечно се запазва и нараства по силата на вроденото й свойство — т.е. по силата на съкровеното свойство, за което говореха схоластиците, — тази представа е довела д-р Прайс до чудноватите измислици, които оставят далеч зад себе си всички фантазии на алхимиците; до измислиците, на които Пит обаче сериозно повярва и които той в своите закони за фонда за погашение^[101] превърна в стълбове, на които се крепи неговото финансово стопанство.

„Парите, които носят лихви на лихвите, растат отначало бавно; но тъй като темпът на растежа постоянно се ускорява, то след известно време той става толкова бърз, че надминава всяко въображение. Един пени, даден в заем при раждането на нашия спасител при 5%, би нараснал сега заедно с лихвите на лихвите до сума, по-голяма от сумата, която би се съдържала в 150 милиона земни кълба, направени от чисто злато. Но същият този пени, даден в заем срещу проста лихва, би се увеличил в същото време само на 7 шилинга и 4 1/2 пенса. До днешно време нашето правителство предпочиташе да подобрява своите финанси по втория начин, вместо да използва първия.“⁸⁰⁾

Още по-високо хвърчи той в своите „Observations on reversionary payments etc“. London 1772:

„1 шилинг, даден в заем при раждането на спасителя“ (т. е. вероятно в храма ерусалимски) „срещу 6% с лихви на лихвите, би нараснал до една сума, по-голяма, отколкото би могла да се помести в цялата слънчева система, превърната в кълбо, диаметърът на което би се равнявал на диаметъра на орбитата на Сатурн“. — „Ето защо държавата никога не трябва да изпада в затруднено положение, тъй като с помощта на най-дребните спестявания тя може да изплати най-големите дългове в такъв кратък срок, както това налагат нейните интереси.“ (стр. XIII, XIV).

Какъв мил теоретичен увод към английския държавен дълг!

Прайс просто се е заслепил от чудовищността на числото, което възниква от геометрическата прогресия. Тъй като той е разглеждал капитала, без да взема под внимание условията на възпроизводството и на труда, разглеждал го е като самодеен автомат, като просто самоувеличаващо се число (точно както Малтус разглеждаше хората в своята геометрическа прогресия^[102]), то той си е въобразил, че е открил закона за нарастването на капитала във формулата s = c (1 + z)n, където s = сумата на капитала + лихвите на лихвите, с =авансирания капитал, z = лихвения процент (изразен в съответните части от 100), а n е редицата от години, в продължение на които протича процесът.

Пит съвсем сериозно приема мистификацията на д-р Прайс. В 1786 г. палатата на общините постановила да се съберат чрез облагане на населението 1 милион ф. ст. за нуждите на държавния дълг. Според Прайс, в когото вярвал Пит, не можело да има нищо по- добро от това, разбира се, да се обложи народът с данък, за да се „натрупа“ получената чрез този метод сума и по този чудесен начин чрез тайнството на сложната лихва да се избавят от държавния дълг. Скоро след това решение на палатата на общините последвал един внесен от Пит закон, който постановил да се натрупват по 250 000 ф. ст. дотогава,

„докато образуваният по този начин фонд ще дава заедно с освободилите се пожизнени ренти 4 000 000 ф. ст. годишно“ (Act 26, Georg III, стр. 31^[103]).

В своята реч от 1792 г., в която предлага да се увеличи сумата, която постъпва във фонда за погасяване на дълговете, Пит измежду причините за търговското превъзходство на Англия посочва машините, кредита и т.н., но като

„най-широко действаща и постоянна причина — натрупването. Този принцип е напълно развит и достатъчно разяснен в съчинението на Смит, на този гений... Това натрупване на капиталите би било осъществено, ако се отделяше поне част от годишната печалба, за да се увеличи основната сума, която, при условие че се употреби по съшия начин и през следващата година, би давала постоянна печалба.“

По този начин, с помощта на д-р Прайс, Пит превръща Смитовата теория за натрупването в теория за обогатяване на народа чрез натрупване на дългове и идва до приятното безкрайно нарастване на заемите и на заемите за изплащане на заемите.

Още у Джозая Чайлд, бащата на съвременните банкери, ние намираме, че 100 ф. ст. с 10% биха произвели за 70 години с лихви на лихвите 102 400 ф ст. („Traité sur le commerce etc. par J. Child, traduit etc.“. Amsterdam et Berlin, 1754, p. 115). Написано през 1669 г.

Как възгледът на д-р Прайс несъзнателно се промъква у съвременните икономисти, се вижда от следното място от „Economist“:

„Капиталът със сложна лихва за всяка част от спестения капитал е до такава степен всепоглъщащ, че цялото богатство на света, от което произхожда доходът, вече отдавна се е превърнало в лихва на капитала... Всяка рента означава сега плащане на лихвите на капитала, който е бил вложен по-рано в земята.“ („Economist“, 19 юли 1851 г.).

На капитала в неговото качество на лихвоносен капитал принадлежи цялото богатство, което изобщо може да бъде произведено, и всичко, което той е получавал досега, са само разсрочените платежи на неговия всепоглъщащ апетит. Според законите, които му са вродени, на него принадлежи всичкият принаден труд, който човешкият род би могъл някога да произведе. Молох.^[104]

В заключение още следната галиматия на „романтичния“ Мюлер:

„Описаното от д-р Прайс чудовищно нарастване на лихвите върху лихвите, или нарастването на самоускоряващите се сили на хората, предполага, за да оказва това необичайно действие, съществуването на един неизменен или ненарушим еднообразен ред в течение на много столетия. Щом капиталът се раздробява, разделя се на много отделни продължаващи да растат кълнове, общият процес на натрупване на сили започва отново. Природата е разпределила нарастването на силите на периоди приблизително от по 20—25 години, колкото се падат средно на всеки отделен работник (!) След изтичането на това време работникът оставя своя жизнен път и трябва да предаде на нов работник капитала, получен посредством лихвите върху лихвите от труда, в повечето случаи да го разпредели между няколко работници или деца. Тези последните, преди да започнат да извличат собствени лихви върху лихвите от предадения им капитал, трябва да се научат да вдъхват в него живот и да го прилагат. По-нататък, една огромна маса от капитал, който гражданското общество придобива дори и в най-неспокойните обществени организми, се натрупва постепенно в течение на дълги години и не се употребява непосредствено за разширение на труда, а, напротив, щом се образува една значителна сума, под названието заем тя се предава на някой друг индивид, на друг работник, на някоя банка, на държавата, след което заемополучателят, привеждайки капитала в действително движение, получава от него лихви на лихвите и лесно може да поеме задължението да плаща на заемодавеца проста лихва. Най-сетне, на неимоверно бързото нарастване на силите на хората и на техния продукт, което е възможно при условие, че проявява своето действие само законът за производството или спестовността, противодейства законът за потреблението, желанията и разточителността.“ (А. Müller. „Elemente der Staatskunst“, 1809, Theil III, S. 147—149).

Невъзможно е в няколко реда да се натрупат повече чудовищни глупости. Без да говорим за забавното смесване на работника с капиталиста, на стойността на работната сила с лихвата за капитала и т.н., самото вземане на лихва на лихвата трябва да се обясни с това, че капиталът се дава в заем с цел да донесе лихви на лихвите. Методът на нашия Мюлер е характерен за романтиката във всички професии. Нейното съдържание е съставено от изтъркани предубеждения, заимствани от най-повърхностната привидност на нещата. А после това лъжливо и банално съдържание трябва да се „възвиси“ и поетизира чрез мистифициращ начин на излагане.

Процесът на натрупване на капитала може само дотолкова да бъде изобразен като натрупване на лихви върху лихвите, доколкото може да се нарече лихва онази част от печалбата (принадената стойност), която се превръща обратно в капитал, т.е. служи за изсмукване на нов принаден труд. Обаче:

1) Ако се абстрахираме от всички случайни нарушения, по-голямата част от наличния капитал постоянно повече или по-малко се обезценява в течение на процеса на възпроизводството вследствие на това, че стойността на стоките се определя не от онова работно време, което първоначално струва тяхното производство, а от работното време, което струва тяхното възпроизводство, а то постоянно се намалява вследствие на развитието на обществената производителна сила на труда. Ето защо на по-високо стъпало на развитие на обществената производителност целият наличен капитал се явява не като резултат на един продължителен процес на натрупване на капитала, а като резултат на сравнително кратък период на възпроизводството⁸¹⁾.

2) Както беше показано в III отдел на тази книга, нормата на печалбата спада с нарастването на натрупването на капитала и със съответното на него увеличение на производителната сила на обществения труд, което се изразява именно в растящото относително намаление на променливата част на капитала в сравнение с постоянната. Ако постоянният капитал, привеждан в движение от един работник, се удесетори, то за да се получи същата норма на печалбата, добавъчното работно време би трябвало да се удесетори и скоро за това не би стигнало цялото работно време и целите 24 часа на денонощието, дори ако капиталът ги присвояваше изцяло. Обаче в основата на прогресията на Прайс и изобщо в основата на „всепоглъщащия капитал със сложни лихви“ лежи представата, че нормата на печалбата не спада⁸²⁾.

Тъждеството между принадената стойност и принадения труд поставя качествена граница за натрупването на капитала: целия работен ден, даденото развитие на производителните сили и на населението, което ограничава броя на работните дни, които могат да бъдат едновременно експлоатирани. Но ако, напротив, принадената стойност се взема в ирационалната форма на лихва, то границата става изключително количествена и натрупването на капитала надминава всяко въображение.

Но в лихвоносния капитал представата за капитала-фетиш е завършена; представата, която приписва на натрупания продукт на труда, който при това е още и фиксиран във формата на пари, силата да произвежда принадена стойност в геометрична прогресия, да я произвежда с помощта на някакво вродено тайно свойство, чисто автоматично, така че този натрупан продукт на труда по мнението на „Economist“ отдавна вече е дисконтирал всички богатства на света за всички времена — дисконтирал е всички богатства като такива, които по право му принадлежат и му се полагат. Продуктът на миналия труд, даже самият минал труд, тук вече сам по себе си съдържа част от настоящия или бъдещ жив принаден труд. Но ние, напротив, знаем, че всъщност запазването, а дотолкова и възпроизводството на стойността на продуктите на миналия труд, е само резултат на неговия контакт с живия труд; и, второ, че господството на продуктите на миналия труд над живия принаден труд продължава тъкмо само дотогава, докато се запазва капиталистическото отношение — определеното социално отношение, при което миналият труд самостоятелно противостои на живия труд и го подчинява на себе си.

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

*1 — раждане, родено; лихва. Ред.

*2 — двойна вреда: причинена щета и изпусната облага. Ред.

*3 — алчните за пари хора. Ред.

*4 — неистинска, а фантастична загуба. Ред.

*5 — да правиш от случайното необходимо. Ред.

80) Richard Price: „An Appeal to the Public on the subject of the National Debt“, London, 1772 [p. 19]. Той казва следната смешна наивност: „Трябва да се вземат в заем пари срещу проста лихва, за да се увеличават, като се дават в заем срещу сложна лихва“ (Виж R. Hamilton: „An Inquiry into the Rise and Progress of the National Debt of Great Britain“,2nd ed. Edinburgh, 1814 [p. 133]). Ако е така, то заемите биха били изобщо и за частните лица най-сигурното средство за забогатяване. Но ако аз взема в заем напр. 100 ф. ст. срещу 5% годишна лихва, то в края на годината трябва да заплатя 5 ф. ст., и ако приемем, че този заем е сключен за 100 милиона години, то в този промеждутък от време аз мога да давам ежегодно в заем все същите 100 ф. ст. и точно така всяка година трябва да заплащам по 5 ф. ст. Така че аз никога не ще бъда в състояние, след като съм взел 100 ф. ст., да дам в заем 105 ф. ст. Но от кой източник трябва да заплащам тези 5%? От нови заеми или ако съм държава, от данъците. Но ако промишленият капитал взема пари в заем, то при печалба напр. от 15% той ще трябва 5% да заплаща като лихва, 5% — да консумира (макар че апетитът му нараства заедно с дохода) и 5% — да капитализира. И така, налага се да се приеме печалба от 15%, за да могат постоянно да се плащат 5% като лихва. Ако процесът се продължи, то нормата на печалбата ще спадне вследствие на изложените вече причини, напр. от 15% на 10%. Но Прайс съвсем забравя, че лихвеният процент, равен на 5%, предполага норма на печалбата от 15%, и го оставя същия и при натрупването на капитала. Той изобщо не се интересува от действителния процес на натрупването, неговата работа е само да дава пари в заем, за да се връщат те обратно с лихви на лихвите. Как става това, за него е безразлично, защото нали това е вроденото свойство на лихвоносния капитал.

81) Виж Мил и Кери, както и дължащия се на неразбиране коментар към това на Рошер^[105].

82) „Ясно е, че никой труд, никоя производителна сила, никой талант и изкуство не могат да задоволят всепоглъщащите претенции на сложната лихва. Но всяко спестяване се образува от дохода на капиталиста и затова тези претенции действително се предявяват постоянно и производителната сила на труда никога не ги задоволява. Ето защо създаваното донякъде равновесие постоянно се нарушава.“ („Labour Defended against the Claims of Capital“ [London, 1825], p. 23 — Книгата на Ходскин).

БЕЛЕЖКИ

[100] Гьоте. „Фауст“, част I, сцена пета („Избата на Ауербах в Лайпциг“).

[101] Подробно за фонда за погашение на дълговете на Пит виж настоящото издание, т. 12, стр. 458—459.

[102] Виж Th. R. Malthus. „An Essay on the Principle of Population“. London, 1798 p. 25—26.

[103] Има се предвид следният документ: „An Act for vesting certain Sums in Commissioners, at the End of every Quarter of a Year, to be by them applied to the Reduction of the National Debt“ (Anno 26 Georgii III, Regis, cap. 31).

[104] Молох — бог на слънцето в религията на древна Финикия и Картаген, култът на който бил свързан с човешки жертвоприношения; по-късно името му станало синоним на свирепа всепоглъщаща сила.

[105] Маркс има пред вид следните трудове: J. St. Mill. „Principles of Political Economy with some of their Applications to Social Philosophy“. Second edition, vol. 1, London, 1849, p. 91—92; H. Ch. Carey. „Principles of Social Science“. Vol. III, Philadelphia, 1859, p. 71—73; W. Roscher. „System der Volkswirtschaft“. Band I: „Die Grundlagen der Nationalökonomie“. Dritte, vermehrte und verbesserte Auflage, Stuttgart und Augsburg, 1858, § 45.