Съдържание на „Капиталът. Трети том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга III.

Цялостният процес на капиталистическото производство

1894

Издаден под редакцията на Фридрих Енгелс

ОТДЕЛ ПЕТИ
Разпадане на печалбата
на лихва и предприемачески доход.
Лихвоносният капитал

Глава двадесет и пета
Кредит и фиктивен капитал

Подробният анализ на кредита и на оръдията, които той си създава (кредитни пари и др.), не влиза в нашия план. Тук следва да се отбележат само няколко малко на брой точки, необходими за характеристиката на капиталистическия начин на производство изобщо. При това ще имаме работа само с търговския и банкерския кредит. Връзката между развитието на този кредит и това на обществения кредит остава извън нашето разглеждане.

Аз вече показах („Капиталът“, кн. I, гл. III, 3, b) по какъв начин от простото стоково обръщение се развива функцията на парите като платежно средство и заедно с това отношението на кредитор и длъжник между производителите на стока и търговците на стока. С развитието на търговията и на капиталистическия начин на производство, което произвежда само с оглед на обръщението, тази естествена основа на кредита се разширява, получава всеобщо значение, развива се. Общо взето, парите функционират тук само като платежни средства, т.е. стоката се продава не срещу пари, а срещу писмено обещание за изплащане на определен падеж. Всички платежни задължения от този род можем за краткост да подведем под общата категория на полиците. Такива полици до изтичането на техния срок и до настъпването на деня на плащането сами на свой ред се обръщат като платежно средство; те именно образуват същинските търговски пари. Доколкото те в края на краищата се погасяват помежду си при уравняване на вземанията и задълженията, те функционират абсолютно като пари, тъй като в такъв случай не се извършва тяхното заключително превръщане в пари. Както тези взаимни авансирания между производителите и търговците образуват същинската основа на кредита, така и средството на тяхното обръщение, полицата, образува основата на същинските кредитни пари, на банкнотите и т.н. Последните имат за основа не паричното обръщение, било то металически или държавни книжни пари, а обръщението на полиците.

W. Leatham (банкер от Йоркшир): „Letters on the Currency“, 2nd ed., London, 1840:

„Аз считам, че общата сума на полиците за цялата 1839 г. е възлязла на 528 493 842 ф. ст.“ (той определя сумата на чуждестранните полици наоколо 1/5 от общото количество), „а сумата на полиците, които едновременно са се обръщали през същата година, на 132 123 460 ф. ст.“ (стр. 56). — „Полиците са съставна част на обръщението, която по размери превишава всички останали части, взети заедно“ (стр. 3). — „Тази колосална надстройка от полици лежи (!) върху базата, образувана от сумата на банкнотите и златото; и ако в хода на събитията тази база твърде много се стесни, здравината на надстройката и дори нейното съществуване се излага на опасност“ (стр. 8). — „Ако се оцени цялото обръщение“ (той подразбира банкнотите) „и сумата на задълженията на всички банки, за които може да се поиска незабавно плащане в брой, то според моите пресмятания ще се получи една сума от 153 милиона, превръщането на която в злато може да бъде поискано съгласно закона, а при това за покриването на тези искания се намира в наличност злато за 14 милиона“ (стр. 11). — „Полиците не могат да се поставят под контрол, освен ако създадем пречки на възникването на излишни пари и на нисък лихвен процент или дисконт, който поражда част от полиците и насърчава тяхното голямо и опасно разпространение. Невъзможно е да се установи колко полици са възникнали от действителни сделки, напр. от действителни покупки и продажби, и каква част от тях е изкуствено създадена (fictitious) и се състои само от фиктивни полици, т.е. когато се издава една полица, за да се замени друга текуща полица преди нейния падеж, и по този начин се създаде фиктивен капитал чрез създаването на чисти средства за обръщение. Аз зная, че през времена на изобилни и евтини пари тази практика достига огромни размери“ (стр. 43, 44). — J. W. Bosanquet: „Metallic, Paper and Credit Currency“. London 1842: „Сумата на платежите, които се извършват в клиринговата палата“ (където лондонските банкери си разменят взаимно подлежащите на изплащане чекове и полици, на които е настъпил падежът), „възлиза всеки работен ден средно на повече от 3 милиона ф. ст., а необходимият за тази цел ежедневен паричен запас — на не много повече от 200 000 ф. ст.“ (стр. 86). {През 1889 г. общият оборот на клиринговата палата възлезе на 7618 3/4 милиона ф. ст., или, при кръгло 300 работни дни, средно по 25 1/5 милиона ежедневно. — Ф. Е.} „Полиците са независимо от парите безспорно средство за обръщение (currency), доколкото те прехвърлят собственост от ръка на ръка чрез джиросване“ (стр. 92—93). — „Може да се приеме, че всяка, намираща се в обръщение, полица носи средно по две джира и че следователно всяка полица, преди да изтече нейният срок, погасява средно два платежа. При това условие само благодарение на джирата е била прехвърлена в течение на 1839 г. от ръка на ръка с помощта на полици собственост на сума, двойно по-голяма от 528 милиона, т. е. 1056 милиона ф. ст., или повече от 3 милиона ежедневно. Затова може с увереност да се твърди, че полиците и влоговете, взети заедно, чрез прехвърляне на собственост от ръка на ръка и без помощта на парите изпълняват парични функции на сума не по-малко от 18 милиона ф. ст. ежедневно“ (стр. 93).

За кредита изобщо Тук казва следното:

„В своя най-прост израз кредитът представлява добре или зле обосновано доверие, по силата на което едно лице доверява на друго известна сума капитал в пари или в стоки, оценени на известна парична стойност, която сума винаги подлежи на връщане след изтичането на определен срок. Ако капиталът се дава в заем във вид на пари, т.е. във вид на банкноти, или чрез кредитиране в брой, или чрез нареждане до някой кореспондент, то за използването на капитала допълнително се прибавят толкова и толкова процента върху подлежащата на връщане сума. А при отпускането на кредит в стоки, паричната стойност на които се установява от участващите в сделката и предаването на които означава продажба, установената сума, която трябва да бъде заплатена, включва в себе си възнаграждение за използването на капитала и за риска, който се поема до изтичането на срока. За такива кредити се издават обикновено писмени платежни задължения с определен срок на плащането. И тези прехвърляеми задължения или промеси съставляват средството, с помощта на което заемодавците, ако им се представя случай да употребят своя капитал във формата на пари или на стоки, в повечето случаи се оказват в състояние още преди изтичането на срока на тези полици по-изгодно да вземат в заем или да купят, тъй като техният собствен кредит се заздравява чрез кредита на втория подпис върху полицата“ („Inquiry into the Currency Principle“, p. 87).

Ch. Coquelin: „Du Crédit et des Banques dans l’Industrie“, „Revue des deux Mondes“^[106], 1842, т. XXXI [p. 797]: „Във всяка страна повечето от кредитните сделки се извършват в самата сфера на промишлените отношения... Производителят на суровини ги авансира на фабриканта, който ги преработва, и получава от него платежни задължения с определен срок на плащането. След като изпълни своя дял от работата, фабрикантът на свой ред при подобни условия авансира своя продукт на друг фабрикант, който трябва да го подхвърли на по-нататъшна преработка, и по този начин кредитът се разпростира все по-нататък от едно лице на друго чак до потребителя, Търговецът на едро авансира стока на търговеца на дребно, а самият той получава стоката на кредит от фабриканта или посредника. Всеки взема в заем с едната ръка и дава в заем с другата понякога пари, но много по-често продукти. По този начин се осъществява в промишлените отношения един непрекъснат обмен на заеми, които се комбинират и кръстосват във всички направления. Именно в умножаването и растежа на тези взаимни заеми се състои развитието на кредита и тук е истинското седалище на неговото могъщество.“

Другата страна на кредита се отнася към развитието на търговията с пари, която в капиталистическото производство върви, разбира се, успоредно с развитието на стоковата търговия. В предидущия отдел (гл. XIX) ние вече видяхме как в ръцете на търговците на пари се концентрира съхраняването на принадлежащите на търговците резервни фондове, техническите операции по приемането и изплащането на пари, по международните плащания, а заедно с това и търговията с кюлчета. Във връзка с тази търговия с пари се развива другата страна на кредитното дело — управлението на лихвоносния капитал или на паричния капитал като специална функция на търговците на пари. Вземането и даването в заем на пари става техен специален занаят. Търговците на пари се явяват като посредници между действителния кредитор и онзи, който търси в заем паричен капитал. Общо казано, банкерското дело в това отношение се състои в това, да концентрира предлагания в заем паричен капитал на големи маси в своите ръце, така че срещу промишлените и търговските капиталисти вместо отделното предлагащо заем лице да се явят банкерите като представители на всички лица, които дават в заем пари. Те стават общи управители на паричния капитал. От друга страна, по отношение на всички заемодавци те концентрират заемотърсачите, тъй като те вземат в заем за целия търговски свят. От една страна, банката представлява централизация на паричния капитал, на кредиторите, а от друга — централизация на получаващите заеми. Общо взето, нейната печалба се състои в това, че тя получава в заем при по-ниски лихви, а дава в заем при по-високи.

Заемният капитал, с който разполагат банките, се стича в тях по разнообразни пътища. Преди всичко, тъй като те са касиери на промишлените капиталисти, в техните ръце се концентрира паричният капитал, който всеки производител и търговец пази като резервен фонд или който се стича към него по платежи. Тези фондове се превръщат по този начин в заемен паричен капитал. Чрез това резервният фонд на търговския свят се свежда до необходимия минимум, тъй като той се концентрира като обществен, и една част от паричния капитал, която иначе би бездействала като резервен фонд, се дава в заем, функционира като лихвоносен капитал. Второ, заемният капитал на банките се образува от влоговете на паричните капиталисти, които предоставят на банките да ги дават в заем. С развитието на банковата система, а именно щом банките започнат да плащат лихви за влоговете, в тях се влагат освен това паричните спестявания и временно незаетите пари на всички класи. Дребни суми, които сами по себе си не са способни да действат като паричен капитал, се обединяват в големи маси и по този начин нарастват като парична сила. Това събиране на дребни суми като особен резултат от банковата система трябва да се различава от нейната посредническа роля между същинските парични капиталисти и заематели. Най-сетне, в банките се депозират и доходите, предназначени да се консумират само постепенно.

Кредитирането (тук става дума само за същинския кредит) се извършва чрез сконтиране на полиците — превръщането им в пари преди изтичането на техния срок — и чрез отпускане на заеми в различни форми: пряк заем срещу личен кредит, ломбардни заеми срещу залог на лихвоносни книжа, държавни ценни книжа, всякакъв вид акции, но особено чрез заеми срещу товарителници, докови варанти и други достоверни документи за правособственост върху стоки, срещу влогове и др.

А кредитът, който се отпуска от банкера, може да бъде даден в различни форми, напр. в полици срещу други банки, в чекове срещу тях, чрез откриване на кредит от същия вид, най-сетне — при банки, които имат право да издават банкноти — чрез собствените банкноти на банката. Банкнотата не е нищо друго освен полица срещу банкера, срещу която предявителят във всяко време може да получи пари и с която банкерът замества частните полици. Последната форма на кредита изглежда за профана особено поразителна и важна, първо, защото този род кредитни пари преминават от простото търговско обръщение в общото обръщение и тук функционират като пари; а също и защото в повечето страни главните банки, които издават банкноти, представлявайки удивителна смесица между национална банка и частна банка, всъщност имат зад гърба си националния кредит, а техните банкноти са в по-голяма или по-малка степен законно платежно средство; защото тук става явно, че именно кредитът е онова, с което търгува банкерът, тъй като банкнотата е само един кредитен знак, който се намира в обръщението. Но банкерът търгува с кредита и във всички други форми, дори когато дава в заем в брой депозирани при него пари. Всъщност банкнотата представлява само монетата на едрата търговия, а най- важно значение за банките винаги имат влоговете. Най-доброто доказателство за това ни дават шотландските банки.

За нашите цели не е необходимо да разглеждаме по-подробно отделните видове кредитни учреждения, както и отделните форми на самите банки.

„Банкерското дело... може да бъде разделено на два вида операции:... 1) Да се събира капитал от ония, които не намират за него непосредствено приложение, и да се разпределя или предава на ония, които могат да го приложат. 2) Да се приемат влогове от доходите на своите клиенти и да им се изплашат суми, необходими за разходи за средства за потребление. Първото е обръщение на капитал, последното — обръщение на средства за обръщение (currency)“. — „Първият род операции представлява съсредоточаване на капитала, от една страна, и неговото разпределяне, от друга; вторият — регулиране на обръщението за местните нужди на окръга.“ — Tooke: „Inquiry into the Currency Principle“, p. 36, 37. Към това място ще се върнем в гл. XXVIII.^*1

„Reports of Committees“, vol. VIII. „Commercial Distress“, vol. II, port I, 1847—1848. Протоколи по показанията. — (По-нататък ce цитират като „Commercial Distress“ 1847—1848.^[107] В четиридесетте години при сконтирането на полици в Лондон са били приемани в безброй много случаи вместо банкноти полици от една банка срещу друга със срок 21 дена. (Показание на Дж. Пийз, провинциален банкер, № 4636 и 4645.) Според същия отчет банкерите имали навик, щом парите станат оскъдни, редовно да плащат на своите клиенти с такива полици. Ако получателят искал да има банкноти, той трябвало отново да сконтира тази полица. По този начин банките придобили един вид привилегията да създават пари. Господата Джонс, Лойд и К° се разплащали по този начин „от незапомнени времена“, щом парите ставали оскъдни и лихвеният процент надвишавал 5%. Клиентът охотно приемал такива банкови полици, защото полиците на фирмата Джонс, Лойд и К° по-лесно можели да бъдат сконтирани, отколкото неговите собствени; при това тези полици често пъти минавали през 20—30 ръце (пак там, № 901—904, 905, 992).

Всички тия форми служат за това, да направят прехвърляемо правото за получаване на платежа.

„Едва ли ще се намери поне една форма на кредита, при която да не е ставало нужда от време на време той да изпълнява функцията на пари; все едно дали тази форма е банкнота, полица или чек, процесът си остава по същество един и същ и резултатът си остава по същество един и същ.“ — Fullarton. „On the Regulation of Currencies“, 2nd ed„ London, 1845, p. 38. — „Банкнотите са разменни пари на кредита“ (р. 51).

Следното е взето от книгата на J. W. Gilbart. „The History and Principles of Banking“, London, 1834:

„Капиталът на една банка се състои от две части — инвестиран капитал (invested capital) и банков капитал (banking capital), който е взет в заем“ (стр. 117). „Банковият, или взетият в заем, капитал се получава по три начина: 1) чрез приемане на влогове, 2) чрез издаване на собствени банкноти, 3) чрез издаване на полици. Ако някой се съгласи да ми даде в заем даром 100 ф. ст. и аз дам в заем тези 100 ф. ст. на някой друг срещу 4%, то тази сделка ще ми донесе в края на годината 4 ф. ст. печалба. По същия начин, ако някой се съгласи да приеме моето платежно обещание (I promise to pay — аз обещавам да заплатя — е обичайната формула на английските банкноти), да ми го върне в края на годината и да ми заплати за това 4%, тъй както ако му бях дал в заем 100 ф. ст., то от тази сделка аз ще получа 4 ф. ст. печалба; и също така, ако някой човек от малко провинциално градче ми донесе 100 ф. ст. при условие да заплатя тази сума след 21 дни на трето лице в Лондон, то всяка лихва, която успея да изкарам от тези пари през междинното време, ще бъде моя печалба. Такава е фактическата същност на операциите на една банка и на начина, по който се създава банковият капитал чрез влогове, банкноти и полици“ (стр. 117). „Печалбата на банкера е по общо правило пропорционална на сумата на получения от него в заем, или на банковия капитал. За да се определи действителната печалба на една банка, необходимо е да се приспадне от брутната печалба лихвата за основния капитал. Остатъкът ще съставлява банковата печалба“ (стр. 118). „Заемите, които банкерите отпускат на своите клиенти, се извършват с парите на други хора“(стр. 146). „Именно банкерите, които не издават банкноти, създават банков капитал чрез сконтиране на полици. Те увеличават своите влогове чрез своите сконтови операции. Лондонските банкери сконтират полиците само на ония фирми, които имат при тях текуща сметка“ (стр. 119). „Една фирма, която сконтира полици при своята банка и плаща лихви върху цялата сума на тези полици, трябва да остави поне част от тази сума в ръцете на банката, без да получава за нея лихви. По този начин банкерът получава за дадените от него в заем пари по-висока лихва, отколкото е текущата, и си създава банков капитал посредством остатъка, който остава в неговите ръце“ (стр. 119—120).

Относно икономиите на резервните фондове, влоговете, чековете:

„Чрез прехвърляне на задълженията депозитните банки постигат икономии в употребата на средства за обръщение и с помощта на малки суми от действителни пари извършват сделки за големи суми. Освободените по такъв начин пари банкерът употребява за заеми на своите клиенти чрез сконтиране и т.н. Ето защо прехвърлянето на задълженията повишава ефикасността на депозитната система“ (стр. 123). „Няма значение дали двамата клиенти, които вършат сделки помежду си, имат своите сметки при един и същ или при различни банкери. Защото банкерите разменят своите чекове в клиринговата палата. Чрез прехвърлянето на задълженията депозитната система би могла да достигне такова разпространение, че съвсем би изместила употребата на металическите пари. Ако всеки имаше в банката текуща сметка и извършваше всичките си платежи чрез чекове, тези чекове биха станали единственото средство за обръщение. В такъв случай би трябвало да се приеме, че парите се намират в ръцете на банкерите, иначе чековете не биха имали цена“ (стр. 124).

Централизацията на местното обръщение в ръцете на банките се извършва: 1) чрез банковите клонове. Провинциалните банки имат клонове в малките градове на своя окръг; лондонските банки — в различните градски квартали на Лондон. 2) чрез агентури.

„Всяка провинциална банка има свой агент в Лондон, за да плаща там по нейни банкноти или полици и да получава пари, които се внасят от лондонските жители за сметка на лица, живеещи в провинцията“ (стр. 127). „Всеки банкер събира банкнотите на друга банка и не ги пуща отново. Във всеки по-голям град банкерите се събират веднъж или два пъти в седмицата и си обменят своите банкноти. Салдото се изплаща чрез превод срещу Лондон“ (стр. 134). „Предназначението на банките е да улесняват сделките. Всичко, което улеснява сделките, улеснява и спекулата. Сделките и спекулата са в много случаи така тясно свързани помежду си, че трудно може да се каже къде свършват сделките и къде започва спекулата... Всякъде, където има банки, може да се получи капитал по-лесно и по-евтино. Евтиният капитал стимулира спекулата така, както и евтиното месо и бира стимулират лакомията и пиянството“ (стр. 137, 138). „Тъй като банките, които издават собствени банкноти, постоянно се разплащат с тези банкноти, то може да се помисли, че техните сконтови операции се извършват изключително чрез капитала, получен по този начин; но това не е така. Банкерът може, разбира се, да изплати всички сконтирани от него полици със свои собствени банкноти и все пак 9/10 от намиращите се в неговия портфейл полици могат да представляват действителен капитал. Защото макар и сам да е дал за тези полици само свои книжни пари, обаче не е нужно те да остават в обръщение до изтичането на срока на полиците. До изтичането на срока на полиците може да остават още три месеца, а банкнотите могат да се върнат след три дни“ (стр. 172). „Покритието на сметките от клиентите е нормална делова операция. Всъщност за тази цел се обезпечава кредитът в брой... Кредитите в брой се обезпечават не само чрез лична гаранция, но и чрез депозиране на ценни книжа“ (стр. 174, 175). „Капиталът, който е даден в заем срещу залог на стоки, има същото действие, както и капиталът, който е даден в заем при сконтиране на полици. Ако някой вземе в заем 100 ф. ст. срещу залагане на своята стока, то това е същото, както ако продадеше стоката срещу полица за 100 ф. ст. и след това я сконтираше при банкера. Но заемът му дава възможност да задържи стоката за по-добри цени и с това да избегне жертвите, които иначе би трябвало да понесе, за да получи пари за неотложни нужди“ (стр. 180—181).

„The Currency Theory Reviewed etc.“ [Edinburgh, 1845], p. 62—63:

„Безспорна истина е, че 1000 ф. ст., които днес съм депозирал при А, утре ще бъдат отново изразходвани и ще образуват влог при В. Вдругиден те могат да бъдат отново изразходвани от В, депозирани при С и така нататък до безкрайност. Следователно едни и същи 1000 ф. ст. пари могат чрез редица прехвърляния да се умножат до една абсолютно неопределена сума от влогове. Ето защо е станало възможно, щото девет десети от всички влогове в Англия съвсем да не съществуват освен в счетоводните графи в книгите на банкерите, макар всеки от тях да настоява, че именно неговата част съществува... Така в Шотландия, където намиращите се в обръщение пари“ (казано между другото — почти изключително книжни пари!) „никога не надвишават 3 милиона ф. ст., влоговете възлизат на 27 милиона. Докато не настъпи едно общо неочаквано изтегляне на влоговете (a run on the banks), едни и същи 1000 ф. ст. могат, странствайки насам-натам, с еднаква леснина да покрият една неопределена сума. Тъй като същите 1000 ф. ст., с които аз днес изплащам моя дълг на търговеца, утре ще покрият неговия дълг на друг търговец, а в други ден дълга към банката и така нататък до безкрайност, то едни и същи 1000 ф. ст. могат да преминават от ръка в ръка, от банка в банка, покривайки най-голяма сума от влогове.“

{Както видяхме, Джилбърт още през 1834 г. разбираше, че

„всичко, което улеснява сделките, улеснява и спекулата. Сделките и спекулата са в много случаи така тясно свързани помежду си, че трудно може да се каже къде свършват сделките и къде започва спекулата.“

Колкото по-лесно може да се получи заем срещу непродадени стоки, толкова повече се получават такива заеми, толкова по-силно е изкушението да се засили производството на стоки или да се хвърлят произведени вече стоки на отдалечени пазари — само да се получи срещу тях паричен заем. Ярък пример за това, как целият делови свят на една страна може да бъде обхванат от подобна треска и как тя завършва, ни дава историята на английската търговия от 1845 до 1847 г. Тук може да се види какво може да извърши кредитът. За пояснение на следващите примери — няколко предварителни кратки бележки.

В края на 1842 г. започна да отслабва депресията, която тегнеше над английската промишленост почти непрекъснато от 1837 г. През следващите две години търсенето от чужбина на стоки от английската промишленост още повече се засили; 1845—1846 г. бяха период на най-голямо процъфтяване. Войната за вноса на опиум през 1843 г. отвори Китай за английската търговия.^[108] Новият пазар даде нов тласък на и без това бурния подем, особено в памучната промишленост. „Как можем да произвеждаме твърде много? Предстои ни да облечем 300 милиона хора“, казваше тогава един манчестърски фабрикант на автора на тези редове. Но всички тези новопостроени фабрични здания, парни и предачни машини и тъкачни станове бяха недостатъчни, за да погълнат потока от прииждаща принадена стойност от Ланкашир. Със същата страст, с която разширяваха производството, се хвърлиха да строят железници; жаждата за спекула, която беше обхванала фабриканти и търговци, беше задоволена преди всичко тук, именно още от лятото на 1844 г. Записваха акции, доколкото им стигаха силите, т.е. доколкото им стигаха парите за покриване на първите вноски ; за по-нататъшните вноски средства ще се намерят! Но когато трябваше да бъдат направени по-нататъшните вноски — според въпрос 1059 на „Commercial Distress“ 1848—1857, сумата на капиталите, вложени през 1846—1847 г. в железниците беше достигнала 75 милиона ф. ст., — трябваше да се прибегне към кредита и собствените предприятия на фирмите трябваше в повечето случаи също да пострадат от това.

А собствените предприятия бяха в повечето случаи вече претоварени. Примамливата висока печалба беше съблазнила към по-широко разширение на операциите, отколкото това позволяваха намиращите се на разположение свободни средства. Но затова пък съществуваше кредитът, лесно достъпен и освен това евтин. Банковият дисконт беше нисък: през 1844 г. 1 3/4 — 2 3/4%, през 1845 г. до октомври под 3%, след това се повиши за известно време на 5% (февруари 1846), за да спадне отново на З 1/4 % през декември 1846 г. В трезорите на Английската банка се беше натрупал златен запас в нечувани размери. Всички отечествени борсови ценности стояха така високо, както никога по-преди. И така, защо да се изпуска удобният случай, защо да не се заловим бързо за работа? Защо да не изпратим на чуждите пазари, жадуващи за английски стоки, всички стоки, които изобщо можем да произведем? И защо пък самият фабрикант да не получи двойната печалба — от продажбата на прежда и тъкани в Далечния изток и от обратната продажба в Англия на получените срещу тях стоки?

Така възникна системата на масовите изпращания на стоки на консигнация^[109] срещу аванс за Индия и Китай, която твърде скоро се разви в система на изпращания на консигнация изключително заради авансите, както това подробно е описано в следващите по-долу бележки, и която неизбежно завърши с масово препълване на пазарите и с крах.

Този крах се разрази вследствие на неурожая през 1846 г. Англия и особено Ирландия се нуждаеха от огромен внос на хранителни продукти, особено на зърнени храни и картофи. Но на страните, които доставяха тези продукти, можеше само в съвсем нищожна част да се заплати за тях с продукти от английската промишленост; трябваше да се заплаща с благороден метал: в чужбина се изнесе злато най-малко за 9 милиона. От тази сума от наличните запаси на Английската банка бе взето злато за цели 7 1/2 милиона, поради което свободата на действие на банката на паричния пазар беше чувствително парализирана; другите банки, чиито резерви се помещаваха в Английската банка и фактически бяха идентични с резервите на тази последната, трябваше също да ограничат своите парични операции; потокът от платежи, който бързо и лесно се насочваше в банката, спря отначало на отделни места, а след това повсеместно. Банковият дисконт, който още през януари 1847 г. беше 3—3 1/2%, се покачи през април, когато избухна първият пристъп на паниката, на 7%; след това през лятото отново настъпи слабо временно облекчение (6 1/2%, 6%), но щом стана ясен и новият неурожай, избухна нова и още по-силна паника. Официалният минимален дисконт на Английската банка се покачи през октомври на 7, през ноември — на 10%, с други думи, огромното болшинство от полиците можеха да се сконтират само срещу колосални лихви или съвсем не можеха да се сконтират; общото спиране на плащанията доведе до банкрут редица първокласни фирми и голямо множество средни и дребни; самата Английска банка беше застрашена от опасността от неизбежен крах вследствие на ограниченията, наложени й от хитроумния Банков закон от 1844 г.^[110] — тогава правителството по общо настояване преустанови на 25 октомври действието на Банковия закон и с това отстрани абсурдните окови, наложени на банката от закона. Сега банката можеше вече безпрепятствено да пуща в обръщение своя запас от банкноти; тъй като кредитът на тези банкноти фактически беше гарантиран от кредита на нацията, следователно не беше разклатен, то едновременно с това незабавно настъпи решително облекчение в паричното затруднение; разбира се, че фалираха още маса големи и малки безнадеждно увлекли се фирми, но най-високото напрежение на кризата беше вече преодоляно, банковият дисконт спадна през септември отново на 5% и вече в течение на 1848 г. беше подготвено новото стопанско оживление, което провали през 1849 г. по-нататъшния подем на революционните движения на континента, а в петдесетте години доведе до нечувания дотогава промишлен разцвет, а след него — до краха през 1857 г. — Ф. Е.}

I. За колосалното обезценяване на държавните ценни книжа и на акциите през време на кризата от 1847 г. може да се съди от един документ, издаден от камарата на лордовете през 1848 г. Съгласно това сведение спадането на ценните книжа в сравнение с февруари същата година е възлизало на 23 октомври 1847 г. както следва:

За английските държавни ценни книжа..... 93 824 217 ф. ст.

„ акциите на доковете и каналите................... 1 358 288 „ „

„ железопътните акции.................................. 19 579 820 „ „

Общо............................................................... 114 762 325 ф. ст.

II. „Manchester Guardian“^[111] от 24 ноември 1847 г. съобщава следното относно мошеничествата в източноиндийската търговия, където не се теглели полици, защото е била купена стока, а купували стоки, за да имат възможност да теглят полици, които са можели да бъдат сконтирани, превърнати в пари:

А в Лондон при посредничеството на В купува стока от манчестърския фабрикант С за натоварване на параход на адреса на Д в Източна Индия. В заплаща на С с шестмесечна полица, теглена от С срещу В. В от своя страна се покрива с шестмесечна полица срещу А. Щом стоката се натовари на кораба, А на свой ред тегли срещу товарителницата шестмесечна полица срещу Д.

„По този начин и двамата, и купувачът, и изпращачът, разполагат с фондове много месеци преди действително да заплатят стоките; и твърде често тези полици след изтичането на срока са били възобновявани, под предлог че при такава продължителна сделка трябвало да се даде време за нейното реализиране. Но за съжаление загубите от този род сделки водят не към ограничаване на тези сделки, а, напротив, тъкмо към тяхното разширяване. Колкото по-бедни ставаха участниците, толкова повече се засилваше нуждата за тях да купуват, за да могат по този начин да възстановят чрез нови заеми загубения при предишните спекулативни сделки капитал. Покупките вече не се регулираха от търсенето и предлагането, те ставаха най-главна финансова операция на някоя определена фирма. Но това е само едната страна на въпроса. Каквото ставаше тук с износа на манифактурни стоки, това ставаше и там със закупуването и изпращането на продукти. Търговски фирми в Индия, които се ползваха с достатъчен кредит за сконтирането на своите полици, закупуваха захар, индиго, коприна или памук не защото покупните цени обещаваха печалба в сравнение с последните лондонски цени, а защото изтичаше срокът на предишни джиросани полици срещу лондонската фирма и трябваше те да се покрият. А какво по-лесно от това: да купиш една партида захар, да платиш за нея с една десетмесечна полица срещу лондонската фирма и да изпратиш товарителницата с пощата в Лондон? За по-малко от два месеца товарителницата за тези едва-що натоварени стоки, а заедно с нея и самите стоки биваха залагани в Ломбард стрийт^[112] и лондонската фирма получаваше на ръка парите осем месеца преди изтичането на срока на издадените за стоката полици. И всичко това вървеше гладко, без всякакви прекъсвания или затруднения, докато сконтиращите фирми намираха в изобилие пари, за да ги дават в заем срещу товарителници и докови варанти и да сконтират до неограничени суми полиците на индийските търговски фирми срещу „солидните“ фирми от Минсинг Лейн^[113].“

{Тази мошеническа процедура се практикуваше с всички сили, докато стоките от Индия и за Индия трябваше да обикалят с кораби около нос Добра Надежда. Откакто стоките се отправят през Суецкия канал и при това с параходи, този начин на фабрикуване фиктивен капитал изгуби такава своя основа като продължителното пътуване на стоките. А откакто телеграфът още в същия ден информира английския търговец за състоянието на индийския пазар и индийския търговец за състоянието на английския пазар, този метод стана съвсем невъзможен. — Ф. Е.}

III. В цитирания вече отчет на „Commercial Distress“ 1847—1848 се казва следното:

„През последната седмица на април 1847 г. Английската банка съобщи на Ливърпулската кралска банка, че от тази дата намалява наполовина размера иа дисконтовите операции с последната. Това съобщение произведе много лошо действие, защото плащанията в Ливърпул в последно време се извършваха много повече чрез полици, отколкото в брой, и защото търговците, които обикновено донасяха в банката много налични суми, за да плащат с тях своите акцепти, през последно време можеха да донасят само полици, които самите те получаваха за своя памук и други продукти. Това явление се беше много разпространило, а с него се увеличиха и затрудненията в работите. Акцептите, които банката трябваше да плаща за търговците, бяха в по-голямата си част издавани в чужбина и досега обикновено се покриваха от платежите, получени за продуктите. Полиците, които търговците сега донасяха вместо предишните налични пари, бяха с различни срокове и от различен род; значителна част от тях бяха банкови полици за три месеца dato; голямо количество от полиците бяха полици срещу памук. Тези полици се акцептираха от лондонските банкери, ако биваха банкови полици, а в противен случай — от всевъзможни търговии, от бразилски, американски, канадски, западноиндийски и др. фирми. Търговците не си издаваха един на друг полици, а клиентите вътре в страната, които купуваха продукти в Ливърпул, ги заплащаха с полици срещу лондонски банки или с полици срещу други фирми в Лондон, или с полици срещу някое друго лице. Съобщението на Английската банка доведе до това, че беше съкратен срокът на полиците срещу продадени чуждестранни стоки, който обикновено превишаваше три месеца“ (стр. 26, 27).

Периодът на процъфтяване от 1844—1847 г. в Англия беше, както е посочено по-горе, свързан с първата голяма железопътна треска. За нейното влияние върху търговията изобщо споменатият отчет съобщава следното:

„През април 1847 г. почти всички търговски фирми започнаха повече или по- малко да изтощават своите предприятия (to starve their business), влагайки част от своя търговски капитал в железници (стр. 42). — Срещу железопътни акции се сключваха и заеми при високи лихви, напр. при 8%, от частни лица, банкери и застрахователни дружества (стр. 66). Давайки в заем такива огромни суми на железниците, тези търговски фирми на свой ред бяха принудени да вземат от банките чрез сконтиране на полици извънредно много капитал, за да могат с тези пари да продължават да водят своите собствени предприятия“ (стр. 67). — (Въпрос:) „Можете ли да твърдите, че вноските за железопътни акции много допринасяха за депресията, която господстваше“ (на паричния пазар) „през април и октомври“ (1847 г.)? (Отговор :) — „Аз смятам, че те едва ли са оказвали някакво влияние за депресията през април. Аз мисля, че вноските до април и може би чак до лятото по-скоро засилваха отколкото да отслабват банкерите. Защото действителното приложение на парите съвсем не ставаше така бързо, както постъпваха вноските; вследствие на това повечето банки имаха в началото на годината в ръцете си една доста значителна сума от железопътните фондове.“ (Това се потвърждава от многобройни показания на банкери в комисията. „С. Д.“ 1844—1857.) „Тази сума през лятото постепенно се стопяваше и към 31 декември беше значително по-малка. Една от причините за депресията през октомври беше постепенното намаляване на железопътните фондове, с които разполагаха банките; между 22 април и 31 декември железопътните салда в наши ръце се намалиха с една трета. Същото влияние оказаха платежите по железопътни акции в цяла Великобритания, малко по малко те изсмукаха влоговете на банките“ (стр. 43, 44).

Същото казва и Самюел Гърни (шеф на прословутата фирма Овъренд, Гърни и К°);

„През 1846 г. имаше значително по-голямо търсене на капитали за железници, но то не повиши лихвения процент. Стана сливане на дребните суми в крупни маси и тези крупни маси бяха изразходвани на нашия пазар; така че общият резултат беше такъв, че на паричния пазар в Сити се хвърляха повече пари, но не се извличаха обратно така скоро“ [стр. 159].

А. Ходжсън, директор на ливърпулската Joint Stock Bank, посочва до каква степен полиците могат да служат на банкерите като резерви:

„У нас беше правило да пазим в нашия портфейл най-малко 3/10 от всички наши влогове и всички пари, които получавахме от други лица, в полици, сроковете на които изтичаха от ден на ден... дотам, че през времето на кризата сумата на ежедневно изтичащите полици почти се равняваше на сумата на платежите, които ежедневно се изискваха от нас“ (стр. 53).

Спекулативни полици.

(№ 5092.) „От кого главно се акцептираха полиците“ (срещу продаден памук)? — (Р. Гарднър, нееднократно споменаваният в този труд фабрикант от памучната индустрия): „От стокови маклери; един търговец купува памук, предава го на маклер, тегли полица срещу този маклер и сконтира полицата“. — (№ 5094.) „И тези полици се изпращат в ливърпулските банки и се сконтират там?“ — „Да, а също и на други места... Ако не бяха тези операции, на които се поддадоха главно ливърпулските банки, памукът щеше по мое мнение да бъде през миналата година по-евтин с 1 1/2 или 2 пенса за фунт.“— (№600.) „Вие казахте, че се намирали в обръщение огромно количество полици, предявени от спекуланти срещу памучни маклери в Ливърпул; отнася ли се това и за вашите заеми срещу полици за други колониални продукти освен памука?“ — (А. Ходжсън, ливърпулски банкер): „Това се отнася за всички видове колониални продукти, но за памука особено.“ — (№ 601.) „Стремите ли се вие като банкер да се държите настрана от такъв род полици?“ — „Ни най-малко, ние ги считаме за съвсем законни полици, ако ги имаме в умерено количество... За полици от този род често се дава отсрочка.“

Мошенически машинации на източноиндийско-китайския пазар през 1847 г. — Показание на Чарлс Търнър (шеф на една от първокласните източноиндийски фирми в Ливерпул):

„Всички ние познаваме случаите, които ставаха във връзка с търговията с остров Маврикия и при други подобни сделки. Маклерите бяха свикнали да сключват заеми срещу стоки не само след тяхното пристигане, за да покрият полиците, издадени срещу тези стоки, което е напълно в реда на нещата, както и заеми срещу товарителници, но те сключваха заеми срещу продукта, преди да бъде той натоварен, а в някои случаи и преди да бъде произведен. Например аз купих в един конкретен случай в Калкута полици за 6000—7000 ф. ст.; получената сума от тези полици отиде в Маврикия, за да съдейства за производството на захар; полиците пристигнаха в Англия и повечето от половината бяха там протестирани; а когато пристигна най-сетне захарната пратка, с която трябваше да бъдат изплатени полиците, то се оказа, че тази захар била вече заложена на трети лица, преди още да бъде натоварена, в действителност даже почти преди да бъде произведена“ (стр. 78). „Стоките за източноиндийския пазар трябва сега да се плащат на фабриканта в брой; но това не значи нищо, тъй като ако купувачът се ползва в Лондон с известен кредит, той тегли полица срещу Лондон и я сконтира в Лондон, дето дисконтът сега стои ниско; с получените по такъв начин пари той плаща на фабриканта... минават най-малко дванадесет месеца, докато един изпращач на стоки за Индия си получи оттам обратно парите; ... един човек с 10 000 или 15 000 ф. ст., който започва операции с Индия, уговаря един кредит на значителна сума с някоя лондонска фирма; на тази фирма той ще плаша 1% и ще тегли срещу нея полици при условие, че сумата от продадените в Индия стоки ще бъде преведена на лондонската фирма; при това и двете страни мълчаливо се споразумяват, че лондонската фирма не трябва да отпуска никакъв действителен заем в брой; т.е. че полиците ще бъдат пролонгирани, докато пристигнат получените от продажбата пари. Полиците се сконтираха в Ливърпул, Манчестър, Лондон; някои от тях се притежават от шотландски банки“ (стр. 79). — (№ 730.) „Ето една фирма, която неотдавна фалира в Лондон; при проверката на книгите се оказа следното: имало една фирма в Манчестър и друга фирма в Калкута; те си открили кредит при лондонската фирма за 200 000 ф. ст.; т.е. клиентите на тази манчестърска фирма, които изпращали на калкутската фирма стоки на консигнация от Глазгоу и Манчестър, теглили полици срещу лондонската фирма в размер до 200 000 ф. ст.; същевременно било постигнато споразумение, че калкутската фирма ще тегли полици срещу лондонската фирма също до 200 000 ф. ст. ; тези полици били продадени в Калкута, с получените пари били купени други полици и тези последните били изпратени в Лондон, за да се даде възможност на лондонската фирма да изплати първите полици, издадени в Глазгоу или Манчестър. По този начин благодарение само на тази операция са били пуснати в движение полици за 600 000 ф. ст.“ — (№971.) „Ако в този момент една фирма в Калкута закупува една корабна пратка“ (за Англия) „и я заплаща със своя собствена трата срещу своя лондонски кореспондент, а товарните документи изпраща в Лондон, то тези товарни документи веднага се използват от него за получаване на заем в Ломбард стрийт; следователно търговската къща може в течение на осем месеца да използва парите, преди да се наложи на нейния кореспондент да изплати полиците.“

IV. През 1848 г. заседавала една тайна комисия от камарата на лордовете за разследване причините за кризата от 1847 г. Свидетелските показания, дадени пред тази комисия, бяха обаче обнародвани едва през 1857 г. („Minutes of Evidence, taken before the Secret Committee of the H. of L. appointed to inquire into the Causes of Distress и t. н.“ 1857; от нас е цитирано: „С. D.“ 1848/57^[114]. Пред тази комисия управителят на Union Bank of Liverpool г. Листер е казал между другото следното:

(2444.) „През пролетта на 1847 г. кредитът се разшири до нечувани размери, защото търговците прехвърляха своя капитал от собствените си предприятия в железни пътища и въпреки това искаха да запазят предишните размери на своите предприятия. Отначало всеки вероятно е мислил, че ще успее да продаде с печалба железопътните акции и по този начин да върне парите в предприятието. Виждайки може би, че това е невъзможно, те започнаха да вземат за своите предприятия кредити от ония места, където по-рано са плащали в брой. Оттук и възникна разширяването на кредита.“

(2500.) „Тези полици, по които банките, които ги бяха приели, претърпяха загуби, бяха ли тези полици главно срещу жито или срещу памук?“ ... „Тези полици бяха срещу жито, памук и захар и всякакъв вид продукти. По онова време нямаше нито един продукт — с изключение може би на зехтина, — цената на който да не беше спаднала.“

(2506.) „Един маклер, който акцептира полица, не я акцептира без достатъчно покритие, включително и при случай на евентуално спадане цената на стоката, която служи за покритие.“

(2512.) „3а продукти се теглят два вида полици. Към първия вид принадлежи първоначалната полица, която се тегли срещу вносителя... Падежите на полиците, теглени по този начин срещу продукти, често изтичат преди пристигането на продуктите. Ето защо търговецът след пристигането на стоката и ако няма достатъчно капитал, трябва да заложи стоката при маклера, докато успее да я продаде. Тогава незабавно се тегли полица от другия вид от ливърпулския търговец срещу маклера, срещу гаранцията на тази стока... тогава вече работата на банкера е да се осведоми от маклера дали стоката е при него и какъв заем е отпуснал срещу нея. Той трябва да се убеди, че маклерът има покритие, за да може да се оправи в случай на загуби.“

(2516.) „Ние получаваме също така полици и от чужбина. Някой купува в чужбина полица срещу Англия и я изпраща на някоя английска фирма; ние не можем да видим по полицата дали тя е издадена разумно или неразумно, дали представлява стока или вятър.“

(2533.) „Вие казахте, че почти всички видове чуждестранни продукти били продадени с големи загуби. Мислите ли, че това беше последствие на неоправдана спекула с тези продукти?“ — „Загубите произлязоха от това, че вносът беше прекалено голям, а в същото време нямаше съответно потребление, което би го погълнало. По всичко изглеждаше, че потреблението твърде силно се беше намалило.“

(2534.) „През октомври ... беше почти невъзможно да се продадат продуктите.“

По въпроса, как в най-страшния момент на катастрофата се раздава всеобщ вик sauve qui peut [да се спасява, който може], по този въпрос говори в същия отчет един първокласен познавач — достопочтеният опитен квакер Самюел Гърни, шеф на фирмата Овъренд, Гърни и К°:

(1262.) „Когато цари паника, деловият човек не се пита по каква цена може да вложи своите банкноти, дали ще загуби 1 или 2% от продажбата на своите съкровищни сертификати или трипроцентната рента. Щом той е попаднал под влиянието на страха, той не се интересува нито от печалба, нито от загуба; той се старае да запази себе си, а останалите да правят каквото искат.“

V. Относно взаимното препълване на двата пазара г. Александър, търговец, който участва в търговията с Източна Индия, е казал следното пред комисията на долната камара относно Банковия закон от 1857 г. (цитираме „В. С.“ 1857):

(4330.) „В настоящия момент, ако внеса в Манчестър 6 шилинга, ще получа в Индия 5 шилинга; а ако внеса в Индия 6 шилинга, ще получа в Лондон 5 шилинга“.

По този начин еднакво се препълват и индийският пазар чрез Англия, и английският чрез Индия. И именно така беше през лятото на 1857 г., едва десет години след горчивия опит от 1847 г.!

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

*1 Вж. настоящия том, стр. 471 Ред.

БЕЛЕЖКИ

[106] „Revue des deux Mondes“ („Списание на Стария и Новия свят“) — двуседмично буржоазно литературно-художествено и публицистично списание, излиза в Париж от 1829 г.

[107] Виж бележка 2 (1).

[108] След отменянето на монопола на Източноиндийската компания върху търговията с Китай (1833 г.) английски частни търговци започнали усилено да проникват на китайския пазар. Особено големи размери взела контрабандната търговия с опиум, подкрепяна с всички средства от английското правителство, което съзнателно потъпквало законите и държавните интереси на Китай и съдействало за масовото отравяне и разрушаването на здравето на китайците. В отговор на решителните действия на китайските власти против контрабандния внос на този наркотик в тяхната страна англичаните започнали първата „опиумна“ война (1839— 1842 г.), която завършила със сключването на неравноправен и грабителски за Китай договор.

[109] Консигнация (conslgnatio, буквално — подпис, писмено потвърждение) — разновидност на комисионната продажба на стоки в чужбина, при която износителят (консигнантът) изпраща стоката в склада на чуждата фирма (консигнатора), за да я продаде при определени условия.

[110] За съдържанието и значението на банковия акт от 1844 г. виж настоящия том, глава XXXIV. „Принципът на паричното обръщение и английското банково законодателство от 1844 г.“

[111] „The Manchester Guardian“ („Манчестърски страж“) — английски буржоазен вестник, основан в Манчестър през 1821 г., орган на привържениците на свободната търговия (фрийтрейдърите), по-късно орган на либералната партия.

[112] Ломбард стрийт — улица в Сити (финансовия център на Лондон), на която се намират редица големи банки; синоним на лондонския паричен пазар.

[113] Минсинг лейн — улица в Лондон, център на търговията на едро с колониални стоки.

[114] Виж бележка 2 (2).